Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Вътрешната страна на вятъра
Печатно издание
ISBN
978-954-529-542-3
Цена
7.50 лв.
(10.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (4)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
160 гр.
Страници
260
Превод
Жела Георгиева
Дата на издаване
08 ноември 2007

Вътрешната страна на вятъра

или роман за Херо и Леандър

След романа-речник „Хазарски речник“ и романа-кръстословица „Пейзаж, рисуван с чай“ сръбският писател Милорад Павич изненадва за пореден път своите читатели с дързък експеримент в романовия жанр. „Вътрешната страна на вятъра“ е роман-клепсидра. Той има две начала, а краят му е в средата и трябва да се прочете поне един път и половина. В основата му е залегнала древната гръцка легенда за обречената любов между красивата тракийска жрица Херо и младия Леандър. Но в романа на Павич Херо е въплътена в студентката по химия Херонея Букур, живяла през ХХ век, а Леандър – в майстора строител от ХVІІ-ХVІІІ век Радача Чихорич. Както в легендата, така и в романа техният копнеж да слеят съдбите си не се сбъдва – в легендата ги разделя водата, а в романа – няколко века. И все пак те се срещат в средата на романа, срещат се в своята смърт.

“Започни да четеш и нищо, никаква сила не може да те накара да спреш и да забравиш. Павич не се забравя. От него остава чувството за дълбочина и лека, приятна ситост. На мъдрост, слова, идеи.“
Мнение на читател

“Каква фантастична конструкция, какви лабиринти от парадокси, каква невероятна история между смъртта и смъртта!“
Мнение на критик

За автора

Милорад Павич е сръбски поет, писател и драматург, доктор по литература от Загребския университет, специалист по сръбска литература от XVII-XIX век и преподавател. Освен другото е преводач на Байрон и Пушкин, член на Сръбската академия за наука и изкуство и на Европейското дружество за култура, не е партиен и е номиниран нееднократно за Нобеловата награда за литература. През февруари 2006-а, Павич беше удостоен и със званието доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Негова съпруга е писателката и литературна критичка Ясмина Михайлович, с която живеят в родния му Белград. Работите на Павич са преведени на над 80 езика по цял свят, като най-прочутата и най-коментирана творба и досега остава първият му роман „Хазарски речник“ (1984). Милорад Павич почина от инфаркт на 30 ноември 2009 г. в Белград на 80-годишна възраст.

------

Заедно с почитателите на нетрадиционния талант на Милорад Павич екипът на издателство „Колибри“ скърби за човека и писателя, обогатил световната литература с произведения като „Хазарски речник“, „Последна любов в Цариград“, „Пейзаж, рисуван с чай“, „Вътрешната страна на вятъра“, „Другото тяло“.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

МИЛОРАД ПАВИЧ
ВЪТРЕШНАТА СТРАНА НА ВЯТЪРА

– Всяко бъдеще има едно голямо достойнство: никога не изглежда така, както си го представяш – казваше бащата на Леандър.
По онова време Леандър беше още невръстен младеж, все още неграмотен, но вече красив, все още не се казваше Леандър както по-късно, а майка му вече беше изплела косата му като холандска дантела, така че да не се налага да я реши, докато е на път.
– Има дълъг и хубав врат като лебед, не дай си Боже да загине от сабя – каза баща му, като го изпращаше.
И Леандър запомни тези думи за цял живот.
В Чихоришкия род всички до девето коляно, освен баща, му бяха зидари, ковачи и пчелари. Чихоричи попаднаха на Дунава край Белград от Херцеговина, от край, където се учеше църковно пеене преди азбуката, а водите от техния край се вливаха в две морета – от едната страна на покривите дъждовете се стичаха на запад до Неретва и Адриатическо море, а от другата на изток по Дрина в Сава и Дунав до Черно море. От фамилията се беше отчуждил само бащата на Леандър, който не искаше и да чуе за строеж на къщи.
– Когато попадна във Виена или Буда между сградите, които издигате, където ви скимне и където сварите, тозчас се изгубвам и едва като изляза на Дунава, където щуката е най-глупава през февруари, разбирам къде съм и кой съм.
Впрочем Чихоричи никога не са знаели кой е и къде се намира бащата на семейството и от какво живеят. Единственото, което им казваше, беше, че живеят от водата и смъртта, защото винаги се живее от смъртта. И наистина бащата на Леандър се прибираше вкъщи късно, мокър от Дунав или от Сава, което ясно личеше, защото всяка река миришеше различно. И винаги в полунощ, тъй мокър, кихаше по десет пъти, като че ли брои.
Леандър, който като дете се казваше Радача и Милко, от малък беше обучаван да продължи фамилния зидарски занаят като дядо си и чичовците си. Проявяваше сръчност в дюлгерството и в чукането на мрамора, биваше го да помага при погребването на иконите, притежаваше и вроден талант лесно и бързо да украси кошера с картини или да улови рояк пчели. Когато по време на летните пости там, в Херцеговина, трябваше да се ходи в жегата за риба на двадесет пушечни изстрела по реката, пращаха Леандър, само той можеше да налови риба, да я увие в коприва и да я донесе вкъщи, преди да се е вмирисала. По-късно при едно свое пътуване видя и запомни завинаги като спомен от деспот Джурдже Бранкович как кираджии пренасят хляб, замесен с дунавска вода и осветен в смедеревския храм „Света Богородица“, предавайки го от ръце на ръце чак до Авала. Това ставаше толкова бързо, че хлябът стигаше от Дунав до деспотовата трапеза в планината още топъл и там беше разчупван и раздаван със сол, извадена край Жърново.
– Всички ние сме зидари – казваше обикновено след вечеря дядо му Чихорич, – ала ни е даден особен мрамор за зидане: часове, дни и години, а сънят и виното са хоросанът. Всички ние сме зидари на времето, гоним сенките и хващаме водата за пъпа; всеки зида своята къща от часовете, всеки прави своя пчелин и събира своя мед от времето, носим времето в мехове да ни разпалва огъня. Както в кесията са смесени жълтици и медни грошове, както бели и черни овце, тъй е смесен при нас белият и черния мрамор за градеж. И тежко томува, комуто медта гълта златото в кесията или нощите дните изяждат. Ще зида по никое и никакво време...
Леандър, който слушаше всичко това и винаги мислеше не за следващия ден, а за по-следващия, с учудване забелязваше, че баща му изяжда лъжица боб, докато той, Леандър, гребва и изяжда три. В тяхното семейство общият брой на лъжиците боб на глава беше предварително определен и никой никога не изяждаше повече от предвидения му пай; само че Леандър изяждаше същото количество три пъти по-бързо от останалите. Малко по малко той откриваше и между животните онези, които ядат по-бързо и по-бавно, движат се по-бързо и по-бавно и лека-полека започна да забелязва в света около себе си два различни ритъма на живот, два нееднакви пулса на кръвта или сокове в растенията, два вида същества, вкарани в рамките на същите дни и нощи, които продължават еднакво за всички, но едните ги ощетяват, а другите ги възнаграждават богато. И започна несъзнателно да изпитва нетърпение към хора, животни или растения, чиято настройка не беше сродна с неговата. Слушаше птиците и отделяше онези, които имаха неговия ритъм на пеене. Една сутрин, докато баща му пиеше вода, а той чакаше за стомната и броеше глътките му, разбра, че е дошло време да напусне бащината къща. Изведнъж осъзна, че баща му е вложил в него и братята му толкова любов и умения, че ще му стигнат да се топли и храни цял живот и че няма никаква полза от натрупването на онази част любов, която очевидно предварително принадлежи на времето, когато дори самият той, Леандър (обектът и потребителят на тази любов), няма да бъде между живите, затова и бащината любов ще отиде на вятъра, напразно изпреварвайки целта си.
Заминаването на Леандър изглеждаше така. Той можеше да свири на сантура и често по празници, доволни от неговата свирня, хората хвърляха в инструмента медни монети. По онова време на савското пристанище живееха четирима стари търговци кираджии, прочути сантуристи. Случи се един от тях да се разболее по пътя, така че им липсваше четвърти музикант в групата. Една сутрин, тъкмо когато бащата Чихорич реши да поучи сина си на писане и тъкмо когато му беше показал първата буква О, с която започва думата Теотокос (Богородица), им дойдоха гости. Леандър още не беше забил както трябва за първи път перото, а в Чихоричевата къща влезе най-старият кираджия, свали от стената сантурата на Леандър и я претегли на ръка. Тежестта й, която идваше от хвърлените пари, беше достатъчна препоръка за младия музикант. Кираджията помоли стария Чихорич да пусне сина си, за да имат за пътуването си до Цариград четвърти сантурист. Леандър веднага се съгласи и така неговото занимание с писане бе прекъснато в самото начало и си остана на първата буква. Впрочем старият кираджия, който дойде да го иска, междувременно се разболя и се наложи да вземат на път един приятел на Леандър, момък от херцеговинската граница на име Диомидий Субота, за да се попълни бройката на сантуристите.
Кираджиите потеглиха по стария цариградски друм от Белград през Солун до царския град. Видяха Хелеспонт, минаха през Сест и Абидос и се върнаха подир две години, ала по пътя по странен начин загина и единият от останалите двама стари кираджии. Заповяда на камилата да клекне, за да може, скрит зад нея, да се изходи по малка нужда; докато пикаеше, камилата легна върху него и го уби. На следващата година, когато пак потегляха за Цариград, му намериха заместник, ала в деня на тръгването и четвъртият кираджия, последният от старите сантуристи, не се появи в кервана. Когато младежите, които се бяха събрали да заместят кираджиите в свирнята, разбраха, че няма нито един от старите, спогледаха се, хвърлиха инструментите, сякаш се бяха наговорили и продължиха пътя си като търговци вместо като музиканти.
Опасният път и изгодната търговия между двата свята, Запада и Изтока, Европа и Азия в годините, когато турската сила настъпваше към Виена, си струваха труда и по време на това пътуване Леандър разбра, че е изпълнен с музиката, както и с бащината любов за цял живот и че всичко, което може да се добави към това, ще прелее и ще отиде напразно. И занимавайки се с търговия, никога вече не се върна към сантурата, дори не я взе в ръце, дори не изпита нужда да слуша свирнята й в света, който изяждаше дните си край него. Обикна новия си занаят, обикна странстванията и камилите с техния бавен синкопиран ход, който всъщност прикрива невероятната способност да се изгълта пространството, ловкост и ефикасност, и се опита да им подражава, променяйки своя собствен пулс, своето вътрешно време, своята пъргавина в меки, спокойни и продължителни движения. Бързина, облечена в леност – това беше целта му. Понеже знаеше, че това е най-добрият начин да се защити, винаги пазеше в тайна докъде е догоряла свещта му и не казваше нищо за онова, което виждаше предварително зад гърба на вятъра. Тъй като наблюдаваше камилите и се упражняваше години наред, той успя да скрие напълно необикновената си сила, своята дарба, сякаш е пророк, 12
съзнавайки че ловкостта е опасно оръжие, към което хората са подозрителни. И това го пазеше от несполуки. Защото времената бяха тежки и друмищата пълни с окървавени дрехи. Сред търговците Леандър се наслуша на страшни истории за турци главорези, факири на сабята, които пресрещат керваните и вършат нечувани страхотии и срамотии с кираджиите и търговците. Разправяха му, че сабяджията пази като скъпоценност зад гърба си ръката, с която онанира, за да не се преумори и не прави нищо с нея, а сече само с другата. Напразно Леандър си мислеше, че дяволът не може да убива, че само Бог може да взема живота; въпреки това той се страхуваше, само при мисълта за сабяджия очите му подскачаха по бузите и лицето от страх.

МИЛОРАД ПАВИЧ
ВЪТРЕШНАТА СТРАНА НА ВЯТЪРА

– Всяко бъдеще има едно голямо достойнство: никога не изглежда така, както си го представяш – казваше бащата на Леандър.
По онова време Леандър беше още невръстен младеж, все още неграмотен, но вече красив, все още не се казваше Леандър както по-късно, а майка му вече беше изплела косата му като холандска дантела, така че да не се налага да я реши, докато е на път.
– Има дълъг и хубав врат като лебед, не дай си Боже да загине от сабя – каза баща му, като го изпращаше.
И Леандър запомни тези думи за цял живот.
В Чихоришкия род всички до девето коляно, освен баща, му бяха зидари, ковачи и пчелари. Чихоричи попаднаха на Дунава край Белград от Херцеговина, от край, където се учеше църковно пеене преди азбуката, а водите от техния край се вливаха в две морета – от едната страна на покривите дъждовете се стичаха на запад до Неретва и Адриатическо море, а от другата на изток по Дрина в Сава и Дунав до Черно море. От фамилията се беше отчуждил само бащата на Леандър, който не искаше и да чуе за строеж на къщи.
– Когато попадна във Виена или Буда между сградите, които издигате, където ви скимне и където сварите, тозчас се изгубвам и едва като изляза на Дунава, където щуката е най-глупава през февруари, разбирам къде съм и кой съм.
Впрочем Чихоричи никога не са знаели кой е и къде се намира бащата на семейството и от какво живеят. Единственото, което им казваше, беше, че живеят от водата и смъртта, защото винаги се живее от смъртта. И наистина бащата на Леандър се прибираше вкъщи късно, мокър от Дунав или от Сава, което ясно личеше, защото всяка река миришеше различно. И винаги в полунощ, тъй мокър, кихаше по десет пъти, като че ли брои.
Леандър, който като дете се казваше Радача и Милко, от малък беше обучаван да продължи фамилния зидарски занаят като дядо си и чичовците си. Проявяваше сръчност в дюлгерството и в чукането на мрамора, биваше го да помага при погребването на иконите, притежаваше и вроден талант лесно и бързо да украси кошера с картини или да улови рояк пчели. Когато по време на летните пости там, в Херцеговина, трябваше да се ходи в жегата за риба на двадесет пушечни изстрела по реката, пращаха Леандър, само той можеше да налови риба, да я увие в коприва и да я донесе вкъщи, преди да се е вмирисала. По-късно при едно свое пътуване видя и запомни завинаги като спомен от деспот Джурдже Бранкович как кираджии пренасят хляб, замесен с дунавска вода и осветен в смедеревския храм „Света Богородица“, предавайки го от ръце на ръце чак до Авала. Това ставаше толкова бързо, че хлябът стигаше от Дунав до деспотовата трапеза в планината още топъл и там беше разчупван и раздаван със сол, извадена край Жърново.
– Всички ние сме зидари – казваше обикновено след вечеря дядо му Чихорич, – ала ни е даден особен мрамор за зидане: часове, дни и години, а сънят и виното са хоросанът. Всички ние сме зидари на времето, гоним сенките и хващаме водата за пъпа; всеки зида своята къща от часовете, всеки прави своя пчелин и събира своя мед от времето, носим времето в мехове да ни разпалва огъня. Както в кесията са смесени жълтици и медни грошове, както бели и черни овце, тъй е смесен при нас белият и черния мрамор за градеж. И тежко томува, комуто медта гълта златото в кесията или нощите дните изяждат. Ще зида по никое и никакво време...
Леандър, който слушаше всичко това и винаги мислеше не за следващия ден, а за по-следващия, с учудване забелязваше, че баща му изяжда лъжица боб, докато той, Леандър, гребва и изяжда три. В тяхното семейство общият брой на лъжиците боб на глава беше предварително определен и никой никога не изяждаше повече от предвидения му пай; само че Леандър изяждаше същото количество три пъти по-бързо от останалите. Малко по малко той откриваше и между животните онези, които ядат по-бързо и по-бавно, движат се по-бързо и по-бавно и лека-полека започна да забелязва в света около себе си два различни ритъма на живот, два нееднакви пулса на кръвта или сокове в растенията, два вида същества, вкарани в рамките на същите дни и нощи, които продължават еднакво за всички, но едните ги ощетяват, а другите ги възнаграждават богато. И започна несъзнателно да изпитва нетърпение към хора, животни или растения, чиято настройка не беше сродна с неговата. Слушаше птиците и отделяше онези, които имаха неговия ритъм на пеене. Една сутрин, докато баща му пиеше вода, а той чакаше за стомната и броеше глътките му, разбра, че е дошло време да напусне бащината къща. Изведнъж осъзна, че баща му е вложил в него и братята му толкова любов и умения, че ще му стигнат да се топли и храни цял живот и че няма никаква полза от натрупването на онази част любов, която очевидно предварително принадлежи на времето, когато дори самият той, Леандър (обектът и потребителят на тази любов), няма да бъде между живите, затова и бащината любов ще отиде на вятъра, напразно изпреварвайки целта си.
Заминаването на Леандър изглеждаше така. Той можеше да свири на сантура и често по празници, доволни от неговата свирня, хората хвърляха в инструмента медни монети. По онова време на савското пристанище живееха четирима стари търговци кираджии, прочути сантуристи. Случи се един от тях да се разболее по пътя, така че им липсваше четвърти музикант в групата. Една сутрин, тъкмо когато бащата Чихорич реши да поучи сина си на писане и тъкмо когато му беше показал първата буква О, с която започва думата Теотокос (Богородица), им дойдоха гости. Леандър още не беше забил както трябва за първи път перото, а в Чихоричевата къща влезе най-старият кираджия, свали от стената сантурата на Леандър и я претегли на ръка. Тежестта й, която идваше от хвърлените пари, беше достатъчна препоръка за младия музикант. Кираджията помоли стария Чихорич да пусне сина си, за да имат за пътуването си до Цариград четвърти сантурист. Леандър веднага се съгласи и така неговото занимание с писане бе прекъснато в самото начало и си остана на първата буква. Впрочем старият кираджия, който дойде да го иска, междувременно се разболя и се наложи да вземат на път един приятел на Леандър, момък от херцеговинската граница на име Диомидий Субота, за да се попълни бройката на сантуристите.
Кираджиите потеглиха по стария цариградски друм от Белград през Солун до царския град. Видяха Хелеспонт, минаха през Сест и Абидос и се върнаха подир две години, ала по пътя по странен начин загина и единият от останалите двама стари кираджии. Заповяда на камилата да клекне, за да може, скрит зад нея, да се изходи по малка нужда; докато пикаеше, камилата легна върху него и го уби. На следващата година, когато пак потегляха за Цариград, му намериха заместник, ала в деня на тръгването и четвъртият кираджия, последният от старите сантуристи, не се появи в кервана. Когато младежите, които се бяха събрали да заместят кираджиите в свирнята, разбраха, че няма нито един от старите, спогледаха се, хвърлиха инструментите, сякаш се бяха наговорили и продължиха пътя си като търговци вместо като музиканти.
Опасният път и изгодната търговия между двата свята, Запада и Изтока, Европа и Азия в годините, когато турската сила настъпваше към Виена, си струваха труда и по време на това пътуване Леандър разбра, че е изпълнен с музиката, както и с бащината любов за цял живот и че всичко, което може да се добави към това, ще прелее и ще отиде напразно. И занимавайки се с търговия, никога вече не се върна към сантурата, дори не я взе в ръце, дори не изпита нужда да слуша свирнята й в света, който изяждаше дните си край него. Обикна новия си занаят, обикна странстванията и камилите с техния бавен синкопиран ход, който всъщност прикрива невероятната способност да се изгълта пространството, ловкост и ефикасност, и се опита да им подражава, променяйки своя собствен пулс, своето вътрешно време, своята пъргавина в меки, спокойни и продължителни движения. Бързина, облечена в леност – това беше целта му. Понеже знаеше, че това е най-добрият начин да се защити, винаги пазеше в тайна докъде е догоряла свещта му и не казваше нищо за онова, което виждаше предварително зад гърба на вятъра. Тъй като наблюдаваше камилите и се упражняваше години наред, той успя да скрие напълно необикновената си сила, своята дарба, сякаш е пророк, 12
съзнавайки че ловкостта е опасно оръжие, към което хората са подозрителни. И това го пазеше от несполуки. Защото времената бяха тежки и друмищата пълни с окървавени дрехи. Сред търговците Леандър се наслуша на страшни истории за турци главорези, факири на сабята, които пресрещат керваните и вършат нечувани страхотии и срамотии с кираджиите и търговците. Разправяха му, че сабяджията пази като скъпоценност зад гърба си ръката, с която онанира, за да не се преумори и не прави нищо с нея, а сече само с другата. Напразно Леандър си мислеше, че дяволът не може да убива, че само Бог може да взема живота; въпреки това той се страхуваше, само при мисълта за сабяджия очите му подскачаха по бузите и лицето от страх.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Двете части на романа вървят на две различни скорости. Двамата герои също. Затова Леандър изпреварва своята половинка като се появява няколко века по-рано. Неговата история е по-интересна. В същото време книгата е оформена страхотно. Поздрави за Колибри, които са сътворили нещо достойно за въображението на Павич. Дано да видим и второ издание.
Това е първата книга на Павич, която прочетох. Допадна ми как той и героите му говорят свободно за смъртта и сънищата - нещо, което е рядкост по нашите суеверни ширини. Книгата наистина те провокира да пресееш всичко наоколо и те оставя в полубудно и полуживо състояние.
Здравейте! Благодарим за интереса. Засега не се предвижда. За сметка на това очаквайте ново заглавие от Милорад Павич: http://www.colibri.bg/resultsa.php?author=172
Извинете,можете ли да ми кажете дали ще пускате нов тираж на книгата? Благодаря предварително.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-542-3
Купи
Цена
7.50 лв.
(10.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени