Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Тортила Флет
Печатно издание
ISBN
978-954-529-588-1
Цена
10.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (5)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
230 гр.
Страници
202
Превод
Цветан Стоянов
Дата на издаване
02 април 2008

Тортила Флет

Тортила Флет е съществуваща местност в Калифорния, макар и в Кармел,а не в Монтерей, където я разполага Джон Стайнбек - писателят, който по единодушното мнение на световната критика разбира американците по-добре от всеки друг. Той събира в този неголям по обем, но необятен по литературност роман истински истории за паисанос (потомци на испанци, индианци, мексиканци и европейци), жители на този маргинален квартал, и, следвайки епичната традиция на легендите за крал Артур и неговите рицари, сладкодумно ниже повествованието за Дани и неговите приятели. Разказът на места е забавен, на места - сериозен, а героите се запечатват в съзнанието на много поколения. Книгата се помни от генерации български читатели и заради конгениалния превод на нашия голям преводач, литературен историк, критик и философ Цветан Стоянов.

За автора

Джон Стайнбек (1902-1968) е роден в калифорнийския град Салинас, където живеят повечето от незабравимите му герои. Той е запознат от първа ръка с тежкия труд на американските фермери и работници от началото на миналия век, защото самият е бил такъв, преди да започне да се изявява като журналист. През 1935 г. публикува първия си роман - „Тортила Флет“, и незабавно се обвива с литературна слава. Той е автор на повече от 25 романа, а през 1962 г. става лауреат на Нобеловата награда за литература. При връчването на наградата Нобеловият комитет изтъква, че със „Зимата на нашето недоволство“ Стайнбек „се завръща с безпристрастния си инстинкт за истински американското на позициите на независим поборник за истината“.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

ДЖОН СТАЙНБЕК
ТОРТИЛА ФЛЕТ

КАК ДАНИ, ЗАВЪРНАЛ СЕ ОТ ВОЙНАТА, СЕ ОКАЗА НАСЛЕДНИК И КАК СЕ ЗАКЛЕ ДА ПОМАГА НА НЕИМУЩИТЕ

Когато Дани се върна от армията, научи, че е станал наследник и собственик на имущество. Неговият „вйехо“, дядо му, беше умрял и оставил на Дани двете малки къщи в Тортила Флет.
Когато Дани чу за това, се почувства леко обременен от отговорностите на собствеността. Преди дори да хвърли едно око на имуществото си, купи галон червено вино и го изпи почти сам. Тогава бремето на отговорността се свлече от него и най-лошите страни от природата му излязоха ная­ве. Той се развика, счупи няколко стола в билярдната зала на улица Алварадо, предизвика две кратки, но славни сбивания. Никой не обърна особено внимание на Дани. Най-сетне не­говите криви, разтреперани крака го доведоха до кея, където в този ранен утринен час рибарите италианци се трупаха, надянали гумените си ботуши, за да излязат в морето.
Расовата омраза победи здравия разум в Дани. Той заплаши рибарите.
– Сицилиански говеда! – нарече ги той. – Отровна смрад от затворническа килия! Крастави кучета! – А после извика: – Chinga tu madre, piojo!
Сложи си палеца на носа и направи няколко непри­лични жеста около долната половина на тялото си. Рибари­те само се ухилиха, махнаха с весла и казаха:
– Здрасти, Дани! Кога се върна? Намини довечера. Имаме от новото вино!
Дани беше вбесен. Той изкрещя:
– Pon un condo a la cabeza!
А те отвърнаха:
– Довиждане, Дани! Довечера ще се видим. – После се качиха на малките си лодки, гребаха до лодките с голе­ми фенери за нощен улов, запалиха моторите и отпърпори­ха навътре.
Дани беше оскърбен. Той се върна към улица Алва­радо, чупеше прозорци по пътя и на втората пресечка един полицай го хвана за ръката. Дани изпитваше голямо уваже­ние към закона и затова безропотно се остави да го водят. Ако не се връщаше току-що от армията след победата над Германия, щяха да го осъдят поне на шест месеца. Но сега съдията му даде само трийсет дни.
И тъй, Дани престоя един месец върху нара си в град­ския затвор на Монтерей. Веднъж драскаше мръсни рисун­ки по стените, а друг път си мислеше за своята кариера в армията. Времето в тази килия на градския затвор течеше мъчително за Дани. Понякога докарваха за по една нощ ня­кой пияница, но, общо взето, престъпността в Монтерей беше в застой и Дани беше самотен. Отначало дървениците го дразнеха малко, но после те свикнаха с вкуса му, а той с ухапванията им и между тях се възцари мир.
Дани измисли една сатирична игра. Като хванеше ня­коя дървеница, смачкваше я на стената, чертаеше с молива кръг около нея и пишеше: „Кметът Клъф“. После хващаше друга и пишеше имената на останалите градски съветници. За кратко време той украси едната стена със смачкани дър­веници, всяка от които носеше името на изтъкнат местен функционер. Рисуваше им уши и опашки, правеше им дъл­ги носове и мустаци. Тито Ралф, надзирателят, беше скан­дализиран, но не се оплака, защото Дани не беше включил в рисунките нито мировия съдия, който го бе осъдил, нито полицейските власти. Дани изпитваше огромно уважение към закона.
Една нощ, когато затворът беше съвсем безлюден, Тито Ралф влезе в килията на Дани с две шишета вино. Един час след това той излезе за още вино и Дани го при­дружи. В затвора им беше станало скучно. При Торели ку­пиха вино и останаха, докато собственикът ги изхвърли. Тогава Дани се изкачи по хълма и легна сред боровете да спи, а Тито Ралф се доклатушка обратно и написа доклад, че затворникът е избягал.
Когато яркото слънце събуди Дани по пладне, той реши да се крие целия ден, за да избегне преследването. Прибягваше и се спотайваше в храстите. Оттам надничаше скришом като гонена лисица. Привечер сметна, че е спазил всички правила на прозорливостта, измъкна се и тръгна по работа.
Работата на Дани беше много проста. Той отиде до задната врата на един ресторант.
– Имате ли малко сух хляб за моето куче? – попита той готвача. И докато този доверчив човек увиваше хляба, Дани открадна два резена шунка, четири яйца, един агнеш­ки котлет и една мухобойка.
– Някой ден ще ви платя – каза той.
– Няма защо да плащаш за отпадъци. Ако не беше ги взел, щях да ги хвърля.
При тези думи Дани се почувства по-добре; реши, че кражбата не е толкова страшна. Щом хората разбираха така нещата, той явно е невинен. Върна се при Торели, размени че­тирите яйца, котлета и мухобойката за една водна чаша гроз­дова ракия и се оттегли в гората да приготви вечерята си.
Нощта беше тъмна и влажна. Мъглата висеше като мека марля върху боровете, които пазеха земните граници на Монтерей. Дани наведе глава и забърза, за да намери подслон в гората. Пред себе си видя друга бързаща фигура и когато разстоянието намаля, позна припряната походка на своя стар приятел Пилон. Дани беше щедър човек, но си спомни, че бе продал цялата си храна освен двата резена шунка и торбата със сух хляб.
„Няма да се обаждам на Пилон – реши той. Виж го ти как върви, като че ли носи най-малко печена пуйка“.
Внезапно Дани забеляза, че Пилон ласкаво притиска палтото си на гърдите.
– Хей, Пилон, амиго! – извика Дани.
Пилон закрачи още по-бързо. Дани премина в тръс.
– Пилон, мой малки приятелю! Къде си се понесъл така бързо?
Пилон се покори пред неизбежното и зачака. Дани бе нащрек, докато се приближаваше, но гласът му звучеше възторжено.
– Знаеш ли как съм те търсил, мой най-сладък от всички верни приятели! Ето, тук съм взел два големи резе­на шунка от най-хубавото божие прасе и цяла торба сладък бял хляб. Дай да разделим тия дарове, Пилон, мое мило и добро човече!
Оня вдигна рамене.
– Както кажеш – измърмори той яростно.
Закрачиха заедно из гората. Пилон беше озадачен. Най-после той се спря и загледа своя приятел.
– Дани – каза тъжно той. – Отде разбра, че имам шише с коняк под палтото?
– Коняк? – извика Дани. – Ти имаш коняк? Да не би да е за някоя болна стара майка? – добави наивно той. – Или да не би да го пазиш за нашия Господ-бог Исус, когато от­ново се появи на земята? Че какъв съм аз, твоят приятел, та да съдя за какво ти е този коняк? Аз и не знам дори дали го имаш. А освен това не съм жаден. Няма и да го пипна. Виж, ти си вземи от шунката, но твоят коняк си е само твой.
Пилон отговори твърдо:
– Дани, съгласен съм да си разделим коняка честно, наполовина! Длъжен съм обаче да следя да не го изпиеш всичкия.
Тогава Дани промени темата:
– Аз ще приготвя шунката в ей тая просека, а ти опе­чи сладките филийки от торбата! Сложи тук своя коняк! Тук той е по-добре – хем него ще гледаме, хем ще се гле­даме един друг!
Накладоха огън, опекоха шунката и изядоха твърдия хляб. Конякът бързо отстъпваше надолу в шишето. След като се наядоха, изтегнаха се край огъня и нежно засму­каха шишето като две изтощени пчели. Мъглата оцветява­ше палтата им в сива влага. Вятърът скръбно въздишаше в клоните на боровете около тях.
След време самотността налегна Дани и Пилон. Дани си спомни своите изгубени приятели.
– Къде е Артър Моралес? – попита Дани, обърна длани нагоре и протегна напред ръце. – Загинал във Франция – отго­вори той сам, обърна длани надолу и отпусна ръце в отчая­ние. – Загинал за родината. Загинал в далечна страна. Сега чужденци минават край гроба му и не знаят, че там лежи Артър Моралес. – Той отново обърна длани нагоре. – Къде е Пабло, този добър човек?
– В затвора – каза Пилон. – Откраднал една гъска и се скрил в храстите. Но гъската го клъвнала, той изпищял и го хванали. Сега ще лежи шест месеца в затвора.
Дани въздъхна и промени темата, защото разбра, че най-разточително бе изразходвал единствения си познат, за когото можеше да се говори с възвишено чувство. Но самотността още го мъчеше и търсеше отдушник.
– А ние тук сме седнали... – започна най-сетне той.
– С отчаяни сърца – продължи Пилон ритмично.
– Не, това не е стихотворение – каза Дани. – А ние тук сме седнали, бездомни. Дадохме живота си за родината и ето че сега нямаме покрив над главите си.
– Никога не сме и имали – каза Пилон, за да го утеши.
Дани мечтателно засмука шишето, докато Пилон го хвана за лакътя и го взе.
– Спомням си – каза Дани – вица за човека, който имал цели две къщи с фльорци... – За миг той остана с отво­рена уста. – Пилон! – извика той. – Пилон, мой скъпи прия­телю от детинство! Забравих! Аз съм наследник! Имам две къщи!
– С фльорци? – попита Пилон с надежда в гласа. – Ти си един пиян лъжец! – продължи той.
– Не, Пилон, честна дума! Моят вйехо умря! Аз съм наследникът. Аз, любимият внук.
– Ти си единственият внук – каза реалистът Пилон. – А къде са тия къщи?
– Нима не знаеш дома на моя вйехо в Тортила Флет, Пилон?
– Тук, в Монтерей?
– Да, тук в Тортила Флет!
– А здрави ли са тия къщи?
Дани се отпусна назад, изнемощял от вълнение.
– Не знам. Съвсем забравих, че съм техен собстве­ник.
Пилон седеше мълчалив и съсредоточен. Лицето му стана печално. Той хвърли шепа борови игли в огъня и се взря в пламъците, които диво се извисиха между двамата и отново погаснаха. Дълго време той гледа лицето на Дани с дълбока тревога, после шумно въздъхна; още веднъж въз­дъхна.
– Всичко е свършено – каза той тъжно. – Хубавите времена отлетяха. На твоите приятели ще им бъде мъчно, но с какво може да помогне мъката им?
Дани пусна бутилката, Пилон я пипна и я постави в своя скут.
– Защо свършено? – попита Дани. – Това пък какво е?
– То не е за пръв път – продължи Пилон. – Докато чо­век е беден, той си мисли: ако имах пари, щях да ги разделя с моите добри приятели. Но щом дойдат парите, и щедростта изчезва. Така е и с теб, мой бивши приятелю. Ти се издигна над приятелите си. Сега си собственик. Ще забравиш прия­телите си, които деляха всичко с теб, дори своя коняк!
Думите му сразиха Дани.
– Не, Пилон! – извика той. – Аз никога няма да те забравя!
– Така мислиш сега – каза Пилон студено. – Но кога­то имаш две къщи, в които да спиш, тогава ще видим. То­гава аз ще бъда само един беден паисано, а ти ще вечеряш на една маса с кмета.
Дани неуверено се надигна и се хвана за едно дърво.
– Пилон, кълна се, че каквото имам, ще бъде твое! Докато имам къща, и ти ще имаш къща! Дай да пия!
– Трябва да го видя, за да го повярвам – каза Пилон с обезкуражен глас. – Ако бъде така, то ще е чудо на чудеса­та. Хора ще идват от хиляди километри, за да го видят... А освен това шишето се свърши.

ДЖОН СТАЙНБЕК
ТОРТИЛА ФЛЕТ

КАК ДАНИ, ЗАВЪРНАЛ СЕ ОТ ВОЙНАТА, СЕ ОКАЗА НАСЛЕДНИК И КАК СЕ ЗАКЛЕ ДА ПОМАГА НА НЕИМУЩИТЕ

Когато Дани се върна от армията, научи, че е станал наследник и собственик на имущество. Неговият „вйехо“, дядо му, беше умрял и оставил на Дани двете малки къщи в Тортила Флет.
Когато Дани чу за това, се почувства леко обременен от отговорностите на собствеността. Преди дори да хвърли едно око на имуществото си, купи галон червено вино и го изпи почти сам. Тогава бремето на отговорността се свлече от него и най-лошите страни от природата му излязоха ная­ве. Той се развика, счупи няколко стола в билярдната зала на улица Алварадо, предизвика две кратки, но славни сбивания. Никой не обърна особено внимание на Дани. Най-сетне не­говите криви, разтреперани крака го доведоха до кея, където в този ранен утринен час рибарите италианци се трупаха, надянали гумените си ботуши, за да излязат в морето.
Расовата омраза победи здравия разум в Дани. Той заплаши рибарите.
– Сицилиански говеда! – нарече ги той. – Отровна смрад от затворническа килия! Крастави кучета! – А после извика: – Chinga tu madre, piojo!
Сложи си палеца на носа и направи няколко непри­лични жеста около долната половина на тялото си. Рибари­те само се ухилиха, махнаха с весла и казаха:
– Здрасти, Дани! Кога се върна? Намини довечера. Имаме от новото вино!
Дани беше вбесен. Той изкрещя:
– Pon un condo a la cabeza!
А те отвърнаха:
– Довиждане, Дани! Довечера ще се видим. – После се качиха на малките си лодки, гребаха до лодките с голе­ми фенери за нощен улов, запалиха моторите и отпърпори­ха навътре.
Дани беше оскърбен. Той се върна към улица Алва­радо, чупеше прозорци по пътя и на втората пресечка един полицай го хвана за ръката. Дани изпитваше голямо уваже­ние към закона и затова безропотно се остави да го водят. Ако не се връщаше току-що от армията след победата над Германия, щяха да го осъдят поне на шест месеца. Но сега съдията му даде само трийсет дни.
И тъй, Дани престоя един месец върху нара си в град­ския затвор на Монтерей. Веднъж драскаше мръсни рисун­ки по стените, а друг път си мислеше за своята кариера в армията. Времето в тази килия на градския затвор течеше мъчително за Дани. Понякога докарваха за по една нощ ня­кой пияница, но, общо взето, престъпността в Монтерей беше в застой и Дани беше самотен. Отначало дървениците го дразнеха малко, но после те свикнаха с вкуса му, а той с ухапванията им и между тях се възцари мир.
Дани измисли една сатирична игра. Като хванеше ня­коя дървеница, смачкваше я на стената, чертаеше с молива кръг около нея и пишеше: „Кметът Клъф“. После хващаше друга и пишеше имената на останалите градски съветници. За кратко време той украси едната стена със смачкани дър­веници, всяка от които носеше името на изтъкнат местен функционер. Рисуваше им уши и опашки, правеше им дъл­ги носове и мустаци. Тито Ралф, надзирателят, беше скан­дализиран, но не се оплака, защото Дани не беше включил в рисунките нито мировия съдия, който го бе осъдил, нито полицейските власти. Дани изпитваше огромно уважение към закона.
Една нощ, когато затворът беше съвсем безлюден, Тито Ралф влезе в килията на Дани с две шишета вино. Един час след това той излезе за още вино и Дани го при­дружи. В затвора им беше станало скучно. При Торели ку­пиха вино и останаха, докато собственикът ги изхвърли. Тогава Дани се изкачи по хълма и легна сред боровете да спи, а Тито Ралф се доклатушка обратно и написа доклад, че затворникът е избягал.
Когато яркото слънце събуди Дани по пладне, той реши да се крие целия ден, за да избегне преследването. Прибягваше и се спотайваше в храстите. Оттам надничаше скришом като гонена лисица. Привечер сметна, че е спазил всички правила на прозорливостта, измъкна се и тръгна по работа.
Работата на Дани беше много проста. Той отиде до задната врата на един ресторант.
– Имате ли малко сух хляб за моето куче? – попита той готвача. И докато този доверчив човек увиваше хляба, Дани открадна два резена шунка, четири яйца, един агнеш­ки котлет и една мухобойка.
– Някой ден ще ви платя – каза той.
– Няма защо да плащаш за отпадъци. Ако не беше ги взел, щях да ги хвърля.
При тези думи Дани се почувства по-добре; реши, че кражбата не е толкова страшна. Щом хората разбираха така нещата, той явно е невинен. Върна се при Торели, размени че­тирите яйца, котлета и мухобойката за една водна чаша гроз­дова ракия и се оттегли в гората да приготви вечерята си.
Нощта беше тъмна и влажна. Мъглата висеше като мека марля върху боровете, които пазеха земните граници на Монтерей. Дани наведе глава и забърза, за да намери подслон в гората. Пред себе си видя друга бързаща фигура и когато разстоянието намаля, позна припряната походка на своя стар приятел Пилон. Дани беше щедър човек, но си спомни, че бе продал цялата си храна освен двата резена шунка и торбата със сух хляб.
„Няма да се обаждам на Пилон – реши той. Виж го ти как върви, като че ли носи най-малко печена пуйка“.
Внезапно Дани забеляза, че Пилон ласкаво притиска палтото си на гърдите.
– Хей, Пилон, амиго! – извика Дани.
Пилон закрачи още по-бързо. Дани премина в тръс.
– Пилон, мой малки приятелю! Къде си се понесъл така бързо?
Пилон се покори пред неизбежното и зачака. Дани бе нащрек, докато се приближаваше, но гласът му звучеше възторжено.
– Знаеш ли как съм те търсил, мой най-сладък от всички верни приятели! Ето, тук съм взел два големи резе­на шунка от най-хубавото божие прасе и цяла торба сладък бял хляб. Дай да разделим тия дарове, Пилон, мое мило и добро човече!
Оня вдигна рамене.
– Както кажеш – измърмори той яростно.
Закрачиха заедно из гората. Пилон беше озадачен. Най-после той се спря и загледа своя приятел.
– Дани – каза тъжно той. – Отде разбра, че имам шише с коняк под палтото?
– Коняк? – извика Дани. – Ти имаш коняк? Да не би да е за някоя болна стара майка? – добави наивно той. – Или да не би да го пазиш за нашия Господ-бог Исус, когато от­ново се появи на земята? Че какъв съм аз, твоят приятел, та да съдя за какво ти е този коняк? Аз и не знам дори дали го имаш. А освен това не съм жаден. Няма и да го пипна. Виж, ти си вземи от шунката, но твоят коняк си е само твой.
Пилон отговори твърдо:
– Дани, съгласен съм да си разделим коняка честно, наполовина! Длъжен съм обаче да следя да не го изпиеш всичкия.
Тогава Дани промени темата:
– Аз ще приготвя шунката в ей тая просека, а ти опе­чи сладките филийки от торбата! Сложи тук своя коняк! Тук той е по-добре – хем него ще гледаме, хем ще се гле­даме един друг!
Накладоха огън, опекоха шунката и изядоха твърдия хляб. Конякът бързо отстъпваше надолу в шишето. След като се наядоха, изтегнаха се край огъня и нежно засму­каха шишето като две изтощени пчели. Мъглата оцветява­ше палтата им в сива влага. Вятърът скръбно въздишаше в клоните на боровете около тях.
След време самотността налегна Дани и Пилон. Дани си спомни своите изгубени приятели.
– Къде е Артър Моралес? – попита Дани, обърна длани нагоре и протегна напред ръце. – Загинал във Франция – отго­вори той сам, обърна длани надолу и отпусна ръце в отчая­ние. – Загинал за родината. Загинал в далечна страна. Сега чужденци минават край гроба му и не знаят, че там лежи Артър Моралес. – Той отново обърна длани нагоре. – Къде е Пабло, този добър човек?
– В затвора – каза Пилон. – Откраднал една гъска и се скрил в храстите. Но гъската го клъвнала, той изпищял и го хванали. Сега ще лежи шест месеца в затвора.
Дани въздъхна и промени темата, защото разбра, че най-разточително бе изразходвал единствения си познат, за когото можеше да се говори с възвишено чувство. Но самотността още го мъчеше и търсеше отдушник.
– А ние тук сме седнали... – започна най-сетне той.
– С отчаяни сърца – продължи Пилон ритмично.
– Не, това не е стихотворение – каза Дани. – А ние тук сме седнали, бездомни. Дадохме живота си за родината и ето че сега нямаме покрив над главите си.
– Никога не сме и имали – каза Пилон, за да го утеши.
Дани мечтателно засмука шишето, докато Пилон го хвана за лакътя и го взе.
– Спомням си – каза Дани – вица за човека, който имал цели две къщи с фльорци... – За миг той остана с отво­рена уста. – Пилон! – извика той. – Пилон, мой скъпи прия­телю от детинство! Забравих! Аз съм наследник! Имам две къщи!
– С фльорци? – попита Пилон с надежда в гласа. – Ти си един пиян лъжец! – продължи той.
– Не, Пилон, честна дума! Моят вйехо умря! Аз съм наследникът. Аз, любимият внук.
– Ти си единственият внук – каза реалистът Пилон. – А къде са тия къщи?
– Нима не знаеш дома на моя вйехо в Тортила Флет, Пилон?
– Тук, в Монтерей?
– Да, тук в Тортила Флет!
– А здрави ли са тия къщи?
Дани се отпусна назад, изнемощял от вълнение.
– Не знам. Съвсем забравих, че съм техен собстве­ник.
Пилон седеше мълчалив и съсредоточен. Лицето му стана печално. Той хвърли шепа борови игли в огъня и се взря в пламъците, които диво се извисиха между двамата и отново погаснаха. Дълго време той гледа лицето на Дани с дълбока тревога, после шумно въздъхна; още веднъж въз­дъхна.
– Всичко е свършено – каза той тъжно. – Хубавите времена отлетяха. На твоите приятели ще им бъде мъчно, но с какво може да помогне мъката им?
Дани пусна бутилката, Пилон я пипна и я постави в своя скут.
– Защо свършено? – попита Дани. – Това пък какво е?
– То не е за пръв път – продължи Пилон. – Докато чо­век е беден, той си мисли: ако имах пари, щях да ги разделя с моите добри приятели. Но щом дойдат парите, и щедростта изчезва. Така е и с теб, мой бивши приятелю. Ти се издигна над приятелите си. Сега си собственик. Ще забравиш прия­телите си, които деляха всичко с теб, дори своя коняк!
Думите му сразиха Дани.
– Не, Пилон! – извика той. – Аз никога няма да те забравя!
– Така мислиш сега – каза Пилон студено. – Но кога­то имаш две къщи, в които да спиш, тогава ще видим. То­гава аз ще бъда само един беден паисано, а ти ще вечеряш на една маса с кмета.
Дани неуверено се надигна и се хвана за едно дърво.
– Пилон, кълна се, че каквото имам, ще бъде твое! Докато имам къща, и ти ще имаш къща! Дай да пия!
– Трябва да го видя, за да го повярвам – каза Пилон с обезкуражен глас. – Ако бъде така, то ще е чудо на чудеса­та. Хора ще идват от хиляди километри, за да го видят... А освен това шишето се свърши.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Прекрасна книга. Героите имат една анатомична особеност - големи черни дробове и още по-големи сърца. Банда честни измамници и достойни прошляци. Компанията им е нещо средно между "Улица Сезам" и сбирка на не-толкова-анонимните алкохолици. Едни made in US хъшове, които също толкова силно ще ви разсмеят и трогнат. Има един лаф, който ми се струва подходящ за Дани и Ко. - тези хора са "построили комунизма". ЛозУнга им трябва да е: Един за всички и всички за вино(уиски, ракия...). Личи си, че произлизат от индианците, които изобщо не са имали понятие от частна собственост преди да дойдат белите. За тези хора въпросът: Да имаш или да бъдеш, изобщо не съществува и Стайнбек с право ги е увековечил. Мисля, че има какво да научим от тях.
Най- добрата книга на Стайнбек!
Книгата е страхотна, но защо единият от главните герои го изписват като Пилон, след като се произнася Пайлън...(Пилон - ужасно тъпо). Защо просто не беше преиздадена книгата едно към едно с превода от "Световна класика", който е блестящ.
Който не познава Стайнбек, да бега някъде да се надбегва или (администратор: изтрито поради грубост), ако предпочита!

Оценка: -1

Невероятна книга, много приятен стил и страхотни герои! Определено си залужава четенето!!

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-588-1
изчерпана
Цена
10.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени