Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
История на Франция
Печатно издание
ISBN
978-954-529-545-4
Цена
12.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (1)
Мнения (4)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
300 гр.
Страници
272
Превод
Теодор Михайлов
Дата на издаване
08 октомври 2007

История на Франция

Вдигнах глава и установих, че в стаята току-що бе влязъл безценният ми другар Берюрие. Червенеещите му като калифорнийски ябълки бузи и широкият му, набразден с капиляри нос недвусмислено издаваха пристрастието на носителя им към червеното вино. Беше облечен в пепитен тъмнозелен костюм, чиито джобове бяха издути от натъпканите в тях тайнствени и обемисти предмети. Синята му вратовръзка неуспешно се опитваше да прикрие едно леке, жълтеещо върху розовата му риза, иначе осеяна с кафеникави дупчици, следи от пепелта на неизменно висящата от бърните му тлееща цигара. Виждаше се, че не се беше бръснал от два дни. Килнатата му назад шапка с широка периферия приличаше на ореол и му придаваше вид на светец. Светец, неоткриваем в църковния календар, но затова пък известен във всички квартални кръчми на Париж. Съзерцавах с чувство на приятелска топлота тези сто и десет килограма триумфираща плът. И ако трябва да предам още по-точно визията си от онзи момент, то трябва да уточня още, че панталонът му беше разкопчан, а на ризата липсваха три копчета, което отваряше пряк изглед към пъпа му, засенчен от дълги косми, приличащи на плачещи върби.

За автора

През 2000г. саркастичният дух на Сан Антонио отлетя в други селения. Но вероятно и от там, където се намира вече, продължава да следи с безпощадно ироничния си поглед Човешката комедия, която беше обект на присмеха му през целия му земен път.

Сан Антонио не признава никакво табу, за него няма нищо свято. Той е един от най-известните френски криминални писатели от втората половина на XX век, написал повече от 300 романа и продал повече от 270 милиона екземпляра.

Истинското му име е Фредерик Дарр а под името Сан Антонио публикува първата си книга през 1949 година, където Сан Антонио е не само псевдоним на писателя, го също и главен герой.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

САН АНТОНИО
ИСТОРИЯ НА ФРАНЦИЯ

Галия. Средновековието
Лекция първа

Верцингеторикс и Цезар

– Ако се замислим как са стартирали Франция и френският народ, тутакси установяваме, че в изходната точка е имало доста сложна човешка амалгама или, другояче казано, етнически калабалък: гали, нормани, келти, сакси, германски племена, трудно идентифицируеми елементи, домъкнати от Римската империя, и какво ли не още...
– Още оттук започва да ми се завива свят – обади се Берю.
– И всичко това постоянно се е смесвало било чрез почтени бракове, било, тъй като нравите по онова време не са били особено изискани, чрез сексуален терор и насилие из горите и полята, където разгонени самци от един етнос са гонели самки от друг етнос, които пък от своя страна, изглежда, невинаги са бягали достатъчно бързо. Така или иначе от всички техни доброволни или недоброволни чифтосвания са произлизали трудно определими по кръв индивиди. Но се смята, че първоосновата под целия този хаос са галите. Не съм стопроцентово сигурен дали общоприетата представа за тях е вярна, но обикновено ги описват като едри и светли хора, със сини очи, с коси, сплетени на дълги плитки, и с изобилие от пера по шлемовете.
– Значи галите са нещо като нашенски индианци – вметва не чак толкова неуместно Дембо.
– Отчасти може и така да се каже – отвърнах аз евазивно и продължих: – Те са си били доста примитивни и са прекарвали времето си в лов и риболов.
– Завиждам им – вметна пак Берю. – Печеният бут от мамут трябва да е било нещо, коет’ си заслужава.
Не счетох за нужно да му обяснявам, че през въпросната епоха вече е нямало мамути. Това щеше допълнително да го затормози умствено. Затова продължих:
– Галите живеели в колиби край реките.
– Че те са си били постоянно на курорт!
– Нещо такова. И не са вярвали в Господа-Бога, а са почитали слънцето.
– Защо пък не? – застана на тяхна страна Берю. – За слънцето поне сме сигурни, че съществува. В това особено болезнено се убеждават германците и скандинавците, когато като улави се затъркалят по-дълго време по плажовете на Средиземноморието. Виждал съм такива, които бяха получили изгаряния от трета-четвърта степен, че и нагоре.
– Жреците на галите са се наричали друиди и са ходели облечени в бели роби.
– Сигурен ли си, че не са били всъщност доминиканци?
– Не, не са били доминиканци. И едно от заниманията им било, въоръжени със златни сърпове, да събират имел в дъбовите гори.
Тук Берю нададе победоносен рев, който накара химикалките върху бюрото ми да заподскачат.
– Ами че аз знам един друид! Той от време на време продава имел на ъгъла на улицата, дето живея! Но не носи бяла роба, а се дегизира с джинси и канадка!
– Ще млъкнеш ли най-после! – троснах се аз.
– Добре де, добре...
– Любовта към войната подтикнала галите да нахлуят в Апенините, да влязат в Рим и да го опожарят.
– Тогава Рим не си ли е бил отворен град?
– Още не е бил такъв. А самата крепост на града се е казвала Капитолия.
– Това съм го чувал – гордо отбеляза Грамадата.
– Та галите били обзети от амбицията да превземат и нея. И една нощ се прокраднали тихомълком в подножието є, сподобени с всички такъми, нужни за щурма на една твърдина. Вътре всички спели кротичко. Но гъските зад стените є ги усетили и се разкрякали кански.
– Тях вероятно ги е отглеждал папата...
– Не, не ги е отглеждал папата – малко отегчено го опровергах аз.
– И все пак чий са го дирели тези гъски там?
– Римляните ги отглеждали в чест на богиня Юнона.
– Значи тази Юнона била досущ като жена ми Берта, която също си пада по печените гъски. С кестени.
– Но нека продължа: въпросните гъски събудили римляните, които тутакси притичали и отблъснали вече накачулените по стените гали.
– Ха, ха, ха! Слезте долу, че ви търсят по телефона! – избухна Берюрие в смях, по-волен и от изпърдяването на страдащ от хроничен метеоризъм шивач. Явно изникналата в съзнанието му картина на летящите от такава височина в свободен полет гали го развеселяваше.
– И това било – подех наново аз – началото на края за галите. От този момент нататък те започнали да отстъпват, докато римляните все повече набирали сила. И един хубав ден се озовали обратно в Галия.
– Абе, знам си аз, че поначало човек трябва да си гледа в своята паница, а не в тази на съседа...
– И известно време си живяли така, пиейки медовина и размишлявайки тъжно върху превратностите на историческата съдба. Докато начело на римляните не застанал един известен генерал на име Юлий Цезар, който предприел завоюването на Галия. Вой-ските му се втурнали в Галия като германските панцери през 1940 година. И именно тогава се проявил Верцингеторикс, от когото толкова се интересуваш. Той оглавил галската войска, за да отблъсне завоевателя. Успял в това си начинание и преследвал римляните чак до Златния бряг. Но впоследствие Цезар смогнал да прегрупира армията си и разбил тази на Верцингеторикс, който се оттеглил в Алезия. Цезар обсадил този град-крепост и Верцингеторикс се видял принуден да се предаде, за да не измрат хората му от глад. Възседнал най-хубавия си кон, отишъл при Цезар и положил оръжията си в нозете му.
– Че като галите са имали още коне, защо не са ги изяли? – учуди се Берю. – Конското месо си го бива, особено с печени или пържени картофи.
– Историята мълчи по този въпрос.
– И какво станало по-нататък с Верцингеториск?
– Цезар го отвел в Рим и пет години по-късно наредил да му прережат гърлото.
– Че защо му е било нужно да го коли? Първо, не е много джентълменско и второ, той така или иначе си е бил бита карта.
– Нравите по ония времена са били сурови, Дембо. – Пък и още не е съществувала Женевската конвенция... Накрая не мога да не спомена, че Цезар написал една книга, в която описал цялата тази патърдия...

САН АНТОНИО
ИСТОРИЯ НА ФРАНЦИЯ

Галия. Средновековието
Лекция първа

Верцингеторикс и Цезар

– Ако се замислим как са стартирали Франция и френският народ, тутакси установяваме, че в изходната точка е имало доста сложна човешка амалгама или, другояче казано, етнически калабалък: гали, нормани, келти, сакси, германски племена, трудно идентифицируеми елементи, домъкнати от Римската империя, и какво ли не още...
– Още оттук започва да ми се завива свят – обади се Берю.
– И всичко това постоянно се е смесвало било чрез почтени бракове, било, тъй като нравите по онова време не са били особено изискани, чрез сексуален терор и насилие из горите и полята, където разгонени самци от един етнос са гонели самки от друг етнос, които пък от своя страна, изглежда, невинаги са бягали достатъчно бързо. Така или иначе от всички техни доброволни или недоброволни чифтосвания са произлизали трудно определими по кръв индивиди. Но се смята, че първоосновата под целия този хаос са галите. Не съм стопроцентово сигурен дали общоприетата представа за тях е вярна, но обикновено ги описват като едри и светли хора, със сини очи, с коси, сплетени на дълги плитки, и с изобилие от пера по шлемовете.
– Значи галите са нещо като нашенски индианци – вметва не чак толкова неуместно Дембо.
– Отчасти може и така да се каже – отвърнах аз евазивно и продължих: – Те са си били доста примитивни и са прекарвали времето си в лов и риболов.
– Завиждам им – вметна пак Берю. – Печеният бут от мамут трябва да е било нещо, коет’ си заслужава.
Не счетох за нужно да му обяснявам, че през въпросната епоха вече е нямало мамути. Това щеше допълнително да го затормози умствено. Затова продължих:
– Галите живеели в колиби край реките.
– Че те са си били постоянно на курорт!
– Нещо такова. И не са вярвали в Господа-Бога, а са почитали слънцето.
– Защо пък не? – застана на тяхна страна Берю. – За слънцето поне сме сигурни, че съществува. В това особено болезнено се убеждават германците и скандинавците, когато като улави се затъркалят по-дълго време по плажовете на Средиземноморието. Виждал съм такива, които бяха получили изгаряния от трета-четвърта степен, че и нагоре.
– Жреците на галите са се наричали друиди и са ходели облечени в бели роби.
– Сигурен ли си, че не са били всъщност доминиканци?
– Не, не са били доминиканци. И едно от заниманията им било, въоръжени със златни сърпове, да събират имел в дъбовите гори.
Тук Берю нададе победоносен рев, който накара химикалките върху бюрото ми да заподскачат.
– Ами че аз знам един друид! Той от време на време продава имел на ъгъла на улицата, дето живея! Но не носи бяла роба, а се дегизира с джинси и канадка!
– Ще млъкнеш ли най-после! – троснах се аз.
– Добре де, добре...
– Любовта към войната подтикнала галите да нахлуят в Апенините, да влязат в Рим и да го опожарят.
– Тогава Рим не си ли е бил отворен град?
– Още не е бил такъв. А самата крепост на града се е казвала Капитолия.
– Това съм го чувал – гордо отбеляза Грамадата.
– Та галите били обзети от амбицията да превземат и нея. И една нощ се прокраднали тихомълком в подножието є, сподобени с всички такъми, нужни за щурма на една твърдина. Вътре всички спели кротичко. Но гъските зад стените є ги усетили и се разкрякали кански.
– Тях вероятно ги е отглеждал папата...
– Не, не ги е отглеждал папата – малко отегчено го опровергах аз.
– И все пак чий са го дирели тези гъски там?
– Римляните ги отглеждали в чест на богиня Юнона.
– Значи тази Юнона била досущ като жена ми Берта, която също си пада по печените гъски. С кестени.
– Но нека продължа: въпросните гъски събудили римляните, които тутакси притичали и отблъснали вече накачулените по стените гали.
– Ха, ха, ха! Слезте долу, че ви търсят по телефона! – избухна Берюрие в смях, по-волен и от изпърдяването на страдащ от хроничен метеоризъм шивач. Явно изникналата в съзнанието му картина на летящите от такава височина в свободен полет гали го развеселяваше.
– И това било – подех наново аз – началото на края за галите. От този момент нататък те започнали да отстъпват, докато римляните все повече набирали сила. И един хубав ден се озовали обратно в Галия.
– Абе, знам си аз, че поначало човек трябва да си гледа в своята паница, а не в тази на съседа...
– И известно време си живяли така, пиейки медовина и размишлявайки тъжно върху превратностите на историческата съдба. Докато начело на римляните не застанал един известен генерал на име Юлий Цезар, който предприел завоюването на Галия. Вой-ските му се втурнали в Галия като германските панцери през 1940 година. И именно тогава се проявил Верцингеторикс, от когото толкова се интересуваш. Той оглавил галската войска, за да отблъсне завоевателя. Успял в това си начинание и преследвал римляните чак до Златния бряг. Но впоследствие Цезар смогнал да прегрупира армията си и разбил тази на Верцингеторикс, който се оттеглил в Алезия. Цезар обсадил този град-крепост и Верцингеторикс се видял принуден да се предаде, за да не измрат хората му от глад. Възседнал най-хубавия си кон, отишъл при Цезар и положил оръжията си в нозете му.
– Че като галите са имали още коне, защо не са ги изяли? – учуди се Берю. – Конското месо си го бива, особено с печени или пържени картофи.
– Историята мълчи по този въпрос.
– И какво станало по-нататък с Верцингеториск?
– Цезар го отвел в Рим и пет години по-късно наредил да му прережат гърлото.
– Че защо му е било нужно да го коли? Първо, не е много джентълменско и второ, той така или иначе си е бил бита карта.
– Нравите по ония времена са били сурови, Дембо. – Пък и още не е съществувала Женевската конвенция... Накрая не мога да не спомена, че Цезар написал една книга, в която описал цялата тази патърдия...

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Любимата ми книга от този автор! Дано ни зарадвате и с други подобни произведения!
Изключителна свежест и натурален хумор, съчетани с доста сериозни отпратки както в исторически, така и в съвременен план. Повече от видно е и вдъхновението на "пресъздателя" Теодор Михайлов, който е успял в работата си 100%. Брависимо !
Книгата е изключително свежа, с неподправен хумор.
Изглежда поредното хумористично попадение на великия Сан Антонио.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-545-4
изчерпана
Цена
12.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени