Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Измерването на света
Печатно издание
ISBN
978-954-529-586-7
Цена
10.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (5)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
250 гр.
Страници
222
Превод
Жанина Драгостинова
Дата на издаване
14 март 2008

Измерването на света

„Измерването на света успя да извърши истинска революция в немските книжарници – измести дори „Хари Потър“ и остави далеч зад себе си Дан Браун и Дона Леон. От излизането на романа през септември 2005 г. до края на 2007 г. в продължение на 114 седмици бе в класацията на списание „Дер шпигел“, а за 35 седмици – на първо място. 1,12 милиона продадени екземпляра до края на 2007 г., като всеки следващ ден в издателството пристигат заявки за още 2000 поръчки. До момента е преведен на 43 езика и е единствената немскоезична книга, поставена на предните рафтове в книжарниците на Ню Йорк. „Измерването на света“ счупи рекордите, поставени от „Тенекиеният барабан“ на Гюнтер Грас, „Четецът“ на Бернхард Шлинк и „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд, и се превърна в най-продаваната немска книга от 1945 г. до днес.

В края на XVIII век двама млади германци решават всеки по свой начин да измери света. Докато Александър фон Хумболт преминава през степите, изкачва върхове, влиза в пещери и прекосява океани и реки, другият – математикът Карл Фридрих Гаус не се отделя от полите на любимите си жени и всяко напускане на Гьотинген за него се превръща в мъчение. Въпреки това Гаус също е обсебен от идеята за измерването и дори в първата си брачна нощ скача от леглото, за да запише формулата, която тъкмо в този миг му е хрумнала. Двама гении, оглеждащи се в огледалото на човешките си слабости, провалът и успехът, вървящи ръка за ръка – това са големите теми на този философски приключенски роман, написан с изключителна фантазия и необятно чувство за хумор.

За автора

Даниел Келман е роден през 1975 г. в Мюнхен, в момента живее във Виена. „Измерването на света“ е третият му роман. Отличен е с наградите „Кандид“ (2005), приз на фондация „Конрад Аденауер“ (2006), „Хаймито фон Додерер“ (2006), „Хайнрих фон Клайст“ (2006), наградата за литература на вестник „Ди велт“ за 2007 г.

Още книги от автора
Още заглавия от същия жанр
Откъс

ДАНИЕЛ КЕЛМАН
ИЗМЕРВАНЕТО НА СВЕТА

Пътуването

През месец септември 1828 година най-великият математик на страната за първи път от години напусна родния си град, за да участва в Конгреса на германските естествоизпитатели, който се провеждаше в Берлин. Естествено, никак не му се ходеше. Месеци наред се бе противил, но Александър фон Хумболт остана непреклонен и в момент на слабост и надежда, че този ден никога няма да настъпи, той все пак даде съгласието си.
И сега професор Гаус опита да се скрие в леглото. Когато Мина му извика да става, защото каретата вече чакала, а пътят бил дълъг, той се вкопчи във възглавницата и за да пропъди жена си, затвори очи. Но когато отново ги отвори и видя, че Мина все още е в стаята, той я нарече натрапница, ограничена и нещастие на късните му години. Тъй като и това не помогна, отметна одеялото и стъпи на пода.
Гневен и насила умит, той тръгна надолу по стълбите. В дневната синът му Ойген го чакаше с чанта, приготвена за път. Щом го видя, Гаус изпадна в ярост: грабна една кана, оставена на перваза, разби я на пода, скочи върху парчетата и заудря с ръце около себе си. Не се успокои дори когато Ойген от едната страна, а Мина от другата положиха ръце върху раменете му, уверявайки го, че ще има кой да се грижи добре за него, че скоро отново ще се върне у дома и всичко ще премине бързо като лош сън. Дойде на себе си едва когато старата му майка, разтревожена от шума, се дотътри от стаята си, щипна го по бузата и попита къде отива храброто є момче. Сбогува се с Мина без каквато и да е сърдечност, а дъщеря си и най-малкия син погали вяло по главите. След това се остави да го качат в каретата.
Пътуването бе мъчително. Нарече Ойген непрокопсаник, взе бастуна и с всичка сила го блъсна в крака му. Известно време гледа с навъсени вежди през прозореца, после попита кога най-сетне дъщеря му възнамерява да се омъжи. Защо никой не я искал и къде всъщност бил проблемът?
Ойген прихвана назад дългата си коса, замачка с две ръце червената си шапка и не отвърна нищо.
Нямало ли най-после да каже една дума поне, рече Гаус.
Ако трябвало да са честни, каза Ойген, сестра му не била първа хубавица.
Гаус кимна, отговорът му се стори задоволителен. Поиска книга.
Ойген му подаде тази, която точно бе разтворил – “Немската гимнастика” от Фридрих Ян*. Беше една от любимите му книги.
Гаус опита да чете, но само секунди по-късно се отказа и се оплака от модерното твърдо возене, на човек му ставало лошо и било по-зле, отколкото е свикнал. Скоро, обясни той, хората щели да бъдат превозвани от град до град със скоростта на изстрелян снаряд. Тогава за половин час щяло да се стига от Гьотинген до Берлин.
Ойген наклони глава, изразявайки съмнение.
Странно и несправедливо било, каза Гаус, и това е само един пример за жалката случайност на съществуванието, според която се раждаш в определено време и оставаш вързан за него независимо дали го искаш, или не. Така получаваш незначително предимство спрямо миналото, но пък се превръщаш в клоун на бъдещето.
Ойген кимна сънливо.
Дори и ум като неговия, каза Гаус, ако се намирал в по-ранна епоха от развитието на човечеството или пък по бреговете на Ориноко, нямало да постигне нищо, затова пък след двеста години всеки глупак щял да може да му се присмее и да разсъждава за абсурдната безсмислица на личността му. Замисли се, още веднъж нарече Ойген непрокопсаник и се посвети на книгата. Докато Гаус четеше, Ойген гледаше напрегнато навън през прозореца на каретата, като по този начин криеше изкривеното си от обида и яд лице.
В “Немската гимнастика” се разказваше за различни гимнастически уреди. Авторът подробно описваше приспособления, които сам бе изобретил, за да бъдат прескачани или да се върти човек около тях. Един уред бе нарекъл кон, друг – греда, трети – коза.
Този не е бил с всичкия си, каза Гаус, отвори прозореца и метна навън книгата.
Книгата била негова, извика Ойген.
Така си и знаел, отвърна Гаус, след което заспа и се събуди чак при вечерната смяна на конете на граничната станция.
Докато разпрягаха старите и впрягаха новите коне, те отидоха да ядат картофена супа в гостилницата. От съседната маса крадешком ги наблюдаваше слаб мъж с дълга брада и хлътнали страни, единственият друг посетител.
Телесното, каза Гаус, който все още бе завладян от гнева си към гимнастическите уреди, било изворът за всяко унижение. Било типично за черния хумор на Бог, дето дух като неговия е затворен в нездраво тяло, докато никаквец като Ойген практически никога не боледува.
Не било вярно. Като дете прекарал тежка шарка, каза Ойген. Едва не умрял. Ето тук още личали следите!
Да, така е, каза Гаус, почти бил забравил. Той посочи през прозореца към пощенските коне. Всъщност съвсем не било смешка, че при пътуване на богатите хора им трябвало два пъти повече време, отколкото на бедните. Който използва животните на пощенските коли, може да ги сменя след всяка отсечка. А който използва собствените си, ще трябва да ги чака, докато си починат.
Е, и, попита Ойген.
Естествено, каза Гаус, че на човек, несвикнал да мисли, това щяло да му се стори нормално. Също както и положението на млади години да ти е необходим бастун, а на стари – не.
Студентите винаги са ходили с бастун, каза Ойген. Така е било, така ще остане.
Вероятно, каза Гаус и се усмихна.
Сърбаха супите си до момента, в който дойде жандармът от граничната станция и им поиска паспортите. Ойген му подаде своя: дворцов сертификат, в който пишеше, че бил студент, благонадежден и че придружен от баща си, можел да стъпи на пруска земя. Жандармът го погледна недоверчиво, провери документа, кимна и се обърна към Гаус. Той нямаше никакви документи.
Никакъв паспорт, попита жандармът учуден, никакво удостоверение, никакъв печат, съвсем нищо?
Досега никога не било ставало нужда, каза Гаус. За последен път напуснал границите на курфюрство Хановер преди двайсет години. Тогава не срещнал никакви проблеми.
Ойген опита да обясни кои са, къде отиват и по чия воля. Сбирката на естествоизпитателите се провеждала под патронажа на короната. А баща му бил поканен като почетен гост, тъй да се каже, лично от краля.
Жандармът настояваше за паспорт.
Ясно, че той нямало как да знае това, каза Ойген, но баща му е тачен и в най-отдалечените страни, освен това е член на всички възможни академии, а пък от най-ранна младост са го наричали цар на математиката.
Гаус кимна. Говорело се, че само заради него Наполен се отказал от обстрела на Гьотинген.
Ойген пребледня.
Наполеон ли, повтори жандармът.
О, да, рече Гаус.
Жандармът поиска, доста по-гръмогласно отпреди, да види паспорта.
Гаус подпря глава на ръцете си и не се помръдна. Ойген го побутна, но без успех. Все едно му било, промърмори Гаус, бездруго иска да се прибере у дома, така че му било все едно.
Жандармът намести смутено фуражката си.
Тогава в разговора се намеси мъжът от съседната маса. Всичко това най-после трябвало да приключи! Германия ще бъде свободна страна и почтените граждани ще могат да живеят и пътуват необезпокоявани, здрав дух в здраво тяло, и нямало да имат нужда повече от никакви документи.
Скептично настроен, жандармът поиска и неговия паспорт.
Точно това имал предвид, извика мъжът и взе да бърка в джобовете си. Изведнъж обаче скочи, блъсна стола и се втурна навън. Жандармът зяпа няколко секунди към отворената врата, след което се окопити и хукна подире му.
Гаус вдигна бавно глава. Ойген предложи веднага да тръгват. Гаус кимна и мълчаливо доизгреба остатъка от супата си. Жандармерийската къщичка бе празна, и двамата полицаи търчаха след брадатия. Ойген и кочияшът бутнаха заедно нагоре бариерата. След което потеглиха по пруска земя.
Гаус се бе развеселил, дори изглеждаше бодър. Говореше за диференциалната геометрия. Изобщо не можело да се предположи накъде може да те изведе пътят из криволинейните пространства. Самият той го схващал само грубо, а Ойген трябвало да е радостен заради посредствеността си, защото иначе можело да се уплаши и стресне. След това разказа за горчилките на младостта си. Имал суров, недружелюбен баща, така че Ойген би трябвало да се смята щастливец. Можел да събира и изважда още преди да проговори. Веднъж, докато баща му отброявал месечната заплата, допуснал грешка, при което Гаус се разревал. Спрял да плаче едва когато баща му поправил грешката.
Ойген си даде вид на впечатлен от историята, ако и да знаеше, че в нея няма нищо вярно. Брат му Йозеф я беше измислил и разпространил. Междувременно тя така често бе достигала до ушите на баща му, че той самият започна да є вярва.
Гаус заговори за случайността, врага на всяко знание, който той винаги е искал да победи. Погледнато отблизо, зад всяко събитие се забелязва безкрайната фина тъкан на причините и следствията. Но отстъпиш ли достатъчно назад, вече виждаш картината в нейната цялост. Свободата и случайността били въпрос на средното разстояние, били зависими от отстоянието. Дали го разбира?
Горе-долу, отвърна Ойген уморено и погледна джобния си часовник. Не вървеше съвсем точно, но все пак трябваше да е някъде между четири и половина и пет часа сутринта.
Обаче правилата на вероятността, продължи Гаус, докато разтриваше с пръсти схванатия си гръб, не важели на всяка цена. Не били природни закони, така че изключенията били напълно възможни. Например появата на интелект като неговия или пък онези печалби в лотариите, които неотменно се падат все на някой тиквеник. Понякога дори подозирал, че и законите на физиката имат само статистическо действие, но въпреки това обаче има и някои изключения, като съществуването на фантоми или пък пренасянето на мисли.
Ойген попита дали това не е шега.
И той самият не знаел, отвърна Гаус, след което затвори очи и потъна в дълбок сън.
В късния следобед на следващия ден стигнаха Берлин. Хиляди малки къщи без център и подредба, някакво разстилащо се безбрежно селище в най-мочурливото място на Европа. Едва сега бяха започнали да издигат величествени сгради: катедрала, няколко двореца, музей за находките от голямата експедиция на Хумболт.
След няколко години, каза Ойген, това тук ще е метрополия като Рим, Париж или Санкт Петербург.
Никога, отвърна Гаус. Отвратителен град!
Каретата подскачаше по неравните павета. Два пъти конете се подплашваха от ръмжащи кучета, а в страничните улички колелетата затъваха в мокрия пясък. Домакинът им живееше на Пакхоф номер четири, в центъра на града, точно зад новостроящия се музей. За да не се изгубят, с тънко перо той им бе начертал карта за ориентация. Някой трябва да ги бе забелязал отдалече и да бе съобщил, тъй като само секунди след като влязоха в двора, вратата на къщата се отвори и четирима мъже се втурнаха срещу им.
Александър фон Хумболт бе нисък възрастен господин със снежнобяла коса. Зад него пристъпваше секретар с разтворен бележник, един куриер в ливрея и млад мъж с бакенбарди, който носеше дървен сандък. Сякаш бяха репетирали, те заеха пози, които им придаваха изключителна важност. Хумболт протегна ръце към вратата на каретата.
Нищо не се случи.
От вътрешността на превозното средство се дочуваше оживен говор. Не, извика някой, не! Долетя звукът от глух удар и после за трети път: не! И известно време пак нищо.
Най-после вратата се открехна и Гаус слезе предпазливо на улицата. Дръпна се назад, когато Хумболт го хвана за раменете и извика каква чест е това, какъв велик момент за Германия, за науката, за него самия.
Секретарят записваше, а мъжът с дървения сандък просъска: Сега!
Хумболт се вкамени. Това бил господин Дагер, прошепна той, почти без да помръдне устните си. Негово протеже, работел върху уред, който можел да запечата мига върху светлочувствителен слой сребърен йодид и така да го откъсне от изтичащото време. Но моля, в никакъв случай не се движете!
Гаус каза, че иска да си ходи вкъщи.
Само още момент, прошепна Хумболт, някъде петнайсетина минути, вече били стигнали доста напред в развитието на уреда. Доскоро всичко това е продължавало много по-дълго, имал предвид опитите с апарата, гърбът му не издържал дори. Гаус поиска да се измъкне, но дребничкият старец го задържа с учудваща сила, мърморейки: да изпратим свидетелството на краля! Куриерът вече бил на път. После, вероятно защото нещо светкавично му дойде наум: да се отбележи, да се изпробва възможността за отглеждане на тюлени във Варнемюнде, условията изглеждат благоприятни, утре да ми се докладва! Секретарят записа.
Ойген, който едва сега, леко накуцващ, слезе от каретата, побърза да се извини за късния час на пристигането им.
Тук няма такова нещо като ранен или късен час, измърмори Хумболт. Тук има само работа, която трябва да бъде свършена. За късмет все още имало достатъчно светлина. Не мърдайте!
В двора влезе полицай и попита какво се случва.
След малко, просъска Хумболт с изпънати устни.
Струпване на метежници, каза полицаят. Или веднага всички да се разотидат, или щели да се вземат мерки.
Той бил камерхер, изсъска Хумболт.
Моля? Полицаят се поклони.
Камерхер, повтори секретарят на Хумболт. Придворно звание.
Дагер призова полицая да излезе извън обсега на картината му.
Полицаят сбърчи чело и отстъпи назад. Първо, всеки можел да каже така за себе си, и второ, забраната за събирания била общовалидна. А пък оня там, и той посочи към Ойген, най-вероятно е студент. В такъв случай щяло да стане особено неприятно.
Ако не се махнел веднага, рече секретарят, щял да си навлече такива неприятности, че не можел изобщо да си представи.
Тъй не се говорело с държавен служител, каза гневно полицаят. Давал им пет минути.
Гаус простена и се отскубна от хватката.
О, не, извика Хумболт.
Дагер блъсна крак в земята. Ето, сега моментът бил изгубен завинаги!
Както впрочем и всички други, каза Гаус спокойно. Както всички други.
И наистина: още същата нощ, докато в съседната стая Гаус така яко хъркаше, че се чуваше из цялото жилище, Хумболт се зае да разгледа с лупа осветената медна пластина и не откри върху нея абсолютно нищо. Едва след извест­но време взиране му се стори, че се появява плетеница от призрачни очертания, размит образ на нещо, приличащо на пейзаж, потънал във вода. И сред него някаква ръка, три обувки, рамо, маншет от униформа и долната част на ухо. Или пък няма нищо подобно? Изпъшка и метна пластината през прозореца, след което чу глухия звук от падането є в двора. Само няколко секунди по-късно вече я бе забравил, както впрочем ставаше с всичко, в което не бе преуспял.

ДАНИЕЛ КЕЛМАН
ИЗМЕРВАНЕТО НА СВЕТА

Пътуването

През месец септември 1828 година най-великият математик на страната за първи път от години напусна родния си град, за да участва в Конгреса на германските естествоизпитатели, който се провеждаше в Берлин. Естествено, никак не му се ходеше. Месеци наред се бе противил, но Александър фон Хумболт остана непреклонен и в момент на слабост и надежда, че този ден никога няма да настъпи, той все пак даде съгласието си.
И сега професор Гаус опита да се скрие в леглото. Когато Мина му извика да става, защото каретата вече чакала, а пътят бил дълъг, той се вкопчи във възглавницата и за да пропъди жена си, затвори очи. Но когато отново ги отвори и видя, че Мина все още е в стаята, той я нарече натрапница, ограничена и нещастие на късните му години. Тъй като и това не помогна, отметна одеялото и стъпи на пода.
Гневен и насила умит, той тръгна надолу по стълбите. В дневната синът му Ойген го чакаше с чанта, приготвена за път. Щом го видя, Гаус изпадна в ярост: грабна една кана, оставена на перваза, разби я на пода, скочи върху парчетата и заудря с ръце около себе си. Не се успокои дори когато Ойген от едната страна, а Мина от другата положиха ръце върху раменете му, уверявайки го, че ще има кой да се грижи добре за него, че скоро отново ще се върне у дома и всичко ще премине бързо като лош сън. Дойде на себе си едва когато старата му майка, разтревожена от шума, се дотътри от стаята си, щипна го по бузата и попита къде отива храброто є момче. Сбогува се с Мина без каквато и да е сърдечност, а дъщеря си и най-малкия син погали вяло по главите. След това се остави да го качат в каретата.
Пътуването бе мъчително. Нарече Ойген непрокопсаник, взе бастуна и с всичка сила го блъсна в крака му. Известно време гледа с навъсени вежди през прозореца, после попита кога най-сетне дъщеря му възнамерява да се омъжи. Защо никой не я искал и къде всъщност бил проблемът?
Ойген прихвана назад дългата си коса, замачка с две ръце червената си шапка и не отвърна нищо.
Нямало ли най-после да каже една дума поне, рече Гаус.
Ако трябвало да са честни, каза Ойген, сестра му не била първа хубавица.
Гаус кимна, отговорът му се стори задоволителен. Поиска книга.
Ойген му подаде тази, която точно бе разтворил – “Немската гимнастика” от Фридрих Ян*. Беше една от любимите му книги.
Гаус опита да чете, но само секунди по-късно се отказа и се оплака от модерното твърдо возене, на човек му ставало лошо и било по-зле, отколкото е свикнал. Скоро, обясни той, хората щели да бъдат превозвани от град до град със скоростта на изстрелян снаряд. Тогава за половин час щяло да се стига от Гьотинген до Берлин.
Ойген наклони глава, изразявайки съмнение.
Странно и несправедливо било, каза Гаус, и това е само един пример за жалката случайност на съществуванието, според която се раждаш в определено време и оставаш вързан за него независимо дали го искаш, или не. Така получаваш незначително предимство спрямо миналото, но пък се превръщаш в клоун на бъдещето.
Ойген кимна сънливо.
Дори и ум като неговия, каза Гаус, ако се намирал в по-ранна епоха от развитието на човечеството или пък по бреговете на Ориноко, нямало да постигне нищо, затова пък след двеста години всеки глупак щял да може да му се присмее и да разсъждава за абсурдната безсмислица на личността му. Замисли се, още веднъж нарече Ойген непрокопсаник и се посвети на книгата. Докато Гаус четеше, Ойген гледаше напрегнато навън през прозореца на каретата, като по този начин криеше изкривеното си от обида и яд лице.
В “Немската гимнастика” се разказваше за различни гимнастически уреди. Авторът подробно описваше приспособления, които сам бе изобретил, за да бъдат прескачани или да се върти човек около тях. Един уред бе нарекъл кон, друг – греда, трети – коза.
Този не е бил с всичкия си, каза Гаус, отвори прозореца и метна навън книгата.
Книгата била негова, извика Ойген.
Така си и знаел, отвърна Гаус, след което заспа и се събуди чак при вечерната смяна на конете на граничната станция.
Докато разпрягаха старите и впрягаха новите коне, те отидоха да ядат картофена супа в гостилницата. От съседната маса крадешком ги наблюдаваше слаб мъж с дълга брада и хлътнали страни, единственият друг посетител.
Телесното, каза Гаус, който все още бе завладян от гнева си към гимнастическите уреди, било изворът за всяко унижение. Било типично за черния хумор на Бог, дето дух като неговия е затворен в нездраво тяло, докато никаквец като Ойген практически никога не боледува.
Не било вярно. Като дете прекарал тежка шарка, каза Ойген. Едва не умрял. Ето тук още личали следите!
Да, така е, каза Гаус, почти бил забравил. Той посочи през прозореца към пощенските коне. Всъщност съвсем не било смешка, че при пътуване на богатите хора им трябвало два пъти повече време, отколкото на бедните. Който използва животните на пощенските коли, може да ги сменя след всяка отсечка. А който използва собствените си, ще трябва да ги чака, докато си починат.
Е, и, попита Ойген.
Естествено, каза Гаус, че на човек, несвикнал да мисли, това щяло да му се стори нормално. Също както и положението на млади години да ти е необходим бастун, а на стари – не.
Студентите винаги са ходили с бастун, каза Ойген. Така е било, така ще остане.
Вероятно, каза Гаус и се усмихна.
Сърбаха супите си до момента, в който дойде жандармът от граничната станция и им поиска паспортите. Ойген му подаде своя: дворцов сертификат, в който пишеше, че бил студент, благонадежден и че придружен от баща си, можел да стъпи на пруска земя. Жандармът го погледна недоверчиво, провери документа, кимна и се обърна към Гаус. Той нямаше никакви документи.
Никакъв паспорт, попита жандармът учуден, никакво удостоверение, никакъв печат, съвсем нищо?
Досега никога не било ставало нужда, каза Гаус. За последен път напуснал границите на курфюрство Хановер преди двайсет години. Тогава не срещнал никакви проблеми.
Ойген опита да обясни кои са, къде отиват и по чия воля. Сбирката на естествоизпитателите се провеждала под патронажа на короната. А баща му бил поканен като почетен гост, тъй да се каже, лично от краля.
Жандармът настояваше за паспорт.
Ясно, че той нямало как да знае това, каза Ойген, но баща му е тачен и в най-отдалечените страни, освен това е член на всички възможни академии, а пък от най-ранна младост са го наричали цар на математиката.
Гаус кимна. Говорело се, че само заради него Наполен се отказал от обстрела на Гьотинген.
Ойген пребледня.
Наполеон ли, повтори жандармът.
О, да, рече Гаус.
Жандармът поиска, доста по-гръмогласно отпреди, да види паспорта.
Гаус подпря глава на ръцете си и не се помръдна. Ойген го побутна, но без успех. Все едно му било, промърмори Гаус, бездруго иска да се прибере у дома, така че му било все едно.
Жандармът намести смутено фуражката си.
Тогава в разговора се намеси мъжът от съседната маса. Всичко това най-после трябвало да приключи! Германия ще бъде свободна страна и почтените граждани ще могат да живеят и пътуват необезпокоявани, здрав дух в здраво тяло, и нямало да имат нужда повече от никакви документи.
Скептично настроен, жандармът поиска и неговия паспорт.
Точно това имал предвид, извика мъжът и взе да бърка в джобовете си. Изведнъж обаче скочи, блъсна стола и се втурна навън. Жандармът зяпа няколко секунди към отворената врата, след което се окопити и хукна подире му.
Гаус вдигна бавно глава. Ойген предложи веднага да тръгват. Гаус кимна и мълчаливо доизгреба остатъка от супата си. Жандармерийската къщичка бе празна, и двамата полицаи търчаха след брадатия. Ойген и кочияшът бутнаха заедно нагоре бариерата. След което потеглиха по пруска земя.
Гаус се бе развеселил, дори изглеждаше бодър. Говореше за диференциалната геометрия. Изобщо не можело да се предположи накъде може да те изведе пътят из криволинейните пространства. Самият той го схващал само грубо, а Ойген трябвало да е радостен заради посредствеността си, защото иначе можело да се уплаши и стресне. След това разказа за горчилките на младостта си. Имал суров, недружелюбен баща, така че Ойген би трябвало да се смята щастливец. Можел да събира и изважда още преди да проговори. Веднъж, докато баща му отброявал месечната заплата, допуснал грешка, при което Гаус се разревал. Спрял да плаче едва когато баща му поправил грешката.
Ойген си даде вид на впечатлен от историята, ако и да знаеше, че в нея няма нищо вярно. Брат му Йозеф я беше измислил и разпространил. Междувременно тя така често бе достигала до ушите на баща му, че той самият започна да є вярва.
Гаус заговори за случайността, врага на всяко знание, който той винаги е искал да победи. Погледнато отблизо, зад всяко събитие се забелязва безкрайната фина тъкан на причините и следствията. Но отстъпиш ли достатъчно назад, вече виждаш картината в нейната цялост. Свободата и случайността били въпрос на средното разстояние, били зависими от отстоянието. Дали го разбира?
Горе-долу, отвърна Ойген уморено и погледна джобния си часовник. Не вървеше съвсем точно, но все пак трябваше да е някъде между четири и половина и пет часа сутринта.
Обаче правилата на вероятността, продължи Гаус, докато разтриваше с пръсти схванатия си гръб, не важели на всяка цена. Не били природни закони, така че изключенията били напълно възможни. Например появата на интелект като неговия или пък онези печалби в лотариите, които неотменно се падат все на някой тиквеник. Понякога дори подозирал, че и законите на физиката имат само статистическо действие, но въпреки това обаче има и някои изключения, като съществуването на фантоми или пък пренасянето на мисли.
Ойген попита дали това не е шега.
И той самият не знаел, отвърна Гаус, след което затвори очи и потъна в дълбок сън.
В късния следобед на следващия ден стигнаха Берлин. Хиляди малки къщи без център и подредба, някакво разстилащо се безбрежно селище в най-мочурливото място на Европа. Едва сега бяха започнали да издигат величествени сгради: катедрала, няколко двореца, музей за находките от голямата експедиция на Хумболт.
След няколко години, каза Ойген, това тук ще е метрополия като Рим, Париж или Санкт Петербург.
Никога, отвърна Гаус. Отвратителен град!
Каретата подскачаше по неравните павета. Два пъти конете се подплашваха от ръмжащи кучета, а в страничните улички колелетата затъваха в мокрия пясък. Домакинът им живееше на Пакхоф номер четири, в центъра на града, точно зад новостроящия се музей. За да не се изгубят, с тънко перо той им бе начертал карта за ориентация. Някой трябва да ги бе забелязал отдалече и да бе съобщил, тъй като само секунди след като влязоха в двора, вратата на къщата се отвори и четирима мъже се втурнаха срещу им.
Александър фон Хумболт бе нисък възрастен господин със снежнобяла коса. Зад него пристъпваше секретар с разтворен бележник, един куриер в ливрея и млад мъж с бакенбарди, който носеше дървен сандък. Сякаш бяха репетирали, те заеха пози, които им придаваха изключителна важност. Хумболт протегна ръце към вратата на каретата.
Нищо не се случи.
От вътрешността на превозното средство се дочуваше оживен говор. Не, извика някой, не! Долетя звукът от глух удар и после за трети път: не! И известно време пак нищо.
Най-после вратата се открехна и Гаус слезе предпазливо на улицата. Дръпна се назад, когато Хумболт го хвана за раменете и извика каква чест е това, какъв велик момент за Германия, за науката, за него самия.
Секретарят записваше, а мъжът с дървения сандък просъска: Сега!
Хумболт се вкамени. Това бил господин Дагер, прошепна той, почти без да помръдне устните си. Негово протеже, работел върху уред, който можел да запечата мига върху светлочувствителен слой сребърен йодид и така да го откъсне от изтичащото време. Но моля, в никакъв случай не се движете!
Гаус каза, че иска да си ходи вкъщи.
Само още момент, прошепна Хумболт, някъде петнайсетина минути, вече били стигнали доста напред в развитието на уреда. Доскоро всичко това е продължавало много по-дълго, имал предвид опитите с апарата, гърбът му не издържал дори. Гаус поиска да се измъкне, но дребничкият старец го задържа с учудваща сила, мърморейки: да изпратим свидетелството на краля! Куриерът вече бил на път. После, вероятно защото нещо светкавично му дойде наум: да се отбележи, да се изпробва възможността за отглеждане на тюлени във Варнемюнде, условията изглеждат благоприятни, утре да ми се докладва! Секретарят записа.
Ойген, който едва сега, леко накуцващ, слезе от каретата, побърза да се извини за късния час на пристигането им.
Тук няма такова нещо като ранен или късен час, измърмори Хумболт. Тук има само работа, която трябва да бъде свършена. За късмет все още имало достатъчно светлина. Не мърдайте!
В двора влезе полицай и попита какво се случва.
След малко, просъска Хумболт с изпънати устни.
Струпване на метежници, каза полицаят. Или веднага всички да се разотидат, или щели да се вземат мерки.
Той бил камерхер, изсъска Хумболт.
Моля? Полицаят се поклони.
Камерхер, повтори секретарят на Хумболт. Придворно звание.
Дагер призова полицая да излезе извън обсега на картината му.
Полицаят сбърчи чело и отстъпи назад. Първо, всеки можел да каже така за себе си, и второ, забраната за събирания била общовалидна. А пък оня там, и той посочи към Ойген, най-вероятно е студент. В такъв случай щяло да стане особено неприятно.
Ако не се махнел веднага, рече секретарят, щял да си навлече такива неприятности, че не можел изобщо да си представи.
Тъй не се говорело с държавен служител, каза гневно полицаят. Давал им пет минути.
Гаус простена и се отскубна от хватката.
О, не, извика Хумболт.
Дагер блъсна крак в земята. Ето, сега моментът бил изгубен завинаги!
Както впрочем и всички други, каза Гаус спокойно. Както всички други.
И наистина: още същата нощ, докато в съседната стая Гаус така яко хъркаше, че се чуваше из цялото жилище, Хумболт се зае да разгледа с лупа осветената медна пластина и не откри върху нея абсолютно нищо. Едва след извест­но време взиране му се стори, че се появява плетеница от призрачни очертания, размит образ на нещо, приличащо на пейзаж, потънал във вода. И сред него някаква ръка, три обувки, рамо, маншет от униформа и долната част на ухо. Или пък няма нищо подобно? Изпъшка и метна пластината през прозореца, след което чу глухия звук от падането є в двора. Само няколко секунди по-късно вече я бе забравил, както впрочем ставаше с всичко, в което не бе преуспял.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Поразително увлекателно четиво. Очаквах нещо много скучно понеже за математици иде реч, но бях много приятно изненадана. И моите комплименти към преводача и редакторския екип за майсторски свършената работа.

Оценка: +1

книгата е великолепна,чете се на един дъх и е от тези разкази, които не искаш да свършват
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-586-7
изчерпана
Цена
10.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени