Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Мъките на един американец
Печатно издание
ISBN
978-954-529-638-3
Цена
5.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (1)
Мнения (3)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
340 гр.
Страници
308
Превод
Павел Главусанов
Дата на издаване
17 февруари 2009

Мъките на един американец

„Мъките на един американец“ е четвъртият роман на изключително нашумялата през последните години американска авторка Сири Хуствет, издаден непосредствено след големия световен успех на предишната й творба „Какво обичах“. Хуствет е наричана от литературната критика „най-изтънчената и привлекателна писателка на Америка“ и в новия си роман тя продължава елегантно и с много плам да навлиза в същината на семейните връзки, семейната привързаност, загубите, които търпим, чувствата, които изпълват целия ни живот, изкуството, което е част от самите нас. Сири Хуствет говори от името на повечето нюйоркчани с престижни, високоплатени професии, болезнено изолирани в един свят, в който еротичната любов е мимолетност, а приятелството е лека утеха в град, още подвластен на кошмарите от 11 септември. В дъното на повествованието е дълго пазена семейна тайна, която разказвачът, нюйоркски психиатър на средна възраст, решава да разбули заедно със сестра си.

За автора

Сири Хуствет е с норвежко потекло, но е родена през 1955 г. в щата Минесота в семейството на университетски преподавател по скандинавска литература. Тя е съпруга на големия съвременен американски писател Пол Остър, но отдавна е излязла от сянката му и както той казва, „скоро ще ме сочат с пръст като съпругът на Сири Хуствет“.

Блог | Сири Хуствет
Откъс

СИРИ ХУСТВЕТ
МЪКИТЕ НА ЕДИН АМЕРИКАНЕЦ

Сестра ми нарича този период „година на тайните“, но като обърна поглед назад сега, започвам да разбирам, че той е време не на онова, което е в него, а на това, което му липсва. Един от пациентите ми каза по някакъв повод следното: „У мене са вселени духове, но те невинаги говорят. Понякога нямат нищо за казване.“ През повечето време Сара примижава или остава със затворени очи, защото я е страх да не ослепее от светлината. Лично аз мисля, че всички сме населени от духове и е по-добре те да говорят, вместо да мълчат. След смъртта на моя баща вече не мога да беседвам с него очи в очи, но разговорите продължават в съзнанието ми. Не преставам да го сънувам, нито да чувам словата му. И все пак именно онова, което той не бе казал, за което не ни е говорил, завладя нашия живот за известно време. Излезе, че не само той е криел своите тайни. На 6 януари, четири дни след погребението му, двамата с Инга попадаме на онова писмо в кабинета.
Останали сме в Минесота с мама, за да се заемем сериозно с преглед на неговите книжа. Известно ни е, че през последните години пише спомени, както и обстоятелството, че пази кутия с писмата, изпращани от него до родителите – повечето от периода на участието му в Тихоокеанската фаза на Втората световна война, – но в помещението заварваме и други неща, които никога до момента не сме виждали. Ароматът в стаята на баща ми е особен, различен от този в останалата част на къщата. Питам се дали всичките изпушени от него цигари и изпити кафета, както и следите, оставяни от дъната на тези безбройни чаши върху повърхността на бюрото в течение на четирийсет години, са повлияли върху атмосферата на помещението, за да оставят уникалния аромат, който нахлува в ноздрите ми, щом стъпвам на прага. Къщата е вече продадена. Лицево-челюстният хирург, който я купи, е внесъл съществени промени в нея, но в съзнанието ми все още стои кабинетът на моя баща с неговите стени от книги, кантонерки, дългото бюро, което си е направил самичък, както и миниатюрното пластмасово шкафче, чиито чекмеджета носят – независимо от своята прозрачност – надписани на ръка табелки: „Кламери“, „Батерийки за слухов апарат“, „Ключове за гаража“, „Гумички за триене“.
В деня, когато двамата с Инга се залавяме за работа, времето отвън е неприятно. През огромния прозорец виждам тънък снежен пласт под едно небе с цвят на стомана. Усещам застаналата зад гърба ми Инга и долавям нейното дишане. Майка ни, Марит, спи, а племенницата ми, Соня, се е свила някъде из къщата с книга в ръка. Издърпвам чекмедже от кантонерката и внезапно съм завладян от представата, че се готвим да изтръскаме едно човешко съзнание, да разчленим цял човешки живот и без всякакво предупреждение в моето въображение се пръква образът на труп, който съм разрязал като студент в медицинския факултет – неговият гръден кош зее отворен върху масата за дисекция. Колегaтa ми Роджър Абът го е нарекъл Туидълдъм, Дъм-дъм или просто Дъм. „Ерик, бутни малко от вътрешностите на Дъм. Това се казва хипертрофия.“ За миг си представям спихнатия вътре в него бял дроб на баща ми, а сетне си спомням как ръката му силно стисна моята, преди да напусна болничната стаичка – там за последен път го видях жив. Изпитвам облекчение при мисълта, че е кремиран.
Класификационната система на Ларс Давидсен представлява сложен шифър от букви, цифри и цветове, чието предназначение е да осигурява възможност за низходяща градация в отделните категории. Първоначалните записки са подчинени на чернови, а те – на окончателен вариант и така нататък. Тези чекмеджета са съхранили спомен не само за неговите преподавателски и писателски години, но и всяка статия, всяка изнесена лекция, обемистите записки, които е водил, получаваните от приятели и колеги писма в течение на повече от шейсет години. Баща ми е каталогизирал всеки окачен някога върху стената на гаража инструмент, всяка дребна покупка, свързана с шестте автомобила, които е притежавал през живота си, всяка косачка и всеки домашен уред – всеобхватна документация на един дълъг и крайно пестелив живот. Откриваме съставен по видове списък на съхранявани в таванското помещение вещи: детски ски, бебешки дрешки, материали за плетене. В една кутийка намирам връзка ключове. Към нея е прикрепено картонче, надписано с акуратния почерк на моя баща: „Непознати ключове“.
Прекарваме няколко дни в тази стая в компанията на огромни чували за боклук, които тъпчем със стотици коледни картички, училищни бележници и безброй списъци на неща, които вече ги няма. Племенницата ми и мама гледат да стоят по-далеч от това помещение. Прикачена с кабели към уокмeна си, Соня се шляе из къщата, чете Уолас Стивънс или потъва в подобен на кома сън, така леснодостъпен за юношите. От време на време тя се качва при нас, за да потупа майка си по гърба или да я прегърне с дълги, тънки ръце през раменете, преди да отплава към друго помещение. Соня ми е голяма грижа, откак баща й почина преди пет години. Спомням си я изправена в коридора пред болничната стая с необичайно безизразно лице, сковано край стената тяло и с толкова бяла кожа, че напомня вида на човешки кости. Известно ми е, че Инга полага усилия да скрие мъката си от Соня, че когато щерката отива на училище, сестра ми надува радиото и ляга на пода, за да завие от болка, но никога не съм видял Соня да заридае пред хора, нито пък нейната майка. След три години, сутринта на 11 септември 2001 година, Инга и Соня бягат заедно със стотици други хора на север от гимназията „Стъйвезант“, където учи Соня. Те са само на няколко преки от горящите кули, а аз едва по-късно разбирам на какво е станала свидетел племенницата ми от прозореца на своята училищна стая. От къщата си в Бруклин видях единствено пушек.
Когато не си почива, майка ни обикаля от стая в стая, носи се като сомнамбул. Леките й, решителни стъпки не са натежали в сравнение с едно време, само са станали по-бавни. Тя ни поглежда какво правим, предлага храна, но рядко прекрачва прага. Стаята трябва да й навява спомени за последните години на баща ми. Изострящият се емфизем постепенно свива границите на неговия свят. Към края почти не може да ходи и остава между стените на своя три и половина на четири и половина метров кабинет. Преди да почине, отделя най-важните си книжа, които сега са подредени в акуратна редичка кутии край бюрото. В една от тях Инга намира писма от жени, които е познавал баща ни преди мама. По-късно прочитам всяка написана от тях дума – от това трио на предбрачна любов – някоя си Маргарет, една Джун и една Линор, като всичките са красноречиви, но хладни, и завършват с „Обичам те“, „С любов“ или „До следващия път“.
Ръцете на Инга треперят, когато попада на снопчето писма. Този тремор ми е познат още от детските години и не е свързан с някакво заболяване, а с вътрешната „инсталация“, както се изразява сестра ми. Тя не е в състояние да каже кога ще й се случи. Виждал съм я да изнася лекции пред многобройна аудитория с напълно спокойни ръце, а друг път, по време на най-обикновен разговор, те треперят така, че се налага да ги крие зад гърба. След като изважда трите връзки писма от отдавна забравените, но желани някога Маргарет, Джун и Линор, Инга измъква някакъв единичен лист хартия, преглежда го с озадачена физиономия и, без да промълви дума, ми го подава.
Писмото носи дата 27 юни 1937 година. Под нея е изписано с едър детски почерк следното: „Скъпи Ларс, знам, че никога, ама никога няма да кажеш нищо за случилото се. Заклехме се над БИБЛИЯТА. Всичко това няма вече значение за нея, която е на небето, нито пък за останалите на земята.
Вярвам в твоето обещание. Лиса.“
– Искал е да го намерим – обажда се Инга. – Ако не бе така, щеше да го унищожи. Нали ти показах ония дневници с откъснати страници. – Млъква за миг. – Чувал ли си нещо за тая Лиса?
– Не – отвръщам аз. – Можем да питаме мама.
Инга ми отговаря на норвежки, сякаш споменаването й налага да преминем на нашия роден език: Nei, Jei vil ikke forstyrre benne med dette. (Не, няма да й досаждам с това.)
– Винаги съм си мислела – продължава тя, – че има неща, които татко пази в тайна от мама и нас, особено що се отнася до детството му. Бил е на петнайсет по това време. Мисля, че вече са загубили онези четирийсет акра от фермата и, ако не греша, това е година след като дядо научава, че брат му Дейвид е мъртъв. – Сестра ми поглежда парчето избеляла кафява хартия. – „Всичко това няма вече значение за нея, която е на небето, нито пък за останалите на земята.“ Някой е умрял. – Тя преглъща шумно. – Бедничкият татко. Да се кълне над Библията.

СИРИ ХУСТВЕТ
МЪКИТЕ НА ЕДИН АМЕРИКАНЕЦ

Сестра ми нарича този период „година на тайните“, но като обърна поглед назад сега, започвам да разбирам, че той е време не на онова, което е в него, а на това, което му липсва. Един от пациентите ми каза по някакъв повод следното: „У мене са вселени духове, но те невинаги говорят. Понякога нямат нищо за казване.“ През повечето време Сара примижава или остава със затворени очи, защото я е страх да не ослепее от светлината. Лично аз мисля, че всички сме населени от духове и е по-добре те да говорят, вместо да мълчат. След смъртта на моя баща вече не мога да беседвам с него очи в очи, но разговорите продължават в съзнанието ми. Не преставам да го сънувам, нито да чувам словата му. И все пак именно онова, което той не бе казал, за което не ни е говорил, завладя нашия живот за известно време. Излезе, че не само той е криел своите тайни. На 6 януари, четири дни след погребението му, двамата с Инга попадаме на онова писмо в кабинета.
Останали сме в Минесота с мама, за да се заемем сериозно с преглед на неговите книжа. Известно ни е, че през последните години пише спомени, както и обстоятелството, че пази кутия с писмата, изпращани от него до родителите – повечето от периода на участието му в Тихоокеанската фаза на Втората световна война, – но в помещението заварваме и други неща, които никога до момента не сме виждали. Ароматът в стаята на баща ми е особен, различен от този в останалата част на къщата. Питам се дали всичките изпушени от него цигари и изпити кафета, както и следите, оставяни от дъната на тези безбройни чаши върху повърхността на бюрото в течение на четирийсет години, са повлияли върху атмосферата на помещението, за да оставят уникалния аромат, който нахлува в ноздрите ми, щом стъпвам на прага. Къщата е вече продадена. Лицево-челюстният хирург, който я купи, е внесъл съществени промени в нея, но в съзнанието ми все още стои кабинетът на моя баща с неговите стени от книги, кантонерки, дългото бюро, което си е направил самичък, както и миниатюрното пластмасово шкафче, чиито чекмеджета носят – независимо от своята прозрачност – надписани на ръка табелки: „Кламери“, „Батерийки за слухов апарат“, „Ключове за гаража“, „Гумички за триене“.
В деня, когато двамата с Инга се залавяме за работа, времето отвън е неприятно. През огромния прозорец виждам тънък снежен пласт под едно небе с цвят на стомана. Усещам застаналата зад гърба ми Инга и долавям нейното дишане. Майка ни, Марит, спи, а племенницата ми, Соня, се е свила някъде из къщата с книга в ръка. Издърпвам чекмедже от кантонерката и внезапно съм завладян от представата, че се готвим да изтръскаме едно човешко съзнание, да разчленим цял човешки живот и без всякакво предупреждение в моето въображение се пръква образът на труп, който съм разрязал като студент в медицинския факултет – неговият гръден кош зее отворен върху масата за дисекция. Колегaтa ми Роджър Абът го е нарекъл Туидълдъм, Дъм-дъм или просто Дъм. „Ерик, бутни малко от вътрешностите на Дъм. Това се казва хипертрофия.“ За миг си представям спихнатия вътре в него бял дроб на баща ми, а сетне си спомням как ръката му силно стисна моята, преди да напусна болничната стаичка – там за последен път го видях жив. Изпитвам облекчение при мисълта, че е кремиран.
Класификационната система на Ларс Давидсен представлява сложен шифър от букви, цифри и цветове, чието предназначение е да осигурява възможност за низходяща градация в отделните категории. Първоначалните записки са подчинени на чернови, а те – на окончателен вариант и така нататък. Тези чекмеджета са съхранили спомен не само за неговите преподавателски и писателски години, но и всяка статия, всяка изнесена лекция, обемистите записки, които е водил, получаваните от приятели и колеги писма в течение на повече от шейсет години. Баща ми е каталогизирал всеки окачен някога върху стената на гаража инструмент, всяка дребна покупка, свързана с шестте автомобила, които е притежавал през живота си, всяка косачка и всеки домашен уред – всеобхватна документация на един дълъг и крайно пестелив живот. Откриваме съставен по видове списък на съхранявани в таванското помещение вещи: детски ски, бебешки дрешки, материали за плетене. В една кутийка намирам връзка ключове. Към нея е прикрепено картонче, надписано с акуратния почерк на моя баща: „Непознати ключове“.
Прекарваме няколко дни в тази стая в компанията на огромни чували за боклук, които тъпчем със стотици коледни картички, училищни бележници и безброй списъци на неща, които вече ги няма. Племенницата ми и мама гледат да стоят по-далеч от това помещение. Прикачена с кабели към уокмeна си, Соня се шляе из къщата, чете Уолас Стивънс или потъва в подобен на кома сън, така леснодостъпен за юношите. От време на време тя се качва при нас, за да потупа майка си по гърба или да я прегърне с дълги, тънки ръце през раменете, преди да отплава към друго помещение. Соня ми е голяма грижа, откак баща й почина преди пет години. Спомням си я изправена в коридора пред болничната стая с необичайно безизразно лице, сковано край стената тяло и с толкова бяла кожа, че напомня вида на човешки кости. Известно ми е, че Инга полага усилия да скрие мъката си от Соня, че когато щерката отива на училище, сестра ми надува радиото и ляга на пода, за да завие от болка, но никога не съм видял Соня да заридае пред хора, нито пък нейната майка. След три години, сутринта на 11 септември 2001 година, Инга и Соня бягат заедно със стотици други хора на север от гимназията „Стъйвезант“, където учи Соня. Те са само на няколко преки от горящите кули, а аз едва по-късно разбирам на какво е станала свидетел племенницата ми от прозореца на своята училищна стая. От къщата си в Бруклин видях единствено пушек.
Когато не си почива, майка ни обикаля от стая в стая, носи се като сомнамбул. Леките й, решителни стъпки не са натежали в сравнение с едно време, само са станали по-бавни. Тя ни поглежда какво правим, предлага храна, но рядко прекрачва прага. Стаята трябва да й навява спомени за последните години на баща ми. Изострящият се емфизем постепенно свива границите на неговия свят. Към края почти не може да ходи и остава между стените на своя три и половина на четири и половина метров кабинет. Преди да почине, отделя най-важните си книжа, които сега са подредени в акуратна редичка кутии край бюрото. В една от тях Инга намира писма от жени, които е познавал баща ни преди мама. По-късно прочитам всяка написана от тях дума – от това трио на предбрачна любов – някоя си Маргарет, една Джун и една Линор, като всичките са красноречиви, но хладни, и завършват с „Обичам те“, „С любов“ или „До следващия път“.
Ръцете на Инга треперят, когато попада на снопчето писма. Този тремор ми е познат още от детските години и не е свързан с някакво заболяване, а с вътрешната „инсталация“, както се изразява сестра ми. Тя не е в състояние да каже кога ще й се случи. Виждал съм я да изнася лекции пред многобройна аудитория с напълно спокойни ръце, а друг път, по време на най-обикновен разговор, те треперят така, че се налага да ги крие зад гърба. След като изважда трите връзки писма от отдавна забравените, но желани някога Маргарет, Джун и Линор, Инга измъква някакъв единичен лист хартия, преглежда го с озадачена физиономия и, без да промълви дума, ми го подава.
Писмото носи дата 27 юни 1937 година. Под нея е изписано с едър детски почерк следното: „Скъпи Ларс, знам, че никога, ама никога няма да кажеш нищо за случилото се. Заклехме се над БИБЛИЯТА. Всичко това няма вече значение за нея, която е на небето, нито пък за останалите на земята.
Вярвам в твоето обещание. Лиса.“
– Искал е да го намерим – обажда се Инга. – Ако не бе така, щеше да го унищожи. Нали ти показах ония дневници с откъснати страници. – Млъква за миг. – Чувал ли си нещо за тая Лиса?
– Не – отвръщам аз. – Можем да питаме мама.
Инга ми отговаря на норвежки, сякаш споменаването й налага да преминем на нашия роден език: Nei, Jei vil ikke forstyrre benne med dette. (Не, няма да й досаждам с това.)
– Винаги съм си мислела – продължава тя, – че има неща, които татко пази в тайна от мама и нас, особено що се отнася до детството му. Бил е на петнайсет по това време. Мисля, че вече са загубили онези четирийсет акра от фермата и, ако не греша, това е година след като дядо научава, че брат му Дейвид е мъртъв. – Сестра ми поглежда парчето избеляла кафява хартия. – „Всичко това няма вече значение за нея, която е на небето, нито пък за останалите на земята.“ Някой е умрял. – Тя преглъща шумно. – Бедничкият татко. Да се кълне над Библията.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Здравейте! Очаквайте догодина "Лятото без мъже", такова лято не сте си представяли;)
Присъединявам се към Георги и като мнение, и като желание да прочета повече книги от Сири Хуствет. За мен тя е по-добра писателка от мъжа си Пол Остър.
Много хубава книга! Интересна както предишната й. Надявям се "Колибри" да продължат да издават тази писателка, която не е известна в България.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-638-3
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени