Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Маслиновият лабиринт
Печатно издание
ISBN
978-954-529-390-0
Цена
5.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
290 гр.
Страници
255
Превод
Катя Диманова
Дата на издаване
20 ноември 2007

Маслиновият лабиринт

„Маслиновият лабиринт“ е втората книга от великолепната пародийна поредица черни полицейски романи, в която издателство „Колибри“ отново среща читателите си с неподправения хумор и сатиричното перо на Мендоса. Първият роман („Загадката на омагьосаната крипта“, „Колибри“, 2006 г.) въвежда главния герой – невзрачен и смешен инспектор без име, който сам разказва невероятните си премеждия. Престъпното му минало и житейските превратности са причина за попадането му в лудница, откъдето комисар Флорес го измъква тайно, за да може безименният инспектор да вади вместо него кестените от огъня при разрешаването на поредното престъпление.

„Маслиновият лабиринт“ излиза през 1982 г. и претърпява множество издания. И тук, както и в цялото си творчество, Едуардо Мендоса разказва с бликащо въображение и безкрайно развлекателно една заплетена история за убийства и тайнствени престъпни групи на фона на живописна картина на обществения и икономическия живот в Испания отпреди няколко десетилетия.

Интелигентната ирония, сатирата и абсурдните комични ситуации ще осигурят на читателя много забавни часове.

За автора

Едуардо Мендоса (1943) е едно от големите имена в съвременната литература на Испания. Юрист по образование, той работи дълги години и като преводач, а първите си стъпки в литературата прави през 1975 г. Неизменно съпътстван от успеха, той вече е автор на 14 романа, студии и театрални творби. Творчеството му се отличава с характерен език, неподражаемо преливане на стилове и художествени похвати, актуална тематика. Многобройните литературни награди, на които е носител, са безспорно признание за талантливото му перо.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

ЕДУАРДО МЕНДОСА
МАСЛИНОВИЯТ ЛАБИРИНТ

ЗА ТОВА КАК И ОТ КОГО БЯХ ОТВЛЕЧЕН

– Уважаеми пътници, от името на командира на еки­пажа Флипо, който, между другото, днес се завръща на работа след скорошна операция на перде на окото, ви поз­дравяваме с добре дошли на борда на полет 404 за Мадрид и ви желаем приятно пътуване. Ще летим приблизително петдесет минути, на височина... и т.н., и т.н.
По-съобразителни от мен, неколцината пътници, ползващи в този час услугите на „въздушния мост“, за­копчаха предпазните си колани и прибраха зад ухо фасо­вете на току-що загасените си цигари. Моторите забум­тяха и самолетът потегли с обезпокоително клатушкане, което ме накара да се замисля какви ли ще ги върши във въздушното пространство на Испания, след като се движи така по земята. Надзърнах през прозореца, за да видя дали вече не сме се озовали като по чудо в Мадрид, ала раз­личих само смътните очертания на терминала на летище Ел Прат, които отстъпваха назад в мрака и не ми остана нищо друго, освен да се запитам онова, което вероятно някой по-нетърпелив читател вече се пита, т.е. какво тър­си безделник като мен във въпросния „въздушен мост“, по какви дела съм се запътил към столицата на кралството и защо описвам толкова обстоятелствено голготата, на ко­ято ежедневно се подлагат хиляди испанци. Отговорът е, че точно в Мадрид започна едно от най-опасните, заплетени, а за онзи, който успее да извлече полза от настоящия разказ, и най-поучителни премеждия в моя бурен живот. Макар че ако кажа, че всичко е започнало от самолета, бих изневерил на истината, тъй като събитията тръгнаха да се развиват още предишната нощ и следователно това е датата, към която, погледнато строго хронологически, би следвало да отнеса началото на моите тревоги.
През ония дни пролетта вече бе дошла на северното полукълбо, където се намирах, и с разпукването на пър­вите зелени пъпки доктор Суграниес, чиито задълбочени медицински познания, всепризнати ръководни умения и безукорни дисциплинарни заложби съжителстваха с не­съответстваща на споменатите качества любов към при­родата, за пореден път ми бе поверил задачата умело да издирвам, настървено да преследвам и безпощадно да из­требвам торните бръмбарчета нападнали розовите храсти, с които докторът се гордееше, а ние трябваше да отглеж­даме с неимоверни усилия в тая духовна и екологическа пустош. Люспокрилите, ако можем да ги причислим към същото семейство, извършваха вредната си хранителна дейност нощем и въпросната вечер ни завари мен и Пепи­то Пуруленсиас – петдесетинагодишен мъжага от Херона, посегнал да наръга с нож от велосипеда си гражданския губернатор на този безсмъртен град – да лазим на чети­ри крака из трънаците с две кофи и същия брой чукове в ръце, мъчейки се нахалост да наподобим гласа на раз­гонената женска. Помня, че Пепито – новак в подобни битки – беше превъзбуден и не спираше да ломоти неща от рода на:
– Абе що не ни пратят да ловим мадами вместо хле­барки?
Аз му шътках да млъкне, за да не подплаши улова, ала никой не бе в състояние да му затвори устата, особе-
но след като смятайки, че е напипал – нали беше тъмно като в рог – коравия гръб на поредния бръмбар, той му нанесе съкрушителен удар и си размаза нокътя на дебелия пръст на крака. Мъчех се да не му обръщам много-много внимание и да се съсредоточа в работата, понеже ако не представехме кофите задоволително пълни с вредители, доктор Суграниес щеше да се ядоса, пък отношенията ми с него бяха малко обтегнати, което доста ме притеснява­ше, тъй като следващата седмица щяха да препредават по сателита от Буенос Айрес решителната квалификационна среща между нашите национали и аржентинците, но само на показалите примерно поведение щеше да бъде разре­шено да гледат мача по единствения наличен телевизор в това окаяно убежище на социални грижи. Не че по оно­ва време държанието ми не беше безупречно във всяко отношение, защото – макар че в един вече далечен етап от живота си бях, признавам си, любител на кавгите и пиперливите приказки и не зачитах особено собственост­та, достойнството и физическата неприкосновеност на ближния, т.е. пренебрегвах основните закони на мирно­то съвместно съществуване – годините, прекарани между четирите стени на здравното заведение, грижите, с които доктор Суграниес и неговите компетентни подчинени ме обграждаха, и предимно влаганата от самия мен добра воля, ме бяха превъзпитали – поне по мое мнение – и от престъпник ме бяха превърнали в нов човек и дори – ще дръзна да го кажа – в образец на послушание, вежливост и здрав разум. За жалост, поради съзнанието, че вече съм поел по правия път, аз намирах за ненужно да продъл­жавам да стоя затворен там, както бе повелил съдът, и понякога, в желанието си да вкуся най-сетне заслу­жената по моему свобода, търпението ми изневеряваше и налитах на някой санитар, започвах да троша чужди вещи или посягах на сестрите и посетителките на други пациенти, които – вероятно без лоши намерения – не при­криваха, както изискваше здравият разум, женската си същност. Гореспоменатото, наред с прекаленото усърдие на властите, известната уклончивост от страна на лекари­те, които следваше да ме изпишат и познатата мудност на бюрократичните процедури, бе осуетило желания ефект на многобройните молби, които с неуморно постоянство бях отправял до всички съдебни и всякакви други инстан­ции, така че в ония първи дни на начеващата пролет, за които иде реч, престоят ми в лудницата се бе проточил вече шест години.
Това положение, колкото и горчиво да бе то, не ми попречи да осъзная в един миг, че моят другар е замлък­нал. Слисан от тишината, след няколко минути попитах полугласно:
– Пепито, какво правиш?
Ала в отговор чух само шепота на листата.
– Пепито, тук ли си? – настоях аз, със същия резул­тат.
Предусещайки близката опасност, аз за всеки слу­чай застанах нащрек, макар да знам от опит, че застава­нето нащрек обикновено означава само да наденеш хитро изражение и да се примириш с онова, което неминуемо ще последва.
И наистина, след няколко секунди върху мен се сто­вариха две снажни сенки, събориха ме на земята и зариха лицето ми в пръстта, за да заглушат виковете ми. Усетих ги как ми завързват ръцете и ми запушват устата, и поне­же си знаех, че съпротивата е напълно излишна, насочих оскъдните си сили към изплюването на торта и бръмба­рите, попаднали в устата ми преди да я затъкнат с мръсен парцал. Не сполучих и се насилих поне да не преглъщам
слюнката си, което не е лесна работа, както може да се увери всеки, решил да направи подобен опит било с ака­демична цел, било от солидарност с моя милост.
Моите нападатели обаче явно не се ръководеха от последното чувство, тъй като набързо ме смотаха на вър­зоп и ме помъкнаха най-безогледно през розариума. Ко­гато стигнаха до оградата на лудницата, те ме вдигнаха, хвърлиха ме над нея и аз се стоварих с цялата си тежест върху твърдата земя на шосето край градината. Още дока­то летях в празното пространство забелязах паркираната наблизо кола и тя ме наведе на мисълта, че не ще да съм обект на дебелашка шега, а по-скоро жертва на нещо да­леч по-сериозно. Междувременно двамината сатрапи бяха прескочили оградата и отново ме повлякоха за хилавите пищяли. По този непристоен начин стигнах до автомоби­ла. Някой отвътре отвори задната врата и докато ме хвър­ляха на пода, един твърде познат глас се разпореди:
– Пали и давай газ.
Поради мястото и положението, в което се намирах, не виждах нищо друго, освен чифт черни лачени обувки, бели чорапи, два резена космат прасец и долния ръб на тергален панталон. Моите похитители също се качиха в колата, използвайки ме за стъпало, моторът забръмча и ние се понесохме към неизвестното.
– Сам ли беше? – запита този, който бе издал запо­ведта за тръгване.
– С още един малоумник – отвърна първият убиец.
– Какво направихте с него?
– Обезвредихме го с удар по главата.
– Сигурни ли сте, че никой не ви видя?
Палачите запротестираха дружно и шефът им, убе­ден, че операцията е протекла безупречно, нареди на шофьора да свърне от пътя и да спре на скришно място.
Указанията бяха изпълнени и четири ръце се заеха да ме развързват. Изправих се криво-ляво и се озовах на педя от винаги жизнерадостното лице на комисар Флорес, стар познайник за онези, които не за пръв път четат моите писания. За несведущите ще поясня, че приумиците на съдбата ме бяха свързали отколе с комисаря, без това да означава, че сме се сприятелили, и животът ни бе проте­къл хем успоредно, хем разнопосочно, ако ми се позволи подобна антитеза, защото докато той се катереше по гър­ба ми към върховете на йерархията, аз пропадах, не без негова помощ, към дъното на обществената стълбица, до­като накрая се озовах в гореспоменатото благотворително заведение. Комисар Флорес – човек с приятна външност и добре подбрано облекло, мъжествен и доста словоохот­лив – бе запазил своята представителност, макар че без­милостният ход на времето бе позамъглил изисканите му черти: лицето му бе подпухнало, косата – пооредяла, зъби­те – разядени от кариеси, обръчите около кръста – доста понабъбнали, а мастните му жлези работеха с пълна па?ра независимо от климата, мястото и обстоятелствата. И тук следва да прекъсна описанието си, защото притежателят на току-що изброените завидни атрибути се обръщаше към мене с думите:
– А си гъкнал, а съм ти сплескал физиономията повече и от брутния вътрешен продукт. – И след като се увери, че съм схванал посланието, добави: – Иначе със сигурност ще ти е драго да научиш, че лично аз плани­рах безпогрешно и осъществих безпрепятствено твоето бягство, защото, както ти е известно, винаги работя с мисъл за доброто – не само твоето, но и на цялото си паство. А сега, ако ми обещаеш да се държиш както подобава на един благодарен човек, ще наредя да ти отпушат устата.
Повдигнах вежди в знак на съгласие и, подчинявай­ки се на жеста на началника си, агентите измъкнаха за­тъкнатия чак до гърлото ми парцал, който, ако се съдеше по вида и вкуса му, изглежда често бе употребяван за за­бърсване на маслото от биелата.
– И не мисли – продължи комисарят, докато колата се връщаше на шосето и отново започваше да гълта асфал­та по посока на Барселона, – че тази комедия не преследва възвишена цел. Няма нищо по-спорно, нито по-естестве­но за моя пост от произвола. Достатъчно ти е да знаеш, че изпълнявам указания, дошли от най-горно място, и че мисията ми, чийто обект си ти, е поверителна. Така че си затваряй устата и точка по въпроса.
Продължихме пътуването в мълчание и, ако не се смята случайното задръстване, навлязохме без произ­шествия в многоцветните артерии на града – гледка, от която, след тъй дългото отсъствие, сърцето ми се разне­жи, а очите ми се изпълниха със сълзи, колкото и да ми бе трудно да давам воля на чувствата си при несгодното положение, в което се намирах: на колене, подпирайки се на краката на ченгетата, като гледах да не ги доближавам много-много, за да избегна неуместни тълкувания. Така стигнахме до една централна, но не особено оживена ули­ца, където колата спря. Слязохме всички: комисарят, чен­гетата и моя милост, и се отправихме към желязна врата без надпис. Комисарят я отвори и веднага хлътна вътре, а аз прекрачих прага, подпомогнат от ритниците на полица­ите, които след това свое деяние се оттеглиха.
Двамата с комисар Флорес се озовахме в коридор с нисък таван, от който висяха флуоресцентни лампи, а по­край стените се редуваха чували с доста миризлив боклук. Комисарят не се спря, за да оцени тия подробности, а про­дължи да крачи широко напред, влачейки ме за ръкава,
докато друга врата не се изпречи на пътя ни. Той отвори и нея и когато влязохме, за мое изумление се видяхме в ог­ромна кухня, из която шетаха дванайсетина души с бели престилки и ония особени високи шапки, дето отличават професията на готвача от всяка друга на света. От незем­ните ухания, които се носеха наоколо, и от великолепния вид на вече готовите за поднасяне блюда стигах до извода, че кухнята със сигурност принадлежи на някой луксозен ресторант и нямаше как да не направя болезнено сравне­ние между райския кът пред очите ми и психиатричната готварница, с нейната незаличима воня на вкиснати орга­низми. Все пак, в интерес на истината, съм длъжен да до­бавя, че в този храм на гастрономията, където за миг бях попаднал, зърнах един от готвачите да разхлажда краката си в казан със супа „Виши“.
Прекосихме кухнята, без никой да ни извика „стой, горе ръцете“ и излязохме от нея не през летящите врати, които по всяка вероятност се съобщаваха с трапезария­та, а през други, подобни на гореспоменатите, но водещи към втори коридор, чието описание би било същото, ако изключим елемента боклук, който тук липсваше. Коридо­рът, чието описание току-що спестих на читателя, свърш­ваше пред широк и празен товарен асансьор. Изкачихме с него неизвестен брой етажи и се озовахме в стая, където се мъдреше огромна количка, натъпкана догоре със смачка­ни чаршафи. Все така устремени към нови хоризонти, ние напуснахме помещението за мръсно бельо и излязохме в широк и дълъг коридор. Подът бе застлан с мек килим, от тавана висяха кристални полилеи и други лъскави пред­мети, а от двете страни се точеха редици от скъпи дървени врати. По всичко личеше, че се намираме в хотел. Но в кой?

ЕДУАРДО МЕНДОСА
МАСЛИНОВИЯТ ЛАБИРИНТ

ЗА ТОВА КАК И ОТ КОГО БЯХ ОТВЛЕЧЕН

– Уважаеми пътници, от името на командира на еки­пажа Флипо, който, между другото, днес се завръща на работа след скорошна операция на перде на окото, ви поз­дравяваме с добре дошли на борда на полет 404 за Мадрид и ви желаем приятно пътуване. Ще летим приблизително петдесет минути, на височина... и т.н., и т.н.
По-съобразителни от мен, неколцината пътници, ползващи в този час услугите на „въздушния мост“, за­копчаха предпазните си колани и прибраха зад ухо фасо­вете на току-що загасените си цигари. Моторите забум­тяха и самолетът потегли с обезпокоително клатушкане, което ме накара да се замисля какви ли ще ги върши във въздушното пространство на Испания, след като се движи така по земята. Надзърнах през прозореца, за да видя дали вече не сме се озовали като по чудо в Мадрид, ала раз­личих само смътните очертания на терминала на летище Ел Прат, които отстъпваха назад в мрака и не ми остана нищо друго, освен да се запитам онова, което вероятно някой по-нетърпелив читател вече се пита, т.е. какво тър­си безделник като мен във въпросния „въздушен мост“, по какви дела съм се запътил към столицата на кралството и защо описвам толкова обстоятелствено голготата, на ко­ято ежедневно се подлагат хиляди испанци. Отговорът е, че точно в Мадрид започна едно от най-опасните, заплетени, а за онзи, който успее да извлече полза от настоящия разказ, и най-поучителни премеждия в моя бурен живот. Макар че ако кажа, че всичко е започнало от самолета, бих изневерил на истината, тъй като събитията тръгнаха да се развиват още предишната нощ и следователно това е датата, към която, погледнато строго хронологически, би следвало да отнеса началото на моите тревоги.
През ония дни пролетта вече бе дошла на северното полукълбо, където се намирах, и с разпукването на пър­вите зелени пъпки доктор Суграниес, чиито задълбочени медицински познания, всепризнати ръководни умения и безукорни дисциплинарни заложби съжителстваха с не­съответстваща на споменатите качества любов към при­родата, за пореден път ми бе поверил задачата умело да издирвам, настървено да преследвам и безпощадно да из­требвам торните бръмбарчета нападнали розовите храсти, с които докторът се гордееше, а ние трябваше да отглеж­даме с неимоверни усилия в тая духовна и екологическа пустош. Люспокрилите, ако можем да ги причислим към същото семейство, извършваха вредната си хранителна дейност нощем и въпросната вечер ни завари мен и Пепи­то Пуруленсиас – петдесетинагодишен мъжага от Херона, посегнал да наръга с нож от велосипеда си гражданския губернатор на този безсмъртен град – да лазим на чети­ри крака из трънаците с две кофи и същия брой чукове в ръце, мъчейки се нахалост да наподобим гласа на раз­гонената женска. Помня, че Пепито – новак в подобни битки – беше превъзбуден и не спираше да ломоти неща от рода на:
– Абе що не ни пратят да ловим мадами вместо хле­барки?
Аз му шътках да млъкне, за да не подплаши улова, ала никой не бе в състояние да му затвори устата, особе-
но след като смятайки, че е напипал – нали беше тъмно като в рог – коравия гръб на поредния бръмбар, той му нанесе съкрушителен удар и си размаза нокътя на дебелия пръст на крака. Мъчех се да не му обръщам много-много внимание и да се съсредоточа в работата, понеже ако не представехме кофите задоволително пълни с вредители, доктор Суграниес щеше да се ядоса, пък отношенията ми с него бяха малко обтегнати, което доста ме притеснява­ше, тъй като следващата седмица щяха да препредават по сателита от Буенос Айрес решителната квалификационна среща между нашите национали и аржентинците, но само на показалите примерно поведение щеше да бъде разре­шено да гледат мача по единствения наличен телевизор в това окаяно убежище на социални грижи. Не че по оно­ва време държанието ми не беше безупречно във всяко отношение, защото – макар че в един вече далечен етап от живота си бях, признавам си, любител на кавгите и пиперливите приказки и не зачитах особено собственост­та, достойнството и физическата неприкосновеност на ближния, т.е. пренебрегвах основните закони на мирно­то съвместно съществуване – годините, прекарани между четирите стени на здравното заведение, грижите, с които доктор Суграниес и неговите компетентни подчинени ме обграждаха, и предимно влаганата от самия мен добра воля, ме бяха превъзпитали – поне по мое мнение – и от престъпник ме бяха превърнали в нов човек и дори – ще дръзна да го кажа – в образец на послушание, вежливост и здрав разум. За жалост, поради съзнанието, че вече съм поел по правия път, аз намирах за ненужно да продъл­жавам да стоя затворен там, както бе повелил съдът, и понякога, в желанието си да вкуся най-сетне заслу­жената по моему свобода, търпението ми изневеряваше и налитах на някой санитар, започвах да троша чужди вещи или посягах на сестрите и посетителките на други пациенти, които – вероятно без лоши намерения – не при­криваха, както изискваше здравият разум, женската си същност. Гореспоменатото, наред с прекаленото усърдие на властите, известната уклончивост от страна на лекари­те, които следваше да ме изпишат и познатата мудност на бюрократичните процедури, бе осуетило желания ефект на многобройните молби, които с неуморно постоянство бях отправял до всички съдебни и всякакви други инстан­ции, така че в ония първи дни на начеващата пролет, за които иде реч, престоят ми в лудницата се бе проточил вече шест години.
Това положение, колкото и горчиво да бе то, не ми попречи да осъзная в един миг, че моят другар е замлък­нал. Слисан от тишината, след няколко минути попитах полугласно:
– Пепито, какво правиш?
Ала в отговор чух само шепота на листата.
– Пепито, тук ли си? – настоях аз, със същия резул­тат.
Предусещайки близката опасност, аз за всеки слу­чай застанах нащрек, макар да знам от опит, че застава­нето нащрек обикновено означава само да наденеш хитро изражение и да се примириш с онова, което неминуемо ще последва.
И наистина, след няколко секунди върху мен се сто­вариха две снажни сенки, събориха ме на земята и зариха лицето ми в пръстта, за да заглушат виковете ми. Усетих ги как ми завързват ръцете и ми запушват устата, и поне­же си знаех, че съпротивата е напълно излишна, насочих оскъдните си сили към изплюването на торта и бръмба­рите, попаднали в устата ми преди да я затъкнат с мръсен парцал. Не сполучих и се насилих поне да не преглъщам
слюнката си, което не е лесна работа, както може да се увери всеки, решил да направи подобен опит било с ака­демична цел, било от солидарност с моя милост.
Моите нападатели обаче явно не се ръководеха от последното чувство, тъй като набързо ме смотаха на вър­зоп и ме помъкнаха най-безогледно през розариума. Ко­гато стигнаха до оградата на лудницата, те ме вдигнаха, хвърлиха ме над нея и аз се стоварих с цялата си тежест върху твърдата земя на шосето край градината. Още дока­то летях в празното пространство забелязах паркираната наблизо кола и тя ме наведе на мисълта, че не ще да съм обект на дебелашка шега, а по-скоро жертва на нещо да­леч по-сериозно. Междувременно двамината сатрапи бяха прескочили оградата и отново ме повлякоха за хилавите пищяли. По този непристоен начин стигнах до автомоби­ла. Някой отвътре отвори задната врата и докато ме хвър­ляха на пода, един твърде познат глас се разпореди:
– Пали и давай газ.
Поради мястото и положението, в което се намирах, не виждах нищо друго, освен чифт черни лачени обувки, бели чорапи, два резена космат прасец и долния ръб на тергален панталон. Моите похитители също се качиха в колата, използвайки ме за стъпало, моторът забръмча и ние се понесохме към неизвестното.
– Сам ли беше? – запита този, който бе издал запо­ведта за тръгване.
– С още един малоумник – отвърна първият убиец.
– Какво направихте с него?
– Обезвредихме го с удар по главата.
– Сигурни ли сте, че никой не ви видя?
Палачите запротестираха дружно и шефът им, убе­ден, че операцията е протекла безупречно, нареди на шофьора да свърне от пътя и да спре на скришно място.
Указанията бяха изпълнени и четири ръце се заеха да ме развързват. Изправих се криво-ляво и се озовах на педя от винаги жизнерадостното лице на комисар Флорес, стар познайник за онези, които не за пръв път четат моите писания. За несведущите ще поясня, че приумиците на съдбата ме бяха свързали отколе с комисаря, без това да означава, че сме се сприятелили, и животът ни бе проте­къл хем успоредно, хем разнопосочно, ако ми се позволи подобна антитеза, защото докато той се катереше по гър­ба ми към върховете на йерархията, аз пропадах, не без негова помощ, към дъното на обществената стълбица, до­като накрая се озовах в гореспоменатото благотворително заведение. Комисар Флорес – човек с приятна външност и добре подбрано облекло, мъжествен и доста словоохот­лив – бе запазил своята представителност, макар че без­милостният ход на времето бе позамъглил изисканите му черти: лицето му бе подпухнало, косата – пооредяла, зъби­те – разядени от кариеси, обръчите около кръста – доста понабъбнали, а мастните му жлези работеха с пълна па?ра независимо от климата, мястото и обстоятелствата. И тук следва да прекъсна описанието си, защото притежателят на току-що изброените завидни атрибути се обръщаше към мене с думите:
– А си гъкнал, а съм ти сплескал физиономията повече и от брутния вътрешен продукт. – И след като се увери, че съм схванал посланието, добави: – Иначе със сигурност ще ти е драго да научиш, че лично аз плани­рах безпогрешно и осъществих безпрепятствено твоето бягство, защото, както ти е известно, винаги работя с мисъл за доброто – не само твоето, но и на цялото си паство. А сега, ако ми обещаеш да се държиш както подобава на един благодарен човек, ще наредя да ти отпушат устата.
Повдигнах вежди в знак на съгласие и, подчинявай­ки се на жеста на началника си, агентите измъкнаха за­тъкнатия чак до гърлото ми парцал, който, ако се съдеше по вида и вкуса му, изглежда често бе употребяван за за­бърсване на маслото от биелата.
– И не мисли – продължи комисарят, докато колата се връщаше на шосето и отново започваше да гълта асфал­та по посока на Барселона, – че тази комедия не преследва възвишена цел. Няма нищо по-спорно, нито по-естестве­но за моя пост от произвола. Достатъчно ти е да знаеш, че изпълнявам указания, дошли от най-горно място, и че мисията ми, чийто обект си ти, е поверителна. Така че си затваряй устата и точка по въпроса.
Продължихме пътуването в мълчание и, ако не се смята случайното задръстване, навлязохме без произ­шествия в многоцветните артерии на града – гледка, от която, след тъй дългото отсъствие, сърцето ми се разне­жи, а очите ми се изпълниха със сълзи, колкото и да ми бе трудно да давам воля на чувствата си при несгодното положение, в което се намирах: на колене, подпирайки се на краката на ченгетата, като гледах да не ги доближавам много-много, за да избегна неуместни тълкувания. Така стигнахме до една централна, но не особено оживена ули­ца, където колата спря. Слязохме всички: комисарят, чен­гетата и моя милост, и се отправихме към желязна врата без надпис. Комисарят я отвори и веднага хлътна вътре, а аз прекрачих прага, подпомогнат от ритниците на полица­ите, които след това свое деяние се оттеглиха.
Двамата с комисар Флорес се озовахме в коридор с нисък таван, от който висяха флуоресцентни лампи, а по­край стените се редуваха чували с доста миризлив боклук. Комисарят не се спря, за да оцени тия подробности, а про­дължи да крачи широко напред, влачейки ме за ръкава,
докато друга врата не се изпречи на пътя ни. Той отвори и нея и когато влязохме, за мое изумление се видяхме в ог­ромна кухня, из която шетаха дванайсетина души с бели престилки и ония особени високи шапки, дето отличават професията на готвача от всяка друга на света. От незем­ните ухания, които се носеха наоколо, и от великолепния вид на вече готовите за поднасяне блюда стигах до извода, че кухнята със сигурност принадлежи на някой луксозен ресторант и нямаше как да не направя болезнено сравне­ние между райския кът пред очите ми и психиатричната готварница, с нейната незаличима воня на вкиснати орга­низми. Все пак, в интерес на истината, съм длъжен да до­бавя, че в този храм на гастрономията, където за миг бях попаднал, зърнах един от готвачите да разхлажда краката си в казан със супа „Виши“.
Прекосихме кухнята, без никой да ни извика „стой, горе ръцете“ и излязохме от нея не през летящите врати, които по всяка вероятност се съобщаваха с трапезария­та, а през други, подобни на гореспоменатите, но водещи към втори коридор, чието описание би било същото, ако изключим елемента боклук, който тук липсваше. Коридо­рът, чието описание току-що спестих на читателя, свърш­ваше пред широк и празен товарен асансьор. Изкачихме с него неизвестен брой етажи и се озовахме в стая, където се мъдреше огромна количка, натъпкана догоре със смачка­ни чаршафи. Все така устремени към нови хоризонти, ние напуснахме помещението за мръсно бельо и излязохме в широк и дълъг коридор. Подът бе застлан с мек килим, от тавана висяха кристални полилеи и други лъскави пред­мети, а от двете страни се точеха редици от скъпи дървени врати. По всичко личеше, че се намираме в хотел. Но в кой?

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-390-0
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени