Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Тайната на щастливите деца
Печатно издание
ISBN
978-954-529-625-3
Цена
10.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (1)
Мнения (6)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
210 гр.
Страници
180
Превод
Павел Главусанов
Дата на издаване
18 септември 2008

Тайната на щастливите деца

Cветовноизвестният австралийски психолог с повече от 20 години опит в детската психология, известен вече у нас с нашумелия бестселър „Как се възпитават момчета“, ни поднася поредната си успешна книга с многомилионни тиражи в цял свят, превърнала се в библия за родителите, чието съкровено желание е децата им да израснат щастливи. Използвайки за основа предпоставката, че щастието на децата е в ръцете на техните родители и на всички възрастни, заети с тяхното отглеждане, авторът дава ценни напътствия как да взаимодействаме позитивно с децата от най-ранното им детство до юношеска възраст. Достъпният език, множеството анекдоти, рисунки и диаграми са впрегнати в помощ на научни разработки, свързани с общуването дете-родител. Бидълф вдъхва на родителите увереност, като ги насърчава да бъдат по-любящи, по-силни, по-спокойни, да вярват в себе си. Той обяснява как точно мисли детето и как по-добре да го разбираме. Той дава конкретни насоки за решаване на широк спектър от важни за децата - а и за техните родители -проблеми, които са от ключово значение за израстването на щастливи деца. Тук ще разберете как да се справяте с внезапното детско избухване, преди още да е започнало, как да помогнете на детето да преодолее своята притеснителност, връзката между храната и поведението и много други теми, важни при отглеждането на всяко дете. Родителите ще се научат и как постепенно да се отърват от старите негативни подходи, за да освободят неочаквана енергия у себе си и да се насладят както на децата си, така и на живота като цяло.

За автора

Стив Бидълф е световноизвестен семеен терапевт и неоспорим авторитет в областта на отглеждането на деца и изкуството да бъдем родители. Книгите му „Как се възпитават момчета“, „Тайната на щастливите деца“, „Още тайни на щастливите деца“ и „Възмъжаване“ са настолни книги на близо четири милиона семейства от цял свят.

Откъс

Стив Бидълф - „Тайната на щастливите деца

Хипнозата и внушението са феномени, които открай време вълнуват хорското въображение. Те са леко мистични и нереални, а от друга страна, се гледат с добро око от науката. Повечето хора са ставали техен обект било в резултат от въздействието на театрална постановка, за отказване от цигарите или посредством слушане на специални, предназначени за отпускане магнетофонни записи.

Основните елементи на хипнозата са ни добре известни: използване на някакво средство за отклоняване на вниманието („Наблюдавайте махалото“), заповедният тон („Сега заспивате!“), ритмичният говор на хипнотизатора и финалната команда („Хей! Събудете си!“). Познати са ни също така постхипнотичното внушение, възможността да се „вгради“ команда, която нищо неподозиращата личност (често пъти за голямо собствено удивление) изпълнява при подаване на ключов сигнал. Всичко това чудесно върви за организиране на привлекателно зрелище, но върши и добра работа, когато се прилага от подготвен терапевт.

Онова, което повечето хора не знаят, е фактът, че хипнозата е елемент от нашето всекидневие. Когато използваме определени изрази, ние посягаме към подсъзнателния свят на нашите деца и ги програмираме, макар да не сме имали подобни намерения.

Старото схващане за това, че хипнозата предполага особено състояние на съзнанието – транс, – е отдавна изоставено. Тук става дума само за една от формите на подсъзнателно въздействие. Доста плашещата истина е, че човешкото съзнание може да бъде програмирано и в нормалните условия на всекидневието, и то без знанието на засегнатата личност.

В САЩ вече мнозина адвокати, както и специалисти в маркетинговата и рекламната сфера се обучават да използват методите на хипнозата в хода на обичаен делови разговор – твърде стряскаща концепция. За щастие, на хипнозата може да се противостои, стига обектът на въздействие да разбере какво се върши с него. Инцидентната хипноза обаче е част от всекидневието. Без да си дават сметка за това, родителите внушават на децата си послания и ако не бъдат взети най-сериозни контрамерки, тези послания напомнят за себе си в хода на целия по-нататъшен живот на индивида.

Покойният доктор Милтън Ериксън бе признат като водеща световна фигура в областта на хипнозата. В един случай го викат да помогне на страдащ от раково заболяване, който отказва да взема болкоуспокоителни, а също и да се подложи на хипноза. Ериксън се отбива в болничната стая и заговаря пациента за любимото му хоби – отглеждане на домати.

Внимателният слушател би забелязал необичайната ритмика в речта на Ериксън, както и подчертаването на някои странни фрази, като „надълбоко“ (в почвата), израстването на „здрави и силни“, „лесни“ (за бране), „топло и уютно“ (в парника). Ако този слушател е и с изострено внимание, няма как да му убегне леката промяна в израза на Ериксън при произнасянето на тези ключови думи. Болният си въобразява, че води лек, с нищо неангажиращ разговор. До самата си смърт (след пет дни), която очакват лекари и близки, болният не изпитва повече болка. 

Посланието „ти“

Детското съзнание е пълно с въпроси. Може би най-значими сред тях са свързаните със собственото Аз. „Кой съм аз?“, „Що за човек съм?“, „Къде е мястото ми в този живот?“. Това са въпроси свързани със самоопределението, със собствената ни идентичност, върху чиито отговори основаваме целия си живот като възрастни, с които съобразяваме всичките си кардинални житейски решения. Детското съзнание реагира с особена чувствителност спрямо заявления, които започват с „ти си“.

Дали става дума за „ти си голям мързел“, или „ти си голяма работа“, подобна оценка от устата на „голям“ човек се загнездва дълбоко и здраво в подсъзнанието на детето. Неизброимо количество възрастни са ми казвали като ехо от чутото като деца: „Аз съм напълно безполезен, това ми е ясно.“

Представете си колко по-различно би протекъл животът на вашето дете, ако у него са утвърдени следните представи:

– Аз съм добър човек.

– Мога лесно да се разбера с повечето хора.

– Най-често се ориентирам правилно в обстановката.

– Умен съм.

– Аз съм творческа личност.

– Тялото ми е здраво и силно.

– Харесвам външния си вид

…и така нататък!

Психолозите (които умират да усложняват нещата) наричат подобни постановки „приписвания“ или „атрибути“. Атрибутите дават отново и отново своите добри плодове в течение на целия живот.

– Защо не кандидатства за това повишение?

– А, не, не ме бива за тая работа.

– Ама тоя е също като предишния ти съпруг. Защо се омъжи за него?

– Щото толкоз ми е акълът.

– Защо ги оставяш да те разиграват като маймуна?

– Така ми е писано.

Тези думи – „не ме бива“, „толкоз ми е акълът“, „така ми е писано“ – не са произлезли от нищото. Те са записани в съзнанието на човека, тъй като са му били втълпени в ранна възраст, когато не е имал способността да прецени тяхната правдивост. „Да, но – ще кажете вие – какво пречи на децата да се възпротивят на посланието „ти си“, когато го чуят?“

Децата наистина размишляват върху дадената им оценка, търсят потвърждения за нейната точност. Само че е възможно да са лишени от еталон за сравнение. Случва се понякога с всички нас да бъдем мързеливи, егоистични, мърляви, глупави, непослушни и така нататък. Няма начин плашещият своето паство с огън и жупел древен проповедник да сбърка, когато вдигне пръст и ревне с гръмовен глас: „Грешни сте!“ Всички сме такива! „Големите знаят всичко, могат даже да четат мисли.“

В това е убедено всяко дете. И когато му се каже „много си несръчен“, то става нервно и несръчно. Кажеш ли му „страшна си досада“, то се чувства отхвърлено, започва да изпитва отчаяна нужда от похвала и става наистина досадно. Дете, на което е казано „ти си идиот“, може и да даде външен израз на бурно несъгласие, но вътрешно ще се примири с произнесената присъда. Ти си голям – по-добре знаеш кой какъв е.

Посланието „ти си“ действа както на съзнателно, така и на подсъзнателно равнище. В клиничната си практика често карам децата сами да се характеризират и съвсем нерядко чувам следното: „Аз съм лошо дете“; „Аз съм страшен досадник“.

Други пък са очевидно объркани: „Мама и тате казват, че ме обичат, ама аз не мисля така.“ На съзнателно равнище те възприемат чутото, обаче подсъзнателно долавят друго зад произнесените думи.

Всичко е скрито в начина, по който го произнасяме. Можем да кажем на детето: „Много съм ти сърдит и искам още сега да почистиш наоколо!“ След което няма защо да се притесняваме от дълготраен ефект. Но можем да кажем и така: „Ти си мръсен малък пикльо. Не можеш ли поне един път да направиш каквото ти се казва?“ Повторете това няколко пъти – и не се чудете после на резултатите.

Не се опитвайте да се преструвате на доволни и обичащи, когато сте ядосани и гневни, защото така обърквате детето, то става потайно и двулично, а след време – дълбоко объркано. Можем да даваме открит израз на истинските си чувства и без да нараняваме детето. То може да понесе заявления от рода на „днес съм ужасно уморен“ или „адски съм ядосан точно сега…“, особено когато вашите думи се покриват с онова, което то усеща в дадения момент. По такъв начин детето разбира, че и ти си човешко същество, а това е от полза в цялостния процес. При една среща с много родители помолих присъстващите да си припомнят част от посланията „ти си“, получени в детска възраст. Ето какво написах върху дъската: 

Ти си мързелив, глупав,

досаден, нищо неразбиращо

момиченце, егоистичен, тъп,

инат, мръсен, безмозъчен,

нерешителен, вечно

закъсняващ, лаком, злонравен,

шумен, страхопъзльо, страшна

грижа, шантав, поболяващ

майка си, грозен, зелена тиква,

също като баща си… и така

нататък. 

Първоначално примерите изплуват с мъка от съзнанието на хората, но постепенно паметта оживява и черната дъска се запълва изцяло, а помещението зашумява като кошер. Усещане за облекчение пълни атмосферата, докато хората един през друг се освобождават на висок глас от обидите, които са ги наранили толкова дълбоко преди години, за да останат забити в съзнанието им през цялото време.

На пръсти се броят онези, които смятат, че родителите им целенасочено и злонамерено са им причинили въпросните травми – този е бил просто начинът да се коригират недостатъците на детския характер по тяхното време: „За да ги поправиш, кажи им, че са лоши!“ Тъмното средновековие на детска дресировка, от което едва напоследък започваме да се отскубваме. 

СЪЗНАНИЕТО ЗАПЕЧАТВА ВСИЧКО, КОЕТО НЯКОГА ТИ СЕ Е СЛУЧИЛО

Докъм средата на миналия век страдащите от епилепсия водят труден живот, тъй като съвременните лекарства за обуздаване на това заболяване още не са открити. Някакъв мъж на име Пенфийлд открива, че най-тежките случаи могат да бъдат облекчавани по оперативен път. Посредством плитки нарези по повърхността на мозъка той успява в редица случаи да намали интензитета, а понякога дори напълно да прекрати „електрическите бури“, които водят до епилептичен гърч.

Интересен е моментът на упояването – надявам се да сте седнали, когато четете тези редове: от съображения за безопасност пациентът трябва да бъде в съзнание по време на хирургическата намеса, поради което му се прави само местна анестезия. Хирургът отстранява малка част от черепната кутия, прави нарезите, връща отрязаното парче кост на мястото и зашива кожата отгоре й. И аз потръпвам, докато пиша това, но все пак процедурата е за предпочитане пред мъчителните епилептични припадъци!

По време на самата операция подлаганите на нея имат изключителни преживявания. Докато хирургът много внимателно докосва със специална сонда повърхността на мозъка, в съзнанието на пациента изникват ярки спомени – подробности от гледан преди много години филм, включително усещане на сладникавия аромат на парфюм в киносалона и образът на купата сено отпред, която представлява модната за времето прическа на седналата там непозната дама. Хирургът докосва друг участък – и ето че оперираният вижда четвъртия си рожден ден, макар да е в пълно съзнание, седнал върху хирургическия стол. Феноменът се наблюдава без изключение при всеки отделен случай, макар събужданите спомени да са различни. 

Последвалите проучвания потвърждават едно удивително откритие: всичко, абсолютно всичко – звуци, гледки и произнесени слова – се съхранява в човешкия мозък завинаги заедно с изпитаните по съответния повод емоции. В редица случаи не е лесно да си припомним едно или друго, но то си стои там и неизменно оказва своето влияние. Нагънатата повърхност на мозъка запазва в нейната пълнота цялата житейска история на индивида!

Несъзнателното чуване е друг феномен, на който сте се натъквали почти със сигурност. Вие сте на гости или на събрание и чувате нечии думи. Помещението е препълнено, мнозина говорят едновременно, може да свири и музика. В един момент дочувате собственото си име, името на ваш близък или нещо, което живо ви интересува, произнесено в другия край на стаята. „А-ха – казвате си вие – тия пък какво ми гризат кокалите?“

Как става това? По експериментален път е установено, че слухът се проявява на две равнища. От една страна е това, което регистрира слуховият апарат, а от друга – онова, което съзнателно слушате.

Макар да не си давате сметка, вашата прецизна слухова система регистрира всички разговори, които са в обхват, но филтърът на съзнанието допуска до него само онова, което ви интересува. Ето че се произнася ключова дума и върху контролното табло на съзнанието светва сигнална лампичка, включва се съответната верига и останалият „нечут“ до момента разговор изведнъж започва да си пробива път. Разбира се, вие не сте в състояние да чувате всичко, което се говори в едно и също време, но някакъв примитивен филтър все пак следи за присъствието на важна информация. Наличието на този феномен се доказва посредством множество експерименти, както и от обстоятелството, че под хипноза хората са в състояние да си спомнят неща, които са останали незабелязани от тях навремето! 

Ситуации, сходни с описаната по-нататък, са регистрирани на много места по различно време из целия свят.

Късно една нощ тежко ремарке се откъсва от влекача и след устремно спускане по склона на някакъв хълм се врязва в стена на намиращата се долу къща. Влезлите в нея членове на спасителна група откриват с изумление млада жена, спяща непробудно в непосредствена близост с неканения гостенин. Докато мъжете стоят зяпнали и се чудят какво да сторят, от съседно помещение се донася слаб бебешки плач, който разбужда майката начаса.

Слуховият й филтър будува, докато тя самата спи, но той е програмиран да реагира на един-единствен дразнител – плача на детето – и само този звук бива допуснат до съзнанието.

Какво отношение има всичко казано към децата? Помислете за онова, което се приказва по техен адрес, когато смятаме, че не чуват. Вземете предвид изтънчения им слух – те чуват разопаковане на бонбон на петдесет метра разстояние! Можем да прибавим тук и времето, през което спят, тъй като съществуват ясни доказателства за това, че звуци и думи се запечатват в подсъзнанието дори в сънно състояние.

Не забравяйте периода, през който детето още не може (или още не е решило да ви покаже, че може) да говори. Едно едва прохождащо дете е в състояние месеци преди проговарянето да следи всичко, което се случва наоколо, да не кажа: всяка дума.

Непрекъснато ме смайват родители, които съжителстват в състояние на люта разпра години наред, или които поради някаква друга причина са нещастни, и които заявяват: „Децата, разбира се, нямат представа за това.“ А на практика децата знаят почти всичко за всички и всичко. Те може да ви щадят, като пазят тайната за себе си или проявяват своята информираност по непряк начин – напикават се нощем или се опитват да убият по-малкото братче, – но знаят. Така че когато говорите за своите деца, старайте се да казвате само онова, което наистина мислите за тях. Защото казаното от вас намира пряк път към детското подсъзнание.

А защо да не се използва този пряк път за повдигане на самочувствието им, като приказвате за неща, които истински цените у другите, когато децата са наблизо, та да чуят? Това е особено важно да се практикува в периоди, когато пряката похвала ги притеснява.

Стив Бидълф - „Тайната на щастливите деца

Хипнозата и внушението са феномени, които открай време вълнуват хорското въображение. Те са леко мистични и нереални, а от друга страна, се гледат с добро око от науката. Повечето хора са ставали техен обект било в резултат от въздействието на театрална постановка, за отказване от цигарите или посредством слушане на специални, предназначени за отпускане магнетофонни записи.

Основните елементи на хипнозата са ни добре известни: използване на някакво средство за отклоняване на вниманието („Наблюдавайте махалото“), заповедният тон („Сега заспивате!“), ритмичният говор на хипнотизатора и финалната команда („Хей! Събудете си!“). Познати са ни също така постхипнотичното внушение, възможността да се „вгради“ команда, която нищо неподозиращата личност (често пъти за голямо собствено удивление) изпълнява при подаване на ключов сигнал. Всичко това чудесно върви за организиране на привлекателно зрелище, но върши и добра работа, когато се прилага от подготвен терапевт.

Онова, което повечето хора не знаят, е фактът, че хипнозата е елемент от нашето всекидневие. Когато използваме определени изрази, ние посягаме към подсъзнателния свят на нашите деца и ги програмираме, макар да не сме имали подобни намерения.

Старото схващане за това, че хипнозата предполага особено състояние на съзнанието – транс, – е отдавна изоставено. Тук става дума само за една от формите на подсъзнателно въздействие. Доста плашещата истина е, че човешкото съзнание може да бъде програмирано и в нормалните условия на всекидневието, и то без знанието на засегнатата личност.

В САЩ вече мнозина адвокати, както и специалисти в маркетинговата и рекламната сфера се обучават да използват методите на хипнозата в хода на обичаен делови разговор – твърде стряскаща концепция. За щастие, на хипнозата може да се противостои, стига обектът на въздействие да разбере какво се върши с него. Инцидентната хипноза обаче е част от всекидневието. Без да си дават сметка за това, родителите внушават на децата си послания и ако не бъдат взети най-сериозни контрамерки, тези послания напомнят за себе си в хода на целия по-нататъшен живот на индивида.

Покойният доктор Милтън Ериксън бе признат като водеща световна фигура в областта на хипнозата. В един случай го викат да помогне на страдащ от раково заболяване, който отказва да взема болкоуспокоителни, а също и да се подложи на хипноза. Ериксън се отбива в болничната стая и заговаря пациента за любимото му хоби – отглеждане на домати.

Внимателният слушател би забелязал необичайната ритмика в речта на Ериксън, както и подчертаването на някои странни фрази, като „надълбоко“ (в почвата), израстването на „здрави и силни“, „лесни“ (за бране), „топло и уютно“ (в парника). Ако този слушател е и с изострено внимание, няма как да му убегне леката промяна в израза на Ериксън при произнасянето на тези ключови думи. Болният си въобразява, че води лек, с нищо неангажиращ разговор. До самата си смърт (след пет дни), която очакват лекари и близки, болният не изпитва повече болка. 

Посланието „ти“

Детското съзнание е пълно с въпроси. Може би най-значими сред тях са свързаните със собственото Аз. „Кой съм аз?“, „Що за човек съм?“, „Къде е мястото ми в този живот?“. Това са въпроси свързани със самоопределението, със собствената ни идентичност, върху чиито отговори основаваме целия си живот като възрастни, с които съобразяваме всичките си кардинални житейски решения. Детското съзнание реагира с особена чувствителност спрямо заявления, които започват с „ти си“.

Дали става дума за „ти си голям мързел“, или „ти си голяма работа“, подобна оценка от устата на „голям“ човек се загнездва дълбоко и здраво в подсъзнанието на детето. Неизброимо количество възрастни са ми казвали като ехо от чутото като деца: „Аз съм напълно безполезен, това ми е ясно.“

Представете си колко по-различно би протекъл животът на вашето дете, ако у него са утвърдени следните представи:

– Аз съм добър човек.

– Мога лесно да се разбера с повечето хора.

– Най-често се ориентирам правилно в обстановката.

– Умен съм.

– Аз съм творческа личност.

– Тялото ми е здраво и силно.

– Харесвам външния си вид

…и така нататък!

Психолозите (които умират да усложняват нещата) наричат подобни постановки „приписвания“ или „атрибути“. Атрибутите дават отново и отново своите добри плодове в течение на целия живот.

– Защо не кандидатства за това повишение?

– А, не, не ме бива за тая работа.

– Ама тоя е също като предишния ти съпруг. Защо се омъжи за него?

– Щото толкоз ми е акълът.

– Защо ги оставяш да те разиграват като маймуна?

– Така ми е писано.

Тези думи – „не ме бива“, „толкоз ми е акълът“, „така ми е писано“ – не са произлезли от нищото. Те са записани в съзнанието на човека, тъй като са му били втълпени в ранна възраст, когато не е имал способността да прецени тяхната правдивост. „Да, но – ще кажете вие – какво пречи на децата да се възпротивят на посланието „ти си“, когато го чуят?“

Децата наистина размишляват върху дадената им оценка, търсят потвърждения за нейната точност. Само че е възможно да са лишени от еталон за сравнение. Случва се понякога с всички нас да бъдем мързеливи, егоистични, мърляви, глупави, непослушни и така нататък. Няма начин плашещият своето паство с огън и жупел древен проповедник да сбърка, когато вдигне пръст и ревне с гръмовен глас: „Грешни сте!“ Всички сме такива! „Големите знаят всичко, могат даже да четат мисли.“

В това е убедено всяко дете. И когато му се каже „много си несръчен“, то става нервно и несръчно. Кажеш ли му „страшна си досада“, то се чувства отхвърлено, започва да изпитва отчаяна нужда от похвала и става наистина досадно. Дете, на което е казано „ти си идиот“, може и да даде външен израз на бурно несъгласие, но вътрешно ще се примири с произнесената присъда. Ти си голям – по-добре знаеш кой какъв е.

Посланието „ти си“ действа както на съзнателно, така и на подсъзнателно равнище. В клиничната си практика често карам децата сами да се характеризират и съвсем нерядко чувам следното: „Аз съм лошо дете“; „Аз съм страшен досадник“.

Други пък са очевидно объркани: „Мама и тате казват, че ме обичат, ама аз не мисля така.“ На съзнателно равнище те възприемат чутото, обаче подсъзнателно долавят друго зад произнесените думи.

Всичко е скрито в начина, по който го произнасяме. Можем да кажем на детето: „Много съм ти сърдит и искам още сега да почистиш наоколо!“ След което няма защо да се притесняваме от дълготраен ефект. Но можем да кажем и така: „Ти си мръсен малък пикльо. Не можеш ли поне един път да направиш каквото ти се казва?“ Повторете това няколко пъти – и не се чудете после на резултатите.

Не се опитвайте да се преструвате на доволни и обичащи, когато сте ядосани и гневни, защото така обърквате детето, то става потайно и двулично, а след време – дълбоко объркано. Можем да даваме открит израз на истинските си чувства и без да нараняваме детето. То може да понесе заявления от рода на „днес съм ужасно уморен“ или „адски съм ядосан точно сега…“, особено когато вашите думи се покриват с онова, което то усеща в дадения момент. По такъв начин детето разбира, че и ти си човешко същество, а това е от полза в цялостния процес. При една среща с много родители помолих присъстващите да си припомнят част от посланията „ти си“, получени в детска възраст. Ето какво написах върху дъската: 

Ти си мързелив, глупав,

досаден, нищо неразбиращо

момиченце, егоистичен, тъп,

инат, мръсен, безмозъчен,

нерешителен, вечно

закъсняващ, лаком, злонравен,

шумен, страхопъзльо, страшна

грижа, шантав, поболяващ

майка си, грозен, зелена тиква,

също като баща си… и така

нататък. 

Първоначално примерите изплуват с мъка от съзнанието на хората, но постепенно паметта оживява и черната дъска се запълва изцяло, а помещението зашумява като кошер. Усещане за облекчение пълни атмосферата, докато хората един през друг се освобождават на висок глас от обидите, които са ги наранили толкова дълбоко преди години, за да останат забити в съзнанието им през цялото време.

На пръсти се броят онези, които смятат, че родителите им целенасочено и злонамерено са им причинили въпросните травми – този е бил просто начинът да се коригират недостатъците на детския характер по тяхното време: „За да ги поправиш, кажи им, че са лоши!“ Тъмното средновековие на детска дресировка, от което едва напоследък започваме да се отскубваме. 

СЪЗНАНИЕТО ЗАПЕЧАТВА ВСИЧКО, КОЕТО НЯКОГА ТИ СЕ Е СЛУЧИЛО

Докъм средата на миналия век страдащите от епилепсия водят труден живот, тъй като съвременните лекарства за обуздаване на това заболяване още не са открити. Някакъв мъж на име Пенфийлд открива, че най-тежките случаи могат да бъдат облекчавани по оперативен път. Посредством плитки нарези по повърхността на мозъка той успява в редица случаи да намали интензитета, а понякога дори напълно да прекрати „електрическите бури“, които водят до епилептичен гърч.

Интересен е моментът на упояването – надявам се да сте седнали, когато четете тези редове: от съображения за безопасност пациентът трябва да бъде в съзнание по време на хирургическата намеса, поради което му се прави само местна анестезия. Хирургът отстранява малка част от черепната кутия, прави нарезите, връща отрязаното парче кост на мястото и зашива кожата отгоре й. И аз потръпвам, докато пиша това, но все пак процедурата е за предпочитане пред мъчителните епилептични припадъци!

По време на самата операция подлаганите на нея имат изключителни преживявания. Докато хирургът много внимателно докосва със специална сонда повърхността на мозъка, в съзнанието на пациента изникват ярки спомени – подробности от гледан преди много години филм, включително усещане на сладникавия аромат на парфюм в киносалона и образът на купата сено отпред, която представлява модната за времето прическа на седналата там непозната дама. Хирургът докосва друг участък – и ето че оперираният вижда четвъртия си рожден ден, макар да е в пълно съзнание, седнал върху хирургическия стол. Феноменът се наблюдава без изключение при всеки отделен случай, макар събужданите спомени да са различни. 

Последвалите проучвания потвърждават едно удивително откритие: всичко, абсолютно всичко – звуци, гледки и произнесени слова – се съхранява в човешкия мозък завинаги заедно с изпитаните по съответния повод емоции. В редица случаи не е лесно да си припомним едно или друго, но то си стои там и неизменно оказва своето влияние. Нагънатата повърхност на мозъка запазва в нейната пълнота цялата житейска история на индивида!

Несъзнателното чуване е друг феномен, на който сте се натъквали почти със сигурност. Вие сте на гости или на събрание и чувате нечии думи. Помещението е препълнено, мнозина говорят едновременно, може да свири и музика. В един момент дочувате собственото си име, името на ваш близък или нещо, което живо ви интересува, произнесено в другия край на стаята. „А-ха – казвате си вие – тия пък какво ми гризат кокалите?“

Как става това? По експериментален път е установено, че слухът се проявява на две равнища. От една страна е това, което регистрира слуховият апарат, а от друга – онова, което съзнателно слушате.

Макар да не си давате сметка, вашата прецизна слухова система регистрира всички разговори, които са в обхват, но филтърът на съзнанието допуска до него само онова, което ви интересува. Ето че се произнася ключова дума и върху контролното табло на съзнанието светва сигнална лампичка, включва се съответната верига и останалият „нечут“ до момента разговор изведнъж започва да си пробива път. Разбира се, вие не сте в състояние да чувате всичко, което се говори в едно и също време, но някакъв примитивен филтър все пак следи за присъствието на важна информация. Наличието на този феномен се доказва посредством множество експерименти, както и от обстоятелството, че под хипноза хората са в състояние да си спомнят неща, които са останали незабелязани от тях навремето! 

Ситуации, сходни с описаната по-нататък, са регистрирани на много места по различно време из целия свят.

Късно една нощ тежко ремарке се откъсва от влекача и след устремно спускане по склона на някакъв хълм се врязва в стена на намиращата се долу къща. Влезлите в нея членове на спасителна група откриват с изумление млада жена, спяща непробудно в непосредствена близост с неканения гостенин. Докато мъжете стоят зяпнали и се чудят какво да сторят, от съседно помещение се донася слаб бебешки плач, който разбужда майката начаса.

Слуховият й филтър будува, докато тя самата спи, но той е програмиран да реагира на един-единствен дразнител – плача на детето – и само този звук бива допуснат до съзнанието.

Какво отношение има всичко казано към децата? Помислете за онова, което се приказва по техен адрес, когато смятаме, че не чуват. Вземете предвид изтънчения им слух – те чуват разопаковане на бонбон на петдесет метра разстояние! Можем да прибавим тук и времето, през което спят, тъй като съществуват ясни доказателства за това, че звуци и думи се запечатват в подсъзнанието дори в сънно състояние.

Не забравяйте периода, през който детето още не може (или още не е решило да ви покаже, че може) да говори. Едно едва прохождащо дете е в състояние месеци преди проговарянето да следи всичко, което се случва наоколо, да не кажа: всяка дума.

Непрекъснато ме смайват родители, които съжителстват в състояние на люта разпра години наред, или които поради някаква друга причина са нещастни, и които заявяват: „Децата, разбира се, нямат представа за това.“ А на практика децата знаят почти всичко за всички и всичко. Те може да ви щадят, като пазят тайната за себе си или проявяват своята информираност по непряк начин – напикават се нощем или се опитват да убият по-малкото братче, – но знаят. Така че когато говорите за своите деца, старайте се да казвате само онова, което наистина мислите за тях. Защото казаното от вас намира пряк път към детското подсъзнание.

А защо да не се използва този пряк път за повдигане на самочувствието им, като приказвате за неща, които истински цените у другите, когато децата са наблизо, та да чуят? Това е особено важно да се практикува в периоди, когато пряката похвала ги притеснява.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Здравейте, възможно е преиздание, но не можем да се ангажираме със срок.
Интересувам се от книгата, но виждам, че в момента е изчерпана. Предвиждате ли ново издание?

Оценка: +3

Много хубава и много от темите в нея не съм срещала засегнати и обяснени!
Za dostavka, molia, pichete na Zlatka Popova colibri@mtel.net.
mojeli v chujbina da se dostavq
ot kakto ya imam otno6eniata s deteto mo stanaha mnogo po-lesni ve4eznam to4no kakvo iska a i toi razbira kakvo da i kakvo ne triabva da pravi i ne se sardi za tova no otno6enieto mi kam nego e strahotno
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-625-3
изчерпана
Цена
10.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени