Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Американски психар
Печатно издание
ISBN
978-954-529-528-7
Цена
14.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (0)
Мнения (3)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
390 гр.
Страници
516
Превод
Георги Шарабов
Дата на издаване
20 ноември 2007

Американски психар

„Американски психар“ ни представя две години от живота на двайсет и шест годишния банкер Патрик Бейтмън – високообразован и напълно бездуховен млад човек, ненадминат специалист по модно облекло, редовен посетител на нюйоркските шикозни заведения, любител на изисканите питиета, наркотиците и порнофилмите, фин познавач на попмузиката, прототип на съвременния антигерой, самопровъзгласил се за сериен убиец и антропофаг. След поредната вечер, прекарана в иначе блестящо написани безсмислени ресторантски разговори, Бейтмън се забавлява, като изнасилва млади жени и убива когото свари, след което изяжда част от жертвите си сготвени или натюр. Романът често е схващан като сатира на юпи-културата и това би било възможно тълкуване, ако еротичните сцени и сцените на насилие не бяха повече от нормалното за подобен вид критическа литература и ако описанията им не се отличаваха с гротесков натурализъм, който препраща по-скоро към любимите на Бейтмън порнокасети и към филмите на Тарантино, отколкото към романите на Томас Харис. Впрочем никой от обкръжението на Бейтман не подозира за „страничната му дейност“, а адвокатът му, пред когото той, така да се каже, се изповядва, отказва да му повярва. Читателят също се пита кое е истина и кое плод на отегченото въображение на свръхзадоволения американски финансист. Но както и да си отговори, ще му остане удоволствието от майсторското перо на Елис, от искрящите от хумор диалози и, разбира се, от напрегнатото очакване на развръзката.

За автора

Американският писател Брет Ийстън Елис (р. 1964) е автор на пет романа – „По-малко от нула“, „Правилата на привличането“, „Американски психар“, „Гламорама“ и „Лунен парк“, от които само последният още не е филмиран. Елис е считан за един от най-изтъкнатите представители на т. нар. „поколение Х“ – поколението на родените между шейсетте и осемдесетте години. Героите на романите му са обикновено преуспели егоистични и празни млади хора, които по своему страдат от участта си. Понякога наричат Елис нихилист, докато той самият се смята за моралист. Третият му роман, „Американски психар“, предизвиква истински скандал още преди да е публикуван и първото издателство, на което го предлага, го отказва заради… „мизогинията“ му! След излизането си през 1991 г. романът бързо придобива впечатляваща популярност и става култов бестселър, а през 2000 г. се появява и филмът на Мери Харон с Кристиан Бейл.

Още книги от автора
Откъс

БРЕТ ИЙСТЪН ЕЛИС
АМЕРИКАНСКИ ПСИХАР

- Аз съм находчив – говори си Прайс. – Творческа личност съм, млад, безскрупулен, адски навит, адски печен. Накратко казано, обществото не може да си позволи да ме изгуби. Аз съм част от актива му.
Поуспокоява се, продължава да зяпа през мръсния прозорец на таксито, загледан може би в думата СТРАХ, изпръскана с червен спрей върху фасадата на “Макдоналдс” на ъгъла на Четвърта улица и Седмо авеню.
- Абе, както и да го сучеш, факт си е, че на никой не му дреме за бачкането, всеки си мрази работата и аз мразя моята, а и ти си ми казвал, че ненавиждаш твоята. Обаче какво да правя? Да се върна в Лос Анджелис ли? Няма да стане. Затова ли се преместих от Калифорнийския университет в Станфърд? Та мисълта ми е само аз ли смятам, че не печелим достатъчно пари?
Като във филм отнякъде изскача друг автобус и друга реклама на “Клетниците” скрива думата – определено не е предишният автобус, защото на тази реклама някой е написал ПУТКА върху лицето на Епонин. Тим си ги реди, без много да му мисли.
– Тук имам собствен апартамент. Имам си и жилище в Хамптънс, мамка му.
- Родители, копеле. Родители трябват.
- Изплащам си им го. Абе дай му жега на това шибано радио – подхвърля той между другото на шофьора, от говорителите все още гърми парче на “Кристалс”.
- Не може повече – май отвръща таксиджията.
Тимъти не го и поглежда, ами продължава раздразнено:
- Само да сложат блаупунктове в такситата, и оставам да живея в тоя град. Защо не инсталират О Де Ем Три или О Де Це Две, или някоя друга стереосистема, а? – Тонът му става по-кротък. – Една от двете. Хипарска работа, приятелче, много хипарска.
Сваля от врата си слушалките на уокмена, който изглежда скъп, и подхваща:
- Ама наистина, така мразя да се оплаквам – и от боклуците, и от болестите, и от този мръсен град, който е абсолютна кочина, и ти го знаеш, и аз го знам... – не спира да нарежда той, докато отваря новото си куфарче от телешка кожа, което си е купил от “Д. Ф. Сандърс”.  Слага уокмена вътре до мобилния “Панасоник” (преди имаше “НЕК 9000 Порта”) и измъква днешен вестник. – Глей сега какво има в един-единствен брой... ммм... удушени фотомодели, бебета, хвърлени от покрива, убити деца в метрото, митинг на комунисти, очистен бос на мафията, някакви нацисти... – разлиства страниците с настървение – ... бейзболисти, хванали СПИН, пак някакви мафиотски лайна, бездомници, всякакви маниаци, педерасти мрат като мухи по улиците, жени износват чужди деца, отлага се представление на някаква сапунена опера, хлапетии нахлули в зоопарк и изгорили живи сума ти животни, като преди това ги измъчвали, пак нацисти... и най-смешното е, че всичко това става в този град, не някъде другаде, а точно тук... о, чакай, я виж, още има за нацистите, безизходица, задръстване, някакви търговци на бебета, на черно, разбира се, заразени със СПИН бебета, къща, рухнала върху дете, а – срутил се и един мост...
Гласът му внезапно секва, той впива поглед в един просяк на ъгъла на Втора и Пето авеню, поема дълбоко дъх и казва тихо:
- Двайсет и четвъртият, който виждам днес. Все си ги броя.
След малко, без да се обръща назад, пита:
- Защо не носиш онзи тъмносин блейзер със сивите панталони?
Прайс е облечен във вълнен костюм с копринени нишки от “Ерменегилдо Зеня”, памучна риза с френски ръкавели от “Айк Бехар”,  копринена вратовръзка от “Ралф Лоран” и кожени патъци от “Фратели Росети”.  Очите му са забити в днешния брой на “Поуст”.  Чете някаква история – средна хубост – за двама души, изчезнали по време на празненство на борда на яхтата на полуизвестна нюйоркска знаменитост, докато корабчето обикаляло острова. Единствените следи били пръски съсирена кръв и три счупени чаши за шампанско. Полицията подозира, че става въпрос за жестоко убийство, а резки и драскотини по палубата навеждат на предположението, че е било извършено с мачете. Трупове не са открити. Заподозрени няма. Прайс се запи днес още от обед, не се спря и докато играеха скуош, а в “При Хари” – на три уискита “Джей енд Би”,  разредени с вода, продължи да боботи далеч по-интересни неща за сметката на Фишер, с която се занимава Пол Оуен. Няма да млъкне този Прайс.
- Болести! – възкликва той и лицето му се сгърчва от болка. – Сега пък пробутват теорията, че щом можеш да хванеш СПИН чрез секс с някой заразен, значи можеш да хванеш всичко, независимо дали е вирусно, или не – и болестта на Алцхаймер, и мускулна дистрофия, и хемофилия, левкемия, анорексия, диабет, рак, прогресивна склероза, цистит, че и дислексия, представяш ли си – заради една пичка...
- Не съм много сигурен, приятелче, ама мисля, че дислексията не е заразна.
- Абе кой ти знае! Ония като не знаят, иди го докажи.
На тротоара отвън черни охранени гълъби се бият за останки от хот-дог пред кафенето “Грейс Папая”,  зяпат ги няколко травестити, а полицейска патрулна кола пълзи безшумно срещу движението в еднопосочна улица; сивото небе се е снишило, в едно такси, блокирано от задръстването отсреща, някакъв образ, които прилича на Луис Карутърс, маха с ръка на Тимъти, но Тимъти не му отвръща и онзи – със зализана назад коса, тиранти и очила с рогови рамки – разбира, че се е припознал, и пак се вторачва във вестника си “Ю Ес Ей Тудей”.  По-надолу на тротоара грозновата бездомна старица се опитва да разгони с камшик гълъбите, които не й обръщат внимание и продължават да се кълват за останките от хот-дога, а полицейската кола хлътва в един подземен паркинг.
- И тъкмо когато вече си започнал искрено и изцяло да приемаш живота, какъвто е, когато тялото ти някак се е настроило към тази лудост и всичко ти изглежда смислено и точно, ще се намери някоя побъркана бездомна негърка, на която всъщност й се иска – слушаш ли ме, Бейтмън, – иска й се, разбираш ли, да си живее по улиците, ето по тези улици, виждаш ли ги – сочи той с ръка, – а пък кметът ни не иска и да знае, не иска да остави проклетата кучка да прави каквото й скимне – айде стига бе! – защото, ако я оставиш да пукне в студа, да се отърве от самоналожената си мизерия, ето че се връщаш там, откъдето си започнал, объркан и прецакан... номер двайсет и четири, хлъц, двайсет и пет... Кои ще бъдат у Ивлин? Чакай, сам мога да се досетя... – вдига ръка с безупречен маникюр – Ашли, Кортни, Мълдуин, Марина, Чарлс... Познах ли дотук? Може би и някой от “артистичните” приятели на Ивлин от прехваления Ийст Вилидж. Нали ги знаеш – все я питат дали има хубаво бяло сухо шардоне... – Плясва се с ръка по челото, затваря очи и започва да мрънка през зъби. – Край, писна ми. Зарязвам Мередит. Прекалява с усилията си да ме накара да я харесвам. Чупирам се. Не мога да разбера защо чак сега усетих, че се държи като водеща на телевизионно състезание... Двайсет и шест, двайсет и седем... Обяснявам й, че съм чувствителен. Казах й, че катастрофата с “Чалънджър” направо ме е срутила – какво повече иска? Етичен съм, търпелив, животът ми напълно ме удовлетворява и съм оптимист за бъдещето... Не си ли и ти такъв?

БРЕТ ИЙСТЪН ЕЛИС
АМЕРИКАНСКИ ПСИХАР

- Аз съм находчив – говори си Прайс. – Творческа личност съм, млад, безскрупулен, адски навит, адски печен. Накратко казано, обществото не може да си позволи да ме изгуби. Аз съм част от актива му.
Поуспокоява се, продължава да зяпа през мръсния прозорец на таксито, загледан може би в думата СТРАХ, изпръскана с червен спрей върху фасадата на “Макдоналдс” на ъгъла на Четвърта улица и Седмо авеню.
- Абе, както и да го сучеш, факт си е, че на никой не му дреме за бачкането, всеки си мрази работата и аз мразя моята, а и ти си ми казвал, че ненавиждаш твоята. Обаче какво да правя? Да се върна в Лос Анджелис ли? Няма да стане. Затова ли се преместих от Калифорнийския университет в Станфърд? Та мисълта ми е само аз ли смятам, че не печелим достатъчно пари?
Като във филм отнякъде изскача друг автобус и друга реклама на “Клетниците” скрива думата – определено не е предишният автобус, защото на тази реклама някой е написал ПУТКА върху лицето на Епонин. Тим си ги реди, без много да му мисли.
– Тук имам собствен апартамент. Имам си и жилище в Хамптънс, мамка му.
- Родители, копеле. Родители трябват.
- Изплащам си им го. Абе дай му жега на това шибано радио – подхвърля той между другото на шофьора, от говорителите все още гърми парче на “Кристалс”.
- Не може повече – май отвръща таксиджията.
Тимъти не го и поглежда, ами продължава раздразнено:
- Само да сложат блаупунктове в такситата, и оставам да живея в тоя град. Защо не инсталират О Де Ем Три или О Де Це Две, или някоя друга стереосистема, а? – Тонът му става по-кротък. – Една от двете. Хипарска работа, приятелче, много хипарска.
Сваля от врата си слушалките на уокмена, който изглежда скъп, и подхваща:
- Ама наистина, така мразя да се оплаквам – и от боклуците, и от болестите, и от този мръсен град, който е абсолютна кочина, и ти го знаеш, и аз го знам... – не спира да нарежда той, докато отваря новото си куфарче от телешка кожа, което си е купил от “Д. Ф. Сандърс”.  Слага уокмена вътре до мобилния “Панасоник” (преди имаше “НЕК 9000 Порта”) и измъква днешен вестник. – Глей сега какво има в един-единствен брой... ммм... удушени фотомодели, бебета, хвърлени от покрива, убити деца в метрото, митинг на комунисти, очистен бос на мафията, някакви нацисти... – разлиства страниците с настървение – ... бейзболисти, хванали СПИН, пак някакви мафиотски лайна, бездомници, всякакви маниаци, педерасти мрат като мухи по улиците, жени износват чужди деца, отлага се представление на някаква сапунена опера, хлапетии нахлули в зоопарк и изгорили живи сума ти животни, като преди това ги измъчвали, пак нацисти... и най-смешното е, че всичко това става в този град, не някъде другаде, а точно тук... о, чакай, я виж, още има за нацистите, безизходица, задръстване, някакви търговци на бебета, на черно, разбира се, заразени със СПИН бебета, къща, рухнала върху дете, а – срутил се и един мост...
Гласът му внезапно секва, той впива поглед в един просяк на ъгъла на Втора и Пето авеню, поема дълбоко дъх и казва тихо:
- Двайсет и четвъртият, който виждам днес. Все си ги броя.
След малко, без да се обръща назад, пита:
- Защо не носиш онзи тъмносин блейзер със сивите панталони?
Прайс е облечен във вълнен костюм с копринени нишки от “Ерменегилдо Зеня”, памучна риза с френски ръкавели от “Айк Бехар”,  копринена вратовръзка от “Ралф Лоран” и кожени патъци от “Фратели Росети”.  Очите му са забити в днешния брой на “Поуст”.  Чете някаква история – средна хубост – за двама души, изчезнали по време на празненство на борда на яхтата на полуизвестна нюйоркска знаменитост, докато корабчето обикаляло острова. Единствените следи били пръски съсирена кръв и три счупени чаши за шампанско. Полицията подозира, че става въпрос за жестоко убийство, а резки и драскотини по палубата навеждат на предположението, че е било извършено с мачете. Трупове не са открити. Заподозрени няма. Прайс се запи днес още от обед, не се спря и докато играеха скуош, а в “При Хари” – на три уискита “Джей енд Би”,  разредени с вода, продължи да боботи далеч по-интересни неща за сметката на Фишер, с която се занимава Пол Оуен. Няма да млъкне този Прайс.
- Болести! – възкликва той и лицето му се сгърчва от болка. – Сега пък пробутват теорията, че щом можеш да хванеш СПИН чрез секс с някой заразен, значи можеш да хванеш всичко, независимо дали е вирусно, или не – и болестта на Алцхаймер, и мускулна дистрофия, и хемофилия, левкемия, анорексия, диабет, рак, прогресивна склероза, цистит, че и дислексия, представяш ли си – заради една пичка...
- Не съм много сигурен, приятелче, ама мисля, че дислексията не е заразна.
- Абе кой ти знае! Ония като не знаят, иди го докажи.
На тротоара отвън черни охранени гълъби се бият за останки от хот-дог пред кафенето “Грейс Папая”,  зяпат ги няколко травестити, а полицейска патрулна кола пълзи безшумно срещу движението в еднопосочна улица; сивото небе се е снишило, в едно такси, блокирано от задръстването отсреща, някакъв образ, които прилича на Луис Карутърс, маха с ръка на Тимъти, но Тимъти не му отвръща и онзи – със зализана назад коса, тиранти и очила с рогови рамки – разбира, че се е припознал, и пак се вторачва във вестника си “Ю Ес Ей Тудей”.  По-надолу на тротоара грозновата бездомна старица се опитва да разгони с камшик гълъбите, които не й обръщат внимание и продължават да се кълват за останките от хот-дога, а полицейската кола хлътва в един подземен паркинг.
- И тъкмо когато вече си започнал искрено и изцяло да приемаш живота, какъвто е, когато тялото ти някак се е настроило към тази лудост и всичко ти изглежда смислено и точно, ще се намери някоя побъркана бездомна негърка, на която всъщност й се иска – слушаш ли ме, Бейтмън, – иска й се, разбираш ли, да си живее по улиците, ето по тези улици, виждаш ли ги – сочи той с ръка, – а пък кметът ни не иска и да знае, не иска да остави проклетата кучка да прави каквото й скимне – айде стига бе! – защото, ако я оставиш да пукне в студа, да се отърве от самоналожената си мизерия, ето че се връщаш там, откъдето си започнал, объркан и прецакан... номер двайсет и четири, хлъц, двайсет и пет... Кои ще бъдат у Ивлин? Чакай, сам мога да се досетя... – вдига ръка с безупречен маникюр – Ашли, Кортни, Мълдуин, Марина, Чарлс... Познах ли дотук? Може би и някой от “артистичните” приятели на Ивлин от прехваления Ийст Вилидж. Нали ги знаеш – все я питат дали има хубаво бяло сухо шардоне... – Плясва се с ръка по челото, затваря очи и започва да мрънка през зъби. – Край, писна ми. Зарязвам Мередит. Прекалява с усилията си да ме накара да я харесвам. Чупирам се. Не мога да разбера защо чак сега усетих, че се държи като водеща на телевизионно състезание... Двайсет и шест, двайсет и седем... Обяснявам й, че съм чувствителен. Казах й, че катастрофата с “Чалънджър” направо ме е срутила – какво повече иска? Етичен съм, търпелив, животът ми напълно ме удовлетворява и съм оптимист за бъдещето... Не си ли и ти такъв?

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
все пак, ако имате възможност, прочетете я в оригинал, защото специално тук е важно не какво се случва, а как е описано... а изказът на Елис е абсолютно уникален и на доста места се губи в превода
Книгата е уникална. Трябва да се прочете поне два пъти, за да се разбере смисъла й. Патрик Бейтмън е персонаж, който влиза дълбоко в мозъка ти и достига до най-мрачните кътчета на човешкото съзнание. Велик герой. Колкото до облеклото, то е съвсем нормално за елита на Щатите през 80-те години на 20 век.

Оценка: +1

Феноменално парче, въпреки че си плаче за редакторска намеса, защото голяма част от повествованието е абсолютно нередактирано. Иначе говорим за истинска класика - материализмът на 80-те години на миналия век се повтаря и през последните години, което показва актуалността и непреходността (бла бла) на произведението. Препоръка: Не следвайте съветите на Бейтмън за съчетаване на облеклото, обувките и аксесоарите, защото повечето са пълна измишльотина.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-528-7
изчерпана
Цена
14.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени