Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Лунен парк
Печатно издание
ISBN
978-954-529-529-4
Цена
5.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (0)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Страници
400
Превод
Мария Донева
Дата на издаване
21 ноември 2007

Лунен парк

Полуавтобиография, постмодерна история за духове, кошмар наяве, хорър – това са само някои от определенията за „Лунен парк“ – поредния блестящ роман на Брет Ийстън Елис. Героят му – самият Брет Ийстън Елис, е преживял ранна слава и ранно падение, след което се опитва да се възползва от втория шанс, даден му от съпругата му Джейн и сина му Роби. Но ето че на празника на Вси Светии започват да се случват странни неща – появява се автомобил, идентичен с този на починалия му баща, куклата на заварената му дъщеря се държи „особено“, домът му претърпява странни метаморфози, в града започват да изчезват момчета на възрастта на сина му, а в основата на всичко сякаш стои Патрик Бейтмън – героят убиец от „Американски психар“. Елис повежда епична битка с реалността, но и с жена си, семейния им терапевт и полицията, опитвайки се да ги убеди, че твърденията му не са плод на замаяния му от алкохол и дрога мозък. Романът изобилства от препратки към предишните творби на Елис и към някои полуистински, полуизмислени факти от живота му, комичното и свръхестественото се редуват в точно премерен ритъм, а напрежението не спада до последната страница.

За автора

Американският писател Брет Ийстън Елис (р. 1964) е автор на пет романа – „По-малко от нула“, „Правилата на привличането“, „Американски психар“, „Гламорама“ и „Лунен парк“, от които само последният още не е филмиран. Елис е считан за един от най-изтъкнатите представители на т. нар. „поколение Х“ – поколението на родените между шейсетте и осемдесетте години. Героите на романите му са обикновено преуспели егоистични и празни млади хора, които по своему страдат от участта си. Понякога наричат Елис нихилист, докато той самият се смята за моралист. Третият му роман, „Американски психар“, предизвиква истински скандал още преди да е публикуван и първото издателство, на което го предлага, го отказва заради… „мизогинията“ му! След излизането си през 1991 г. романът бързо придобива впечатляваща популярност и става култов бестселър, а през 2000 г. се появява и филмът на Мери Харон с Кристиан Бейл.

Още книги от автора
Откъс

БРЕТ ИЙСТЪН ЕЛИС
ЛУНЕН ПАРК

Като студент в колежа “Камдън”, Ню Хампшър, посещавах курсовете по авторско писане и през зимата на 1983 година произведох ръкописа, който впоследствие се превърна в романа “По-малко от нула”. В него подробно се описваше коледната ваканция на богат, отчужден, сексуално объркан младеж от колеж в Лос Анджелис – и по-специално в Бевърли Хилс, – както и всички веселби и запои, на които се е подвизавал, наркотиците, с които се е друсал, момичетата и момчетата, с които е правил секс, и приятелите му, които пасивно е наблюдавал как се оставят в лапите на наркозависимостта, проституцията и дълбоката апатия; дните неусетно преминаваха във влачене по плажни клубове с красиви блондинки в лъскави премени, надрусани до козирката с нембутал; нощите чезнеха във ВИП-стаите на модните клубове и в смъркане на кокаин по масите до витрините на “Спаго”. Романът произнасяше присъда не само над начина на живот, който добре познавах, а – казано доста бомбастично – и над осемдесетте години на двайсетия век по времето на президента Рейгън и, макар косвено, над съвременната западна цивилизация като цяло. Преподавателят ми също остана убеден в това и след обичайните забележки и поправки (бях го писал набързо по време на двумесечен гуляй с метамфетамини на пода в стаята ми в Л.А.) го предаде на своя импресарио и издател и двамата решиха да го придвижат за публикуване (издателят с известна неохота – един от членовете на редколегията възразил с думите: “Щом като се намират читатели на подобни романчета за смъркане на кокаин и зомбирани наркомани, да го издадем, по дяволите!”), а аз ги наблюдавах и в душата ми се бореха страх и благоговение, примесени с вълнение от факта, че от студентско съчинение ръкописът ми се трансформира в бестселър с лъскава твърда корица, отразяващ духа на времето, че се превежда на двайсет и пет чужди езика и че се превръща във високобюджетен холивудски филм – и всичко това за по-малко от осемнайсет месеца. А през втората половина на 1985 година, само четири месеца след излизането му, се случиха три неща едновременно: станах богат и следователно – независим, спечелих безумно голяма известност и, което бе най-важно за мен, отървах се от опеката на баща си.
Той бе спечелил голяма част от парите си по времето на Рейгън в резултат на спекулативни сделки на пазара с недвижими имоти, а свободата от спечеленото състояние го правеше все по-несигурен. Ала баща ми винаги си е бил проблемен – нехаен, зависим, пияница, суетен, раздразнителен, параноичен – и дори след развода (по настояване на майка ми), когато нямах и двайсет години, той продължи да контролира и властва над семейството ни (което включваше и двете ми по-малки сестри) по финансови въпроси (адвокатите водеха безкрайни спорове за издръжката и поддържането на децата). Целта му бе да ни отслаби, да ни накара да мислим, че не поведението му, а самите ние сме виновни за нежеланието си да го приемем отново в живота си и това се бе превърнало в негова мисия, в истинска война срещу нас. След бурни протести той се изнесе от дома ни на “Шърман Оукс” и се премести на “Нюпорт Бийч”, а гневът му продължаваше да тегне над мирното ни съществуване в Южна Калифорния; дните ни лениво преминаваха край басейна под безжалостно ясното и слънчево небе, ние безцелно се скитахме из изложбената зала и излизахме на безкрайни разходки с кола под люшкащите се палмови дървета, водехме непринудени разговори за филмовата музика на Флийтуд Мак и “Ийгълс”, ала всички предимства от факта, че растях тъкмо по това време и на това място, бяха помрачени от неговото невидимо присъствие. Този спокоен начин на живот, изпълнен с волност и безгрижие, не донесе облекчение на баща ми. Той си остана заклещен в лапите на слабоумна ярост въпреки привидно улегналото му битие. И тъкмо поради тази причина усещахме света като заплаха за нас по един неопределен и абстрактен начин; не можехме да се измъкнем от това си усещане – картата ни бе изчезнала, компасът ни бе разтрошен на малки парченца, ние се бяхме изгубили. Още съвсем млади, сестрите ми и аз открихме тъмната страна на живота. Поведението на баща ми ни караше да мислим, че на света му липсва логическо начало и че в хаоса хората бяха обречени, а осъзнаването на този факт помрачаваше всяко наше начинание. Така баща ми се оказа единствената причина, поради която бях принуден да избягам в колежа в Ню Хампшър и да не остана в Л.А. с моята приятелка, където можех да се запиша в Южнокалифорнийския университет, както направиха повечето от съучениците ми от частното училище в околностите на Сан Фернандо Вали. Това бе отчаян план от моя страна. Ала беше твърде късно. Баща ми бе помрачил възприятията ми за света, а неговият присмех и саркастичното му отношение към всичко наоколо продължаваше да тегне над цялата ми същност. Колкото и да исках да избягам от влиянието му, не успявах да го сторя. То бе проникнало дълбоко в мен и бе формирало мъжа, в когото се превръщах. Ако някога съм хранел някакъв оптимизъм, той се беше изпарил под натиска на баща ми. Болезнено усещах как физическата ми отдалеченост от него не променя нищо и през първата година в “Камдън” тревогата и потиснатостта буквално ме парализираха. Онова, което най-много ненавиждах у баща ми, бе, че тъкмо болката, която той ми беше причинил – и психическа, и физическа, – бе причината, поради която станах писател. (Допълнителен факт: той биеше дори кучето ни.)
Тъй като не вярваше в писателския ми талант, баща ми настояваше да завърша бизнес в Южнокалифорнийския университет (балът ми беше нисък, затова пък той имаше връзки), въпреки моето желание да уча на възможно най-отдалеченото от него в географско отношение място – в училище по изкуствата, – и надвиках крясъците му, с което не дадох никакъв шанс на курсовете по бизнес. В Мейн не открих онова, което ми бе нужно, затова избрах “Камдън” – неголям разкрепостен колеж за изкуства, сгушен в пасторалните възвишения на Ню Хампшър. Баща ми, разбира се, побесня и отказа да плаща за обучението ми. Ала дядо ми, срещу когото по същото време синът му бе завел съдебен процес за някакви пари и делото бе тъй неясно и забъркано, че все още не знам как и защо е било започнато, ми даде едно рамо и покри разходите ми. Дълбоко съм убеден, че причината, поради която моят дядо плати безумно високите такси, имаше нещо общо с непреодолимото му желание да направи напук на баща ми, което напълно му се удаде. Когато в края на 1982 година започнах занятия в “Камдън”, двамата с баща ми престанахме да си говорим, което бе огромно облекчение за мен. Мълчанието помежду ни продължи до излизането на “По-малко от нула” – първият ми роман, който спечели широка известност. Поради тази причина неговото отрицателно и неодобрително отношение към мен коренно се промени и, колкото и да е странно, той ме прие с овации, което ме накара да го възненавидя още повече. Баща ми ме беше създал, беше гледал критично на мен, беше съсипал душевността ми, а после, след като наново бях открил смисъла на битието, се бе превърнал в горд татко-самохвалко, който се опитваше да влезе отново в живота ми, и всичко това – само за няколко дни. Чувствах се съсипан, но успях да се овладея някак си с помощта на прясно извоюваната си независимост. Не приемах телефонните разговори и поканите за посещение, отказвах каквито и да е контакти с него, ала от това не ми ставаше по-леко; поведението ми не ми носеше чувство за удовлетвореност. Макар да бях ударил джакпота, продължавах да се чувствам бедняк. Затова се хвърлих в новия живот, който ми се предлагаше, макар че като доста нахакано и рационално хлапе, израснало в Л.А., трябваше да проявя повече съобразителност.

БРЕТ ИЙСТЪН ЕЛИС
ЛУНЕН ПАРК

Като студент в колежа “Камдън”, Ню Хампшър, посещавах курсовете по авторско писане и през зимата на 1983 година произведох ръкописа, който впоследствие се превърна в романа “По-малко от нула”. В него подробно се описваше коледната ваканция на богат, отчужден, сексуално объркан младеж от колеж в Лос Анджелис – и по-специално в Бевърли Хилс, – както и всички веселби и запои, на които се е подвизавал, наркотиците, с които се е друсал, момичетата и момчетата, с които е правил секс, и приятелите му, които пасивно е наблюдавал как се оставят в лапите на наркозависимостта, проституцията и дълбоката апатия; дните неусетно преминаваха във влачене по плажни клубове с красиви блондинки в лъскави премени, надрусани до козирката с нембутал; нощите чезнеха във ВИП-стаите на модните клубове и в смъркане на кокаин по масите до витрините на “Спаго”. Романът произнасяше присъда не само над начина на живот, който добре познавах, а – казано доста бомбастично – и над осемдесетте години на двайсетия век по времето на президента Рейгън и, макар косвено, над съвременната западна цивилизация като цяло. Преподавателят ми също остана убеден в това и след обичайните забележки и поправки (бях го писал набързо по време на двумесечен гуляй с метамфетамини на пода в стаята ми в Л.А.) го предаде на своя импресарио и издател и двамата решиха да го придвижат за публикуване (издателят с известна неохота – един от членовете на редколегията възразил с думите: “Щом като се намират читатели на подобни романчета за смъркане на кокаин и зомбирани наркомани, да го издадем, по дяволите!”), а аз ги наблюдавах и в душата ми се бореха страх и благоговение, примесени с вълнение от факта, че от студентско съчинение ръкописът ми се трансформира в бестселър с лъскава твърда корица, отразяващ духа на времето, че се превежда на двайсет и пет чужди езика и че се превръща във високобюджетен холивудски филм – и всичко това за по-малко от осемнайсет месеца. А през втората половина на 1985 година, само четири месеца след излизането му, се случиха три неща едновременно: станах богат и следователно – независим, спечелих безумно голяма известност и, което бе най-важно за мен, отървах се от опеката на баща си.
Той бе спечелил голяма част от парите си по времето на Рейгън в резултат на спекулативни сделки на пазара с недвижими имоти, а свободата от спечеленото състояние го правеше все по-несигурен. Ала баща ми винаги си е бил проблемен – нехаен, зависим, пияница, суетен, раздразнителен, параноичен – и дори след развода (по настояване на майка ми), когато нямах и двайсет години, той продължи да контролира и властва над семейството ни (което включваше и двете ми по-малки сестри) по финансови въпроси (адвокатите водеха безкрайни спорове за издръжката и поддържането на децата). Целта му бе да ни отслаби, да ни накара да мислим, че не поведението му, а самите ние сме виновни за нежеланието си да го приемем отново в живота си и това се бе превърнало в негова мисия, в истинска война срещу нас. След бурни протести той се изнесе от дома ни на “Шърман Оукс” и се премести на “Нюпорт Бийч”, а гневът му продължаваше да тегне над мирното ни съществуване в Южна Калифорния; дните ни лениво преминаваха край басейна под безжалостно ясното и слънчево небе, ние безцелно се скитахме из изложбената зала и излизахме на безкрайни разходки с кола под люшкащите се палмови дървета, водехме непринудени разговори за филмовата музика на Флийтуд Мак и “Ийгълс”, ала всички предимства от факта, че растях тъкмо по това време и на това място, бяха помрачени от неговото невидимо присъствие. Този спокоен начин на живот, изпълнен с волност и безгрижие, не донесе облекчение на баща ми. Той си остана заклещен в лапите на слабоумна ярост въпреки привидно улегналото му битие. И тъкмо поради тази причина усещахме света като заплаха за нас по един неопределен и абстрактен начин; не можехме да се измъкнем от това си усещане – картата ни бе изчезнала, компасът ни бе разтрошен на малки парченца, ние се бяхме изгубили. Още съвсем млади, сестрите ми и аз открихме тъмната страна на живота. Поведението на баща ми ни караше да мислим, че на света му липсва логическо начало и че в хаоса хората бяха обречени, а осъзнаването на този факт помрачаваше всяко наше начинание. Така баща ми се оказа единствената причина, поради която бях принуден да избягам в колежа в Ню Хампшър и да не остана в Л.А. с моята приятелка, където можех да се запиша в Южнокалифорнийския университет, както направиха повечето от съучениците ми от частното училище в околностите на Сан Фернандо Вали. Това бе отчаян план от моя страна. Ала беше твърде късно. Баща ми бе помрачил възприятията ми за света, а неговият присмех и саркастичното му отношение към всичко наоколо продължаваше да тегне над цялата ми същност. Колкото и да исках да избягам от влиянието му, не успявах да го сторя. То бе проникнало дълбоко в мен и бе формирало мъжа, в когото се превръщах. Ако някога съм хранел някакъв оптимизъм, той се беше изпарил под натиска на баща ми. Болезнено усещах как физическата ми отдалеченост от него не променя нищо и през първата година в “Камдън” тревогата и потиснатостта буквално ме парализираха. Онова, което най-много ненавиждах у баща ми, бе, че тъкмо болката, която той ми беше причинил – и психическа, и физическа, – бе причината, поради която станах писател. (Допълнителен факт: той биеше дори кучето ни.)
Тъй като не вярваше в писателския ми талант, баща ми настояваше да завърша бизнес в Южнокалифорнийския университет (балът ми беше нисък, затова пък той имаше връзки), въпреки моето желание да уча на възможно най-отдалеченото от него в географско отношение място – в училище по изкуствата, – и надвиках крясъците му, с което не дадох никакъв шанс на курсовете по бизнес. В Мейн не открих онова, което ми бе нужно, затова избрах “Камдън” – неголям разкрепостен колеж за изкуства, сгушен в пасторалните възвишения на Ню Хампшър. Баща ми, разбира се, побесня и отказа да плаща за обучението ми. Ала дядо ми, срещу когото по същото време синът му бе завел съдебен процес за някакви пари и делото бе тъй неясно и забъркано, че все още не знам как и защо е било започнато, ми даде едно рамо и покри разходите ми. Дълбоко съм убеден, че причината, поради която моят дядо плати безумно високите такси, имаше нещо общо с непреодолимото му желание да направи напук на баща ми, което напълно му се удаде. Когато в края на 1982 година започнах занятия в “Камдън”, двамата с баща ми престанахме да си говорим, което бе огромно облекчение за мен. Мълчанието помежду ни продължи до излизането на “По-малко от нула” – първият ми роман, който спечели широка известност. Поради тази причина неговото отрицателно и неодобрително отношение към мен коренно се промени и, колкото и да е странно, той ме прие с овации, което ме накара да го възненавидя още повече. Баща ми ме беше създал, беше гледал критично на мен, беше съсипал душевността ми, а после, след като наново бях открил смисъла на битието, се бе превърнал в горд татко-самохвалко, който се опитваше да влезе отново в живота ми, и всичко това – само за няколко дни. Чувствах се съсипан, но успях да се овладея някак си с помощта на прясно извоюваната си независимост. Не приемах телефонните разговори и поканите за посещение, отказвах каквито и да е контакти с него, ала от това не ми ставаше по-леко; поведението ми не ми носеше чувство за удовлетвореност. Макар да бях ударил джакпота, продължавах да се чувствам бедняк. Затова се хвърлих в новия живот, който ми се предлагаше, макар че като доста нахакано и рационално хлапе, израснало в Л.А., трябваше да проявя повече съобразителност.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-529-4
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени