Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Събота
Печатно издание
ISBN
978-954-529-561-4
Цена
5.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (1)
Мнения (5)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
330 гр.
Страници
302
Превод
Радосвета Гетова
Дата на издаване
20 декември 2007

Събота

Събота, 15 февруари 2003 г. В Лондон се подготвя една от най-внушителните демонстрации в Европа срещу войната в Ирак. Неврохирургът Хенри Пъроун – преуспял в професията си, щастливо женен, с две талантливи деца, разтревожен най-вече за състоянието на света след атентатите от 11 септември – очаква да прекара един приятен свободен ден заедно с най-близките си хора. Докато по улиците се стичат милиони демонстранти, Хенри претърпява леко транспортно произшествие и се сблъсква с Бакстър – съмнителен тип, който се опитва да го обере и у когото професионалното око на хирурга открива неизлечимо заболяване. Въпреки добронамереното отношение на Пъроун, Бакстър е убеден, че лекарят просто се опитва да го унизи, затова го „посещава“ в дома му – и драмата започва. Хенри трябва да спаси семейството си и да реши дали да спаси и живота на Бакстър.

„Събота” е нестандартен роман, в който съпрузите се обичат и нямат професионални проблеми, поколенията не са в конфликт, науката на бащата успешно съжителства с музиката на сина и поезията на дъщерята. На този фон, нахвърлян без нито един сантиментален щрих, темите за съдбата, за прозрението, за крехкостта на човешкия живот, за насилието и терора, за сложността на съвременния свят са развити с проникновеност и разказваческо умение, присъщи на писател с необикновена дарба като Макюън.

За автора

Иън Макюън (р. 1948), най-награждаваният английски писател и безспорно един от най-талантливите европейски творци, е автор на десетина романа, сред които „Почивка в чужбина", „Дете във времето“, „Невинният“, „Черните кучета", „Неумолима любов“ „Амстердам“, „Изкупление“, „Събота", „На плажа Чезъл", „Солар". Още първият му сборник с разкази е отличен с наградата „Съмърсет Моъм”. Следват три награди, сред тях и „Букър", а романът „Изкупление“ получава 4 награди – истински рекорд. „Събота“ също е номиниран за „Букър“ и е отличен с една от най-старите и престижни британски награди за литература, „Джеймс Тейт Блак Мемориал Прайз“. През 2011 г. съвсем заслужено Макюън е удостоен с Йерусалимската награда за свободата на индивида в обществото. Много от произведенията му са филмирани. През 2008 г. по екраните излезе и филмът „Събота“ по сценарий на Патрик Марбър.

Откъс

ИЪН МАКЮЪН
СЪБОТА

Часове преди разсъмване Хенри Пъроун, неврохирург по професия, се събужда и осъзнава, че е вече в движение – сяда, отмята завивките, после става. Не му е ясно точно от кой момент умът му се е избистрил, а и това не го интересува толкова. Подобно нещо не му се е случвало никога преди, но той не се тревожи, дори съвсем не се учудва, понеже движенията му са леки, усещането в крайниците му доставя удоволствие, гърбът и краката му са необичайно силни. Застанал е до леглото си гол – той винаги спи гол – и чувства цялото си тяло, долавя спокойното дишане на жена си и потръпва от хладния въздух в спалнята, който гали голата му кожа. Това също е приятно усещане. Будилникът на нощното му шкафче показва три и четирийсет. Той няма никаква представа какво прави извън леглото – не му се ходи до тоалетната, не е разстроен от някакъв сън или от нещо, станало предния ден, нито дори от състоянието на света. Сякаш, както е застанал в тъмното, е изскочил от небитието – цял-целеничък, непокътнат и необременен. Нито се чувства изморен, въпреки ранния час или неотдавнашната работа, нито съзнанието му е заето с някой от последните му случаи. Всъщност е бодър, с празна глава и необяснимо въодушевен. Без да взима някакво решение, без абсолютно никаква причина той се отправя към най-близкия от трите прозореца на спалнята и изпитва такава лекота, стъпва с толкова минимално усилие, че веднага започва да се пита дали не сънува или пък не е сомнамбул. Ако е това, ще е разочарован. Сънищата не го интересуват. Но ако всичко става в действителност, се разкриват по-интересни възможности. А той е напълно с ума си – сигурен е в това и знае, че е загърбил съня. Та нали същността на душевното здраве е тъкмо в това – да можеш да направиш разлика между съня и пробуждането, да знаеш къде е границата между тях.
Спалнята е просторна, с малко мебели. Придвижвайки се плавно и безшумно с почти комична лекота, той за миг се натъжава, че скоро преживяването му ще свърши, после мисълта за това изчезва. Застанал е пред средния прозорец и дърпа навътре високите сгъваеми дървени капаци – внимателно, за да не събуди Розалинд. Тук проявява и загриженост, и егоизъм. Не му се иска да го питат какво ще прави – какво би могъл да отговори, а и защо да се отказва от момента, опитвайки се да го обясни? Отваря и втория дървен капак, нагъва го на хармоника в гнездото му и безшумно вдига вертикално отварящия се прозорец. Прозорецът е много по-висок от него, но леко се плъзва нагоре, теглен от скритата си оловна противотежест. Когато февруарският въздух нахлува и го обгръща, кожата му се изопва, но студът не му е неприятен. От прозореца на втория етаж посреща нощта, града с мразовитата му бяла светлина, скелетоподобните дървета на площада и трийсет фута по-долу – черната желязна островърха ограда, напомняща на ред от копия. Температурата е леко под нулата и въздухът е ясен. Яркият блясък на уличното осветление не е заличил всички звезди. Над фасадата в стил “риджънси” от другата страна на площада висят останки от съзвездия на южното небе. Всъщност тази фасада е реконструкция, имитация е – през войната Фицровия1 е била бомбардирана от Луфтвафе. Точно зад нея се намира Пощенската кула – денем обществена и мърлява, но нощем полускрита и нелошо осветена, дръзновен паметник на по-оптимистични времена.
А днес какви са времената? Объркан и тревожен, той мисли за това най-вече когато открадне малко време за разсъждения от седмичната въртележка. Но сега не се чувства така. Стои, облегнат с цялата си тежест върху перваза на прозореца, наведен напред, очарован от празнотата и яснотата на сцената пред себе си. Зрението му, което винаги е било добро, сега сякаш се е изострило. Той вижда как проблясва слюдата по плочника на превърнатия в пешеходна зона площад, а в далечината вкоравените от студа изпражнения на гълъбите изглеждат почти красиви – като напръскал сняг. Харесват му симетрията на черните чугунени колове и на дори още по-тъмните им сенки, и решетката от застлани с обли камъни канавки. Претъпканите боклукчийски кошчета говорят по-скоро за изобилие, отколкото за мръсотия. Празните пейки, подредени около кръглата градинка, сякаш гостоприемно очакват дневния поток – весели обедни тълпи от чиновници, замислени, прилежни момчета от индийското общежитие, блажено вглъбени или страдащи влюбени двойки, привечерните продавачи на дрога, разорената възрастна дама с безумните, натрапливи писъци. “Махайте се!” – кряска тя по цели часове, пронизително като блатна птица или като звяр от зоологическа градина.
Застанал така, неуязвим за студа като мраморна статуя, с поглед, отправен към Шарлът стрийт, към снишаващата се в перспектива мешавица от фасади, скелета и стръмни покриви, Хенри си казва, че градът е едно сполучливо, брилянтно изобретение, един биологически шедьовър – милиони хора, съсредоточени около натрупаните и наслоени постижения на вековете като около коралов риф, спящи, работещи, развличащи се, в по-голямата си част задружни, почти всички до един устремени към успеха на общото си начинание. А мястото, където е домът на Пъроунови, е истински триумф на хармонията. Площадът, проектиран от Робърт Адам като идеален квадрат, по средата на който има градина в идеална окръжност, е една осъвременена мечта от осемнайсети век – отгоре е уличното осветление, отдолу кабелите от оптически влакна, течащата през тръбите прохладна и чиста вода и мигновено оттичащите се надалеч канални нечистотии.
Като редовен наблюдател на собствените си настроения Пъроун се чуди откъде идва тази неспирна, изкривяваща реалността еуфория. Може, докато е спал, някъде в него на молекулно ниво да е станало химическо произшествие – нещо като разливането на поднос с напитки, активирало някакви рецептори от рода на допаминовите, които са предизвикали каскада от фини вътрешноклетъчни процеси. Или всичко това е от перспективата за съботния ден, или пък е парадоксално следствие от неимоверната умора. Наистина, бе приключил седмицата в състояние на необичайно изтощение. Когато се прибра, къщата пустееше и той се настани във ваната с книга в ръка, доволен, че не трябва да говори с никого. Начетената му дъщеря – неговата твърде начетена дъщеря Дейзи, му бе изпратила тази биография на Дарвин, която от своя страна пък била свързана по някакъв начин с един роман на Конрад, който според нея той също трябвало да прочете, а той още дори не го бе започнал. Истината е, че въпреки моралните си достойнства, мореплаването не го интересува особено. От няколко години Дейзи се бори с неговото според нея поразително невежество, като ръководи литературното му образование и го мъмри за лошия вкус и за безчувствеността му. И с основание. Цели петнайсет години – от влизането му в Медицинския факултет веднага след училище, през робския му труд като младши лекар, до всепоглъщащото специализиране по неврохирургия, съчетано с всеотдайното бащинство – той почти не е докосвал други книги освен медицинските. А и счита, че смъртта, уплахата, куражът и страданието, на които се е нагледал, могат да напълнят половин дузина литератури. И все пак се подчинява на списъците от заглавия, които тя му дава – те са начинът му да поддържа връзка с нея, тъй като тя живее далеч от семейството си, в едно парижко предградие, където постепенно се превръща в жена, която не познават. Довечера ще бъде у дома си за първи път от шест месеца насам – още един повод за еуфория.

ИЪН МАКЮЪН
СЪБОТА

Часове преди разсъмване Хенри Пъроун, неврохирург по професия, се събужда и осъзнава, че е вече в движение – сяда, отмята завивките, после става. Не му е ясно точно от кой момент умът му се е избистрил, а и това не го интересува толкова. Подобно нещо не му се е случвало никога преди, но той не се тревожи, дори съвсем не се учудва, понеже движенията му са леки, усещането в крайниците му доставя удоволствие, гърбът и краката му са необичайно силни. Застанал е до леглото си гол – той винаги спи гол – и чувства цялото си тяло, долавя спокойното дишане на жена си и потръпва от хладния въздух в спалнята, който гали голата му кожа. Това също е приятно усещане. Будилникът на нощното му шкафче показва три и четирийсет. Той няма никаква представа какво прави извън леглото – не му се ходи до тоалетната, не е разстроен от някакъв сън или от нещо, станало предния ден, нито дори от състоянието на света. Сякаш, както е застанал в тъмното, е изскочил от небитието – цял-целеничък, непокътнат и необременен. Нито се чувства изморен, въпреки ранния час или неотдавнашната работа, нито съзнанието му е заето с някой от последните му случаи. Всъщност е бодър, с празна глава и необяснимо въодушевен. Без да взима някакво решение, без абсолютно никаква причина той се отправя към най-близкия от трите прозореца на спалнята и изпитва такава лекота, стъпва с толкова минимално усилие, че веднага започва да се пита дали не сънува или пък не е сомнамбул. Ако е това, ще е разочарован. Сънищата не го интересуват. Но ако всичко става в действителност, се разкриват по-интересни възможности. А той е напълно с ума си – сигурен е в това и знае, че е загърбил съня. Та нали същността на душевното здраве е тъкмо в това – да можеш да направиш разлика между съня и пробуждането, да знаеш къде е границата между тях.
Спалнята е просторна, с малко мебели. Придвижвайки се плавно и безшумно с почти комична лекота, той за миг се натъжава, че скоро преживяването му ще свърши, после мисълта за това изчезва. Застанал е пред средния прозорец и дърпа навътре високите сгъваеми дървени капаци – внимателно, за да не събуди Розалинд. Тук проявява и загриженост, и егоизъм. Не му се иска да го питат какво ще прави – какво би могъл да отговори, а и защо да се отказва от момента, опитвайки се да го обясни? Отваря и втория дървен капак, нагъва го на хармоника в гнездото му и безшумно вдига вертикално отварящия се прозорец. Прозорецът е много по-висок от него, но леко се плъзва нагоре, теглен от скритата си оловна противотежест. Когато февруарският въздух нахлува и го обгръща, кожата му се изопва, но студът не му е неприятен. От прозореца на втория етаж посреща нощта, града с мразовитата му бяла светлина, скелетоподобните дървета на площада и трийсет фута по-долу – черната желязна островърха ограда, напомняща на ред от копия. Температурата е леко под нулата и въздухът е ясен. Яркият блясък на уличното осветление не е заличил всички звезди. Над фасадата в стил “риджънси” от другата страна на площада висят останки от съзвездия на южното небе. Всъщност тази фасада е реконструкция, имитация е – през войната Фицровия1 е била бомбардирана от Луфтвафе. Точно зад нея се намира Пощенската кула – денем обществена и мърлява, но нощем полускрита и нелошо осветена, дръзновен паметник на по-оптимистични времена.
А днес какви са времената? Объркан и тревожен, той мисли за това най-вече когато открадне малко време за разсъждения от седмичната въртележка. Но сега не се чувства така. Стои, облегнат с цялата си тежест върху перваза на прозореца, наведен напред, очарован от празнотата и яснотата на сцената пред себе си. Зрението му, което винаги е било добро, сега сякаш се е изострило. Той вижда как проблясва слюдата по плочника на превърнатия в пешеходна зона площад, а в далечината вкоравените от студа изпражнения на гълъбите изглеждат почти красиви – като напръскал сняг. Харесват му симетрията на черните чугунени колове и на дори още по-тъмните им сенки, и решетката от застлани с обли камъни канавки. Претъпканите боклукчийски кошчета говорят по-скоро за изобилие, отколкото за мръсотия. Празните пейки, подредени около кръглата градинка, сякаш гостоприемно очакват дневния поток – весели обедни тълпи от чиновници, замислени, прилежни момчета от индийското общежитие, блажено вглъбени или страдащи влюбени двойки, привечерните продавачи на дрога, разорената възрастна дама с безумните, натрапливи писъци. “Махайте се!” – кряска тя по цели часове, пронизително като блатна птица или като звяр от зоологическа градина.
Застанал така, неуязвим за студа като мраморна статуя, с поглед, отправен към Шарлът стрийт, към снишаващата се в перспектива мешавица от фасади, скелета и стръмни покриви, Хенри си казва, че градът е едно сполучливо, брилянтно изобретение, един биологически шедьовър – милиони хора, съсредоточени около натрупаните и наслоени постижения на вековете като около коралов риф, спящи, работещи, развличащи се, в по-голямата си част задружни, почти всички до един устремени към успеха на общото си начинание. А мястото, където е домът на Пъроунови, е истински триумф на хармонията. Площадът, проектиран от Робърт Адам като идеален квадрат, по средата на който има градина в идеална окръжност, е една осъвременена мечта от осемнайсети век – отгоре е уличното осветление, отдолу кабелите от оптически влакна, течащата през тръбите прохладна и чиста вода и мигновено оттичащите се надалеч канални нечистотии.
Като редовен наблюдател на собствените си настроения Пъроун се чуди откъде идва тази неспирна, изкривяваща реалността еуфория. Може, докато е спал, някъде в него на молекулно ниво да е станало химическо произшествие – нещо като разливането на поднос с напитки, активирало някакви рецептори от рода на допаминовите, които са предизвикали каскада от фини вътрешноклетъчни процеси. Или всичко това е от перспективата за съботния ден, или пък е парадоксално следствие от неимоверната умора. Наистина, бе приключил седмицата в състояние на необичайно изтощение. Когато се прибра, къщата пустееше и той се настани във ваната с книга в ръка, доволен, че не трябва да говори с никого. Начетената му дъщеря – неговата твърде начетена дъщеря Дейзи, му бе изпратила тази биография на Дарвин, която от своя страна пък била свързана по някакъв начин с един роман на Конрад, който според нея той също трябвало да прочете, а той още дори не го бе започнал. Истината е, че въпреки моралните си достойнства, мореплаването не го интересува особено. От няколко години Дейзи се бори с неговото според нея поразително невежество, като ръководи литературното му образование и го мъмри за лошия вкус и за безчувствеността му. И с основание. Цели петнайсет години – от влизането му в Медицинския факултет веднага след училище, през робския му труд като младши лекар, до всепоглъщащото специализиране по неврохирургия, съчетано с всеотдайното бащинство – той почти не е докосвал други книги освен медицинските. А и счита, че смъртта, уплахата, куражът и страданието, на които се е нагледал, могат да напълнят половин дузина литератури. И все пак се подчинява на списъците от заглавия, които тя му дава – те са начинът му да поддържа връзка с нея, тъй като тя живее далеч от семейството си, в едно парижко предградие, където постепенно се превръща в жена, която не познават. Довечера ще бъде у дома си за първи път от шест месеца насам – още един повод за еуфория.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
здравейте, издателство "колибри", "изкупление" на пазара ли е или още не сте го издали : )
супер, нямам търпение!
Книгата "Изкупление" се очаква на българския пазар през април тази година.
да, искаме и "Изкупление" на български : )
Ще издавате ли "Изкупление"?
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-561-4
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени