Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Български дневници
Печатно издание
ISBN
978-954-529-563-8
Цена
15.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
620 гр.
Страници
543
Превод
Росица Ташева
Дата на издаване
15 декември 2007

Български дневници

„Български дневници“ е неизвестно досега документално свидетелство за един близо четирийсетгодишен период от българската история – от 1887 до 1928 г. Авторът, френският граф Робер дьо Бурбулон, назначен от княз Фердинанд за негов личен секретар, пристига в България заедно с новоизбрания български монарх. В подробни писма до майка си и по-късно до съпругата си графът увлекателно описва като очевидец и пряк участник драматичните събития от българската история, бита и нравите на българина, видени през любопитния поглед на чужденеца, интригите и стила на управление в двора, неповторимите характери на българските политици и военни и най-вече, разбира се, на българския владетел и неговото обкръжение.

Свидетелствата на този френски благородник, свързал живота си с България, са новооткрито богатство не само за българската историческа наука, но и за всички, които се интересуват от българската история. Те са били съхранявани в личния архив на внука му, граф Ги дьо Бурбулон, неизвестни дори на библиотеки и специалисти, и сега за първи път виждат бял свят в превод на български. В този смисъл „Български дневници“ е уникално произведение и като историческо четиво, и като литературно-издателски факт.

За автора

Граф Робер дьо Бурбулон (1861-1932), френски благородник, личен секретар на княз Фердинанд І Сакскобургготски. По време на Балканската война (1912-1913) граф дьо Бурбулон отговаря за кореспонденцията с чуждестранните представители, а след примирието – 17 май (30 май, нов стил) 1913 г., е награден лично от цар Фердинанд с орден „Св. Александър“ II степен с мечове.

Престоя си в България и въобще живота, който прекарва в и около царското семейство, граф Робер дьо Бурбулон описва в своите „Български дневници“, които представляват документално свидетелство за близо четирийсетгодишен период от българската история – от 1887 до 1928 г. В подробни писма до майка си и до съпругата си графът увлекателно описва както важни събития от българската история, на които е бил пряк свидетел, така и бита и нравите на българина, интригите и стила на управление в двора, неповторимите характери на българските политици и военни и най-вече – на българския владетел и неговото обкръжение. В този смисъл – записките на граф дьо Бурбулон биха били интересно четиво не само за специалистите по история, но и за всеки, проявяващ интерес към българската история.

Откъс

ГРАФ РОБЕР ДЬО БУРБУЛОН
БЪЛГАРСКИ ДНЕВНИЦИ

Река Дунав, 11 август 1887 г., четвъртък
Ето ме най-после малко сам и малко седнал! За пръв път от миналата неделя насам, защото не мога да смятам за почивка цял един ден - от осем и половина сутринта до полунощ, - прекаран в клатушкане в железницата при постоянна и изнурителна жега! Сега в момента се нося по Дунава и пиша тези редове в уютната каюта на кораба „Ориан", на който се качихме след като прекосихме с по-малък съд трудния и бурен пасаж, наречен Железни врата. Но ще започна отначало, като най-напред ти кажа, мила мамо, че всичко дотук беше - и е - възможно най-добро, на първо място здравето ми. Така че трябва да си напълно спокойна за мен.
Започнахме с интересен преход - в ранната утрин ви изненадват границата и звучната суровост на германския език. Следва дълъг и живописен маршрут през Германия, където сред потънал в зеленина пейзаж се издигат стари камбанарии и романтични покриви; безкрайни, пресечени от борови гори равнини около Мюнхен, после Залцбург и изглед към тиролските планини; след туй богатата и добре поддържана растителност на Австрия. Най-накрая, в десет часа вечерта - Виена. Една станция преди това - в Сен Пьолтен, струва ми се, първо вълнение: служителите тичат, викат, суетят се. Слушам, разпитвам и научавам, че княз Фердинанд ще се качи, както твърдят, в десет и четвърт във Виена, на същия този влак, за да отпътува за България. Князът очевидно разчита да ме намери във влака и явно там ще му бъда представен. Значи наистина заминава за България въпреки преобладаващото мнение по въпроса и независимо от „успокоителните" уверения, които получих онзи ден от бившите си колеги в министерството. Набързо се привеждам в ред, което по принцип ще рече, че се преобличам. Уви! Смених само ризата! Князът не се оказа във Виена. Закараха ме до хотел „Империал", където не намерих никакви разпореждания. Второ вълнение! Какво да правя? Питам кога има влак за Ебентал, твърдо решен да отида там утре сутрин, ако за мен няма нищо в двореца на Кобургите, и се опитвам да заспя в гладкото като покривка за маса спално бельо, което се предполага, че е големият виенски лукс. В осем сутринта чувам гласове и шум от стъпки и самият г-н Флайшман идва да ме поздрави в леглото ми. Монокъл, чиято верижка минава зад ухото; приятно и честно лице на войник, простота, свенливост и несръчност плюс смущението, че зле говори френски, при което веднага се успокоявам за моя немски. Искам да стана, той учтиво протестира и скоро научавам, че князът ме очаква в двореца в осем часа същата сутрин. Г-н Флайшман се оттегля и ме оставя да се приготвя. Обличам си церемониалния тоалет (редингота) и ето ме в двореца на Кобургите, на пет минути път от хотел „Империал".
Осем часът е и вече е много горещо. Дворецът представлява голяма и доста внушителна, но лишена от стил сграда. Входът е в тясна улица с високи къщи - Зайлерщете, фасадата гледа към градини, които биха се простирали чак до Ринга, ако не бяха пресечени от някакво здание, подобно на курортно казино или на изложбен павилион. Високите прозорци между колонадите и фронтонът с издълбан герб на Кобургите придават все пак на двореца известен облик. Началото не е блестящо - налага ми се да се разправям с един портиер, висок тип с обточен с ширити каскет и нещо като широк редингот, който почти се влачи по земята. Въпросният цербер не ме пуска да вляза. Тогава се появява дебела и доста обикновена дама, чиято любезност е подплатена с очевидно любопитство и която дълго ме разпитва, преди да ми каже къде да намеря г-н Флайшман. По-късно узнах, че това е баронеса фон Пах, придворна дама на княгиня Клементи-на. Под големия свод на входа се суетят прислужници и комисионери, един висок нескопосан младеж държи кучета за ремъците, виждат се всякакви сандъци и пакети. Пред портала - групи от любопитни и журналисти. Качвам се по гигантска стълба, прекосявам вестибюл, после обширна засво-дена трапезария; навсякъде чергила върху мебелите, платно по стените, хартия върху картините, купчини сандъци и пакети - в двореца цари неразборията на скорошното заминаване. Г-н Флайшман най-после се явява и след много поздрави и извинения, че ще върви пред мен, ме въвежда в кабинета на княза.
Голям кабинет с маслиненозелени тапети и безстилни мебели. Само стилът на библиотеките смътно напомня „Ре-несанс". Нито една ценна картина. Наброска на портрет на Орлеанския дук от Енгр, един акварел, изобразяващ вилата на Люин в Кан, цветя и птици в обикновени рамки, зловеща гравюра, на която се вижда скелетът на Карл V, наполовина излязъл от ковчега си. В тази стая забелязвам същия безпорядък като навсякъде в двореца. Купчини хартии върху огромно бюро, отрупано безразборно с всякакви джунджурии, между които откривам евтини бронзови птички в съседство с кожени изделия от Клайн, стари златни бонбониери и табакери с княжески гербове. Тук-там известни фотографии на принцове от династията в украсени с корона рамки. В това горещо утро на 9 август през отворените прозорци прониква -през мириса на асфалт от сутрешното миене на улиците и на камфор в подготвения за лятото апартамент - оглушително птиче пеене, вероятно идващо от прочутите волиери!...
Съветникът Флайшман отново се появява, с което прекъсва моя оглед, и смутено обявява, че князът ще закъснее малко, та да го почакам. Оттегля се, аз заемам позиция срещу голямата врата, доста напрегнат. Минават пет минути и ето че княз Фердинанд влиза от един скрит страничен вход.
Князът не се е облякъл. Сложил е върху нощницата си вместо пеньоар военен шинел в шоколадов цвят и тези дрехи подчертават високия му ръст.
Орлов нос, по-скоро дълъг, отколкото закривен, малки, ясни и пронизващи сини очи, добре очертана уста над къса, клинообразно подстригана брада, вълнисти, равно подряза-ни пепеляворуси коси, много свеж тен. Като цяло физиономията му напомня по стил и израз портретите от времето на Лигата1. Ето такъв е бъдещият ми господар.
Покланям се, князът заговаря, главата му е леко сведена, гласът - малко носов и провлечен, без сянка от немски акцент. Казва ми: „Господине, за мен е удоволствие да ви видя. Благодаря на господин Риансе, че си е дал труда да изпълни молбата ми. Доверявам се на избора му. Не ви обeщавам весело, нито стабилно бъдеще! Ето един тип мебел (сочи креслото си), върху който хора като мен не са сигурни, че могат да седнат, без краката му да се прекършат и седналият да падне. Но в края на краищата, струва ми се, че съм направил добре, като откликнах на повика на един народ, избрал ме за свой водител. Мисля, че е мой дълг да се боря, и смятам да го правя енергично. Ще бъде тежко и трудно. Ще имам нужда от цялата ви преданост. Разчитам на нея. Моля за извинение, задето говоря така направо, но трябва да знаете, че макар и вежлив, аз съм много тираничен. Аз съм човек от XVII век, човек от миналото. Изпитвам ужас от демагогията, парламентаризма и посредствеността. Много държа на етикета, на традициите, на формата. Те са единственото, което ни остава, и смятам да се придържам към тях. А сега, драги приятелю, ако нямате друга работа, седнете там и ми кажете какво мислите за писмото ми до посланиците."
Въпросното писмо бе официалната нотификация, с която той обявяваше на посланиците на Великите сили, че поема юздите на българското управление. Седнах зад голямото бюро. Прочетох писмото и със спокоен глас направих две-три забележки по формата, като му казах например, че е много повече в дипломатическата традиция да се пише „господин посланикът на Нейно Британско Величество", отколкото „господин посланикът на Англия" и т.н. Той сякаш остана доволен. „Чудесно! Допадат ми тези нюанси! О! Отлично ще се разбираме!" По повод на дипломацията ме поразпита за работата ми в министерството и поиска да знае дали там се е говорило нещо за него. Там не им се вярва, че е решил да замине за България, отговорих му. Той се усмихна и каза просто: „Аха! Е, утре тръгваме!" И се оттегли, като ме остави да работя.
Щом князът излезе, аз се залових да пиша шестте писма до посланиците, които той трябваше да подпише и изпрати преди заминаването си. Би било любопитно да се открие в архивите на френското посолство някое от тези писма, написани със същото перо, което седмица преди това бе принадлежало на чиновник от Министерството на външните работи.
Както пишех, чух лек шум и вдигнах глава. Пред мен стоеше възрастна и усмихната дама. По гордата й осанка, въпреки простотата на държанието й, по приликата с братята й дук дьо Немур и дук д'Омал, разпознах княгиня Кле-ментина. Надигнах се да й целуна ръка, тя ме възпря и ми направи знак да не мърдам и да продължа да си гледам работата. Княгинята е доста висока, много изправена, с овално лице, наситено сини очи, нос по-закривен и по-голям от този на сина й, красива уста, сиви коси, силно опънати под черна забрадка с бял кант в стила на кралица Виктория. Облечена бе в черно и носеше прилепнал жакет, обсипан с яспис. Брошката й представляваше малка диамантена костенурка. Никакви пръстени, освен съвсем тънка златна халка, като тези, дето ги носят бабите ни. Държеше в ръка слуховото си рогче от емайлиран в черно метал. С глас, леко напевен в края на фразите, тя веднага ме попита за теб, мила мамо, и не е нужно да ти казвам с какви думи говорих за най-обожавана-та от майките! Тя каза с въздишка: „Жал ми е повече за майката, отколкото за сина!" След това й разказах последните новини и й предадох поздравите на дук дьо Немур, въпреки злощастното слухово рогче. Княгинята обаче не искаше да прекъсва работата ми. На въпроса й дали говоря добре немски отговорих, че познавам този език, но че нямам много опит с говоренето. На което княгинята отвърна: „Ще се усъвършенствате много по-бързо от мен, разбира се. Четирий-сет години вече, откакто живея в Австрия, и още говоря зле немски." След това се оттегли с думите: „Довиждане, господине, Бог да ви пази!" Оттогава не съм я виждал.
В един часа (пишех от сутринта) князът отново се появи. Беше се облякъл: светлосив костюм, черен пластрон с бледолилави мотиви, игла във формата на малък златен паяк, който плете мрежата си. Красиви пръстени със сапфири и рубини украсяваха забележително дългите и фини пръсти на добре поддържаните му ръце. Ухаеше на много хубаво и ми се стори, че разпознах парфюма с дъх на бергамот, за който ми бе говорила госпожа Риансе.
Шестте ми писма бяха готови, като едното беше по-слабо, и князът каза: „Това ще бъде за султана. Дори е прекалено добро за него! Можете ли да си представите, че той ми писа: „Приемете уверенията ми в почитта ми към Вас." Почитта му! Да си умреш от смях! Добре сте направили, че не сте сложили дати на писмата. Като отида в Ебентал, ще ги подпиша и ще поставя датата, като се опитам да имитирам красивия ви почерк. А вие, както вече ви казах, заминавате утре. Граф дьо Грьоно и капитан фон Добнер ще ви дадат необходимите указания. Няма да ме видите преди границата."
После ми стисна ръката и каза: „Каквото и да се случи, няма да ме напуснете! Впрочем да се уповаваме на Бога!"
Тръгнах си от Кобургския дворец в един и половина. Умирах от глад и жега. На всичкото отгоре шивачът на императорския Двор беше дошъл да ми вземе мерки за някаква униформа, та ме забави още повече.
Ето че стигнах до голямата находка на бъдещия ни Двор, граф дьо Грьоно, благородник от Савоя, бивш околийски управител, парижанин по дух, с пораснали синове и омъжени дъщери, чаровен и енергичен мъж на около петдесет години, проучен и поканен като мен - за два дни, от маркиз дьо Бовоар. Той ще бъде Маршалът на двореца. Не знае нито дума немски и няма представа какво ще върши, но изглежда щастлив да служи на нещо като царствена особа и да избяга, както ми каза, от „републиканската низост". Г-н дьо Грьоно е първият, назначен в Двора, и макар да е още млад, княгиня Клементина му е поверила сина си като на баща. Трудно свикваме да ни свалят шапки и да ни се покланят навсякъде, където минем, и ми се струва, че няма да ми е лесно да го наричам „Ваше превъзходителство", без да се разсмея. Немският ми е най-полезен с капитан фон Добнер, австриец, служил в същия хусарски полк като княза. Изтерзано лице, бронзов тен, на фона на който блестят две красиви сини очи. Добре сложен, със съвършени маниери. Адютант, отговаря за настаняването и сметките. За да завърша описанието на „свитата", ще спомена един висок и дебел германец, когото наричат Доктора и който съвсем не е лекар, ами журналист, много образован, много хитър, много мазен. Накрая Жюстен, камериерът на княза, приятен и спретнат швейцарец, с когото прекрасно се разбирам.
Този следобед едва успях да зърна Виена. След посещението на граф дьо Грьоно трябваше да отида на проба на униформата, за която ми бяха взели мерки сутринта - тя беше почти готова. Тези неща не могат да съществуват другаде, освен в монархическите страни. Дрехата е от зелено сукно с велурена яка и златни копчета с монограма на княза. Панталонът е от същата материя, жилетката е бяла и силно изрязана. Бях си легнал доста уморен и вчера сутринта в осем и половина се качих на влака от южната гара, където заварих цялата „свита". През целия ден пътувахме в знойна горещина. Както ме бе предупредил, князът не се виждаше никъде. Беше тръгнал от Ебентал и вагонът му бе прикачен към нашия влак на разклонението в Мархег. За да заблудят любопитните и журналистите, струпани на големите гари, особено в Будапеща, вагонът беше преместван с ловки маневри ту в началото, ту в опашката на влака. Половин час след полунощ достигнахме границата, тоест Оршова. Но князът, който вероятно се страхуваше да не би австрийското правителство да го спре, беше слязъл на предишна гара и придружен от Грьоно и Добнер, бе отишъл с кола в странноприемницата, където трябваше да прекараме нощта. Останах с господин Флайшман според разпорежданията и спахме облечени в този примитивен хан, в който през цялата нощ някаква сърцераздирателна и дразнеща циганска музика ни развлича с припевите си. В пет часа сутринта станахме и се отправихме към корабния пристан на Дунава. Времето беше хладно и леко мъгливо. Духаше вятър и ние с любопитство съзерцавахме голямата река. Според един слух, който не вземахме на сериозно, в нея били разположени торпили! В този момент отново видях княза. Появи се на балкона на един хотел. Слагаше ръкавиците си и ме извика: „Отдавна не съм ви виждал, драги ми господин дьо Бурбулон. Успяхте ли да дремнете в този коптор? Аз не можах да мигна заради тия паразити! Пълен съм с тях. Направо отвратително. Като че ли си нямам достатъчно неприятности!"
Имаше изморен вид и се посъветва с лекаря си, поляка доктор Нойсер. Брадата му сякаш не бе така добре сресана като вчера, та ми се стори по-дълга, което го състаряваше. Ето как изглеждаше облеклото му: сив костюм на големи неясни квадрати, дълго пътническо пардесю с цвят на прегорял хляб, закопчано отпред, с жълт карамфил в бутониерата. Иглата за връзка представляваше малка златна ръка с вдигнат пръст против уроки. Носеше още увесен на копринен ширит монокъл, мека тиролска шапка от черен филц, гетри; в ръката - чадър.
И ето! Плаваме по Дунава, който съвсем не е син, въпреки Щраус. Най-напред преминахме с малко корабче прословутите Железни врата - опасни подводни скали, между които навигацията е бавна и трудна, после се прекачихме на удобен кораб, наречен „Ориан". Три-четири дни по-късно, след кратки престои в българските крайбрежни градове, ще бъдем в Русчук. После ще пътуваме кой знае накъде, но ще ти пращам телеграми, ако не мога да ти пиша. Не съм тъжен и не искам ти да си тъжна. Този Ориент-Експрес между Париж и Виена се движи толкова бързо! Казвай си, че водя шеметен живот и че почти нямам време да се замисля\ Колкото до нещата, които оставям зад себе си, освен теб, моя мила и тъй обична, и някои истински приятели, не се сещам за нищо друго, а Виенският ринг ме накара да забравя лесно и бързо Италианския булевард.
Не се превземам, като казвам това, кълна ти се. А и каква изненада е да се окажеш изведнъж пренесен в монархия, където свалянето на шапка има своето значение, където етикетът се усеща във всичко - в мястото в колата, на масата и т.н.! Така че никаква тъга - смелост и писма. Още веднъж благодаря на милите Риансе, на които дължа тази прекрасна и интересна промяна! Защото наистина е завладяващо да се докосваш до събития, които един ден ще представляват История! Предвиждам, че князът, който явно има космополитен и номадски дух, ще пътува много и че след тази първа българска експедиция ще си почине във Виена или другаде от цялата натрупана умора. Така че спокойствие и сила! Много съм щастлив. Искам да знаеш това, мила мамо, и тази мисъл да те крепи.

ГРАФ РОБЕР ДЬО БУРБУЛОН
БЪЛГАРСКИ ДНЕВНИЦИ

Река Дунав, 11 август 1887 г., четвъртък
Ето ме най-после малко сам и малко седнал! За пръв път от миналата неделя насам, защото не мога да смятам за почивка цял един ден - от осем и половина сутринта до полунощ, - прекаран в клатушкане в железницата при постоянна и изнурителна жега! Сега в момента се нося по Дунава и пиша тези редове в уютната каюта на кораба „Ориан", на който се качихме след като прекосихме с по-малък съд трудния и бурен пасаж, наречен Железни врата. Но ще започна отначало, като най-напред ти кажа, мила мамо, че всичко дотук беше - и е - възможно най-добро, на първо място здравето ми. Така че трябва да си напълно спокойна за мен.
Започнахме с интересен преход - в ранната утрин ви изненадват границата и звучната суровост на германския език. Следва дълъг и живописен маршрут през Германия, където сред потънал в зеленина пейзаж се издигат стари камбанарии и романтични покриви; безкрайни, пресечени от борови гори равнини около Мюнхен, после Залцбург и изглед към тиролските планини; след туй богатата и добре поддържана растителност на Австрия. Най-накрая, в десет часа вечерта - Виена. Една станция преди това - в Сен Пьолтен, струва ми се, първо вълнение: служителите тичат, викат, суетят се. Слушам, разпитвам и научавам, че княз Фердинанд ще се качи, както твърдят, в десет и четвърт във Виена, на същия този влак, за да отпътува за България. Князът очевидно разчита да ме намери във влака и явно там ще му бъда представен. Значи наистина заминава за България въпреки преобладаващото мнение по въпроса и независимо от „успокоителните" уверения, които получих онзи ден от бившите си колеги в министерството. Набързо се привеждам в ред, което по принцип ще рече, че се преобличам. Уви! Смених само ризата! Князът не се оказа във Виена. Закараха ме до хотел „Империал", където не намерих никакви разпореждания. Второ вълнение! Какво да правя? Питам кога има влак за Ебентал, твърдо решен да отида там утре сутрин, ако за мен няма нищо в двореца на Кобургите, и се опитвам да заспя в гладкото като покривка за маса спално бельо, което се предполага, че е големият виенски лукс. В осем сутринта чувам гласове и шум от стъпки и самият г-н Флайшман идва да ме поздрави в леглото ми. Монокъл, чиято верижка минава зад ухото; приятно и честно лице на войник, простота, свенливост и несръчност плюс смущението, че зле говори френски, при което веднага се успокоявам за моя немски. Искам да стана, той учтиво протестира и скоро научавам, че князът ме очаква в двореца в осем часа същата сутрин. Г-н Флайшман се оттегля и ме оставя да се приготвя. Обличам си церемониалния тоалет (редингота) и ето ме в двореца на Кобургите, на пет минути път от хотел „Империал".
Осем часът е и вече е много горещо. Дворецът представлява голяма и доста внушителна, но лишена от стил сграда. Входът е в тясна улица с високи къщи - Зайлерщете, фасадата гледа към градини, които биха се простирали чак до Ринга, ако не бяха пресечени от някакво здание, подобно на курортно казино или на изложбен павилион. Високите прозорци между колонадите и фронтонът с издълбан герб на Кобургите придават все пак на двореца известен облик. Началото не е блестящо - налага ми се да се разправям с един портиер, висок тип с обточен с ширити каскет и нещо като широк редингот, който почти се влачи по земята. Въпросният цербер не ме пуска да вляза. Тогава се появява дебела и доста обикновена дама, чиято любезност е подплатена с очевидно любопитство и която дълго ме разпитва, преди да ми каже къде да намеря г-н Флайшман. По-късно узнах, че това е баронеса фон Пах, придворна дама на княгиня Клементи-на. Под големия свод на входа се суетят прислужници и комисионери, един висок нескопосан младеж държи кучета за ремъците, виждат се всякакви сандъци и пакети. Пред портала - групи от любопитни и журналисти. Качвам се по гигантска стълба, прекосявам вестибюл, после обширна засво-дена трапезария; навсякъде чергила върху мебелите, платно по стените, хартия върху картините, купчини сандъци и пакети - в двореца цари неразборията на скорошното заминаване. Г-н Флайшман най-после се явява и след много поздрави и извинения, че ще върви пред мен, ме въвежда в кабинета на княза.
Голям кабинет с маслиненозелени тапети и безстилни мебели. Само стилът на библиотеките смътно напомня „Ре-несанс". Нито една ценна картина. Наброска на портрет на Орлеанския дук от Енгр, един акварел, изобразяващ вилата на Люин в Кан, цветя и птици в обикновени рамки, зловеща гравюра, на която се вижда скелетът на Карл V, наполовина излязъл от ковчега си. В тази стая забелязвам същия безпорядък като навсякъде в двореца. Купчини хартии върху огромно бюро, отрупано безразборно с всякакви джунджурии, между които откривам евтини бронзови птички в съседство с кожени изделия от Клайн, стари златни бонбониери и табакери с княжески гербове. Тук-там известни фотографии на принцове от династията в украсени с корона рамки. В това горещо утро на 9 август през отворените прозорци прониква -през мириса на асфалт от сутрешното миене на улиците и на камфор в подготвения за лятото апартамент - оглушително птиче пеене, вероятно идващо от прочутите волиери!...
Съветникът Флайшман отново се появява, с което прекъсва моя оглед, и смутено обявява, че князът ще закъснее малко, та да го почакам. Оттегля се, аз заемам позиция срещу голямата врата, доста напрегнат. Минават пет минути и ето че княз Фердинанд влиза от един скрит страничен вход.
Князът не се е облякъл. Сложил е върху нощницата си вместо пеньоар военен шинел в шоколадов цвят и тези дрехи подчертават високия му ръст.
Орлов нос, по-скоро дълъг, отколкото закривен, малки, ясни и пронизващи сини очи, добре очертана уста над къса, клинообразно подстригана брада, вълнисти, равно подряза-ни пепеляворуси коси, много свеж тен. Като цяло физиономията му напомня по стил и израз портретите от времето на Лигата1. Ето такъв е бъдещият ми господар.
Покланям се, князът заговаря, главата му е леко сведена, гласът - малко носов и провлечен, без сянка от немски акцент. Казва ми: „Господине, за мен е удоволствие да ви видя. Благодаря на господин Риансе, че си е дал труда да изпълни молбата ми. Доверявам се на избора му. Не ви обeщавам весело, нито стабилно бъдеще! Ето един тип мебел (сочи креслото си), върху който хора като мен не са сигурни, че могат да седнат, без краката му да се прекършат и седналият да падне. Но в края на краищата, струва ми се, че съм направил добре, като откликнах на повика на един народ, избрал ме за свой водител. Мисля, че е мой дълг да се боря, и смятам да го правя енергично. Ще бъде тежко и трудно. Ще имам нужда от цялата ви преданост. Разчитам на нея. Моля за извинение, задето говоря така направо, но трябва да знаете, че макар и вежлив, аз съм много тираничен. Аз съм човек от XVII век, човек от миналото. Изпитвам ужас от демагогията, парламентаризма и посредствеността. Много държа на етикета, на традициите, на формата. Те са единственото, което ни остава, и смятам да се придържам към тях. А сега, драги приятелю, ако нямате друга работа, седнете там и ми кажете какво мислите за писмото ми до посланиците."
Въпросното писмо бе официалната нотификация, с която той обявяваше на посланиците на Великите сили, че поема юздите на българското управление. Седнах зад голямото бюро. Прочетох писмото и със спокоен глас направих две-три забележки по формата, като му казах например, че е много повече в дипломатическата традиция да се пише „господин посланикът на Нейно Британско Величество", отколкото „господин посланикът на Англия" и т.н. Той сякаш остана доволен. „Чудесно! Допадат ми тези нюанси! О! Отлично ще се разбираме!" По повод на дипломацията ме поразпита за работата ми в министерството и поиска да знае дали там се е говорило нещо за него. Там не им се вярва, че е решил да замине за България, отговорих му. Той се усмихна и каза просто: „Аха! Е, утре тръгваме!" И се оттегли, като ме остави да работя.
Щом князът излезе, аз се залових да пиша шестте писма до посланиците, които той трябваше да подпише и изпрати преди заминаването си. Би било любопитно да се открие в архивите на френското посолство някое от тези писма, написани със същото перо, което седмица преди това бе принадлежало на чиновник от Министерството на външните работи.
Както пишех, чух лек шум и вдигнах глава. Пред мен стоеше възрастна и усмихната дама. По гордата й осанка, въпреки простотата на държанието й, по приликата с братята й дук дьо Немур и дук д'Омал, разпознах княгиня Кле-ментина. Надигнах се да й целуна ръка, тя ме възпря и ми направи знак да не мърдам и да продължа да си гледам работата. Княгинята е доста висока, много изправена, с овално лице, наситено сини очи, нос по-закривен и по-голям от този на сина й, красива уста, сиви коси, силно опънати под черна забрадка с бял кант в стила на кралица Виктория. Облечена бе в черно и носеше прилепнал жакет, обсипан с яспис. Брошката й представляваше малка диамантена костенурка. Никакви пръстени, освен съвсем тънка златна халка, като тези, дето ги носят бабите ни. Държеше в ръка слуховото си рогче от емайлиран в черно метал. С глас, леко напевен в края на фразите, тя веднага ме попита за теб, мила мамо, и не е нужно да ти казвам с какви думи говорих за най-обожавана-та от майките! Тя каза с въздишка: „Жал ми е повече за майката, отколкото за сина!" След това й разказах последните новини и й предадох поздравите на дук дьо Немур, въпреки злощастното слухово рогче. Княгинята обаче не искаше да прекъсва работата ми. На въпроса й дали говоря добре немски отговорих, че познавам този език, но че нямам много опит с говоренето. На което княгинята отвърна: „Ще се усъвършенствате много по-бързо от мен, разбира се. Четирий-сет години вече, откакто живея в Австрия, и още говоря зле немски." След това се оттегли с думите: „Довиждане, господине, Бог да ви пази!" Оттогава не съм я виждал.
В един часа (пишех от сутринта) князът отново се появи. Беше се облякъл: светлосив костюм, черен пластрон с бледолилави мотиви, игла във формата на малък златен паяк, който плете мрежата си. Красиви пръстени със сапфири и рубини украсяваха забележително дългите и фини пръсти на добре поддържаните му ръце. Ухаеше на много хубаво и ми се стори, че разпознах парфюма с дъх на бергамот, за който ми бе говорила госпожа Риансе.
Шестте ми писма бяха готови, като едното беше по-слабо, и князът каза: „Това ще бъде за султана. Дори е прекалено добро за него! Можете ли да си представите, че той ми писа: „Приемете уверенията ми в почитта ми към Вас." Почитта му! Да си умреш от смях! Добре сте направили, че не сте сложили дати на писмата. Като отида в Ебентал, ще ги подпиша и ще поставя датата, като се опитам да имитирам красивия ви почерк. А вие, както вече ви казах, заминавате утре. Граф дьо Грьоно и капитан фон Добнер ще ви дадат необходимите указания. Няма да ме видите преди границата."
После ми стисна ръката и каза: „Каквото и да се случи, няма да ме напуснете! Впрочем да се уповаваме на Бога!"
Тръгнах си от Кобургския дворец в един и половина. Умирах от глад и жега. На всичкото отгоре шивачът на императорския Двор беше дошъл да ми вземе мерки за някаква униформа, та ме забави още повече.
Ето че стигнах до голямата находка на бъдещия ни Двор, граф дьо Грьоно, благородник от Савоя, бивш околийски управител, парижанин по дух, с пораснали синове и омъжени дъщери, чаровен и енергичен мъж на около петдесет години, проучен и поканен като мен - за два дни, от маркиз дьо Бовоар. Той ще бъде Маршалът на двореца. Не знае нито дума немски и няма представа какво ще върши, но изглежда щастлив да служи на нещо като царствена особа и да избяга, както ми каза, от „републиканската низост". Г-н дьо Грьоно е първият, назначен в Двора, и макар да е още млад, княгиня Клементина му е поверила сина си като на баща. Трудно свикваме да ни свалят шапки и да ни се покланят навсякъде, където минем, и ми се струва, че няма да ми е лесно да го наричам „Ваше превъзходителство", без да се разсмея. Немският ми е най-полезен с капитан фон Добнер, австриец, служил в същия хусарски полк като княза. Изтерзано лице, бронзов тен, на фона на който блестят две красиви сини очи. Добре сложен, със съвършени маниери. Адютант, отговаря за настаняването и сметките. За да завърша описанието на „свитата", ще спомена един висок и дебел германец, когото наричат Доктора и който съвсем не е лекар, ами журналист, много образован, много хитър, много мазен. Накрая Жюстен, камериерът на княза, приятен и спретнат швейцарец, с когото прекрасно се разбирам.
Този следобед едва успях да зърна Виена. След посещението на граф дьо Грьоно трябваше да отида на проба на униформата, за която ми бяха взели мерки сутринта - тя беше почти готова. Тези неща не могат да съществуват другаде, освен в монархическите страни. Дрехата е от зелено сукно с велурена яка и златни копчета с монограма на княза. Панталонът е от същата материя, жилетката е бяла и силно изрязана. Бях си легнал доста уморен и вчера сутринта в осем и половина се качих на влака от южната гара, където заварих цялата „свита". През целия ден пътувахме в знойна горещина. Както ме бе предупредил, князът не се виждаше никъде. Беше тръгнал от Ебентал и вагонът му бе прикачен към нашия влак на разклонението в Мархег. За да заблудят любопитните и журналистите, струпани на големите гари, особено в Будапеща, вагонът беше преместван с ловки маневри ту в началото, ту в опашката на влака. Половин час след полунощ достигнахме границата, тоест Оршова. Но князът, който вероятно се страхуваше да не би австрийското правителство да го спре, беше слязъл на предишна гара и придружен от Грьоно и Добнер, бе отишъл с кола в странноприемницата, където трябваше да прекараме нощта. Останах с господин Флайшман според разпорежданията и спахме облечени в този примитивен хан, в който през цялата нощ някаква сърцераздирателна и дразнеща циганска музика ни развлича с припевите си. В пет часа сутринта станахме и се отправихме към корабния пристан на Дунава. Времето беше хладно и леко мъгливо. Духаше вятър и ние с любопитство съзерцавахме голямата река. Според един слух, който не вземахме на сериозно, в нея били разположени торпили! В този момент отново видях княза. Появи се на балкона на един хотел. Слагаше ръкавиците си и ме извика: „Отдавна не съм ви виждал, драги ми господин дьо Бурбулон. Успяхте ли да дремнете в този коптор? Аз не можах да мигна заради тия паразити! Пълен съм с тях. Направо отвратително. Като че ли си нямам достатъчно неприятности!"
Имаше изморен вид и се посъветва с лекаря си, поляка доктор Нойсер. Брадата му сякаш не бе така добре сресана като вчера, та ми се стори по-дълга, което го състаряваше. Ето как изглеждаше облеклото му: сив костюм на големи неясни квадрати, дълго пътническо пардесю с цвят на прегорял хляб, закопчано отпред, с жълт карамфил в бутониерата. Иглата за връзка представляваше малка златна ръка с вдигнат пръст против уроки. Носеше още увесен на копринен ширит монокъл, мека тиролска шапка от черен филц, гетри; в ръката - чадър.
И ето! Плаваме по Дунава, който съвсем не е син, въпреки Щраус. Най-напред преминахме с малко корабче прословутите Железни врата - опасни подводни скали, между които навигацията е бавна и трудна, после се прекачихме на удобен кораб, наречен „Ориан". Три-четири дни по-късно, след кратки престои в българските крайбрежни градове, ще бъдем в Русчук. После ще пътуваме кой знае накъде, но ще ти пращам телеграми, ако не мога да ти пиша. Не съм тъжен и не искам ти да си тъжна. Този Ориент-Експрес между Париж и Виена се движи толкова бързо! Казвай си, че водя шеметен живот и че почти нямам време да се замисля\ Колкото до нещата, които оставям зад себе си, освен теб, моя мила и тъй обична, и някои истински приятели, не се сещам за нищо друго, а Виенският ринг ме накара да забравя лесно и бързо Италианския булевард.
Не се превземам, като казвам това, кълна ти се. А и каква изненада е да се окажеш изведнъж пренесен в монархия, където свалянето на шапка има своето значение, където етикетът се усеща във всичко - в мястото в колата, на масата и т.н.! Така че никаква тъга - смелост и писма. Още веднъж благодаря на милите Риансе, на които дължа тази прекрасна и интересна промяна! Защото наистина е завладяващо да се докосваш до събития, които един ден ще представляват История! Предвиждам, че князът, който явно има космополитен и номадски дух, ще пътува много и че след тази първа българска експедиция ще си почине във Виена или другаде от цялата натрупана умора. Така че спокойствие и сила! Много съм щастлив. Искам да знаеш това, мила мамо, и тази мисъл да те крепи.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-563-8
изчерпана
Цена
15.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени