Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Ритуали
Печатно издание
ISBN
978-954-529-596-6
Цена
5.00 лв.
Купи

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
200 гр.
Страници
174
Превод
Анета Данчева-Манолова
Дата на издаване
20 юни 2008

Ритуали

Няма много общо между ритуалите, свързани с неделната литургия и с чайната церемония, но и двата ще бележат живота на Ини Винтроп. Отдавна изгубил вярата си в Бог, склонен да се мрази по всяко време на денонощието, напълно лишен от амбиции, влюбен в своята намибийска принцеса Зита, Ини Винтроп възприема живота като странен клуб, в който членува по случайност и от който може да бъде изхвърлен без обяснения. Ини Винтроп признава само една ценност, която почита с ритуална страст: това са жените - негова религия, център на въжделенията му, есенция на всичко съществуващо. Колкото до двамата Таадс, баща и син, които остават непознати един за друг, но по свой начин се вписват в живота на Ини, те също си имат ритуали - Арнолд Таадс педантично разграфява времето си, без да се отклони нито на милиметър от предначертания график, а Филип Таадс е маниакално привързан към японското изкуство, на което подчинява дните си. Общото между тримата е отказът от убягващия живот, който им предлага съвременният свят.

За автора

Прекарал младежките си години в августински манастир, вечен пътешественик, който вече повече от четирийсет години не спира да обикаля света, холандският писател Сеес Нотебоом (1933) е автор на поетични творби, есета, пътни бележки и романи, сред които „Песен за истината“, „Берлински бележки“, „Следващата история“, „Изгубеният рай“. Печелил е наградите „П.С. Хоофт“, „Пегас“, „Константин Хюигенс“, „Аристейон“, Австрийската държавна награда за европейска литература. Споменаван е сред кандидатите за Нобелова награда. Книгите му са преведени във всички европейски страни и в САЩ. „Ритуали“ (1980) е кратка трилогия, написана на великолепен богат и образен език. Елегантният стил и майсторското боравене с думите са истинска наслада и за редовия читател, и за ценителя.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

СЕЕС НОТЕБООМ
РИТУАЛИ

1. Интермецо

1963

В деня, в който се самоуби Ини Винтроп, акциите на “Филипс” вървяха по 149,60. Курсът при затваряне на Амстердамската банка беше 375, а “Корабоплавателният съюз” бе спаднал на 141,50. Спомените са като куче, което ляга където му скимне. И ето това значи си спомняше той, ако изобщо си спомняше нещо – борсовите курсове, и че луната грееше над каналите, и че той се бе обесил в тоалетната, понеже съставеният от самия него хороскоп в “Пароол” предсказваше, че жена му ще избяга с друг мъж, и че той, Лъв, после ще се самоубие. Много точно предсказание. Зита избяга с един италианец, а Ини се самоуби. Бе прочел и стихотворение от Блум, но вече не помнеше кое. Кучето, това своенравно животно, не му позволяваше да си спомни.
Шест години преди това, на стълбите на Съдебната палата, на същия канал Принсенхрахт, в навечерието на сватбата си беше ронил точно същите едри сълзи като Зита, когато отне девствеността й в една стая на улица Валериус, пълна с препарирани жаби и влечуги. И по същите причини. Тъмни предчувствия и неизмерим страх да не би нещо, каквото и да било, да се промени в живота му, та макар просто поради някакъв знак или церемония.
            Той много обичаше Зита. Тайно, само пред себе си, я наричаше принцесата на Намибия. Нали и тя имаше зелени очи и лъскава червена коса, и матовата бялорозова кожа, която се полага към тях – все черти на висшите намибийски благородници, а също и онова изражение на мълчаливо, сдържано учудване, считащо се за истинска и неподправена добродетел на аристокрацията във всички провинции на Намибия.
            Зита може би още повече обичаше Ини. Нещата завършиха зле само понеже Ини сам не се обичаше. Естествено, имаше и хора, които твърдяха, че било станало, защото и двамата носят такива кретенски имена, но както Ини (Иниго, кръстен беше на прочутия английски архитект), така и Зита (майката на намибийската принцеса беше поклонничка на Хабсбургската династия) знаеха, че странните звуци, образуващи имената им, ги изтикват нагоре и ги отделят от остатъка от света; затова можеха да прекарват с часове в леглото с “Ини-Ини, Зита-Зита”, а при специални случаи и с кадифените варианти, с всевъзможните Зинита, Итита, Инизитита, Зиниинита, Итизинита – двойки от имена и тела, които в подобни моменти, пък и винаги, биха желали да съществуват вечно; но тъй като няма по-голяма вражда от тази между целостта на времето и всяка него произволна, отделна частица, така и нищо не се получи.

Ини Винтроп, сега вече доста оплешивял, някога надарен с гъсти, въздълги за онази епоха златисти къдрици, се отличаваше от мнозина от поколението си, понеже не го свърташе сам през нощта, имаше известно количество пари и понякога го спохождаха видения. Иначе търгуваше малко с живопис, пишеше хороскопи за “Пароол”, знаеше наизуст много стихотворения от холандската поезия и внимателно следеше борсовите курсове и капиталовите пазари. Политическите убеждения, независимо с каква насоченост, считаше за някаква повече или по-малко лека форма на душевно заболяване, а за себе си на тоя свят бе резервирал мястото на дилетанта, в италианския смисъл на думата.
            Всичко това, схващано от обкръжението му като твърде противоречиво, не беше лесно за изживяване в Амстердам във вихъра на шейсетте години. “Ини живее в два свята”, казваха неговите най-разнокалибрени приятели, лично живеещи само в един-единствен. В това отношение Ини, който беше готов, ако се наложи, да се мрази във всеки един миг от денонощието, правеше изключение. Стига да беше имал амбиции, с готовност би се смятал за неудачник, но не бе имал никакви. Възприемаше живота като някакъв леко странен клуб, в който членуваше по случайност и от който човек можеше да бъде изхвърлен ей така, без да му се дава обяснение. Вече бе решил сам да напусне този клуб, ако сбирките му станат прекалено досадни.

Но колко досадно значи досадно? Често почти изглеждаше, че онзи момент е настъпил. Тогава Ини с дни лежеше на пода, с глава притисната в изтезаващите плетеници на китайската рогозка, тъй че по изнежената му кожа се отпечатваха мотиви, подобни на шрифта Фонтана. Въргаляне, го наричаше Зита, но разбираше, че наистина е мъка, която избликва от бездънни и невидими извори, и в такива мрачни дни се грижеше за Ини, доколкото можеше. Най-често въргалянето завършваше с видение. Тогава Ини се изтръгваше от мъченията на рогозката, даваше знак на Зита и описваше призрачните образи, които току-що бяха му се явили, и какво бяха му казали.

Вече бяха изминали години от онази нощ, когато Ини плака на стълбите на Съдебната палата. Зита и Ини бяха яли, пили, пътували. Ини бе губил пари – заради никел, и печелил пари – с акварели от Хагската школа, беше писал хороскопи и рецепти за “Елеганс”. Зита за малко да роди дете, но този път Ини не овладя страха си от промените и се разпореди да се залости достъпът му до света, който в крайна сметка самият той не харесваше особено. С това се подписа под най-голямата промяна от всичко – Зита щеше да го напусне. Ини долови само първите надвисващи сенки: кожата й ставаше по-суха, погледът й понякога го избягваше и вече не толкова често произнасяше името му. Но свързваше тези знаци изключително с нейната съдба, не със своята.

Специфична особеност на времето е, че впоследствие то изглежда компактно, нещо като неделим солиден предмет, ястие само с един-единствен вкус и мирис. Ини, който беше запознат отблизо с метафорите на модерната поезия, в онези дни обичаше да се описва като “дупка”, отсъствие, несъществуване. С това, за разлика от поетите, той нямаше предвид нищо конкретно, за него то беше по-скоро социален коментар на факта, че умееше да се смесва с най-различни, какви ли не хора. Дупка, хамелеон, същество, на което може да се придаде съдържание, да се напълни с поведение и акцент, без значение какви, беше му безразлично, а Амстердам предлагаше всякакви възможности за мимикрия. “Ти не живееш – каза му веднъж неговият приятел писателят, – оставяш се да те формират”, и Ини възприе думите му като комплимент. Смяташе, че еднакво добре играе ролята си и в някоя народна кръчма, и на събрание на акционери. Единствено прическата и облеклото все още може би бяха проблем, но когато през онези години целият Амстердам стана хамелеонски, когато безкласовото общество се провъзгласи най-напред в модата и дрехите и вече нямаше значение кой какво и кога навлича, Ини изживя най-щастливото време от живота си, доколкото в живота му можеше да става дума за подобно нещо.
            Зита – не. Дори безкрайните запаси на Намибия се изчерпват. Има жени, които са толкова верни, че единствено еднократната изневяра може да ги спаси от сигурна катастрофа. Може би Ини щеше да го прозре, но нейде в онази неделима буца на вече невъзможното за наваксване време той престана да внимава за Зита и – още по-лошо, посред всички признаци и предсказания и полека-лека забравяйки я, продължи все по-често да спи с нея. Тъй че Зита постепенно, но окончателно оттегли любовта си от този ставащ все по-странен мъж, който я възбуждаше, галеше, лижеше, довеждаше до оргазъм и понякога с дни наред не я забелязваше. Така Ини и Зита се превърнаха в две съвършени машини за похот, радващи окото украшения за града, мечтани гости на партитата на Хафи Кейзер и Дик Холтхаус. Когато беше сама, на Зита понякога й се приискваше за миг тихичко да застане пред витрина с детски дрешки. Тогава потръпваше от скрита отмъстителност, най-често в момент, когато – но това можеше да го види единствено големият платонов компютър1, който регистрира всичко – Ини в някоя европейска столица се чукаше в мизерна стаичка с проститутка или тийнейджърка с дънки, или пък правеше удар на игралната маса и шест пъти по ред обявяваше банко. На предпазливо приближаващия се южняк, привлечен от жадния копнеж по това бяло, обрамчено с червени коси женско лице, отразено във витрината на детския магазин, Зита не обръщаше никакво внимание. Нейният час още не беше ударил.

1 От PLATO (Programmed Logic for Automated Teaching Operations) – Американска информационна система, функционирала до 2006 г. – Б. р.

Беше Амстердам преди епохата на “провосите”1, преди бунтуващите се ”джуджета”, преди дългите, горещи лета. Но на много места из този магически полукръг неспокойствието вече се изостряше. Сякаш много отдавна бившата колония Индонезия се бе изплъзнала от една от онези последни страници на учебника по родна история, които по-късно трябваше да се пренапишат съвсем различно. Корея беше разделена на две, като с линийка, от онова, което някои наричат неизбежния ход на историята, и вече имаше хора, които знаеха, че семето на Виетнам е посято. Рибата започна да измира от неща, от които по-рано не измираше, а лицата във все по-дългите редици коли край каналите понякога показваха онази безпогрешна смесица от фрустрация и агресия, която щеше да направи седемдесетте години тъй уникални. Но все още май никой не знаеше, че майката-природа скоро ще се предаде и че краят на замърсената ни епоха е близо, този път завинаги.

1 Провоси – участници в младежко пацифистко протестно движение от рода на хипарското, представители на холандската контракултура от шейсетте години на миналия век. – Б. р.

            И въпреки всичко под цялото това външно незнание вече тлееше огънчето на безпокойството, отчаянието и озлоблението. Светът отдавна вонеше, Амстердам започваше леко да къкри, но всеки го приписваше на собственото си лошо настроение, грижи, брачен капан или липса на пари. Едва по-късно щеше да дойде голямото облекчение, че болестният изблик първо бе засегнал света и чак след това отделните жители.
            “Все по-мрачен и все по-буден”, беше девизът на Ини в онези дни. Кога за него беше нощ, никога не бе съвсем ясно, но той винаги се събуждаше в тъмна доба – и след това умираше, или поне така го наричаше. Известно е, че ако на умиращия му остава дори само миг време, “вижда целия си живот да се изнизва мълниеносно пред очите му”. Това именно преживяваше Ини всяка божия нощ – само дето не виждаше кой знае какво, понеже почти не си спомняше живота си до деня на появата на леля си Терез. Всичко, което му се привиждаше, беше някакъв сив филм с по някой и друг откъслечен кадър, в който той, малък или поотраснал, участваше в кратки, отделни сценки, събития без голяма връзка, или пък му се явяваха дълги стоп-кадри на предмети, които по един или друг необясним начин се бяха запазили в празния таван на паметта му – като например някакво яйце на поднос в Тилбург или огромният лилав член на случаен съсед в един писоар на кея Схенкенкаде в Хага.
Как така въпреки всичко знаеше наизуст стихотворения, беше загадка и за самия него и често му хрумваше, че може би щеше да е по-добре да наизусти живота си, та през повтарящите се “последни мигове” нощем да гледа някакъв подреден филм вместо онези откъслечни фрагменти, които нямаха никаква връзка помежду си, както все пак би могъл да очакваш от един ужким току-що приключил живот. Може би всекидневната му смърт беше тъй неизмеримо тъжна, понеже всъщност така и не умираше никой, или нищо, и имаше само няколко несвързани моментни снимки, които никой никога нямаше да разгледа. Този неумолим и неизменно един и същ, нищо не говорещ цикъл не му пречеше денем, понеже смъртта в крайна сметка не спада към живота. Затова и се въздържаше да заговори за това със Зита или с когото и да било другиго. Зита спеше праисторически, намибийски сън и настъпеше ли часът на нощното страдание, той се изтръгваше от нейната всеобхватна прегръдка, отиваше в друга стая und weinte bitterlich – и плачеше горчиво, но кратко. Когато след това отново пропълзеше в леглото, ръцете й се разтваряха, сякаш го виждаха, но като че ли се разтваряше и нещо още по-голямо, един цял райски свят, пълен с топли, меки, току-що окосени ливади, в които Зити приспиваха всички Инита на света.

*     *     *

Собствената му липса на спомени сякаш беше заразила всички, иначе според Ини беше необяснимо как никой, ама никой не можеше по-късно да му опише какво е било лятото на 1963-а. Като се кажеше лета, все едно кои, той самият неизменно си спомняше за горите около къщата на Арнолд Таадс край Доорн през горещ ден: лека мараня, нещо вече подмолно надвисва, ей сега ще дойде бурята. Езерцата – черни, мъртвешки тихи и готови да отразят всичко каквото им падне, патиците лежат в несвяст по тръстиковите островчета, на покрива на една къща мъжки паун пронизително надава отчаяния си зов и може би веднага след това вселената най-накрая ще загине. Вече лекичко се долавяше мириса на упадък, защото сега се “въргаляше” самата природа, Ини нямаше нужда да прави нищо. Ей такива си ги спомняше летата, значи и онова на 1963-а е било същото, докато някой не провери по негова молба в течението на един вестник и не му разказа, че през лятото на 1963-а непрекъснато валяло. Спомняше си все пак – и това му се бе набило завинаги в паметта, – че през онази година се беше влюбил в една барманка от пресечката Вутбоогстеех и че един италиански гастарбайтер, който работеше в кухнята на хотел “Виктория”, но в свободното си време се изявяваше като фотограф, беше направил снимка на Зита за списание “Табу”, от което бяха просъществували само два броя, точно колкото да се сложи край на щастието на Ини и Зита. Защото каквото и да беше това – това дълго амортизиране, това грижливо консумиране на другия, сякаш ставаше дума за някаква безкрайна вечеря, – всички онези дълги амстердамски нощи на преселения на тялото и внезапни видения, предназначени за празна филмова лента, всичко това събрано заедно си беше щастието и то щеше да изчезне, и никога повече да не се върне. Никога.

СЕЕС НОТЕБООМ
РИТУАЛИ

1. Интермецо

1963

В деня, в който се самоуби Ини Винтроп, акциите на “Филипс” вървяха по 149,60. Курсът при затваряне на Амстердамската банка беше 375, а “Корабоплавателният съюз” бе спаднал на 141,50. Спомените са като куче, което ляга където му скимне. И ето това значи си спомняше той, ако изобщо си спомняше нещо – борсовите курсове, и че луната грееше над каналите, и че той се бе обесил в тоалетната, понеже съставеният от самия него хороскоп в “Пароол” предсказваше, че жена му ще избяга с друг мъж, и че той, Лъв, после ще се самоубие. Много точно предсказание. Зита избяга с един италианец, а Ини се самоуби. Бе прочел и стихотворение от Блум, но вече не помнеше кое. Кучето, това своенравно животно, не му позволяваше да си спомни.
Шест години преди това, на стълбите на Съдебната палата, на същия канал Принсенхрахт, в навечерието на сватбата си беше ронил точно същите едри сълзи като Зита, когато отне девствеността й в една стая на улица Валериус, пълна с препарирани жаби и влечуги. И по същите причини. Тъмни предчувствия и неизмерим страх да не би нещо, каквото и да било, да се промени в живота му, та макар просто поради някакъв знак или церемония.
            Той много обичаше Зита. Тайно, само пред себе си, я наричаше принцесата на Намибия. Нали и тя имаше зелени очи и лъскава червена коса, и матовата бялорозова кожа, която се полага към тях – все черти на висшите намибийски благородници, а също и онова изражение на мълчаливо, сдържано учудване, считащо се за истинска и неподправена добродетел на аристокрацията във всички провинции на Намибия.
            Зита може би още повече обичаше Ини. Нещата завършиха зле само понеже Ини сам не се обичаше. Естествено, имаше и хора, които твърдяха, че било станало, защото и двамата носят такива кретенски имена, но както Ини (Иниго, кръстен беше на прочутия английски архитект), така и Зита (майката на намибийската принцеса беше поклонничка на Хабсбургската династия) знаеха, че странните звуци, образуващи имената им, ги изтикват нагоре и ги отделят от остатъка от света; затова можеха да прекарват с часове в леглото с “Ини-Ини, Зита-Зита”, а при специални случаи и с кадифените варианти, с всевъзможните Зинита, Итита, Инизитита, Зиниинита, Итизинита – двойки от имена и тела, които в подобни моменти, пък и винаги, биха желали да съществуват вечно; но тъй като няма по-голяма вражда от тази между целостта на времето и всяка него произволна, отделна частица, така и нищо не се получи.

Ини Винтроп, сега вече доста оплешивял, някога надарен с гъсти, въздълги за онази епоха златисти къдрици, се отличаваше от мнозина от поколението си, понеже не го свърташе сам през нощта, имаше известно количество пари и понякога го спохождаха видения. Иначе търгуваше малко с живопис, пишеше хороскопи за “Пароол”, знаеше наизуст много стихотворения от холандската поезия и внимателно следеше борсовите курсове и капиталовите пазари. Политическите убеждения, независимо с каква насоченост, считаше за някаква повече или по-малко лека форма на душевно заболяване, а за себе си на тоя свят бе резервирал мястото на дилетанта, в италианския смисъл на думата.
            Всичко това, схващано от обкръжението му като твърде противоречиво, не беше лесно за изживяване в Амстердам във вихъра на шейсетте години. “Ини живее в два свята”, казваха неговите най-разнокалибрени приятели, лично живеещи само в един-единствен. В това отношение Ини, който беше готов, ако се наложи, да се мрази във всеки един миг от денонощието, правеше изключение. Стига да беше имал амбиции, с готовност би се смятал за неудачник, но не бе имал никакви. Възприемаше живота като някакъв леко странен клуб, в който членуваше по случайност и от който човек можеше да бъде изхвърлен ей така, без да му се дава обяснение. Вече бе решил сам да напусне този клуб, ако сбирките му станат прекалено досадни.

Но колко досадно значи досадно? Често почти изглеждаше, че онзи момент е настъпил. Тогава Ини с дни лежеше на пода, с глава притисната в изтезаващите плетеници на китайската рогозка, тъй че по изнежената му кожа се отпечатваха мотиви, подобни на шрифта Фонтана. Въргаляне, го наричаше Зита, но разбираше, че наистина е мъка, която избликва от бездънни и невидими извори, и в такива мрачни дни се грижеше за Ини, доколкото можеше. Най-често въргалянето завършваше с видение. Тогава Ини се изтръгваше от мъченията на рогозката, даваше знак на Зита и описваше призрачните образи, които току-що бяха му се явили, и какво бяха му казали.

Вече бяха изминали години от онази нощ, когато Ини плака на стълбите на Съдебната палата. Зита и Ини бяха яли, пили, пътували. Ини бе губил пари – заради никел, и печелил пари – с акварели от Хагската школа, беше писал хороскопи и рецепти за “Елеганс”. Зита за малко да роди дете, но този път Ини не овладя страха си от промените и се разпореди да се залости достъпът му до света, който в крайна сметка самият той не харесваше особено. С това се подписа под най-голямата промяна от всичко – Зита щеше да го напусне. Ини долови само първите надвисващи сенки: кожата й ставаше по-суха, погледът й понякога го избягваше и вече не толкова често произнасяше името му. Но свързваше тези знаци изключително с нейната съдба, не със своята.

Специфична особеност на времето е, че впоследствие то изглежда компактно, нещо като неделим солиден предмет, ястие само с един-единствен вкус и мирис. Ини, който беше запознат отблизо с метафорите на модерната поезия, в онези дни обичаше да се описва като “дупка”, отсъствие, несъществуване. С това, за разлика от поетите, той нямаше предвид нищо конкретно, за него то беше по-скоро социален коментар на факта, че умееше да се смесва с най-различни, какви ли не хора. Дупка, хамелеон, същество, на което може да се придаде съдържание, да се напълни с поведение и акцент, без значение какви, беше му безразлично, а Амстердам предлагаше всякакви възможности за мимикрия. “Ти не живееш – каза му веднъж неговият приятел писателят, – оставяш се да те формират”, и Ини възприе думите му като комплимент. Смяташе, че еднакво добре играе ролята си и в някоя народна кръчма, и на събрание на акционери. Единствено прическата и облеклото все още може би бяха проблем, но когато през онези години целият Амстердам стана хамелеонски, когато безкласовото общество се провъзгласи най-напред в модата и дрехите и вече нямаше значение кой какво и кога навлича, Ини изживя най-щастливото време от живота си, доколкото в живота му можеше да става дума за подобно нещо.
            Зита – не. Дори безкрайните запаси на Намибия се изчерпват. Има жени, които са толкова верни, че единствено еднократната изневяра може да ги спаси от сигурна катастрофа. Може би Ини щеше да го прозре, но нейде в онази неделима буца на вече невъзможното за наваксване време той престана да внимава за Зита и – още по-лошо, посред всички признаци и предсказания и полека-лека забравяйки я, продължи все по-често да спи с нея. Тъй че Зита постепенно, но окончателно оттегли любовта си от този ставащ все по-странен мъж, който я възбуждаше, галеше, лижеше, довеждаше до оргазъм и понякога с дни наред не я забелязваше. Така Ини и Зита се превърнаха в две съвършени машини за похот, радващи окото украшения за града, мечтани гости на партитата на Хафи Кейзер и Дик Холтхаус. Когато беше сама, на Зита понякога й се приискваше за миг тихичко да застане пред витрина с детски дрешки. Тогава потръпваше от скрита отмъстителност, най-често в момент, когато – но това можеше да го види единствено големият платонов компютър1, който регистрира всичко – Ини в някоя европейска столица се чукаше в мизерна стаичка с проститутка или тийнейджърка с дънки, или пък правеше удар на игралната маса и шест пъти по ред обявяваше банко. На предпазливо приближаващия се южняк, привлечен от жадния копнеж по това бяло, обрамчено с червени коси женско лице, отразено във витрината на детския магазин, Зита не обръщаше никакво внимание. Нейният час още не беше ударил.

1 От PLATO (Programmed Logic for Automated Teaching Operations) – Американска информационна система, функционирала до 2006 г. – Б. р.

Беше Амстердам преди епохата на “провосите”1, преди бунтуващите се ”джуджета”, преди дългите, горещи лета. Но на много места из този магически полукръг неспокойствието вече се изостряше. Сякаш много отдавна бившата колония Индонезия се бе изплъзнала от една от онези последни страници на учебника по родна история, които по-късно трябваше да се пренапишат съвсем различно. Корея беше разделена на две, като с линийка, от онова, което някои наричат неизбежния ход на историята, и вече имаше хора, които знаеха, че семето на Виетнам е посято. Рибата започна да измира от неща, от които по-рано не измираше, а лицата във все по-дългите редици коли край каналите понякога показваха онази безпогрешна смесица от фрустрация и агресия, която щеше да направи седемдесетте години тъй уникални. Но все още май никой не знаеше, че майката-природа скоро ще се предаде и че краят на замърсената ни епоха е близо, този път завинаги.

1 Провоси – участници в младежко пацифистко протестно движение от рода на хипарското, представители на холандската контракултура от шейсетте години на миналия век. – Б. р.

            И въпреки всичко под цялото това външно незнание вече тлееше огънчето на безпокойството, отчаянието и озлоблението. Светът отдавна вонеше, Амстердам започваше леко да къкри, но всеки го приписваше на собственото си лошо настроение, грижи, брачен капан или липса на пари. Едва по-късно щеше да дойде голямото облекчение, че болестният изблик първо бе засегнал света и чак след това отделните жители.
            “Все по-мрачен и все по-буден”, беше девизът на Ини в онези дни. Кога за него беше нощ, никога не бе съвсем ясно, но той винаги се събуждаше в тъмна доба – и след това умираше, или поне така го наричаше. Известно е, че ако на умиращия му остава дори само миг време, “вижда целия си живот да се изнизва мълниеносно пред очите му”. Това именно преживяваше Ини всяка божия нощ – само дето не виждаше кой знае какво, понеже почти не си спомняше живота си до деня на появата на леля си Терез. Всичко, което му се привиждаше, беше някакъв сив филм с по някой и друг откъслечен кадър, в който той, малък или поотраснал, участваше в кратки, отделни сценки, събития без голяма връзка, или пък му се явяваха дълги стоп-кадри на предмети, които по един или друг необясним начин се бяха запазили в празния таван на паметта му – като например някакво яйце на поднос в Тилбург или огромният лилав член на случаен съсед в един писоар на кея Схенкенкаде в Хага.
Как така въпреки всичко знаеше наизуст стихотворения, беше загадка и за самия него и често му хрумваше, че може би щеше да е по-добре да наизусти живота си, та през повтарящите се “последни мигове” нощем да гледа някакъв подреден филм вместо онези откъслечни фрагменти, които нямаха никаква връзка помежду си, както все пак би могъл да очакваш от един ужким току-що приключил живот. Може би всекидневната му смърт беше тъй неизмеримо тъжна, понеже всъщност така и не умираше никой, или нищо, и имаше само няколко несвързани моментни снимки, които никой никога нямаше да разгледа. Този неумолим и неизменно един и същ, нищо не говорещ цикъл не му пречеше денем, понеже смъртта в крайна сметка не спада към живота. Затова и се въздържаше да заговори за това със Зита или с когото и да било другиго. Зита спеше праисторически, намибийски сън и настъпеше ли часът на нощното страдание, той се изтръгваше от нейната всеобхватна прегръдка, отиваше в друга стая und weinte bitterlich – и плачеше горчиво, но кратко. Когато след това отново пропълзеше в леглото, ръцете й се разтваряха, сякаш го виждаха, но като че ли се разтваряше и нещо още по-голямо, един цял райски свят, пълен с топли, меки, току-що окосени ливади, в които Зити приспиваха всички Инита на света.

*     *     *

Собствената му липса на спомени сякаш беше заразила всички, иначе според Ини беше необяснимо как никой, ама никой не можеше по-късно да му опише какво е било лятото на 1963-а. Като се кажеше лета, все едно кои, той самият неизменно си спомняше за горите около къщата на Арнолд Таадс край Доорн през горещ ден: лека мараня, нещо вече подмолно надвисва, ей сега ще дойде бурята. Езерцата – черни, мъртвешки тихи и готови да отразят всичко каквото им падне, патиците лежат в несвяст по тръстиковите островчета, на покрива на една къща мъжки паун пронизително надава отчаяния си зов и може би веднага след това вселената най-накрая ще загине. Вече лекичко се долавяше мириса на упадък, защото сега се “въргаляше” самата природа, Ини нямаше нужда да прави нищо. Ей такива си ги спомняше летата, значи и онова на 1963-а е било същото, докато някой не провери по негова молба в течението на един вестник и не му разказа, че през лятото на 1963-а непрекъснато валяло. Спомняше си все пак – и това му се бе набило завинаги в паметта, – че през онази година се беше влюбил в една барманка от пресечката Вутбоогстеех и че един италиански гастарбайтер, който работеше в кухнята на хотел “Виктория”, но в свободното си време се изявяваше като фотограф, беше направил снимка на Зита за списание “Табу”, от което бяха просъществували само два броя, точно колкото да се сложи край на щастието на Ини и Зита. Защото каквото и да беше това – това дълго амортизиране, това грижливо консумиране на другия, сякаш ставаше дума за някаква безкрайна вечеря, – всички онези дълги амстердамски нощи на преселения на тялото и внезапни видения, предназначени за празна филмова лента, всичко това събрано заедно си беше щастието и то щеше да изчезне, и никога повече да не се върне. Никога.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Мрачна и подтискаща, но хубава. Приказка, всъщност разказ за търсенето на себе си, в бурните времена на 60-те и 70-те.

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-596-6
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени