Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Къса памет
Печатно издание
ISBN
978-954-529-635-2
Цена
5.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
190 гр.
Страници
166
Превод
Румяна Маркова
Дата на издаване
25 май 2008

Къса памет

Все още младият Габриел се интересува предимно от алкохол, наркотици и секс, които от доста време вече не му доставят удоволствие. Иначе изготвя рекламни клипове в една телевизия, оженва се за едно от момичетата, с които движи, и се чуди защо го е направил. Било е време, когато Габриел е обичал истински, бил е мил, симпатичен и изпълнен с енергия, но това се е изличило от паметта му. Късата му памет впрочем не му пречи да съзнава напълно своето падение и да се отнася с подобаваща себеомраза към себе си. Габриел живее от ден за ден, от шише на шише, от „магистрала“ на „магистрала“, но въпреки това се опитва да направи равносметка на своя типичен за част от младото западно поколение живот.

Същото поколение, което обявява „Къса памет“ за култово произведение и за своя настолна книга не само заради сюжета й, в който разпознава себе си, но и заради езика на младостта, на който е написана, заради свежестта на възприятията и безпощадната откровеност.

За автора

Френският писател и журналист Никола Рей (р. 1973) е автор на четири книги, от които втората, „Къса памет“, е удостоена с наградата „Флор“, присъждана на обещаващи млади автори с необичаен талант (сред които нашумелите и в България Амели Нотомб, Пиер Меро, Мишел Уелбек).

Още заглавия от същия жанр
Откъс

НИКОЛА РЕЙ
КЪСА ПАМЕТ

Габриел Сален, трийсет и една годишен, женен от два дни и твърдо решен да се съобразява с този факт. Живущ на авеню Жюно № 42, на последния етаж, за някоя и друга седмица най-много. Последния етаж, странно. Ще се наложи да слизам. Добре дошли у Габриел. Не се събувайте, няма смисъл, все едно да слагате лепенка на мозъчен тумор. След като надскочи определена степен, мръсотията няма начин да бъде замазана и наоколо да изглежда що-годе почистено. Не че не полагам усилия, не бърша праха и не подреждам това място. Получава се ей тъй, и в професионалния, и в личния ми живот, отначало се старая, внимавам и после оставям нещата на самотек.

Симптомите лъснаха от момента, в който, приготвяйки си вечерята, започнах да предпочитам снизходителната светлина на свещите пред неумолимата констатация на ярките електрически крушки. После по хронология дойде ред на банята. Нужно ми бе известно време, за да се досетя защо всичките ми приятели, и мъже и жени, изчезваха при съседа, за да си вземат душ. Сега вече и аз го правя.

Габриел Сален, трийсет и една годишен плюс малко отгоре, с радиобудилник, настроен постоянно на девет часа и четири минути.
Понеделник, десет часа, нещата започват да стават сериозни. Крещя наум: защо така? Защо, откакто се помня, винаги закъснявам сутрин? Припомни си поне веднъж да си показал среден пръст на будилника, Габриел. Окей. Спомних си, но е нещо прекалено лично, за да го разкажа. Несподеляем спомен. Бях се събудил и изключил нещото час преди да започне да цвърчи. Истината е, че всичките ми седемнайсет години зависеха точно от онази сутрин. Сигурно много други като мен са познали подобно опиянение. Усещането, че сте дошли на този свят, само за да изживеете забързано няколкото часа на краткия ден. След който ни остава само да кроим планове.

Какво е това, дето все още ме кара да ставам? Да не кисна в леглото до седемнайсет часа, че и повече? Работата? Любовта? Някакъв интерес към каквото и да е? Съвсем не, ставам, защото така е прието.

Моят спасител е по-скоро спасителка, радиоводеща. Единствената, неповторимата, възхитителната, най-нетърпимата от всички останали в ефира: ВИКИ! Вики Моле и нейното предаване „Цял живот”, което започва в десет часа. Хвала на теб, Вики, как иначе щях да намеря смелост да изплувам от две години насам, ако ги нямаше забележителните ти предавания, титаничните ти наелектризиращи и вълнуващо-депресиращи фабули на тема: „Да преоткрием хармонията след раждането”, „Детето ми се роди в затвора”, „Как да се преборим със злоупотребите”. Вики, любов моя, скъпа, не мога да те понасям. Мразя те напълно и без остатък. Гласът ти, събеседниците ти, туткането ти, жаждата ти за близост, идеалите ти на домакиня, всичко.
Днес, избора на Вики Моле бе: „Трябва ли да вярваме на ваксините?”
Достойната за възхита, добрата душа Вики.

Спускам се в метрото, доста горд от себе си, въпреки всичко. Първо, защото все още е десет и четирийсет, а пък съм имал и доста по- чувствителни и будещи тревога закъснения. Второ, защото съм в състояние да си спомня целия уикенд, при това без най-дребния пропуск. Метрото разделя човечеството на две категории. Първата дарява с усмивка всяко детенце или кученце. Втората не може да се сдържи да не огледа всяко минаващо дупе. Само втората заслужава да живее.

Тревогата ме сграбчва винаги на същото място. На изхода на спирка “Ранла”, в мига, в който погледът ми се блъска в часовника на първия срещнат автомат за паркиране (не нося часовник, въпрос на елегантност). Край, мандалото падна, ужасно съм закъснял.

НИКОЛА РЕЙ
КЪСА ПАМЕТ

Габриел Сален, трийсет и една годишен, женен от два дни и твърдо решен да се съобразява с този факт. Живущ на авеню Жюно № 42, на последния етаж, за някоя и друга седмица най-много. Последния етаж, странно. Ще се наложи да слизам. Добре дошли у Габриел. Не се събувайте, няма смисъл, все едно да слагате лепенка на мозъчен тумор. След като надскочи определена степен, мръсотията няма начин да бъде замазана и наоколо да изглежда що-годе почистено. Не че не полагам усилия, не бърша праха и не подреждам това място. Получава се ей тъй, и в професионалния, и в личния ми живот, отначало се старая, внимавам и после оставям нещата на самотек.

Симптомите лъснаха от момента, в който, приготвяйки си вечерята, започнах да предпочитам снизходителната светлина на свещите пред неумолимата констатация на ярките електрически крушки. После по хронология дойде ред на банята. Нужно ми бе известно време, за да се досетя защо всичките ми приятели, и мъже и жени, изчезваха при съседа, за да си вземат душ. Сега вече и аз го правя.

Габриел Сален, трийсет и една годишен плюс малко отгоре, с радиобудилник, настроен постоянно на девет часа и четири минути.
Понеделник, десет часа, нещата започват да стават сериозни. Крещя наум: защо така? Защо, откакто се помня, винаги закъснявам сутрин? Припомни си поне веднъж да си показал среден пръст на будилника, Габриел. Окей. Спомних си, но е нещо прекалено лично, за да го разкажа. Несподеляем спомен. Бях се събудил и изключил нещото час преди да започне да цвърчи. Истината е, че всичките ми седемнайсет години зависеха точно от онази сутрин. Сигурно много други като мен са познали подобно опиянение. Усещането, че сте дошли на този свят, само за да изживеете забързано няколкото часа на краткия ден. След който ни остава само да кроим планове.

Какво е това, дето все още ме кара да ставам? Да не кисна в леглото до седемнайсет часа, че и повече? Работата? Любовта? Някакъв интерес към каквото и да е? Съвсем не, ставам, защото така е прието.

Моят спасител е по-скоро спасителка, радиоводеща. Единствената, неповторимата, възхитителната, най-нетърпимата от всички останали в ефира: ВИКИ! Вики Моле и нейното предаване „Цял живот”, което започва в десет часа. Хвала на теб, Вики, как иначе щях да намеря смелост да изплувам от две години насам, ако ги нямаше забележителните ти предавания, титаничните ти наелектризиращи и вълнуващо-депресиращи фабули на тема: „Да преоткрием хармонията след раждането”, „Детето ми се роди в затвора”, „Как да се преборим със злоупотребите”. Вики, любов моя, скъпа, не мога да те понасям. Мразя те напълно и без остатък. Гласът ти, събеседниците ти, туткането ти, жаждата ти за близост, идеалите ти на домакиня, всичко.
Днес, избора на Вики Моле бе: „Трябва ли да вярваме на ваксините?”
Достойната за възхита, добрата душа Вики.

Спускам се в метрото, доста горд от себе си, въпреки всичко. Първо, защото все още е десет и четирийсет, а пък съм имал и доста по- чувствителни и будещи тревога закъснения. Второ, защото съм в състояние да си спомня целия уикенд, при това без най-дребния пропуск. Метрото разделя човечеството на две категории. Първата дарява с усмивка всяко детенце или кученце. Втората не може да се сдържи да не огледа всяко минаващо дупе. Само втората заслужава да живее.

Тревогата ме сграбчва винаги на същото място. На изхода на спирка “Ранла”, в мига, в който погледът ми се блъска в часовника на първия срещнат автомат за паркиране (не нося часовник, въпрос на елегантност). Край, мандалото падна, ужасно съм закъснял.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Много добра литературна творба. Отначало може да направи малко негативно впечатление, ако нагласата на читателя е да попадне на непретенциозно лек и ефирен текст - книгата е достатъчно откровена и агресивна, усещането за хаос, разруха на "класически морал" и откровената сексуалност са поднесени щедро, което е съвсем нормално за голяма част от съвременната литература. На места се усеща подсиленият опит на автора да шокира, атакувайки конвенциите с разкрепостения живот (и схема на повествованието)на героя и обкръжението му, което също е съвсем нормално в нашето време на закърняла възможност да се впечатлим от каквото и да било. Книгата, поне на мен, още от към трийсетата страница нататък почна да ми става много приятна и до края я четох с кеф. Освен че е добре балансирана и дори става постепенно по-забавна, в нея има всичко, което е най-важно за почитателите на нежанровата литература. Текст в текста, поезия в прозата, прекрасни "афоризми" и малки, оригинални и неподатливи на дефиниране технически трикове. Макар и по-скоро англо-саксонска в суровостта на усещанията,"къса памет" издава френското в перфектната изящност на текста. Препоръчвам я не почитателите на късномодерната литература.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-635-2
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени