Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Светът според Гарп
Печатно издание
ISBN
978-954-529-403-7
Цена
16.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
260 гр.
Страници
599
Превод
Павел Главусанов
Дата на издаване
30 март 2008

Светът според Гарп

„Светът според Гарп“ притежава онова неповторимо чувство за реализъм дори в най-абсурдните сцени, което отличава големия писател от всеки друг. Не случайно този роман се нареди сред бисерите на модерната класика само десетина години след появата му на бял свят през 1978 г., а авторът му се превърна в любим разказвач на вече не едно поколение читатели. Общият тираж на книгата, преведена на повече от 30 езика, е над 40 милиона екземпляра в цял свят - постижение, с което могат да се похвалят единици автори не само от последните 30 години.

Този невероятен многопластов роман, посветен на живота и премеждията на Т. С. Гарп - незаконороденият син на Джени Фийлдс, феминистка предводителка, изпреварила с много епохи времето си - е изпълнен с транссексуални футболисти, картечари, лоботомизирани по време на сражение, многократни прелюбодейства, мечки на велосипеди, луди феминистки, ампутирали езиците си в знак на съпричастност с жертва на ужасяващо изнасилване. И всички те оживяват по един крайно реалистичен начин под перото на Джон Ървинг. „Гарп си беше роден разказвач. Съчиняваше истории една подир друга и те идеално се навързваха – казва повествователят, от чието име е написан възпламеняващият роман на Джон Ървинг. – В света на Гарп ние всички сме безнадеждни случаи.“

За автора

Джон Ървинг (р. 1942 г.) публикува първия си роман („Освобождаването на мечките“), когато е едва 26-годишен, но взривява литературния свят с четвъртата си книга -- „Светът според Гарп“. Писателят Гарп има много допирни точки със самия автор, макар той да отрича всякаква автобиографичност. Написал е засега 15 романа, всички от тях нашумели бестселъри. Днес живее във Вермонт с втората си съпруга и малкия си син, тренира борба и продължава активно да пише.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

ДЖОН ЪРВИНГ
СВЕТЪТ СПОРЕД ГАРП

Заводите “Фийлдс” разполагат с отделна линия за производство на сестрински обувки и господин Фийлдс дава по един безплатен чифт на Джени при посещенията є у дома. Събрала е вече повече от дузина. Госпожа Фийлдс, която неизменно държи да слага знак за равенство между напускането на “Уелъсли” и осигуреното по този начин безотрадно бъдеще, също прави подарък на Джени при всяко нейно завръщане. Тя дава на дъщеря си всеки път – поне така казва сама и това приема за истина Джени, която никога не отваря пакета – по един термофор. “Пазиш ли още оня термофор, дето ти го дадох, скъпа?”, пита госпожа Фийлдс. А Джени се замисля за миг, чуди се дали го е забравила във влака, или го е метнала през прозореца, и отвръща: “Май съм го загубила, мамо, но със сигурност нямам нужда от нов.” И ето, госпожа Фийлдс измъква предварително приготвения пакет, все още в оригиналната си опаковка, за да го тикне почти насила в ръцете на своята дъщеря с думите: “Умолявам те, Дженифър, бъди по-внимателна. И го използвай, много те моля!”
В качеството си на медицинска сестра Джени не вижда особена полза от термофора. За нея това е трогателна отживелица, източник на предимно психологическо облекчение. И все пак част от пакетите успяват да се доберат до малкото є жилище, разположено недалеч от бостънската Милосърдна болница. Тя ги пъха в един шкаф, за да правят компания на неотворените кутии с подарени от таткото обувки.
Джени се чувства отчуждена от семейството си. Не може да приеме факта, че през цялото детство отгоре є се излива огромно количество внимание, за да секне в един сякаш предварително набелязан момент, от който нататък проявите на любов изчезват, а мястото им заемат очаквания. Излиза, че в течение на един период от тебе се очаква да приемаш любов (и да попиеш достатъчно от нея), а сетне през друг, много по-дълъг отрязък от време, трябва да изпълняваш някакви задължения. Когато Джени разкъсва тази верига, когато зарязва “Уелъсли” заради нещо така тривиално като сестринството, тя на практика изоставя своето семейство и то на свой ред – сякаш не може да постъпи другояче – започва да изоставя нея самата. От гледна точка на семейство Фийлдс много по-подходящо би било тя да стане лекар или да изчака в редиците на “Уелъсли”, докато се омъжи за такъв. При всяка следваща среща с майката, бащата или братята си Джени усеща все по-голямо неудобство да витае из въздуха наоколо. Двете страни са навлезли в оня чоглав процес на взаимно отчуждаване.
Така става навярно във всички семейства, мисли си Джени Фийлдс. Иска є се, ако някога има собствени деца, да ги обича еднакво силно на две и на двадесет години – на двадесет може да изпитват по-силна нужда от нея. Колко му трябва на едно двегодишно всъщност? Най-лесните пациенти в болницата са бебетата. Колкото повече растат, толкова по-големи нужди изпитват и толкова по-малко любов и грижа получават.
Джени има усещането, че е пораснала в недрата на някакъв огромен кораб, без да е видяла – да не говорим, проумяла – действието на неговата машина. Харесва є начинът, по който в болницата се отнасят към храненето и естествените процеси в човешкия организъм. Като дете тя така и не успява да види мръсна чиния. Всъщност е убедена, че прислугата ги изхвърля (доста време минава, преди изобщо да є позволят да си покаже носа в кухнята). А когато камионът за мляко докарва пълните бутилки сутрин, Джени си мисли, че с тях пристигат и чисти чинии – дрънченето на стъкло и трополенето откъм улицата приличат толкова много на звуците откъм затворената кухня, където прислугата прави нещо с чиниите.
Джени Фийлдс вижда за пръв път тоалетната на баща си, когато е вече петгодишна. Открива я една сутрин, като проследява дирята, оставена от одеколона на баща є. Съзира изпускаща пара душ-кабинка – твърде модерна за 1925 година, – отделна тоалетна чиния и куп шишенца така различни от тези на майка є, че Джени приема мястото за бърлога на някакъв непознат, който тайно пребивава в къщата им години наред. Което си е точно така.
В болницата Джени знае къде отива всяко нещо и бързо научава безхитростните пътища, по които пристига почти всичко. В нейното протекло край пристанището “Догс Хед” детство всеки член на семейството разполага със собствена баня, собствена стая и собствена врата с огледало на гърба. В болницата не уважават правото на усамотение. Там няма тайни. Ако имаш нужда от огледало, молиш сестрата да ти го донесе.
Най-загадъчното нещо, което остава достъпно за самостоятелни проучвания по време на нейното детство, са килерът и огромният глинен съд за миди, който се пълни всеки понеделник. Майка є ги поръсва вечер с царевично брашно, а сутрин ги изплакват с прясна морска вода, която пристига по дълга тръба в мазето направо от морето. Към края на седмицата мидите затлъстяват и се изчистват от пясъка, стават прекалено големи за черупките и месестите им гърбове нагло щръкват от солената вода. В петък Джени помага на готвача да ги сортира – мъртвите не реагират при докосване.
Джени си поисква книга за този вид миди. Изчита всичко: как се хранят, как се размножават, как растат. Те са първите живи същества, които изучава изцяло – живот, секс, смърт. В околните квартали достъпът до човешки същества не е така лесен. Едва в болницата Джени започва да навак­сва изгубеното време, разбира, че хората не са нито по-тайнствени, нито по-привлекателни от мидите.
“Деликатните разграничения не бяха стихията на моята майка” – пише Гарп.
Тя би могла да установи една поразителна разлика между хората и мидите – повечето хора имат чувство за хумор, но самата Джени не си пада особено по хумора. По онова време из средите на бостънските медицински сестри се разказва с огромен успех един виц, но той не е смешен за Джени Фийлдс. В него става дума за друга болница на града. Тази на Джени се нарича Бостънска милосърдна болница – за по-кратко Бостънско милосърдие. Има още Масачузетска болница за обща медицина, известна като Общата. Третата се казва “Питър Бент Брайъм”, но всички я наричат “Питър Бент”.
Един ден, казва се във вица, някакъв шофьор на такси забелязва да му маха човек, който едва не пада на колене, когато с огромно усилие се смъква от бордюра. Лицето му е сгърчено от болка и силно зачервено – навярно се задушава или нарочно задържа дъха си. Видимо говоренето го затруднява силно. Шофьорът излиза и му помага да се настани в таксито, където страдалецът се просва по очи на пода пред задната седалка и сгъва колене под гърдите си.
– В болницата! – едва промълвява той.
– “Питър Бент”* ли – пита шофьорът? – Тя е разположена най-близо.
– Много по-лошо – стене мъжът. – Мисля, че Моли го отхапа целия!
Не са много вицовете, които разсмиват Джени, а този с положителност отсъства от техния списък. Никакви шеги с този орган, от който тя се стреми да стои по-настрани. Имала е възможност да види в какви неприятности може да се забърка въпросният – нежеланите бебета не са най-голямата. Разбира се, тя постоянно среща жени, които не искат да родят и са дълбоко опечалени от факта на своята бременност, но те не би трябвало поначало да се довеждат до това състояние. Така мисли Джени, макар да є е мъчно най-вече за нежеланите новородени. Среща също така жени, които жадуват да си имат бебе, и това кара самата нея да пожелае да си има. Решава, че не е зле да роди. Само един път. Бедата обаче е там, че, от друга страна, не желае да има нищо общо с оня орган или неговия носител.
Повечето свързани с него проблеми, на които се натъква Джени в болницата, имат отношение към войници. Армията на САЩ въвежда в масова употреба пеницилина едва през 1943 година, а мнозина военнослужещи нямат достъп до това лекарство още две години след това. В Бостънско милосърдие през 1942 година лекуват малките пострадали палавници със сулфамиди и арсеник. За трипер предписват сулфатиацол с много вода, а за сифилис – неоарсфен­амин. За Джени това е върхът на всичко, което сексът може да причини – да натика арсеник в сложната химическа система на човешкото тяло, та да я ликвидира цялата.
Друг начин на лечение се прилага местно и също изисква доста течност. Джени често помага в прилагането му, тъй като този метод на дезинфекция налага проява на много внимание и грижа към пациента, когото в ред случаи трябва здраво да го държат. Процедурата е проста: около сто кубически сантиметра течност се вкарват в пениса през изненадания пикочен канал, за да изтече веднага обратно. Тя обаче всеки път оставя участниците с неприятно чувство. Изобретателят на необходимото за тази процедура устрой­ство се нарича Валентин и съответно то носи наименованието “Иригатор на Валентин”. Години след като е заменен с по-съвършено приспособление, сестрите в Бостънско милосърдие продължават да назовават процедурата “лечението на Валентин” – много подходящо наказание за всеки любовник, както смята Джени Фийлдс.
“Моята майка не бе романтична натура” – пише Гарп.

ДЖОН ЪРВИНГ
СВЕТЪТ СПОРЕД ГАРП

Заводите “Фийлдс” разполагат с отделна линия за производство на сестрински обувки и господин Фийлдс дава по един безплатен чифт на Джени при посещенията є у дома. Събрала е вече повече от дузина. Госпожа Фийлдс, която неизменно държи да слага знак за равенство между напускането на “Уелъсли” и осигуреното по този начин безотрадно бъдеще, също прави подарък на Джени при всяко нейно завръщане. Тя дава на дъщеря си всеки път – поне така казва сама и това приема за истина Джени, която никога не отваря пакета – по един термофор. “Пазиш ли още оня термофор, дето ти го дадох, скъпа?”, пита госпожа Фийлдс. А Джени се замисля за миг, чуди се дали го е забравила във влака, или го е метнала през прозореца, и отвръща: “Май съм го загубила, мамо, но със сигурност нямам нужда от нов.” И ето, госпожа Фийлдс измъква предварително приготвения пакет, все още в оригиналната си опаковка, за да го тикне почти насила в ръцете на своята дъщеря с думите: “Умолявам те, Дженифър, бъди по-внимателна. И го използвай, много те моля!”
В качеството си на медицинска сестра Джени не вижда особена полза от термофора. За нея това е трогателна отживелица, източник на предимно психологическо облекчение. И все пак част от пакетите успяват да се доберат до малкото є жилище, разположено недалеч от бостънската Милосърдна болница. Тя ги пъха в един шкаф, за да правят компания на неотворените кутии с подарени от таткото обувки.
Джени се чувства отчуждена от семейството си. Не може да приеме факта, че през цялото детство отгоре є се излива огромно количество внимание, за да секне в един сякаш предварително набелязан момент, от който нататък проявите на любов изчезват, а мястото им заемат очаквания. Излиза, че в течение на един период от тебе се очаква да приемаш любов (и да попиеш достатъчно от нея), а сетне през друг, много по-дълъг отрязък от време, трябва да изпълняваш някакви задължения. Когато Джени разкъсва тази верига, когато зарязва “Уелъсли” заради нещо така тривиално като сестринството, тя на практика изоставя своето семейство и то на свой ред – сякаш не може да постъпи другояче – започва да изоставя нея самата. От гледна точка на семейство Фийлдс много по-подходящо би било тя да стане лекар или да изчака в редиците на “Уелъсли”, докато се омъжи за такъв. При всяка следваща среща с майката, бащата или братята си Джени усеща все по-голямо неудобство да витае из въздуха наоколо. Двете страни са навлезли в оня чоглав процес на взаимно отчуждаване.
Така става навярно във всички семейства, мисли си Джени Фийлдс. Иска є се, ако някога има собствени деца, да ги обича еднакво силно на две и на двадесет години – на двадесет може да изпитват по-силна нужда от нея. Колко му трябва на едно двегодишно всъщност? Най-лесните пациенти в болницата са бебетата. Колкото повече растат, толкова по-големи нужди изпитват и толкова по-малко любов и грижа получават.
Джени има усещането, че е пораснала в недрата на някакъв огромен кораб, без да е видяла – да не говорим, проумяла – действието на неговата машина. Харесва є начинът, по който в болницата се отнасят към храненето и естествените процеси в човешкия организъм. Като дете тя така и не успява да види мръсна чиния. Всъщност е убедена, че прислугата ги изхвърля (доста време минава, преди изобщо да є позволят да си покаже носа в кухнята). А когато камионът за мляко докарва пълните бутилки сутрин, Джени си мисли, че с тях пристигат и чисти чинии – дрънченето на стъкло и трополенето откъм улицата приличат толкова много на звуците откъм затворената кухня, където прислугата прави нещо с чиниите.
Джени Фийлдс вижда за пръв път тоалетната на баща си, когато е вече петгодишна. Открива я една сутрин, като проследява дирята, оставена от одеколона на баща є. Съзира изпускаща пара душ-кабинка – твърде модерна за 1925 година, – отделна тоалетна чиния и куп шишенца така различни от тези на майка є, че Джени приема мястото за бърлога на някакъв непознат, който тайно пребивава в къщата им години наред. Което си е точно така.
В болницата Джени знае къде отива всяко нещо и бързо научава безхитростните пътища, по които пристига почти всичко. В нейното протекло край пристанището “Догс Хед” детство всеки член на семейството разполага със собствена баня, собствена стая и собствена врата с огледало на гърба. В болницата не уважават правото на усамотение. Там няма тайни. Ако имаш нужда от огледало, молиш сестрата да ти го донесе.
Най-загадъчното нещо, което остава достъпно за самостоятелни проучвания по време на нейното детство, са килерът и огромният глинен съд за миди, който се пълни всеки понеделник. Майка є ги поръсва вечер с царевично брашно, а сутрин ги изплакват с прясна морска вода, която пристига по дълга тръба в мазето направо от морето. Към края на седмицата мидите затлъстяват и се изчистват от пясъка, стават прекалено големи за черупките и месестите им гърбове нагло щръкват от солената вода. В петък Джени помага на готвача да ги сортира – мъртвите не реагират при докосване.
Джени си поисква книга за този вид миди. Изчита всичко: как се хранят, как се размножават, как растат. Те са първите живи същества, които изучава изцяло – живот, секс, смърт. В околните квартали достъпът до човешки същества не е така лесен. Едва в болницата Джени започва да навак­сва изгубеното време, разбира, че хората не са нито по-тайнствени, нито по-привлекателни от мидите.
“Деликатните разграничения не бяха стихията на моята майка” – пише Гарп.
Тя би могла да установи една поразителна разлика между хората и мидите – повечето хора имат чувство за хумор, но самата Джени не си пада особено по хумора. По онова време из средите на бостънските медицински сестри се разказва с огромен успех един виц, но той не е смешен за Джени Фийлдс. В него става дума за друга болница на града. Тази на Джени се нарича Бостънска милосърдна болница – за по-кратко Бостънско милосърдие. Има още Масачузетска болница за обща медицина, известна като Общата. Третата се казва “Питър Бент Брайъм”, но всички я наричат “Питър Бент”.
Един ден, казва се във вица, някакъв шофьор на такси забелязва да му маха човек, който едва не пада на колене, когато с огромно усилие се смъква от бордюра. Лицето му е сгърчено от болка и силно зачервено – навярно се задушава или нарочно задържа дъха си. Видимо говоренето го затруднява силно. Шофьорът излиза и му помага да се настани в таксито, където страдалецът се просва по очи на пода пред задната седалка и сгъва колене под гърдите си.
– В болницата! – едва промълвява той.
– “Питър Бент”* ли – пита шофьорът? – Тя е разположена най-близо.
– Много по-лошо – стене мъжът. – Мисля, че Моли го отхапа целия!
Не са много вицовете, които разсмиват Джени, а този с положителност отсъства от техния списък. Никакви шеги с този орган, от който тя се стреми да стои по-настрани. Имала е възможност да види в какви неприятности може да се забърка въпросният – нежеланите бебета не са най-голямата. Разбира се, тя постоянно среща жени, които не искат да родят и са дълбоко опечалени от факта на своята бременност, но те не би трябвало поначало да се довеждат до това състояние. Така мисли Джени, макар да є е мъчно най-вече за нежеланите новородени. Среща също така жени, които жадуват да си имат бебе, и това кара самата нея да пожелае да си има. Решава, че не е зле да роди. Само един път. Бедата обаче е там, че, от друга страна, не желае да има нищо общо с оня орган или неговия носител.
Повечето свързани с него проблеми, на които се натъква Джени в болницата, имат отношение към войници. Армията на САЩ въвежда в масова употреба пеницилина едва през 1943 година, а мнозина военнослужещи нямат достъп до това лекарство още две години след това. В Бостънско милосърдие през 1942 година лекуват малките пострадали палавници със сулфамиди и арсеник. За трипер предписват сулфатиацол с много вода, а за сифилис – неоарсфен­амин. За Джени това е върхът на всичко, което сексът може да причини – да натика арсеник в сложната химическа система на човешкото тяло, та да я ликвидира цялата.
Друг начин на лечение се прилага местно и също изисква доста течност. Джени често помага в прилагането му, тъй като този метод на дезинфекция налага проява на много внимание и грижа към пациента, когото в ред случаи трябва здраво да го държат. Процедурата е проста: около сто кубически сантиметра течност се вкарват в пениса през изненадания пикочен канал, за да изтече веднага обратно. Тя обаче всеки път оставя участниците с неприятно чувство. Изобретателят на необходимото за тази процедура устрой­ство се нарича Валентин и съответно то носи наименованието “Иригатор на Валентин”. Години след като е заменен с по-съвършено приспособление, сестрите в Бостънско милосърдие продължават да назовават процедурата “лечението на Валентин” – много подходящо наказание за всеки любовник, както смята Джени Фийлдс.
“Моята майка не бе романтична натура” – пише Гарп.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Изключително слаб превод. За съжаление този ми отрицателен опит с българската преводна литература само се подтвърждава от няколкото покупки, които съм правила. За щастие говоря и други езици така че имам избор. Съветът ми е да избягвате купуването на нови издания, за мен лигитимността на преводите в повечето случаи е под сериозен въпрос, а нивото много е паднало. Не знам доколко е вярно, но някой ми беше казал, че Маркес поради тази причина е отказвал да продължава работата си с българси издателства. За мен заплащането на по-висока цена за чужди издания, но с по-качествен превод, си заслужава.
Книгата е много хубава!Историята е изключително интересна проследявайки живота на главният герой,минаващ през перипетите на живота на 20 век след втората световна война. Опитвайки се да пробие като успешен писател Гарп ни убеждава със своят отличен език,че предизвикателството да бъдеш успешен писател,родител,верен съпруг минават през безброй трудности на които всички ние живейки своят живот минаваме през тях неусетно и забързано. Чувството за хумор е толкова приятно в книгата, в определени моменти съм се смял от сърце.Лекият и приятен език докосва душата на емоционалният читател и всеки един от нас би открил доста сходни случки е участвал като родител,съпруг,приятел,любовник. Горещо я препоръчвам книгата, ще се забавлявате!!!
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-403-7
изчерпана
Цена
16.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени