Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
В търсене на Клингсор
Печатно издание
ISBN
978-954-529-565-2
Цена
12.00 лв.
(16.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (1)
Мнения (3)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
480 гр.
Страници
440
Превод
Лиляна Табакова, Красимир Тасев
Дата на издаване
20 ноември 2007

В търсене на Клингсор

Октомври 1946 г. В Нюрнберг тече процесът срещу нацистките военнопрестъпници. Един от тях остава в сянка – виновникът за проекта за изработване на атомна бомба в Третия Райх, предполагаем съветник на Хитлер, известен учен с кодовото име Клингсор. Младият и многообещаващ физик Франсис Бейкън, заплетен в сложни любовни истории, е мобилизиран в американската армия в Германия, за да изясни самоличността на безскрупулния си немски колега. В търсенето на Клингсор го води немският математик Линкс. Като нови Шерлок Холмс и д-р Уотсън двамата посещават десетки немски светила в областта на теорията на относителността, квантовата физика и ядрените проучвания, за да разкрият пред читателя вълнуващата връзка между историята и науката, между науката и морала в един шеметен политически трилър.

В немската културна традиция името на Клингсор се среща в редица произведения, най-значителни от които са „Парцифал“ на Ешенбах и едноименната вагнерова опера. В легендата този зловещ персонаж в продължение на дълги години е в безрезултатен двубой с крал Амфортас, докато не успява да разклати устоите на благонравието у своя противник.

Искам да поздравя единствения писател, който е по-добър от мен.
Габриел Гарсия Маркес

За автора

Хорхе Волпи e роден в Мексико сити през 1968 г. Безупречната му проза отговаря на строгостта, с която той предварително проучва темите, върху които изгражда своите динамични и завладяващи сюжети. Автор е на есета, разкази и романи, сред които най-широка известност имат „В търсене на Клингсор“ (носител на престижни литературни награди и преведен на 20 езика), „Краят на лудостта“ и „Няма да е земята“. Произведенията му са насочени към един взискателен, културен и интелигентен читател, склонен да разсъждава над противоречията и неизяснените тайни на нашето съвремие. Критиката припознава в него двойник на Умберто Еко заради умението, с което съчетава криминалната интрига с философския размисъл. Карлос Фуентес го смята за „една от звездите на испаноезичната литература на 21 век.“

Още заглавия от същия жанр
Откъс

ХОРХЕ ВОЛПИ
В ТЬРСЕНЕ НА КЛИНГСОР

– Спрете светлината!
Гласът му, кисел и състарен, връща света за миг в студената епоха на мрака. Заобикалящото го пространство прилича на капка китайско мастило, в което полумракът се подсилва от тишината: за няколко секунди никой не го аплодира, никой не го мами, никой не го оскърбява. Дори часовниците послушно са замлъкнали. Със сигурност смъртта не е много по-различна. Едва когато ехото на собствения му глас замира, той осъзнава, че живее в космос, който вече не му принадлежи.
– Да започнем отначало – заповядва. – Искам да го видя още веднъж!
Операторът се захваща за работа: пренавива, усуква, нагласява отново. После завърта една ръчка и механизмът се задейства. С изострено внимание Фюрерът долавя шума, който издава апаратът. Това е краят на тъмнината и на гнева му. Мощен лъч пронизва салона и се забива в екрана като куршум в сърцето на неприятеля. Сега може да различи площадките на стълбищата, гънките на завесите, силуетите на креслата. И киносалонът се превръща, както всяка вечер, в огнева линия.
Квантите светлина се разпръскват безредно из цялата стая; завземат стените и килимите, прилепват към устните и ушите му, разрошват кичурите на косата му, накрая се настаняват по ъглите и превръщат помещението в имитация на света. Отсреща блясъкът и сенките извършват своята кървава церемония, повтарят лица и агонии, дават нетраен живот на тези тела, които отдавна вече не съществуват. С въодушевление на дете, което слуша за пореден път любимата си история, Хитлер пак се наслаждава на спектакъла.
Редуването на причини и следствия започва ритуалния си цикъл, посрещан всеки път според настроението, което му създават новините от фронта: ударът е последван от стон, нараняването – от струя кръв, покоят – от смъртта... За него това всекидневно потапяне в нощта, това връщане към наказанието, което са получили враговете му, е по-скоро терапия, отколкото нездраво развлечение. Понякога му се струва, че няма да заспи, ако преди това не вземе няколко капки от този безобиден зрителен наркотик. Знае наизуст всяка картина, всяка сцена, всеки отрязък, и очаква повторението им със същия ентусиазъм, с който някой почитател очаква първата целувка на любимите си актьори.
– Браво! – провиква се с чудовищните си устни на преден план.
Така изразява одобрението си за продукцията, която самият той е режисирал и цензурирал. Същият филм, който гледа всекидневно, в един и същи час, в компанията само на този блед СС-групенфюрер, който е получил почетната задача да се превърне в кинооператор на бункера. В това произведение на изкуството, където са съчетани справедливостта и историята, той открива изключителна форма на красота (много по-изящен пейзаж от онези, които е рисувал с акварел в юношеството си), постигната благодарение на коварната игра на неприятелите му и на безпрекословната вярност на палачите.
– Браво! – провиква се пак, сякаш е пред камера, която ще обезсмърти венците и разядените му зъби. – Браво! – надава нов стон, бледо подобие на оргазъм (единственият оргазъм, който познава), докато последните сцени се изреждат бързо пред зениците му и показват разкъсаните, почти нечовешки останки, свидетелстващи за мъченията.
Накрая киномеханикът отново пуска осветлението в залата. Надява се прожекцията да е облекчила силната меланхолия на Фюрера. Той мълчи, с лице към празния екран, безразличен към бомбите, които минута по минута рушат десетки сгради в горната част на Берлин. Единствено в тези редки мигове може да забрави за поражението.
–Още веднъж!
Славата е отминала: цели месеци не е излизал на улицата, за да посрещне възторжените викове на своя Volk, и почти не се сеща за триумфалното утро, когато ботушите му оскверниха парковете във френската столица. Сега обаче трябва да се примири и да бъде анонимна душа – подобна на хилядите, които умират по негова вина из цяла Европа, обсебена от кинематографичната илюзия – единствената област, в която властта му е непокътната. Светлините отново угасват и СС-групенфюрерът стреля в мишената си с умение на артилерист. Без съмнение улучва, а Фюрерът се отпуска в креслото.
На 20 юли 1944 една елитна група офицери от Вермахта – въоръжените сили на Райха, с помощта на десетки цивилни извършиха атентат срещу Хитлер докато той се намираше на работно заседание в щаба си в Растенбург, на около шестстотин километра от Берлин. Граф Клаус Шенк фон Щауфенберг – млад полковник, останал инвалид при военна акция в северна Африка, внесе две бомби в куфарче, което остави под работната маса на Фюрера и изчака да се взриви, за да се даде начало на преврат, който да сложи край на нацисткото управление, а вероятно и на войната.
Една дребна грешка в изчисленията, незначителна подробност – едната от бомбите не се бе активирала или може би куфарчето се беше оказало прекалено далеч от Фюрера, и планът се провали. Фюрерът получи само няколко драскотини и никой от високопоставените ръководители на партията или армията не бе ранен сериозно. Въпреки опитите на заговорниците да продължат с плана дори след провала с първата цел, в ранните часове на следващия ден положението отново беше под контрола на нацистите. Главните ръководители на метежа – Лудвиг Бек, Фридрих Олбрихт, Вернер фон Хефтен, Албрехт Ритер Мерц фон Квирнхайм и самият Щауфенберг, бяха разстреляни още същата вечер в щаба на армията, разположен на улица Бендлерщрасе в Берлин, а по заповед на СС-райхсфюрера Хайнрих Химлер, назначен и за нов министър на вътрешните работи, бе проведена светкавична серия от арести.
За изненада на свои и чужди, в заговора бяха намесени генерали и полковници, предприемачи и дипломати, агенти на разузнавателните служби на армията и флота, специалисти и търговци. В духа на своята теория за вроденото в кръвта зло, Химлер нареди да се арестуват не само преките участници в метежа, а и семействата им. Към края на август 1944 около шестстотин души бяха арестувани за сътрудничество със заговорниците или само заради връзки с тях.
Вбесен, Хитлер реши да предприеме репресивни действия срещу онези, които се бяха опълчили срещу него точно в най-трудните моменти на войната. Не бяха минали и няколко седмици от съюзническия десант в Нормандия и вече имаше хора, готови да посегнат на живота му и по този начин да поставят на карта бъдещето на Райха. Бе замислил да организира голям процес, подобен на онези, които неговият враг Сталин бе провел в Москва през 1937, за да видят всички низостта на обвиняемите. Хитлер нареди да доведат в щаба му – в Леговището на Вълка – Роланд Фрайслер, председател на Народния съд на Райха, както и палача, който трябваше да изпълни наказанията, и им нареди: „Искам всички да бъдат обесени и нарязани като животни в кланица!”
Процесите започнаха на 7 август в голямата зала на Народния съд в Берлин. Тогава бяха доведени осем обвиняеми: Ервин фон Вицлебен, Ерих Хьопнер, Хелмут Щиф, Паул фон Хазе, Роберт Бернардис, Фридрих Карл Клаузинг, Паул Йорк фон Вартенбург и Албрехт фон Хаген. Беше им забранено да носят вратовръзки и тиранти, и дори собствените им адвокати поискаха те да бъдат признати за виновни. Ограден от двете огромни нацистки знамена, висящи от двете му страни, Фрайслер на няколко пъти трябваше да заглушава протестите им. Никой не трябваше да чува гласовете им. Тяхното злодеяние беше достатъчно очевидно: без угризения Фрайслер осъди на смърт осемте обвиняеми. После се обърна към тях:
–Сега можем да се върнем към живота и борбата. Народът се самоосвободи от вас и отново е чист. Ние нямаме нищо общо с вас. Ние се борим. Вермахтът зове: Хайл Хитлер! Ние зовем: Хайл, Хитлер! Ние се бием рамо до рамо с нашия Фюрер и го следваме, за славата на Германия!
На 8 август, осъдените бяха отведени в подземията на затвора Пльоцензее. Хитлер бе забранил да ги изповяда свещеник: искаше да осъди не само телата, а и душите им. Беше им дадено време само колкото да сменят дрехите си със затворническите униформи, и им връчиха стари налъми. Така облечени, трябваше един по един да прекосят коридорите на затвора до стаята за екзекуции, която се намираше зад дълга черна завеса.
От самото начало един кинооператор се зае да следи всяко движение на осемте обвиняеми. Засне голите им тела, докато се преобличаха; засне ужаса, достойнството или уплахата, изписани по лицата им; засне погледите им, изпълнени с високомерие и болка; засне белезите от мъченията, които бяха изтърпели в последните две седмици; засне как се препъват по коридора; засне и влизането им в залата за екзекуции през черната завеса, отделяща ги от смъртта. Всяко тяхно движение бе филмирано до най-малки подробности по изрично нареждане на Фюрера, който естествено нямаше да им окаже честта да присъства на екзекуциите, но искаше все пак да ги гледа насаме, след изпълнението им.
Сцената е готова. Когато се появява първото действащо лице – блед и невзрачен мъж със сплъстена коса и мърляви налъми, изцапани в калта по коридорите – светват два мощни прожектора. Внезапно атмосферата сякаш се изчиства или поне придобива оттенък, внушаващ усещане за чистота. Очите му проблясват за миг, заслепени от светлината, която ще ги изпепели. На лицето му е изписано смущение на човек, който знае, че историята ще го гледа. Около него една малка свита го придружава в последните му мигове: главният прокурор, началникът на затвора Пльоцензее, няколко офицери и половин дузина журналисти, както и кинооператорът.
По знак на началника на затвора палачът се приближава към осъдения. Може да се види в американски план как този строг и студен мъж изпъва въжето, направено от здрави струни на пиано, с което се готви да удуши жертвата си. На човек му се иска драматизмът да накара тукашния metteur en scène да доближи камерата до ръцете на палача, мазолести и спокойни, или до капките пот, които се стичат по ъгълчетата на устните на осъдения, но в случая липсва някоя Лени Рифенщал, способна на такава проява на гениалност. Трябва да се задоволи с тези кадри, с несъществената чистота на формите, със строгата пестеливост на образите. Палачът развръзва ръцете на затворника, кара го да се качи на малка платформа и след това поставя копринената примката около врата му. За миг осъденият изглежда като статуя на поражението. Театралната пиеса – извинете: филмът – достига до върховата точка на драматизма. Секундата тишина, замръзнала във времето, фокусира напрежението. Никой не помръдва, никой не се движи, в очакване на нов знак от началника на затвора.
Един едва доловим жест дава знак за да се плъзне тялото на осъдения полека-лека, като с балетна стъпка, към празното пространство. Камерата запечатва внимателно всеки миг от агонията, която се проточва няколко минути: първо чувството на ужас, сковало зениците, после сивите хематоми, които се появяват около примката, следват давенето, пяната и кръвта, излизащи от устата и носа на актьора, и най-накрая жестоките спазми (какво изпълнение само!), които напомнят за огромна есетрова риба, уловена от опитен рибар. Жертвата се люлее незабравимо, като език на камбана, и се удря във въздушните стени, с които е оградена.
За изненада и радост на публиката, все още предстои един майсторски coup de théâtre: силният трябва не само да победи неприятелите си, а и да ги направи за посмешище, да покаже на хората, че никой не е на такава морална висота, за да му се противопоставя. Знак с ръка на началника на затвора отново привлича вниманието. Палачът се приближава с усмивка към трупа и с един замах му смъква панталоните. С лек порнографски привкус, камерата поглъща отпуснатия и малък член на жертвата, като с тази метафора показва изключителната немощ на онези, които се опълчват срещу волята на Фюрера.
Двата голи крака, дълги, криви и чисто бели, както и скромното тъмно окосмяване около слабините отприщват яростните аплодисменти на Хитлер, който е възхитен за пореден път от това хрумване, достойно за най-доброто експресионистично кино. Но това е само краят на първия епизод. Палачите и офицерите от затвора заслужават кратка почивка, която камерата не забравя да заснеме – отиват до една масичка и пълнят чашите си с коняк за тост в чест на тържеството на смъртта. В това време трупът бива свален и отнесен на сигурно място, където ще бъде кремиран. Прахът му ще бъде разнесен от вятъра. За щастие предстоят още цели седем екзекуции! Фюрерът поглежда часовника си и се радва.
Когато на 5 септември дойдоха за мен, аз бях в дома си на улица Лудвигщрасе и работех над едни изчисления, които ми беше поръчал Хайзенберг преди седмици. От мига, когато на 20 юли радиото излъчи гласа на Хитлер, заявяващ, че превратът се е провалил и че благодарение на Провидението Фюрерът е жив, аз разбрах, че не ми остава много време. Слушах с нарастваща тревога последвалите новини: разстрелът на Щауфенберг и най-близките му приятели, подготовката на процесите в Народния съд и поредицата масови арести, които започнаха след това.
Макар да подозирах, че всеки момент ще дойде и моят ред, опитвах се да запазя спокойствие. Едва когато узнах за задържането на Хайни – Хайнрих фон Люц, мой приятел от детинство – осъзнах ясно, че часовете ми са преброени. Но какво можех да направя? Да избягам от Германия? Да се скрия? Да изчезна? Бяхме в най-тежките мигове на войната: беше невъзможно. Оставаше ми само без паника да чакам в най-добрия случай някой агент на СС или Гестапо да нахълта в дома ми. Както предчувствах, на копоите не им трябваше много време за да дойдат – сложиха ми белезници и незабавно бях отведен в Пльоцензее.
Фрайслер бе издал вече десетки смъртни присъди, когато на 3 февруари 1945 аз бях изправен пред Народния съд на улица Белвющрасе. На този ден обвиняемите щяхме да бъдем петима. Първият, който се яви пред съдията, беше Фабиен фон Шлабрендорф, адвокат и лейтенант от запаса, който беше изпълнявал функциите на свръзка между различните ръководители на съпротивата срещу нацистите. Бяха го заловили малко след 20 юли и оттогава го бяха държали в концлагерите Дахау и Фльосенбург. Както обикновено, Фрайслер го прекъсваше, за да се подиграе с обвиняемите, наричаше ни свине и предатели, и крещеше, че Германия можела да победи – да победи през 1945! – само ако успее да се отърве от измет като нас.
Тогава се случи нещо, което ако не бях видял с очите си, щях да помисля, че е измислица или чудо. Противовъздушната сирена започна да вие силно. Червена лампа светна в залата. Изведнъж тишината се превърна в ръмжене, а малко след това – в безкрайна поредица от експлозии, от които сградата на съда се тресеше. През тези месеци бомбардировките бяха станали част от всекидневието на Берлин, така че се опитахме да запазим присъствие на духа, докато всичко отмине. Не подозирахме, че това не е въздушно нападение като другите, а най-интензивната бомбардировка на съюзниците от началото на войната. Преди да разберем какво става, мощна бомба се стовари върху покрива на Народния съд. Облак от дим и прах нахлу в залата, сякаш вътре бе започнал да вали сняг. Гипсът падаше от стените като талк, но пораженията не изглеждаха големи. Оставаше само да чакаме съдията да поднови заседанието или да реши да го отложи за следващия ден. Тогава вдигнахме погледи: огромно парче камък бе паднало върху подиума, до него се търкаляше главата на съдията Роланд Фрайслер, разцепена на две, а река от кръв бе окъпала лицето му и смъртната присъда срещу Шлабрендорф. Освен него, никой друг не бе засегнат.
Охранителите в залата хукнаха навън да търсят лекар и след няколко минути се върнаха с дребен мъж във фрак, който се бе скрил от бомбите във входа на съда. Щом се приближи до трупа, лекарят каза, че нищо не може да се направи: Фрайслер бил загинал на място. Ние подсъдимите стояхме като онемели по местата си, а охраната ни гледаше с неприязън и се чудеше какво да прави. Тогава се чу силният глас на лекаря: „Отказвам! Няма да го направя. Съжалявам. Можете да ме арестувате, но няма да подпиша смъртния акт... Повикайте друг.” После разбрахме, че докторът е Ролф Шлайхер и че брат му Рюдигер, който работел в Института за авиационно регулиране, бил осъден на смърт от съдията преди няколко седмици.
След смъртта на Фрайслер процесът на няколко пъти бе отлаган. Съюзническите бомбардировки опустошаваха града. От март 1945 бях местен от затвор в затвор, докато една американска част не ни освободи малко след капитулацията. За разлика от по-голямата част от другарите и приятелите си, аз бях оцелял.
На 20 юли 1944 следобед една невероятна случайност бе спасила Хитлер. Ако втората бомба бе задействана от Щауфенберг, ако куфарчето беше по-близо до Фюрера, ако се беше получила верижна реакция, ако Щауфенберг още от начало се бе погрижил да застане по-близо до него... Сутринта на 3 февруари друга щастлива случайност спаси мен. Ако бях съден в друг ден, ако бомбардировката не бе започнала точно в този час, ако парчето камък беше паднало няколко сантиметра по-встрани, ако Фрайслер се бе навел или скрил... Още не знам доколко е възможно и нормално да се прави паралел между двете събития. Защо тогава, след толкова години, упорито свързвам подобни действия на случайността, които по начало нямат нищо общо? Защо продължавам да ги представям като свързани, сякаш са различни прояви на един и същ волеви акт? Защо не се примиря и не призная, че нищо не се крие зад тях, както нищо не се крие и зад човешките нещастия? Защо все още съм се вкопчил в идеите за късмет, участ и съдба?
Може би защото други, не по-малко ужасни съвпадения ме принудиха да напиша тези страници. Ако се осмелявам да свързвам привидно изолирани събития, като оцеляването на Хитлер и моето собствено оцеляване, то е защото никога по-рано човечеството не бе виждало толкова отблизо различните форми на ужаса. За разлика от други епохи, нашата бе белязана много по-силно от когато и да било от тези скрити послания, от тези прояви на неконтролируемото царство на хаоса. И тъй, искам да разкажа за случилото се през този век. Моят век. Моята версия за това как случайността управлява света и как ние, учените, напразно се опитваме да опитомим яростта й. Но това е и разказ за няколко живота: този, който аз съм изтърпял в течение на повече от осемдесет години, да, но и за живота на онези, които пак по силата на случайността са били до мен. Понякога ми харесва да мисля, че аз съм нишката в тези истории, че моето съществуване и моята памет – и следователно тези редове – са само проблясъци от една обширна и заплетена теория, способна да обясни връзките, които ни събраха. Може намерението ми да изглежда прекалено амбициозно, дръзко или дори откачено. Няма значение. Когато смъртта се е превърнала във всекидневен гост, когато си загубил напълно надежда и ти остава само пътят към небитието, тази е единствената задача, която може да придаде смисъл на дните ти.

Проф. Густав Линкс
Математик от Лайпцигския университет
10 ноември 1989

ХОРХЕ ВОЛПИ
В ТЬРСЕНЕ НА КЛИНГСОР

– Спрете светлината!
Гласът му, кисел и състарен, връща света за миг в студената епоха на мрака. Заобикалящото го пространство прилича на капка китайско мастило, в което полумракът се подсилва от тишината: за няколко секунди никой не го аплодира, никой не го мами, никой не го оскърбява. Дори часовниците послушно са замлъкнали. Със сигурност смъртта не е много по-различна. Едва когато ехото на собствения му глас замира, той осъзнава, че живее в космос, който вече не му принадлежи.
– Да започнем отначало – заповядва. – Искам да го видя още веднъж!
Операторът се захваща за работа: пренавива, усуква, нагласява отново. После завърта една ръчка и механизмът се задейства. С изострено внимание Фюрерът долавя шума, който издава апаратът. Това е краят на тъмнината и на гнева му. Мощен лъч пронизва салона и се забива в екрана като куршум в сърцето на неприятеля. Сега може да различи площадките на стълбищата, гънките на завесите, силуетите на креслата. И киносалонът се превръща, както всяка вечер, в огнева линия.
Квантите светлина се разпръскват безредно из цялата стая; завземат стените и килимите, прилепват към устните и ушите му, разрошват кичурите на косата му, накрая се настаняват по ъглите и превръщат помещението в имитация на света. Отсреща блясъкът и сенките извършват своята кървава церемония, повтарят лица и агонии, дават нетраен живот на тези тела, които отдавна вече не съществуват. С въодушевление на дете, което слуша за пореден път любимата си история, Хитлер пак се наслаждава на спектакъла.
Редуването на причини и следствия започва ритуалния си цикъл, посрещан всеки път според настроението, което му създават новините от фронта: ударът е последван от стон, нараняването – от струя кръв, покоят – от смъртта... За него това всекидневно потапяне в нощта, това връщане към наказанието, което са получили враговете му, е по-скоро терапия, отколкото нездраво развлечение. Понякога му се струва, че няма да заспи, ако преди това не вземе няколко капки от този безобиден зрителен наркотик. Знае наизуст всяка картина, всяка сцена, всеки отрязък, и очаква повторението им със същия ентусиазъм, с който някой почитател очаква първата целувка на любимите си актьори.
– Браво! – провиква се с чудовищните си устни на преден план.
Така изразява одобрението си за продукцията, която самият той е режисирал и цензурирал. Същият филм, който гледа всекидневно, в един и същи час, в компанията само на този блед СС-групенфюрер, който е получил почетната задача да се превърне в кинооператор на бункера. В това произведение на изкуството, където са съчетани справедливостта и историята, той открива изключителна форма на красота (много по-изящен пейзаж от онези, които е рисувал с акварел в юношеството си), постигната благодарение на коварната игра на неприятелите му и на безпрекословната вярност на палачите.
– Браво! – провиква се пак, сякаш е пред камера, която ще обезсмърти венците и разядените му зъби. – Браво! – надава нов стон, бледо подобие на оргазъм (единственият оргазъм, който познава), докато последните сцени се изреждат бързо пред зениците му и показват разкъсаните, почти нечовешки останки, свидетелстващи за мъченията.
Накрая киномеханикът отново пуска осветлението в залата. Надява се прожекцията да е облекчила силната меланхолия на Фюрера. Той мълчи, с лице към празния екран, безразличен към бомбите, които минута по минута рушат десетки сгради в горната част на Берлин. Единствено в тези редки мигове може да забрави за поражението.
–Още веднъж!
Славата е отминала: цели месеци не е излизал на улицата, за да посрещне възторжените викове на своя Volk, и почти не се сеща за триумфалното утро, когато ботушите му оскверниха парковете във френската столица. Сега обаче трябва да се примири и да бъде анонимна душа – подобна на хилядите, които умират по негова вина из цяла Европа, обсебена от кинематографичната илюзия – единствената област, в която властта му е непокътната. Светлините отново угасват и СС-групенфюрерът стреля в мишената си с умение на артилерист. Без съмнение улучва, а Фюрерът се отпуска в креслото.
На 20 юли 1944 една елитна група офицери от Вермахта – въоръжените сили на Райха, с помощта на десетки цивилни извършиха атентат срещу Хитлер докато той се намираше на работно заседание в щаба си в Растенбург, на около шестстотин километра от Берлин. Граф Клаус Шенк фон Щауфенберг – млад полковник, останал инвалид при военна акция в северна Африка, внесе две бомби в куфарче, което остави под работната маса на Фюрера и изчака да се взриви, за да се даде начало на преврат, който да сложи край на нацисткото управление, а вероятно и на войната.
Една дребна грешка в изчисленията, незначителна подробност – едната от бомбите не се бе активирала или може би куфарчето се беше оказало прекалено далеч от Фюрера, и планът се провали. Фюрерът получи само няколко драскотини и никой от високопоставените ръководители на партията или армията не бе ранен сериозно. Въпреки опитите на заговорниците да продължат с плана дори след провала с първата цел, в ранните часове на следващия ден положението отново беше под контрола на нацистите. Главните ръководители на метежа – Лудвиг Бек, Фридрих Олбрихт, Вернер фон Хефтен, Албрехт Ритер Мерц фон Квирнхайм и самият Щауфенберг, бяха разстреляни още същата вечер в щаба на армията, разположен на улица Бендлерщрасе в Берлин, а по заповед на СС-райхсфюрера Хайнрих Химлер, назначен и за нов министър на вътрешните работи, бе проведена светкавична серия от арести.
За изненада на свои и чужди, в заговора бяха намесени генерали и полковници, предприемачи и дипломати, агенти на разузнавателните служби на армията и флота, специалисти и търговци. В духа на своята теория за вроденото в кръвта зло, Химлер нареди да се арестуват не само преките участници в метежа, а и семействата им. Към края на август 1944 около шестстотин души бяха арестувани за сътрудничество със заговорниците или само заради връзки с тях.
Вбесен, Хитлер реши да предприеме репресивни действия срещу онези, които се бяха опълчили срещу него точно в най-трудните моменти на войната. Не бяха минали и няколко седмици от съюзническия десант в Нормандия и вече имаше хора, готови да посегнат на живота му и по този начин да поставят на карта бъдещето на Райха. Бе замислил да организира голям процес, подобен на онези, които неговият враг Сталин бе провел в Москва през 1937, за да видят всички низостта на обвиняемите. Хитлер нареди да доведат в щаба му – в Леговището на Вълка – Роланд Фрайслер, председател на Народния съд на Райха, както и палача, който трябваше да изпълни наказанията, и им нареди: „Искам всички да бъдат обесени и нарязани като животни в кланица!”
Процесите започнаха на 7 август в голямата зала на Народния съд в Берлин. Тогава бяха доведени осем обвиняеми: Ервин фон Вицлебен, Ерих Хьопнер, Хелмут Щиф, Паул фон Хазе, Роберт Бернардис, Фридрих Карл Клаузинг, Паул Йорк фон Вартенбург и Албрехт фон Хаген. Беше им забранено да носят вратовръзки и тиранти, и дори собствените им адвокати поискаха те да бъдат признати за виновни. Ограден от двете огромни нацистки знамена, висящи от двете му страни, Фрайслер на няколко пъти трябваше да заглушава протестите им. Никой не трябваше да чува гласовете им. Тяхното злодеяние беше достатъчно очевидно: без угризения Фрайслер осъди на смърт осемте обвиняеми. После се обърна към тях:
–Сега можем да се върнем към живота и борбата. Народът се самоосвободи от вас и отново е чист. Ние нямаме нищо общо с вас. Ние се борим. Вермахтът зове: Хайл Хитлер! Ние зовем: Хайл, Хитлер! Ние се бием рамо до рамо с нашия Фюрер и го следваме, за славата на Германия!
На 8 август, осъдените бяха отведени в подземията на затвора Пльоцензее. Хитлер бе забранил да ги изповяда свещеник: искаше да осъди не само телата, а и душите им. Беше им дадено време само колкото да сменят дрехите си със затворническите униформи, и им връчиха стари налъми. Така облечени, трябваше един по един да прекосят коридорите на затвора до стаята за екзекуции, която се намираше зад дълга черна завеса.
От самото начало един кинооператор се зае да следи всяко движение на осемте обвиняеми. Засне голите им тела, докато се преобличаха; засне ужаса, достойнството или уплахата, изписани по лицата им; засне погледите им, изпълнени с високомерие и болка; засне белезите от мъченията, които бяха изтърпели в последните две седмици; засне как се препъват по коридора; засне и влизането им в залата за екзекуции през черната завеса, отделяща ги от смъртта. Всяко тяхно движение бе филмирано до най-малки подробности по изрично нареждане на Фюрера, който естествено нямаше да им окаже честта да присъства на екзекуциите, но искаше все пак да ги гледа насаме, след изпълнението им.
Сцената е готова. Когато се появява първото действащо лице – блед и невзрачен мъж със сплъстена коса и мърляви налъми, изцапани в калта по коридорите – светват два мощни прожектора. Внезапно атмосферата сякаш се изчиства или поне придобива оттенък, внушаващ усещане за чистота. Очите му проблясват за миг, заслепени от светлината, която ще ги изпепели. На лицето му е изписано смущение на човек, който знае, че историята ще го гледа. Около него една малка свита го придружава в последните му мигове: главният прокурор, началникът на затвора Пльоцензее, няколко офицери и половин дузина журналисти, както и кинооператорът.
По знак на началника на затвора палачът се приближава към осъдения. Може да се види в американски план как този строг и студен мъж изпъва въжето, направено от здрави струни на пиано, с което се готви да удуши жертвата си. На човек му се иска драматизмът да накара тукашния metteur en scène да доближи камерата до ръцете на палача, мазолести и спокойни, или до капките пот, които се стичат по ъгълчетата на устните на осъдения, но в случая липсва някоя Лени Рифенщал, способна на такава проява на гениалност. Трябва да се задоволи с тези кадри, с несъществената чистота на формите, със строгата пестеливост на образите. Палачът развръзва ръцете на затворника, кара го да се качи на малка платформа и след това поставя копринената примката около врата му. За миг осъденият изглежда като статуя на поражението. Театралната пиеса – извинете: филмът – достига до върховата точка на драматизма. Секундата тишина, замръзнала във времето, фокусира напрежението. Никой не помръдва, никой не се движи, в очакване на нов знак от началника на затвора.
Един едва доловим жест дава знак за да се плъзне тялото на осъдения полека-лека, като с балетна стъпка, към празното пространство. Камерата запечатва внимателно всеки миг от агонията, която се проточва няколко минути: първо чувството на ужас, сковало зениците, после сивите хематоми, които се появяват около примката, следват давенето, пяната и кръвта, излизащи от устата и носа на актьора, и най-накрая жестоките спазми (какво изпълнение само!), които напомнят за огромна есетрова риба, уловена от опитен рибар. Жертвата се люлее незабравимо, като език на камбана, и се удря във въздушните стени, с които е оградена.
За изненада и радост на публиката, все още предстои един майсторски coup de théâtre: силният трябва не само да победи неприятелите си, а и да ги направи за посмешище, да покаже на хората, че никой не е на такава морална висота, за да му се противопоставя. Знак с ръка на началника на затвора отново привлича вниманието. Палачът се приближава с усмивка към трупа и с един замах му смъква панталоните. С лек порнографски привкус, камерата поглъща отпуснатия и малък член на жертвата, като с тази метафора показва изключителната немощ на онези, които се опълчват срещу волята на Фюрера.
Двата голи крака, дълги, криви и чисто бели, както и скромното тъмно окосмяване около слабините отприщват яростните аплодисменти на Хитлер, който е възхитен за пореден път от това хрумване, достойно за най-доброто експресионистично кино. Но това е само краят на първия епизод. Палачите и офицерите от затвора заслужават кратка почивка, която камерата не забравя да заснеме – отиват до една масичка и пълнят чашите си с коняк за тост в чест на тържеството на смъртта. В това време трупът бива свален и отнесен на сигурно място, където ще бъде кремиран. Прахът му ще бъде разнесен от вятъра. За щастие предстоят още цели седем екзекуции! Фюрерът поглежда часовника си и се радва.
Когато на 5 септември дойдоха за мен, аз бях в дома си на улица Лудвигщрасе и работех над едни изчисления, които ми беше поръчал Хайзенберг преди седмици. От мига, когато на 20 юли радиото излъчи гласа на Хитлер, заявяващ, че превратът се е провалил и че благодарение на Провидението Фюрерът е жив, аз разбрах, че не ми остава много време. Слушах с нарастваща тревога последвалите новини: разстрелът на Щауфенберг и най-близките му приятели, подготовката на процесите в Народния съд и поредицата масови арести, които започнаха след това.
Макар да подозирах, че всеки момент ще дойде и моят ред, опитвах се да запазя спокойствие. Едва когато узнах за задържането на Хайни – Хайнрих фон Люц, мой приятел от детинство – осъзнах ясно, че часовете ми са преброени. Но какво можех да направя? Да избягам от Германия? Да се скрия? Да изчезна? Бяхме в най-тежките мигове на войната: беше невъзможно. Оставаше ми само без паника да чакам в най-добрия случай някой агент на СС или Гестапо да нахълта в дома ми. Както предчувствах, на копоите не им трябваше много време за да дойдат – сложиха ми белезници и незабавно бях отведен в Пльоцензее.
Фрайслер бе издал вече десетки смъртни присъди, когато на 3 февруари 1945 аз бях изправен пред Народния съд на улица Белвющрасе. На този ден обвиняемите щяхме да бъдем петима. Първият, който се яви пред съдията, беше Фабиен фон Шлабрендорф, адвокат и лейтенант от запаса, който беше изпълнявал функциите на свръзка между различните ръководители на съпротивата срещу нацистите. Бяха го заловили малко след 20 юли и оттогава го бяха държали в концлагерите Дахау и Фльосенбург. Както обикновено, Фрайслер го прекъсваше, за да се подиграе с обвиняемите, наричаше ни свине и предатели, и крещеше, че Германия можела да победи – да победи през 1945! – само ако успее да се отърве от измет като нас.
Тогава се случи нещо, което ако не бях видял с очите си, щях да помисля, че е измислица или чудо. Противовъздушната сирена започна да вие силно. Червена лампа светна в залата. Изведнъж тишината се превърна в ръмжене, а малко след това – в безкрайна поредица от експлозии, от които сградата на съда се тресеше. През тези месеци бомбардировките бяха станали част от всекидневието на Берлин, така че се опитахме да запазим присъствие на духа, докато всичко отмине. Не подозирахме, че това не е въздушно нападение като другите, а най-интензивната бомбардировка на съюзниците от началото на войната. Преди да разберем какво става, мощна бомба се стовари върху покрива на Народния съд. Облак от дим и прах нахлу в залата, сякаш вътре бе започнал да вали сняг. Гипсът падаше от стените като талк, но пораженията не изглеждаха големи. Оставаше само да чакаме съдията да поднови заседанието или да реши да го отложи за следващия ден. Тогава вдигнахме погледи: огромно парче камък бе паднало върху подиума, до него се търкаляше главата на съдията Роланд Фрайслер, разцепена на две, а река от кръв бе окъпала лицето му и смъртната присъда срещу Шлабрендорф. Освен него, никой друг не бе засегнат.
Охранителите в залата хукнаха навън да търсят лекар и след няколко минути се върнаха с дребен мъж във фрак, който се бе скрил от бомбите във входа на съда. Щом се приближи до трупа, лекарят каза, че нищо не може да се направи: Фрайслер бил загинал на място. Ние подсъдимите стояхме като онемели по местата си, а охраната ни гледаше с неприязън и се чудеше какво да прави. Тогава се чу силният глас на лекаря: „Отказвам! Няма да го направя. Съжалявам. Можете да ме арестувате, но няма да подпиша смъртния акт... Повикайте друг.” После разбрахме, че докторът е Ролф Шлайхер и че брат му Рюдигер, който работел в Института за авиационно регулиране, бил осъден на смърт от съдията преди няколко седмици.
След смъртта на Фрайслер процесът на няколко пъти бе отлаган. Съюзническите бомбардировки опустошаваха града. От март 1945 бях местен от затвор в затвор, докато една американска част не ни освободи малко след капитулацията. За разлика от по-голямата част от другарите и приятелите си, аз бях оцелял.
На 20 юли 1944 следобед една невероятна случайност бе спасила Хитлер. Ако втората бомба бе задействана от Щауфенберг, ако куфарчето беше по-близо до Фюрера, ако се беше получила верижна реакция, ако Щауфенберг още от начало се бе погрижил да застане по-близо до него... Сутринта на 3 февруари друга щастлива случайност спаси мен. Ако бях съден в друг ден, ако бомбардировката не бе започнала точно в този час, ако парчето камък беше паднало няколко сантиметра по-встрани, ако Фрайслер се бе навел или скрил... Още не знам доколко е възможно и нормално да се прави паралел между двете събития. Защо тогава, след толкова години, упорито свързвам подобни действия на случайността, които по начало нямат нищо общо? Защо продължавам да ги представям като свързани, сякаш са различни прояви на един и същ волеви акт? Защо не се примиря и не призная, че нищо не се крие зад тях, както нищо не се крие и зад човешките нещастия? Защо все още съм се вкопчил в идеите за късмет, участ и съдба?
Може би защото други, не по-малко ужасни съвпадения ме принудиха да напиша тези страници. Ако се осмелявам да свързвам привидно изолирани събития, като оцеляването на Хитлер и моето собствено оцеляване, то е защото никога по-рано човечеството не бе виждало толкова отблизо различните форми на ужаса. За разлика от други епохи, нашата бе белязана много по-силно от когато и да било от тези скрити послания, от тези прояви на неконтролируемото царство на хаоса. И тъй, искам да разкажа за случилото се през този век. Моят век. Моята версия за това как случайността управлява света и как ние, учените, напразно се опитваме да опитомим яростта й. Но това е и разказ за няколко живота: този, който аз съм изтърпял в течение на повече от осемдесет години, да, но и за живота на онези, които пак по силата на случайността са били до мен. Понякога ми харесва да мисля, че аз съм нишката в тези истории, че моето съществуване и моята памет – и следователно тези редове – са само проблясъци от една обширна и заплетена теория, способна да обясни връзките, които ни събраха. Може намерението ми да изглежда прекалено амбициозно, дръзко или дори откачено. Няма значение. Когато смъртта се е превърнала във всекидневен гост, когато си загубил напълно надежда и ти остава само пътят към небитието, тази е единствената задача, която може да придаде смисъл на дните ти.

Проф. Густав Линкс
Математик от Лайпцигския университет
10 ноември 1989

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Уникална книга,автора с право го сравняват с Умберто Еко.Браво,Колибри.Надявам се и вярвам,че ще издадете и други негови произведения.
Книгата и автора са на световно ниво! Браво на "Колибри" за издаването на този изключително интересен роман!. Направи ми лошо впечатление обаче различното изписване на едни и същи имена дори на една и съща страница, както и някои печатни грешки в книгата. Препоръка :Помислете за добър стилов редактор, а може би и за научен консултант за подобни издания - дори това да оскъпи книгата няма да разваля удоволствието от четенето още повече, че имаше и страници с объркана номерация след 380-та. Надявам се да издадете още нещо на Волпи и то скоро.Успех!!!

Оценка: +1

Много добра ! Удоволствие е да откриеш нова хубава книга. А останалите две от трилогията ? Благодаря ви - Пламен.

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-565-2
Купи
Цена
12.00 лв.
(16.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени