Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Моята измислена страна
Печатно издание
ISBN
978-954-529-614-7
Цена
12.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
250 гр.
Страници
174
Превод
Боряна Дукова
Дата на издаване
06 август 2008

Моята измислена страна

„Моята измислена страна“ е книга за минотаврите и за добрите феи в живота на Исабел Алиенде, за Чили и семейството й, за пътя й както на жена, така и на писателка. В забавен стил и с лека ирония авторката повежда читателя на екзотично пътуване през далечните земи на родината си и през лъкатушенията на собствената си съдба. Искрена, без грим, но влюбена и красива, книгата е поредният успех на Исабел Алиенде.

Идвам от така наречения Трети свят (кой ли е вторият?) и се наложи да си хвана съпруг, за да заживея законно в първия; нямам намерение да се връщам в неразвития свят без основателна причина. Въпреки това и противно на волята ми съм се подвизавала из пет континента, отгоре на всичко ми бе орисано да съм доброволна изгнаница и емигрантка. Поназнайвам нещо за пътуванията и затова ме помолиха да говоря на онази конференция. Щом завърших краткото си слово, една ръка се вдигна в публиката и някакъв младеж ме попита каква роля играе носталгията в романите ми. За момент онемях. Носталгията... според речника е „мъка по родината; тъга, предизвикана от спомена за тази загуба“. Въпросът ме остави без дъх, защото до този момент не си бях давала сметка, че пиша, сякаш се упражнявам непрестанно в изразяване на болката и тъгата. Бях странница почти през целия си живот - обстоятелство, което приемам, защото нищо друго не ми остава. Няколко пъти съм била принуждавана да заминавам, като късам връзки и оставям всичко зад гърба си, за да започна наново на друго място; избродила съм повече пътища, отколкото мога да си спомня. От толкова сбогувания корените ми пресъхнаха и навярно съм пуснала други, които поради липса на географско място, където да се захванат, са го сторили в паметта ми. Но внимание, паметта е лабиринт, в който дебнат минотаври.

За автора

Исабел Алиенде е родена на 2 август 1942 г. в Перу. Десет години от своя живот посвещава на журналистиката в родината си. Емигрира във Венесуела, където работи във в. „Ел Насионал“ до 1984 г.

Преподава литература в престижни университети в САЩ и пише романи, статии, хумористични книги, пиеси и произведения за деца. Смята се, че е най-добрата латиноамериканска авторка на всички времена, и я сравняват единствено с Габриел Гарсия Маркес като мащабност на повествованието и богатство на езика. Сред световноизвестните й книги са трилогията „Къщата на духовете“ (1982), „Дъщеря на съдбата“ (1999) и „Портрет в сепия“ (2000), „Ева Луна“ (1987) и „Приказки за Ева Луна“ (1989), „За любовта и сянката“ (1985), „Паула“ (1994) и много други. Исабел Алиенде е носителка на Националната награда за литература на Чили за 2010 г. Официален сайт на писателката: www.isabelallende.com

Откъс

ИСАБЕЛ АЛИЕНДЕ
МОЯТА ИЗМИСЛЕНА СТРАНА

СТРАНА, ПРОСТРЯНА ПО МЕРИДИАНА
Да започнем отначало, от Чили, тази земя, която малцина могат да посочат на картата, защото се намира в най-отдалеченото кътче, до което човек може да стигне, без да падне от планетата. „Защо не продадем Чили и не си купим нещо по-близо до Париж…?“, питаше един наш писател. Никой не минава случайно по тия места, колкото и да се е изгубил, макар че мнозина посетители решават да останат завинаги, влюбени в земята и хората. Това е краят на всички пътища, хвърлей земя в Юга на Южна Америка, четири хиляди километра хълмове, долини, езера и море. Така я описва Неруда в пламенната си поезия:

От нощ и сняг и пясък е снагата
на тъничката ми родина,
безкрайна тишина по дългата й линия,
и пяната, избълвана от морската вълна,
и на целувки антрацитени безброй загадката.

Тази стройна територия е като остров, отделен от оста налата част на континента от пустинята Атакама на север, най-сухата на света, както твърдят обитателите й, макар че сигурно не е вярно, защото през пролетта част от тези лунни отломъци се покриват с килим от цветя, подобно на чудна картина на Моне; на изток – от веригата на Андите – величествен масив от скали и вечни снегове; на запад – от стръмните брегове на Тихия океан; на юг – от самотната Антарктида. Тази страна с вълнуващ релеф и разнообразен климат, осеяна със своенравни препятствия и разтърсвана от въздишките на стотици вулкани, която съществува като геологическо чудо между висините на планинските хребети и морските дълбини, е обединена от край до край от твърдоглавото национално чувство на своите жители. Ние, чилийците, продължаваме да сме свързани със земята, както преди, когато сме били селяни. По-голямата част от нас мечтаят да притежават парче земя, дори само за да насадят шепа раздърпани марули. „Ел Меркурио“ – най-значимият ежедневник – публикува седмична земеделска притурка, която обикновено информира населението относно поредния незначителен паразит, появил се по картофите, или за млечната продукцията, добиваща се с определен фураж. Читателите, които живеят сред асфалт и цимент, го четат жадно, дори никога да не са виждали жива крава. В общи линии може да се каже, че четири много различни климата съществуват по продължението на моето издължено Чили. Страната е разделена на провинции с красиви имена, към които военните, вероятно срещнали известно затруднение да ги запомнят, добавиха по едно число. Отказвам да ги използвам, защото не може нация на поети да притежава карта, покрита с числа като в аритметическо умопомрачение. Да поговорим за четирите основни области, като започнем с големия север, негостоприемен и суров, с високи планини като стражи, който заема една четвърт от територията и крие в недрата си неизчерпаемо съкровище от руди.

Ходила съм на север в детството си и не съм го забравила, въпреки изминалия оттогава половин век. По-късно в живота ми се случи да прекося неколкократно пустинята Атакама и макар преживяването винаги да е изключително, най-силните ми спомени са от първия път. В паметта ми Антофагаста, което на езика кечуа означава „селото на големия солник“, не е съвременният модерен град, а едновремешното бедно пристанище, с мирис на йод, пълно с рибарски лодки, чайки и пеликани. Антофагаста възникнала през ХІХ век като мираж в пустинята благодарение на добива на селитра, която била един от основните износни продукти на страната в продължение на няколко десетилетия. По-късно, след изобретяването на синтетичния нитрат, пристанището не изгубило значимостта си – сега изнася мед, но селитрените компании затвориха една след друга и пампата остана осеяна с призрачни селища. Тези две думи – „призрачно селище“ – взривиха въображението ми при онова пътуване.

Спомням си как семейството ми и аз, натоварени с денкове, се качихме на един влак, който се движеше като костенурка през безпощадната пустиня Атакама към Боливия. Слънце, нажежени камъни, километри и километри на призрачна самота, от време на време някое изоставено гробище, някакви полусрутени постройки от кирпич или дърво. Беше така горещо и сухо, че дори мухите не оцеляваха. Жаждата беше неутолима; пиехме вода с галони, смучехме портокали и едвам се опазвахме от праха, който се промъкваше през всяка цепнатина. Устните ни се пукаха до кръв, ушите ни боляха, бяхме обезводнени. Нощем студът режеше като стъкло, а луната осветяваше пейзажа със синкаво сияние. Много години след това посетих Чукикамата – най-голямата открита медна мина в света, огромен амфитеатър, в който хиляди мъже със землист цвят подобно на мравки извличат рудата от скалите. Влакът се изкачи до четири хиляди метра височина и температурата падна толкова, че водата се заледяваше в чашите. Минахме през солника Уюни – бяло море, в което царува мъртвешка тишина и птици не прелитат – и през други солници, в които видяхме изящни фламинги. Приличаха на цветни петна сред кристалите с вид на скъпоценни камъни, образувани в солта.

Така нареченият малък север, който някои не смятат за отделен район в истинския смисъл на думата, разделя сухия север от плодородната централна зона. Там се намира долината Елки, един от духовните центрове на земята, който, според някои твърдения, е магически. Тайнствените сили на Елки привличат поклонници, идващи да влязат във връзка с космическата енергия на вселената и мнозина остават да живеят в езотерически общества. Медитация, източни религии, най-различни гурута – всичко има в Елки; тя е като кътче от Калифорния. Там също се прави нашенското писко – алкохолна напитка от мускатово грозде, прозирна, благонравна и тежка като ангелската сила, която излъчва тази земя. То е суровината на писко сауер, нашата сладка и измамна национална u1085 напитка, която вдъхва доверие, но на втората чашка така удря, че е способна да замае и най-големия смелчага. Името на тази напитка сме узурпирали най-безцеремонно от град Писко в Перу. След като всяко газирано вино се нарича шампанско, макар истинско да е само онова от Шампан във Франция, предполагам, че и нашето писко може да си присвои чуждо име. В малкия севере построена Ла Силя, една от най-значимите астрономически обсерватории в света, защото въздухът е толкова чист, че няма звезда – нито изгаснала, нито на път да се роди, – която да избяга от окото на гигантския телескоп. Във връзка с това един човек, който е работил три десетилетия там, ми разказа, че най-изтъкнатите астрономи в света чакат в продължение на години да им дойде редът, за да изследват вселената. Казах му, че трябва да е прекрасно да работиш с учени, чиито очи винаги са вперени в безкрая и живеят откъснати от земните неволи; но той ми отвърна, че било точното обратното: астрономите били толкова дребни душици, колкото и поетите. Карали се за мармалада на закуска. Човешката природа е изумителна.

Централната долина е най-процъфтяващата част на страната, земя на грозде и ябълки, в която е струпана промишлеността и една трета от населението, живеещо в столицата. Сантяго е основан на това място от Педро де Валдивия през 1541 година, защото след месеци на скитане през сухите земи на север, му се сторило, че е стигнал Райската градина. В Чили всичко е съсредоточено в столицата, въпреки усилията на различни правителства, които в продължение на половин век се опитваха да дадат власт на провинциите. Сякаш това, което не се случва в Сантяго, няма значение, макар животът в останалата част на страната да е хиляди пъти по-приятен и спокоен.

ИСАБЕЛ АЛИЕНДЕ
МОЯТА ИЗМИСЛЕНА СТРАНА

СТРАНА, ПРОСТРЯНА ПО МЕРИДИАНА
Да започнем отначало, от Чили, тази земя, която малцина могат да посочат на картата, защото се намира в най-отдалеченото кътче, до което човек може да стигне, без да падне от планетата. „Защо не продадем Чили и не си купим нещо по-близо до Париж…?“, питаше един наш писател. Никой не минава случайно по тия места, колкото и да се е изгубил, макар че мнозина посетители решават да останат завинаги, влюбени в земята и хората. Това е краят на всички пътища, хвърлей земя в Юга на Южна Америка, четири хиляди километра хълмове, долини, езера и море. Така я описва Неруда в пламенната си поезия:

От нощ и сняг и пясък е снагата
на тъничката ми родина,
безкрайна тишина по дългата й линия,
и пяната, избълвана от морската вълна,
и на целувки антрацитени безброй загадката.

Тази стройна територия е като остров, отделен от оста налата част на континента от пустинята Атакама на север, най-сухата на света, както твърдят обитателите й, макар че сигурно не е вярно, защото през пролетта част от тези лунни отломъци се покриват с килим от цветя, подобно на чудна картина на Моне; на изток – от веригата на Андите – величествен масив от скали и вечни снегове; на запад – от стръмните брегове на Тихия океан; на юг – от самотната Антарктида. Тази страна с вълнуващ релеф и разнообразен климат, осеяна със своенравни препятствия и разтърсвана от въздишките на стотици вулкани, която съществува като геологическо чудо между висините на планинските хребети и морските дълбини, е обединена от край до край от твърдоглавото национално чувство на своите жители. Ние, чилийците, продължаваме да сме свързани със земята, както преди, когато сме били селяни. По-голямата част от нас мечтаят да притежават парче земя, дори само за да насадят шепа раздърпани марули. „Ел Меркурио“ – най-значимият ежедневник – публикува седмична земеделска притурка, която обикновено информира населението относно поредния незначителен паразит, появил се по картофите, или за млечната продукцията, добиваща се с определен фураж. Читателите, които живеят сред асфалт и цимент, го четат жадно, дори никога да не са виждали жива крава. В общи линии може да се каже, че четири много различни климата съществуват по продължението на моето издължено Чили. Страната е разделена на провинции с красиви имена, към които военните, вероятно срещнали известно затруднение да ги запомнят, добавиха по едно число. Отказвам да ги използвам, защото не може нация на поети да притежава карта, покрита с числа като в аритметическо умопомрачение. Да поговорим за четирите основни области, като започнем с големия север, негостоприемен и суров, с високи планини като стражи, който заема една четвърт от територията и крие в недрата си неизчерпаемо съкровище от руди.

Ходила съм на север в детството си и не съм го забравила, въпреки изминалия оттогава половин век. По-късно в живота ми се случи да прекося неколкократно пустинята Атакама и макар преживяването винаги да е изключително, най-силните ми спомени са от първия път. В паметта ми Антофагаста, което на езика кечуа означава „селото на големия солник“, не е съвременният модерен град, а едновремешното бедно пристанище, с мирис на йод, пълно с рибарски лодки, чайки и пеликани. Антофагаста възникнала през ХІХ век като мираж в пустинята благодарение на добива на селитра, която била един от основните износни продукти на страната в продължение на няколко десетилетия. По-късно, след изобретяването на синтетичния нитрат, пристанището не изгубило значимостта си – сега изнася мед, но селитрените компании затвориха една след друга и пампата остана осеяна с призрачни селища. Тези две думи – „призрачно селище“ – взривиха въображението ми при онова пътуване.

Спомням си как семейството ми и аз, натоварени с денкове, се качихме на един влак, който се движеше като костенурка през безпощадната пустиня Атакама към Боливия. Слънце, нажежени камъни, километри и километри на призрачна самота, от време на време някое изоставено гробище, някакви полусрутени постройки от кирпич или дърво. Беше така горещо и сухо, че дори мухите не оцеляваха. Жаждата беше неутолима; пиехме вода с галони, смучехме портокали и едвам се опазвахме от праха, който се промъкваше през всяка цепнатина. Устните ни се пукаха до кръв, ушите ни боляха, бяхме обезводнени. Нощем студът режеше като стъкло, а луната осветяваше пейзажа със синкаво сияние. Много години след това посетих Чукикамата – най-голямата открита медна мина в света, огромен амфитеатър, в който хиляди мъже със землист цвят подобно на мравки извличат рудата от скалите. Влакът се изкачи до четири хиляди метра височина и температурата падна толкова, че водата се заледяваше в чашите. Минахме през солника Уюни – бяло море, в което царува мъртвешка тишина и птици не прелитат – и през други солници, в които видяхме изящни фламинги. Приличаха на цветни петна сред кристалите с вид на скъпоценни камъни, образувани в солта.

Така нареченият малък север, който някои не смятат за отделен район в истинския смисъл на думата, разделя сухия север от плодородната централна зона. Там се намира долината Елки, един от духовните центрове на земята, който, според някои твърдения, е магически. Тайнствените сили на Елки привличат поклонници, идващи да влязат във връзка с космическата енергия на вселената и мнозина остават да живеят в езотерически общества. Медитация, източни религии, най-различни гурута – всичко има в Елки; тя е като кътче от Калифорния. Там също се прави нашенското писко – алкохолна напитка от мускатово грозде, прозирна, благонравна и тежка като ангелската сила, която излъчва тази земя. То е суровината на писко сауер, нашата сладка и измамна национална u1085 напитка, която вдъхва доверие, но на втората чашка така удря, че е способна да замае и най-големия смелчага. Името на тази напитка сме узурпирали най-безцеремонно от град Писко в Перу. След като всяко газирано вино се нарича шампанско, макар истинско да е само онова от Шампан във Франция, предполагам, че и нашето писко може да си присвои чуждо име. В малкия севере построена Ла Силя, една от най-значимите астрономически обсерватории в света, защото въздухът е толкова чист, че няма звезда – нито изгаснала, нито на път да се роди, – която да избяга от окото на гигантския телескоп. Във връзка с това един човек, който е работил три десетилетия там, ми разказа, че най-изтъкнатите астрономи в света чакат в продължение на години да им дойде редът, за да изследват вселената. Казах му, че трябва да е прекрасно да работиш с учени, чиито очи винаги са вперени в безкрая и живеят откъснати от земните неволи; но той ми отвърна, че било точното обратното: астрономите били толкова дребни душици, колкото и поетите. Карали се за мармалада на закуска. Човешката природа е изумителна.

Централната долина е най-процъфтяващата част на страната, земя на грозде и ябълки, в която е струпана промишлеността и една трета от населението, живеещо в столицата. Сантяго е основан на това място от Педро де Валдивия през 1541 година, защото след месеци на скитане през сухите земи на север, му се сторило, че е стигнал Райската градина. В Чили всичко е съсредоточено в столицата, въпреки усилията на различни правителства, които в продължение на половин век се опитваха да дадат власт на провинциите. Сякаш това, което не се случва в Сантяго, няма значение, макар животът в останалата част на страната да е хиляди пъти по-приятен и спокоен.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Завиждам си сама, че ми предстои поредното удоволствие от срещата с Исабел Алиенде!!!

Оценка: +1

Очаквах тази книга. И всички останали, неиздавани, от Исабел Алиенде.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-614-7
изчерпана
Цена
12.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени