Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Във вечната гора
Печатно издание
ISBN
978-954-529-556-0
Цена
5.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (3)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
220 гр.
Страници
359
Превод
Росица Ташева
Дата на издаване
22 април 2008

Във вечната гора

След като успешно приключва аферата с изрисуваните по парижките врати четворки („Бягай и не бързай да се връщаш“) и едва възстановил се от драматичните събития в Квебек и Париж, където разкрива кой извършва убийства в продължение на петдесет години („Ветровете на Нептун“), комисарят Адамсберг от Криминалната бригада на френската полиция отново се развихря. Впрочем „развихря“ едва ли е точната дума за това супероригинално ченге, което разнищва престъпленията, като безцелно се шляе по улиците и унесено брои чайките над Сена. Този път Адамсберг трябва да открие какво е търсено в двата разкопани гроба, наистина ли двете стари моми са загинали при злополука, кой и защо е убил двамата здравеняци, открити в един от крайните парижки квартали. И той ще го стори с присъщите му ум и досетливост. Читателят ще научи и твърде любопитни подробности за рогата на елените и за пенисната кост на котараците.

Всичко това в поредния искрящ от находчивост и хумор роман на Фред Варгас „Във вечната гора“.

За автора

Френската писателка Фред Варгас (малкото име идва от Фредерик, а фамилията, същата като на нейната сестра близначка, художничката Жоел Варгас – от името на героинята на Ава Гарднер от филма „Босоногата графиня“) е археолог, археозоолог и медиевист в работно време и авторка на криминални романи в свободните си минути. Ако блестящите й постижения като археолог са известни само сред колегите й, то романите й (четиринайсет на брой) са познати и любими на милиони читатели – ненапразно по света я наричат френската кралица на криминалния роман.
Фред Варгас защитава докторска степен по история на тема „Чумата в Средновековието“ – същата тема се появява в един от романите й. Специализира археозоология – която също не е пренебрегната в друг роман. Работи в Националния център за научни изследвания. Участва в археологически разкопки – една от героините й е, естествено, археоложка. След успеха на първите си книги се отдава само на писане.            
Понастоящем, въпреки огромния си успех Фред Варгас рядко ходи на светски събития и избягва да дава интервюта.
 
Във Франция само от 2008 г. насам от книгите й са продадени над 2 милиона екземпляра и името й неизменно фигурира сред първите 10 най-продавани автори в класацията на в. „Фигаро“. Превеждана е в над 30 страни и има 18 награди, от които няколко международни.

Откъс

ФРЕД ВАРГАС
ВЪВ ВЕЧНАТА ГОРА

След като прихвана завесата на прозореца с една щипка за пране, Лусио можеше по-лесно да наблюдава новия си съсед – дребен брюнет, гол до кръста на хладния мартенски вятър, който градеше стена, без да си служи с оловен отвес. След час дебнене Лусио енергично разтърси глава като някой гущер, излязъл от неподвижната си дрямка, и извади от устата си угасналата цигара.
- Този тип там – каза той, поставяйки окончателната си диагноза – няма олово ни в главата, ни в ръката. Кара си магарето по своя си път. Както му изнася.
- Ами не му обръщай внимание – рече дъщеря му неубедено.
- Знам си работата, Мария.
- А най знаеш да досаждаш на хората с историите си.
Бащата изцъка с език.
- Нямаше да говориш така, ако не можеше да спиш. Миналата нощ я видях, както виждам тебе.
- Знам, каза ми.
- Мина покрай прозорците на етажа бавно като привидение.
- Знам – повтори Мария безразлично.
Старецът се изправи и се опря на бастуна си.
- Човек би казал, че чакаше да дойде новия, че се подготвяше за плячката си. За него – добави той и кимна към прозореца.
- На него – каза Мария – ще му влезе през едното ухо и ще му излезе през другото.
- Това си е негова работа. Дай ми една цигара, смятам да тръгвам.
Мария тикна една цигара между устните на баща си и я запали.
- Велики Боже, Марио, махни филтъра.
Мария се подчини и помогна на баща си да си облече палтото. После пъхна в джоба му малък транзистор, от който се разнасяше пукане и неразбираеми думи. Старият не се разделяше с него.
- Не бъди груб със съседа – каза Мария, докато му нагласяше шала.
- Съседът е видял и две, и двеста, можеш да ми вярваш.

Адамсберг бе работил безгрижно под надзора на стареца отсреща, като се питаше кога ще дойде да го преслуша по-отблизо. Сега го гледаше как прекосява градинката с отмерена крачка, висок и достолепен, с хубаво, прорязано от бръчки лице, с бяла коса и без никакви признаци за оплешивяване. Адамсберг понечи да се здрависа, когато забеляза, че дясната ръка на човека от лакътя надолу липсва. Вдигна мистрията си за поздрав и се взря в него със спокоен и празен поглед.
- Мога да ви заема моя отвес – учтиво каза старецът.
- И така се справям – отвърна Адамсберг и постави още един камък. – В нашия край вдигаме стените на око, обаче не падат. Накланят се, ама не падат.
- Зидар ли сте?
- Не, ченге. Полицейски комисар.
Старият човек подпря бастуна си до новоиздигнатата стена и закопча жилетката си догоре, колкото да си даде време да премели информацията.
- Наркотици ли търсите? Или нещо подобно?
- Трупове. В Криминалната бригада съм.
- Хубаво – одобри старият, леко шокиран, и намигна. – Аз бях в дърводелската. Продавах паркет.
Шегаджия трябва да е бил навремето, помисли Адамсберг и се усмихна с разбиране на новия си съсед, който изглеждаше способен да се забавлява почти без причина и съвсем без чужда помощ. Майтапчия, обаче черните му очи ви пронизват до дъно.
- Дъб, бук, чам. Ако ви потрябва, аз съм насреща. Във вашата къща има само плочки.
- Така е.
- Не топлят като паркета. Казвам се Веласко, Лусио Веласко Паз. От “Веласко Паз и дъщеря”.
Лусио Веласко широко се усмихваше, без да изпуска от поглед лицето на Адамсберг, което проучваше сантиметър по сантиметър. Това старче нещо увърташе, това старче имаше нещо за казване.
- Сега Мария върти фирмата. Мария носи глава на раменете си, не си и помисляйте да й разказвате приказки, няма да й хареса.
- Какви точно приказки?
- Приказки за призраци например – каза човекът и присви черните си очи.
- Няма такава опасност, не знам приказки за призраци.
- Всички тъй разправят, а после току научат някоя.
- Може и така да е. Радиото ви не е на станция. Да ви го настроя ли?
- Защо?
- За да слушате предаванията.
- Не, омбре. Не ща да им слушам магарещините. На моята възраст съм си извоювал правото да не им се хващам на номерата.
- Правилно – каза Адамсберг.
Съседът явно искаше да разнася в джоба си транзистор без звук и да му вика омбре – е, негова воля.
Старият отново замълча, загледан в ръцете на Адамсберг, който продължаваше да реди камъните.
- Доволен ли сте от къщата?
- Много.
Лусио пусна недоловима шега и избухна в смях. Адамсберг любезно се усмихна. Имаше нещо младежко в смеха на стареца, докато всичко останало във вида му свидетелстваше, че е повече или по-малко отговорен за съдбата на човеците по Земята.
- Сто и петдесет квадратни метра – подзе той. – Градина, огнище, изба, барака за дърва. В Париж такова нещо няма. Не се ли запитахте защо сте я получили за без пари?
- Защото беше прекалено стара, прекалено рухнала, предполагам.
- А не сте ли се питали защо не са я съборили?
- В края на улицата е, не пречи на никого.
- Все пак, омбре. Нито един купувач за шест години. Това не ви ли притеснява?
- Ами, работата е там, господин Веласко, че аз не се притеснявам лесно.
- Да предположим, че се притесните – настоя старият. – Да предположим, че са запитате защо за тази къща не е имало купувач.
- Защото тоалетната е навън. Хората вече не понасят това.
- Биха могли да я вградят, както правите вие.
- Не го правя за себе си, а за жена си и сина си.
- Велики Боже, да не смятате да настаните жена тук?
- Не мисля, че ще се настанят тук. Само ще прескачат.
- Ама тя ще спи ли тук? Жената де?
Адамсберг смръщи вежди, а старецът го хвана за ръката, за да привлече вниманието му.
- Не си мислете, че сте по-оправен от другите – каза старецът тихо. – Продайте я. Това са неща, които ни убягват. Които са над нас.
- Кои неща?
Лусио размърда устни и задъвка угасналата си цигара.
- Виждате ли това? – рече той и вдигна чуканчето на дясната си ръка.
- Да – потвърди Адамсберг с уважение.
- Изгубих я, когато бях на девет години, през гражданската война.
- Ясно.
- Обаче понякога ме сърби. Липсващата ръка. Сърби ме след шейсет и девет години. На точно определено място, винаги едно и също – обясни старият и посочи една точка във въздуха. – Майка ми знаеше защо – там съм бил ухапан от паяк. Когато изгубих ръката си, не съм я бил още начесал. Затова продължава да ме сърби.
- Естествено – съгласи се Адамсберг, безшумно бъркайки цимента си.
- Защото животът на ухапаното не е бил изтекъл, разбирате ли? Ухапаното си иска своето, отмъщава си. Това нищо ли не ви напомня?
- Звездите – предположи Адамсберг. – Те светят, въпреки че са вече мъртви.
- Ами да – потвърди старият изненадано. – Или чувството. Вземете един момък, който още обича момата си, или обратното, когато всичко вече е свършило, схващате ли ситуацията?
- Схващам.
- И защо момъкът още обича момата или обратното? Как да обясним това?
- Не знам – отвърна Адамсберг търпеливо.
Между два пристъпа на вятъра мартенското слънчице нежно топлеше гърба му и Адамсберг се чувстваше добре там, в запуснатата градина, пред стената с мистрия в ръка. Лусио Веласко Паз можеше да му говори колкото си ще, това не му пречеше.
- Просто е. Чувството не е изживяло живота си. Тези неща съществуват извън нас. Трябва да изчакаме да свършат, трябва да си дочешем ухапаното. Същото е и ако умрем, преди да сме свършили да живеем. Убитите продължават да се мъкнат наоколо, истинска пасмина, заради която все някъде ни сърби.
- Като ухапано от паяк – каза Адамсберг, връщайки се в началото.
- Като привидения – тържествено изрече старият. – Сега разбирате ли защо никой не я искаше къщата ви? Защото в нея има привидения, омбре.
Адамсберг довърши почистването на коритото за цимент и потърка ръце.
- Защо пък да няма? Това не ми пречи. Свикнал съм с неща, които ми убягват.
Лусио вирна брадичка и малко тъжно загледа Адамсберг.
- Ти, омбре, няма да й убегнеш, ако се правиш на интересен. Какво си въобразяваш? Че си по-силен от нея ли?
- От нея? Жена ли е?
- Жена-привидение от по-предния век, отпреди Революцията. Стара злосторничка, сянка.
Комисарят бавно прекара ръка по грапавата повърхност на камъните.
- Така ли? – каза той замислено. – Сянка значи?

ФРЕД ВАРГАС
ВЪВ ВЕЧНАТА ГОРА

След като прихвана завесата на прозореца с една щипка за пране, Лусио можеше по-лесно да наблюдава новия си съсед – дребен брюнет, гол до кръста на хладния мартенски вятър, който градеше стена, без да си служи с оловен отвес. След час дебнене Лусио енергично разтърси глава като някой гущер, излязъл от неподвижната си дрямка, и извади от устата си угасналата цигара.
- Този тип там – каза той, поставяйки окончателната си диагноза – няма олово ни в главата, ни в ръката. Кара си магарето по своя си път. Както му изнася.
- Ами не му обръщай внимание – рече дъщеря му неубедено.
- Знам си работата, Мария.
- А най знаеш да досаждаш на хората с историите си.
Бащата изцъка с език.
- Нямаше да говориш така, ако не можеше да спиш. Миналата нощ я видях, както виждам тебе.
- Знам, каза ми.
- Мина покрай прозорците на етажа бавно като привидение.
- Знам – повтори Мария безразлично.
Старецът се изправи и се опря на бастуна си.
- Човек би казал, че чакаше да дойде новия, че се подготвяше за плячката си. За него – добави той и кимна към прозореца.
- На него – каза Мария – ще му влезе през едното ухо и ще му излезе през другото.
- Това си е негова работа. Дай ми една цигара, смятам да тръгвам.
Мария тикна една цигара между устните на баща си и я запали.
- Велики Боже, Марио, махни филтъра.
Мария се подчини и помогна на баща си да си облече палтото. После пъхна в джоба му малък транзистор, от който се разнасяше пукане и неразбираеми думи. Старият не се разделяше с него.
- Не бъди груб със съседа – каза Мария, докато му нагласяше шала.
- Съседът е видял и две, и двеста, можеш да ми вярваш.

Адамсберг бе работил безгрижно под надзора на стареца отсреща, като се питаше кога ще дойде да го преслуша по-отблизо. Сега го гледаше как прекосява градинката с отмерена крачка, висок и достолепен, с хубаво, прорязано от бръчки лице, с бяла коса и без никакви признаци за оплешивяване. Адамсберг понечи да се здрависа, когато забеляза, че дясната ръка на човека от лакътя надолу липсва. Вдигна мистрията си за поздрав и се взря в него със спокоен и празен поглед.
- Мога да ви заема моя отвес – учтиво каза старецът.
- И така се справям – отвърна Адамсберг и постави още един камък. – В нашия край вдигаме стените на око, обаче не падат. Накланят се, ама не падат.
- Зидар ли сте?
- Не, ченге. Полицейски комисар.
Старият човек подпря бастуна си до новоиздигнатата стена и закопча жилетката си догоре, колкото да си даде време да премели информацията.
- Наркотици ли търсите? Или нещо подобно?
- Трупове. В Криминалната бригада съм.
- Хубаво – одобри старият, леко шокиран, и намигна. – Аз бях в дърводелската. Продавах паркет.
Шегаджия трябва да е бил навремето, помисли Адамсберг и се усмихна с разбиране на новия си съсед, който изглеждаше способен да се забавлява почти без причина и съвсем без чужда помощ. Майтапчия, обаче черните му очи ви пронизват до дъно.
- Дъб, бук, чам. Ако ви потрябва, аз съм насреща. Във вашата къща има само плочки.
- Така е.
- Не топлят като паркета. Казвам се Веласко, Лусио Веласко Паз. От “Веласко Паз и дъщеря”.
Лусио Веласко широко се усмихваше, без да изпуска от поглед лицето на Адамсберг, което проучваше сантиметър по сантиметър. Това старче нещо увърташе, това старче имаше нещо за казване.
- Сега Мария върти фирмата. Мария носи глава на раменете си, не си и помисляйте да й разказвате приказки, няма да й хареса.
- Какви точно приказки?
- Приказки за призраци например – каза човекът и присви черните си очи.
- Няма такава опасност, не знам приказки за призраци.
- Всички тъй разправят, а после току научат някоя.
- Може и така да е. Радиото ви не е на станция. Да ви го настроя ли?
- Защо?
- За да слушате предаванията.
- Не, омбре. Не ща да им слушам магарещините. На моята възраст съм си извоювал правото да не им се хващам на номерата.
- Правилно – каза Адамсберг.
Съседът явно искаше да разнася в джоба си транзистор без звук и да му вика омбре – е, негова воля.
Старият отново замълча, загледан в ръцете на Адамсберг, който продължаваше да реди камъните.
- Доволен ли сте от къщата?
- Много.
Лусио пусна недоловима шега и избухна в смях. Адамсберг любезно се усмихна. Имаше нещо младежко в смеха на стареца, докато всичко останало във вида му свидетелстваше, че е повече или по-малко отговорен за съдбата на човеците по Земята.
- Сто и петдесет квадратни метра – подзе той. – Градина, огнище, изба, барака за дърва. В Париж такова нещо няма. Не се ли запитахте защо сте я получили за без пари?
- Защото беше прекалено стара, прекалено рухнала, предполагам.
- А не сте ли се питали защо не са я съборили?
- В края на улицата е, не пречи на никого.
- Все пак, омбре. Нито един купувач за шест години. Това не ви ли притеснява?
- Ами, работата е там, господин Веласко, че аз не се притеснявам лесно.
- Да предположим, че се притесните – настоя старият. – Да предположим, че са запитате защо за тази къща не е имало купувач.
- Защото тоалетната е навън. Хората вече не понасят това.
- Биха могли да я вградят, както правите вие.
- Не го правя за себе си, а за жена си и сина си.
- Велики Боже, да не смятате да настаните жена тук?
- Не мисля, че ще се настанят тук. Само ще прескачат.
- Ама тя ще спи ли тук? Жената де?
Адамсберг смръщи вежди, а старецът го хвана за ръката, за да привлече вниманието му.
- Не си мислете, че сте по-оправен от другите – каза старецът тихо. – Продайте я. Това са неща, които ни убягват. Които са над нас.
- Кои неща?
Лусио размърда устни и задъвка угасналата си цигара.
- Виждате ли това? – рече той и вдигна чуканчето на дясната си ръка.
- Да – потвърди Адамсберг с уважение.
- Изгубих я, когато бях на девет години, през гражданската война.
- Ясно.
- Обаче понякога ме сърби. Липсващата ръка. Сърби ме след шейсет и девет години. На точно определено място, винаги едно и също – обясни старият и посочи една точка във въздуха. – Майка ми знаеше защо – там съм бил ухапан от паяк. Когато изгубих ръката си, не съм я бил още начесал. Затова продължава да ме сърби.
- Естествено – съгласи се Адамсберг, безшумно бъркайки цимента си.
- Защото животът на ухапаното не е бил изтекъл, разбирате ли? Ухапаното си иска своето, отмъщава си. Това нищо ли не ви напомня?
- Звездите – предположи Адамсберг. – Те светят, въпреки че са вече мъртви.
- Ами да – потвърди старият изненадано. – Или чувството. Вземете един момък, който още обича момата си, или обратното, когато всичко вече е свършило, схващате ли ситуацията?
- Схващам.
- И защо момъкът още обича момата или обратното? Как да обясним това?
- Не знам – отвърна Адамсберг търпеливо.
Между два пристъпа на вятъра мартенското слънчице нежно топлеше гърба му и Адамсберг се чувстваше добре там, в запуснатата градина, пред стената с мистрия в ръка. Лусио Веласко Паз можеше да му говори колкото си ще, това не му пречеше.
- Просто е. Чувството не е изживяло живота си. Тези неща съществуват извън нас. Трябва да изчакаме да свършат, трябва да си дочешем ухапаното. Същото е и ако умрем, преди да сме свършили да живеем. Убитите продължават да се мъкнат наоколо, истинска пасмина, заради която все някъде ни сърби.
- Като ухапано от паяк – каза Адамсберг, връщайки се в началото.
- Като привидения – тържествено изрече старият. – Сега разбирате ли защо никой не я искаше къщата ви? Защото в нея има привидения, омбре.
Адамсберг довърши почистването на коритото за цимент и потърка ръце.
- Защо пък да няма? Това не ми пречи. Свикнал съм с неща, които ми убягват.
Лусио вирна брадичка и малко тъжно загледа Адамсберг.
- Ти, омбре, няма да й убегнеш, ако се правиш на интересен. Какво си въобразяваш? Че си по-силен от нея ли?
- От нея? Жена ли е?
- Жена-привидение от по-предния век, отпреди Революцията. Стара злосторничка, сянка.
Комисарят бавно прекара ръка по грапавата повърхност на камъните.
- Така ли? – каза той замислено. – Сянка значи?

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Силно вярвам, че Колибри няма да ни лишат от Фред Варгас.Не съм пропуснала нито една от издадените тук и всички до една са великолепни.
Преводът на всичките книги на Фред Варгас е блестящ, удоволствие е да се четат на български - даже ми доставят по-голямо удоволствие, отколкото на френски. Поздравявам г-жа Р.Ташева
Knigata e № 1! Prochetoh q na edin duh i mnogo mi haresa. Vargas si e Vargas!
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-556-0
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени