Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Как да общуваме с детето
Печатно издание
ISBN
978-954-529-513-3
Цена
10.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (4)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
290 гр.
Страници
256
Превод
Георги Рачев
Дата на издаване
02 октомври 2007

Как да общуваме с детето

От първото си издание през 1995 г. книгата се ползва с неизменен читателски успех (продадена е в тираж 300 000 екземпляра само на руския пазар). Това се дължи на рядкото съчетание на научна дълбочина с простота и яснота на изказа. Подходът на професор Юлия Борисовна Гипенрейтер към детето е изключително интересен. Възприетото е да се смята, че е редно то да слуша, да се подчинява на съветите и наставленията на възрастните. Но и възрастните трябва да се научат да го „чуват“, да изслушват с внимание това, което казва, независимо от възрастта му.

В книгата са намерили отражение не само високият професионализъм на авторката, но и богатият й личен опит. Тя е майка на три деца, баба на пет внука и прабаба на два правнука. Много от описаните сюжети възпроизвеждат събития, които реално са се случили в голямото й семейство. А „Писма за юношата“, които съставляват втората част на книгата, са реално писани от авторката до дъщеря й във връзка с внука й, изпаднал в трудна психологическа ситуация.

Как да изградим нормални отношения с детето?

Как да го накараме да бъде послушно?

Възможно ли е да се оправят отношенията, ако са навлезли в задънена улица?

ВЪЗМОЖНО Е БЕЗ СЪМНЕНИЕ!

Ако искате да разберете вашето дете, да заслужите доверието му, да му вдъхнете увереност в собствените сили, а също така и във вашата любов и поддръжка независимо от обстоятелствата, то тази книга е за вас.

За автора

Юлия Гипенрейтер е професор в Московския държавен университет, известен учен и талантлив педагог, автор на множество статии, монографии и учебни помагала. Научните интереси на авторката се движат от психологията на познанието до психологията на личността. В последните години Ю.Б. Гипенрейтер усилено се занимава с практическа психология – води тренинги, дава консултации в областта на детските и семейните проблеми.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Юлия Гипенрейтер - „Как да общуваме с детето“ 

Как да се изградят нормални отношения с детето?

Как да се накара то да слуша?

Може ли да се оправят отношенията, ако са стигнали до задънена улица?

Възпитателната практика изобилства от подобни „вечни“ въпроси. Може ли психологията да помогне на родителите, учителите и възпитателите за решаването им? Да, безспорно може. През последните десетилетия психолозите направиха редица забележителни открития. Едно от тях е за значението на стила на общуване с детето за развитието на неговата личност.

Безспорна истина е, че за детето общуването е толкова необходимо, колкото и храната. Дребосък, който получава пълноценна храна и добри медицински грижи, но е лишен от постоянни контакти с възрастните, се развива зле не само психически, а и не расте физически, слабее, губи интерес към живота.

Анализът на многобройни случаи на смърт на бебета в детски домове в Америка и Европа след Първата световна война, необясними единствено от медицинска гледна точка, води учените до извода, че причината е в неудовлетворената потребност на децата от психологически контакт, тоест от грижи, внимание и добро отношение на близък възрастен.

Този извод впечатлява изключително много специалистите от цял свят: лекари, педагози, психолози. Проблемите на общуването започват още повече да привличат вниманието на учените.

Ако сравняването с храната продължи, би могло да се каже, че общуването може да не бъде само здраво, но и да носи вреда. Лошата храна отравя организма, а неправилното общуване „отравя“ психиката на детето, подлага на удар психичното здраве, емоционалното благополучие, а впоследствие и съдбата му.

„Проблемните“, „трудните“, „непослушните“ и „невъзможните“ деца, както и тези „с комплекси“, „наплашените“ или „нещастните“ винаги са резултат от създали се неправилни отношения в семейството.

Световната практика за психологическа помощ на деца и родителите им показва, че дори и много трудните проблеми на възпитанието са напълно разрешими при възстановяване на благоприятния стил на общуване в семейството.

Основните насоки на този стил се очертават в резултат на огромния труд на психолози хуманисти, теоретици и практици. Един от основателите на хуманистичната психология – известният американски психолог Карл Роджърс – го нарича личностно центриран, тоест поставящ в центъра на вниманието личността на човека, с когото общуваш сега.

Хуманистичният подход към човека и човешките взаимоотношения е идейната основа на тази книга. Той противостои на авторитарния стил на възпитаване на децата, който дълго битуваше в нашите училища и семейства. Хуманизмът във възпитанието се основава преди всичко върху разбирането на детето – на неговите нужди и потребности, върху познаването на закономерностите на неговия растеж и на развитието на личността му. Стилът на общуване, с който ще се запознаете в тази книга, се основава на такива знания.

Преди да пристъпя към основното съдържание, ще ви съобщя много важна закономерност, открита от психолозите практици. Повечето от родителите, които търсят помощта на психолози във връзка с трудни деца, в детството си също са страдали от конфликти със собствените си родители. Специалистите стигат до извода, че стилът на родителско взаимодействие непроизволно „се записва“ (запечатва) в детската психика. Това се случва много рано, – още в предучилищна възраст, обикновено несъзнателно.

Порасналият човек го възпроизвежда като нещо естествено. Така от поколение на поколение се осъществява социално наследяване на стила на общуване, като повечето родители възпитават децата си така, както са възпитавали самите тях в детството им.

„Около мен никой не се е въртял непрекъснато, но, както виждате, пораснал съм“ – казва таткото, без да забелязва, че е израснал точно като човек, който не смята за необходимо и не умее да се занимава със сина си, да установи топли, приятелски отношения с него.

Друга част от родителите до известна степен осъзнават в какво точно се състои правилното възпитание, но изпитват трудности в практиката. Случва се теоретичната разяснителна работа, провеждана от психолози и педагози с най-добри подбуди, да носи вреди на родителите: научават, че вършат „всичко не както трябва“, опитват се да се държат различно, бързо се „сриват“, губят увереност в силите си, обвиняват се и сипят упреци върху себе си, а понякога изливат раздразнението си върху децата.

От всичко казано следва изводът, че родителите не само трябва да се просвещават, но и да се обучават как правилно да общуват с децата. Точно с това започват да се занимават психолозите практици.

Не ще и съмнение, че обучението е най-добре да става чрез живо общуване. В много страни вече не едно десетилетие съществуват „курсове по общуване“ за родители. В Съединените щати през такива курсове са преминали стотици хиляди майки, бащи, както и учители. Стига се до още едно откритие: много родители са значително по-готови за промяна на стила на общуване в семейството, отколкото са предполагали психолозите. В резултат на обучението възрастните не само че успяват да прекратят „студената война“ с децата си, но и да установят с тях дълбоко взаимно разбиране.

За друг чудесен резултат съобщават родители, успели да преминат през курсове преди при децата им да настъпи „преходната възраст“. Те изобщо не я намират за трудна – нито за себе си, нито за своите деца. 

В Русия курсовете по общуване за родители (наричат ги и „групи“ или „тренинги“) също започват да придобиват все по-голяма популярност, въпреки че са недостатъчни, за да задоволят създалата се огромна потребност от практически психологически знания.

Нашите читатели дълго са били лишени и от книги по практическа психология. В този смисъл много изоставаме от западните страни, където през последното десетилетие са издадени десетки практически ръководства за родители и учители.

Преди няколко години си поставих целта да усвоя една от най-популярните програми по тренинг на общуването, разработени в САЩ от Томас Гордън и изложени в книгите му „P.E.T. Parent Effectiveness Training“ (1970) и „T.E.T. Teacher Effectiveness Training“ (1975). В резултат на работата с многобройни групи успях да събера материал за настоящата книга. Тя запазва общата схема на програмата на Т. Гордън, но е допълнена с идеи и практически приложения, разработени от други автори в чуждата и руската психология (от нашите учени – преди всичко Л. Виготски, А. Леонтиев и П. Галперин).

Стараех се да излагам някои теоретични възгледи така, че да бъдат съзвучни с руската култура, да съответстват на равнището и характера на знанията на нашите родители и учители, да се съотнасят с техните виждания, норми и ценности. Почти всички примери в тази книга са взети от руската действителност, въпреки че понякога удивително повтарят епизоди, които могат да бъдат открити в американски книги с подобна тематика.

Исках да направя от тази книга практическо ръководство и за участниците в тренинги, и за тези, които искат или са принудени да усвояват изкуството да общуват самостоятелно. Затова първата част е под формата на уроци и включва упражнения, въпроси и примери.

Всеки урок съдържа кратък, но важен, а понякога и труден за усвояване материал. Необходимо е да се дават задачи към уроците, а не само да се чете текстът им. Много важно е да се почувстват и изживеят първите успехи от практическите ви действия след всеки урок, а едва след това да се продължи по-нататък. Постепенно ще започнете да откривате чудесни промени в ситуацията с вашето дете, дори в началото да е изглеждала безнадеждна.

В книгата ще намерите и популярно излагане на някои научни сведения, резултати от изследвания и експерименти, както и писма на родители, илюстриращи темите на нашите практически занимания. За да не се наруши линейното движение по уроци, решихме да оформим този материал под формата на отделни блокове – „карета“. Те могат да се четат и независимо от текстовете на уроците.

По време на подготовката на книгата се роди идеята да се включи част, посветена на „трудната“ преходна възраст – тема, съдържаща се в не по-малко от половината жалби и призиви за помощ. В нея ще намерите описание на реална история на помощ на „труден подрастващ“, а ние заедно ще направим опит за анализ в обратна посока: от живия процес към конкретните знания и навици, които са били съдържание на всичките ни предишни занимания. По такъв начин още веднъж ще се убедим в тяхната действеност.

В заключение много искам да благодаря на всички участвали в нашите тренинги: родители, учители, възпитатели в училища и детски градини, студенти от психологическия факултет и слушатели от специалния поток на Московския държавен университет.

Вие искрено споделяхте проблемите, преживяванията, пробите, грешките и пак пробите. И най-малкият успех на всеки от вас поддържаше и вдъхновяваше останалите и мнозина в края на заниманията ни постигнаха голям напредък в разбирането на себе си и на своите деца. Вашите търсения и успехи, напрегнатият ви духовен труд намериха отражение в книгата и се надявам, че те ще вдъхновят много други родители, педагози и възпитатели да тръгнат по този път. 

При започването на системните ни занимания искам да ви запозная с един общ принцип, без чието спазване всички опити да се изгладят отношенията с детето ще останат неуспешни. Той ще бъде отправната точка за нас. Този принцип е безусловното приемане. Какво означава това?

Безусловното приемане на детето означава то да се обича не защото е красиво, умно, способно, че е отличник, помощник и така нататък, а просто така, просто защото го има!

Често от родители може да се чуе следното обръщение към син или дъщеря: „Ако не бъдеш послушно момче (момиче), няма да те обичам.“ Или пък: „Не чакай нищо добро от мен, докато не престанеш... (да мързелуваш, да се биеш, да нагрубяваш), докато не започнеш... (да се учиш добре, да помагаш вкъщи, да слушаш).“

Ако се замислим, с тези фрази на детето се съобщава, че го приемат условно, че го обичат (или ще го обичат), само ако... Това условно, оценъчно отношение към човека е характерно за нашата култура. То се внедрява и в детското съзнание.

Петокласник от Молдова ни пише: „Ами тогава за какво да се обича детето? За мързела, незнанието, неуважението му към възрастните ли? Извинете ме, но това не мога да го разбера! Моите деца ще ги обичам, само ако...“.

Причината за широко битуващото оценъчно отношение към децата се крие в твърдото убеждение, че наградите и наказанията са основните възпитателни средства. Ще похвалиш детето – и добрината му ще расте, ще го накажеш – и злото ще отстъпи. Бедата е, че всичките тези средства не действат безотказно. На всички е позната закономерността, че колкото повече се карат на едно дете, толкова по-лошо става то. Защо ли е така? Защото възпитаването на детето не е дресура. Родителите не съществуват, за да създават условни рефлекси на децата.

Психолозите са доказали, че потребността от обич, от принадлежност, тоест от необходимост за другия, е една от основните. Удовлетворяването й е условие за нормално развитие на детето. Това се осъществява, когато съобщавате на детето, че ви е скъпо, нужно, важно, че просто е добро.

Такива съобщения се съдържат в приветливите погледи, ласкавите докосвания, откровените думи: „Колко е хубаво, че се роди“, „Радвам се да те виждам“, „Харесваш ми“, „Обичам да си вкъщи“, „Добре ми е, когато сме заедно...“.

Известният семеен терапевт Върджиния Сатир препоръчва детето да се прегръща по няколко пъти дневно. Тя казва, че четири прегръдки са абсолютно необходими на всеки за оцеляване, а за добро самочувствие са потребни не по-малко от осем прегръдки на ден! Впрочем не само за дете, но и за възрастен.

Подобни знаци за безусловно приемане са особено необходими на детето, както храната за растящия организъм. Те го подхранват емоционално, като спомагат за психичното му развитие. Ако не получи такива знаци, появяват се емоционални проблеми, отклонения в поведението, че и психични заболявания. 

Майката на петгодишно момиченце открива у него симптоми на невроза и се обръща към лекар. В разговор се изяснява, че веднъж то я попитало: „Мамо, каква най-голяма неприятност сте имали с баща ми преди да се родя?“ „Защо те интересува точно това?“ – учудила се майката. „Защото после най-голямата ви неприятност съм станала аз“ – отвърнало момиченцето.

Да се опитаме да си представим колко десетки, ако не и стотици пъти момиченцето е чувало, преди да стигне до подобно заключение, че „не е каквото трябва“, „лошо е“, „досажда на всички“, „същинско наказание е“... И всичко преживяно от него намира израз в една негова невроза.

Далеч невинаги си даваме сметка как се обръщаме към децата. В „Учительская газета“ беше публикувано писмо с разкаяние на една майка: със закъснение разбрала, че е нанесла душевна рана на сина си. Момчето напуснало дома си, като оставило бележка да не го търсят: „Нали каза, че без мен ти е по-добре.“ Как буквално ни разбират децата! Искрени са в чувствата си и възприемат едно към едно всяка фраза на възрастните. Колкото по-често родителите са раздразнителни спрямо детето си, срязват го, критикуват го, толкова по-скоро то стига до обобщението: „Не ме обичат.“ Доводи на родителите от типа на: „Нали се грижа за теб“ или „Правя го заради теб“, не се чуват от децата. Или по-точно – те могат да чуят думите, но не и да разберат техния смисъл. Децата имат собствено, емоционално счетоводство. Тонът е по-важен от думите и ако е рязък, сърдит или просто строг, изводът винаги е еднозначен: „Не ме обичат, не ме приемат.“ Понякога за детето това не е толкова под формата на думи, колкото в усещане за себе си като лошо, „не каквото трябва“, нещастно. 

Да видим как се развива „комплексът на неприемането“ с израстването на децата. Ето откъс от писмо на четиринайсетгодишно момиче:

Не вярвам, че с майка ми мога да имам приятелски отношения. Дните, които най не обичам, са събота и неделя. В тези дни мама ми се кара. Ако вместо да ми крещи, ми говори човешки, по-добре щях да я разбера... Бих могла да я разбера, иска да направи от мен добър човек, но получава нещастен. Омръзна ми да живея така. Моля ви за помощ! Помогнете ми!!!

Обида, самота, а понякога и отчаяние звучат в писма на други деца. Те разказват, че родителите „не са им приятели“, никога не говорят „човешки“, „пошляпват ги“, „крещят им“, употребяват само повелителни форми: „направи!“, „прибери!“, „донеси!“, „измий!“. Много деца не се надяват обстановката вкъщи да се подобри и търсят външна помощ. Насочват се към редакции на вестници и списания („Помогнете!“, „Какво да правя?“, „Не мога да живея повече така!“); всички, без изключение, променят имената си, не си дават адресите. „Ако родителите ми научат, ще ме пребият.“ А през всичко това понякога си пробиват път нотки на топла детска грижа за родителите: „Как да я успокоя?“, „На тях също им е трудно“, „Тя също може да бъде разбрана...“. Истината е, че това се съдържа в писма главно на деца до тринайсет-четиринайсет години. По-големите вече са закоравели. Те просто не желаят да виждат родителите си, не искат да бъдат под един покрив с тях.

Една десетокласничка пише:

Често чета в списания и вестници, че трябвало да се обръща повече внимание на децата. Глупости. Аз, а и много мои връстници, се радваме на най-малката възможност да останем сами. Вървиш и си мислиш: „Поне да не са вкъщи...“ В неделя в главата ми се върти: „Господи, по-добре да уча ден повече!

Ами какво чувстват родителите? Как живеят? Техните горчивини и обиди не са по-малки: „Не живот, а мъчение...“, „Връщам се вкъщи като на бойно поле“, „Нощем престанах да спя – непрекъснато плача...“.

Юлия Гипенрейтер - „Как да общуваме с детето“ 

Как да се изградят нормални отношения с детето?

Как да се накара то да слуша?

Може ли да се оправят отношенията, ако са стигнали до задънена улица?

Възпитателната практика изобилства от подобни „вечни“ въпроси. Може ли психологията да помогне на родителите, учителите и възпитателите за решаването им? Да, безспорно може. През последните десетилетия психолозите направиха редица забележителни открития. Едно от тях е за значението на стила на общуване с детето за развитието на неговата личност.

Безспорна истина е, че за детето общуването е толкова необходимо, колкото и храната. Дребосък, който получава пълноценна храна и добри медицински грижи, но е лишен от постоянни контакти с възрастните, се развива зле не само психически, а и не расте физически, слабее, губи интерес към живота.

Анализът на многобройни случаи на смърт на бебета в детски домове в Америка и Европа след Първата световна война, необясними единствено от медицинска гледна точка, води учените до извода, че причината е в неудовлетворената потребност на децата от психологически контакт, тоест от грижи, внимание и добро отношение на близък възрастен.

Този извод впечатлява изключително много специалистите от цял свят: лекари, педагози, психолози. Проблемите на общуването започват още повече да привличат вниманието на учените.

Ако сравняването с храната продължи, би могло да се каже, че общуването може да не бъде само здраво, но и да носи вреда. Лошата храна отравя организма, а неправилното общуване „отравя“ психиката на детето, подлага на удар психичното здраве, емоционалното благополучие, а впоследствие и съдбата му.

„Проблемните“, „трудните“, „непослушните“ и „невъзможните“ деца, както и тези „с комплекси“, „наплашените“ или „нещастните“ винаги са резултат от създали се неправилни отношения в семейството.

Световната практика за психологическа помощ на деца и родителите им показва, че дори и много трудните проблеми на възпитанието са напълно разрешими при възстановяване на благоприятния стил на общуване в семейството.

Основните насоки на този стил се очертават в резултат на огромния труд на психолози хуманисти, теоретици и практици. Един от основателите на хуманистичната психология – известният американски психолог Карл Роджърс – го нарича личностно центриран, тоест поставящ в центъра на вниманието личността на човека, с когото общуваш сега.

Хуманистичният подход към човека и човешките взаимоотношения е идейната основа на тази книга. Той противостои на авторитарния стил на възпитаване на децата, който дълго битуваше в нашите училища и семейства. Хуманизмът във възпитанието се основава преди всичко върху разбирането на детето – на неговите нужди и потребности, върху познаването на закономерностите на неговия растеж и на развитието на личността му. Стилът на общуване, с който ще се запознаете в тази книга, се основава на такива знания.

Преди да пристъпя към основното съдържание, ще ви съобщя много важна закономерност, открита от психолозите практици. Повечето от родителите, които търсят помощта на психолози във връзка с трудни деца, в детството си също са страдали от конфликти със собствените си родители. Специалистите стигат до извода, че стилът на родителско взаимодействие непроизволно „се записва“ (запечатва) в детската психика. Това се случва много рано, – още в предучилищна възраст, обикновено несъзнателно.

Порасналият човек го възпроизвежда като нещо естествено. Така от поколение на поколение се осъществява социално наследяване на стила на общуване, като повечето родители възпитават децата си така, както са възпитавали самите тях в детството им.

„Около мен никой не се е въртял непрекъснато, но, както виждате, пораснал съм“ – казва таткото, без да забелязва, че е израснал точно като човек, който не смята за необходимо и не умее да се занимава със сина си, да установи топли, приятелски отношения с него.

Друга част от родителите до известна степен осъзнават в какво точно се състои правилното възпитание, но изпитват трудности в практиката. Случва се теоретичната разяснителна работа, провеждана от психолози и педагози с най-добри подбуди, да носи вреди на родителите: научават, че вършат „всичко не както трябва“, опитват се да се държат различно, бързо се „сриват“, губят увереност в силите си, обвиняват се и сипят упреци върху себе си, а понякога изливат раздразнението си върху децата.

От всичко казано следва изводът, че родителите не само трябва да се просвещават, но и да се обучават как правилно да общуват с децата. Точно с това започват да се занимават психолозите практици.

Не ще и съмнение, че обучението е най-добре да става чрез живо общуване. В много страни вече не едно десетилетие съществуват „курсове по общуване“ за родители. В Съединените щати през такива курсове са преминали стотици хиляди майки, бащи, както и учители. Стига се до още едно откритие: много родители са значително по-готови за промяна на стила на общуване в семейството, отколкото са предполагали психолозите. В резултат на обучението възрастните не само че успяват да прекратят „студената война“ с децата си, но и да установят с тях дълбоко взаимно разбиране.

За друг чудесен резултат съобщават родители, успели да преминат през курсове преди при децата им да настъпи „преходната възраст“. Те изобщо не я намират за трудна – нито за себе си, нито за своите деца. 

В Русия курсовете по общуване за родители (наричат ги и „групи“ или „тренинги“) също започват да придобиват все по-голяма популярност, въпреки че са недостатъчни, за да задоволят създалата се огромна потребност от практически психологически знания.

Нашите читатели дълго са били лишени и от книги по практическа психология. В този смисъл много изоставаме от западните страни, където през последното десетилетие са издадени десетки практически ръководства за родители и учители.

Преди няколко години си поставих целта да усвоя една от най-популярните програми по тренинг на общуването, разработени в САЩ от Томас Гордън и изложени в книгите му „P.E.T. Parent Effectiveness Training“ (1970) и „T.E.T. Teacher Effectiveness Training“ (1975). В резултат на работата с многобройни групи успях да събера материал за настоящата книга. Тя запазва общата схема на програмата на Т. Гордън, но е допълнена с идеи и практически приложения, разработени от други автори в чуждата и руската психология (от нашите учени – преди всичко Л. Виготски, А. Леонтиев и П. Галперин).

Стараех се да излагам някои теоретични възгледи така, че да бъдат съзвучни с руската култура, да съответстват на равнището и характера на знанията на нашите родители и учители, да се съотнасят с техните виждания, норми и ценности. Почти всички примери в тази книга са взети от руската действителност, въпреки че понякога удивително повтарят епизоди, които могат да бъдат открити в американски книги с подобна тематика.

Исках да направя от тази книга практическо ръководство и за участниците в тренинги, и за тези, които искат или са принудени да усвояват изкуството да общуват самостоятелно. Затова първата част е под формата на уроци и включва упражнения, въпроси и примери.

Всеки урок съдържа кратък, но важен, а понякога и труден за усвояване материал. Необходимо е да се дават задачи към уроците, а не само да се чете текстът им. Много важно е да се почувстват и изживеят първите успехи от практическите ви действия след всеки урок, а едва след това да се продължи по-нататък. Постепенно ще започнете да откривате чудесни промени в ситуацията с вашето дете, дори в началото да е изглеждала безнадеждна.

В книгата ще намерите и популярно излагане на някои научни сведения, резултати от изследвания и експерименти, както и писма на родители, илюстриращи темите на нашите практически занимания. За да не се наруши линейното движение по уроци, решихме да оформим този материал под формата на отделни блокове – „карета“. Те могат да се четат и независимо от текстовете на уроците.

По време на подготовката на книгата се роди идеята да се включи част, посветена на „трудната“ преходна възраст – тема, съдържаща се в не по-малко от половината жалби и призиви за помощ. В нея ще намерите описание на реална история на помощ на „труден подрастващ“, а ние заедно ще направим опит за анализ в обратна посока: от живия процес към конкретните знания и навици, които са били съдържание на всичките ни предишни занимания. По такъв начин още веднъж ще се убедим в тяхната действеност.

В заключение много искам да благодаря на всички участвали в нашите тренинги: родители, учители, възпитатели в училища и детски градини, студенти от психологическия факултет и слушатели от специалния поток на Московския държавен университет.

Вие искрено споделяхте проблемите, преживяванията, пробите, грешките и пак пробите. И най-малкият успех на всеки от вас поддържаше и вдъхновяваше останалите и мнозина в края на заниманията ни постигнаха голям напредък в разбирането на себе си и на своите деца. Вашите търсения и успехи, напрегнатият ви духовен труд намериха отражение в книгата и се надявам, че те ще вдъхновят много други родители, педагози и възпитатели да тръгнат по този път. 

При започването на системните ни занимания искам да ви запозная с един общ принцип, без чието спазване всички опити да се изгладят отношенията с детето ще останат неуспешни. Той ще бъде отправната точка за нас. Този принцип е безусловното приемане. Какво означава това?

Безусловното приемане на детето означава то да се обича не защото е красиво, умно, способно, че е отличник, помощник и така нататък, а просто така, просто защото го има!

Често от родители може да се чуе следното обръщение към син или дъщеря: „Ако не бъдеш послушно момче (момиче), няма да те обичам.“ Или пък: „Не чакай нищо добро от мен, докато не престанеш... (да мързелуваш, да се биеш, да нагрубяваш), докато не започнеш... (да се учиш добре, да помагаш вкъщи, да слушаш).“

Ако се замислим, с тези фрази на детето се съобщава, че го приемат условно, че го обичат (или ще го обичат), само ако... Това условно, оценъчно отношение към човека е характерно за нашата култура. То се внедрява и в детското съзнание.

Петокласник от Молдова ни пише: „Ами тогава за какво да се обича детето? За мързела, незнанието, неуважението му към възрастните ли? Извинете ме, но това не мога да го разбера! Моите деца ще ги обичам, само ако...“.

Причината за широко битуващото оценъчно отношение към децата се крие в твърдото убеждение, че наградите и наказанията са основните възпитателни средства. Ще похвалиш детето – и добрината му ще расте, ще го накажеш – и злото ще отстъпи. Бедата е, че всичките тези средства не действат безотказно. На всички е позната закономерността, че колкото повече се карат на едно дете, толкова по-лошо става то. Защо ли е така? Защото възпитаването на детето не е дресура. Родителите не съществуват, за да създават условни рефлекси на децата.

Психолозите са доказали, че потребността от обич, от принадлежност, тоест от необходимост за другия, е една от основните. Удовлетворяването й е условие за нормално развитие на детето. Това се осъществява, когато съобщавате на детето, че ви е скъпо, нужно, важно, че просто е добро.

Такива съобщения се съдържат в приветливите погледи, ласкавите докосвания, откровените думи: „Колко е хубаво, че се роди“, „Радвам се да те виждам“, „Харесваш ми“, „Обичам да си вкъщи“, „Добре ми е, когато сме заедно...“.

Известният семеен терапевт Върджиния Сатир препоръчва детето да се прегръща по няколко пъти дневно. Тя казва, че четири прегръдки са абсолютно необходими на всеки за оцеляване, а за добро самочувствие са потребни не по-малко от осем прегръдки на ден! Впрочем не само за дете, но и за възрастен.

Подобни знаци за безусловно приемане са особено необходими на детето, както храната за растящия организъм. Те го подхранват емоционално, като спомагат за психичното му развитие. Ако не получи такива знаци, появяват се емоционални проблеми, отклонения в поведението, че и психични заболявания. 

Майката на петгодишно момиченце открива у него симптоми на невроза и се обръща към лекар. В разговор се изяснява, че веднъж то я попитало: „Мамо, каква най-голяма неприятност сте имали с баща ми преди да се родя?“ „Защо те интересува точно това?“ – учудила се майката. „Защото после най-голямата ви неприятност съм станала аз“ – отвърнало момиченцето.

Да се опитаме да си представим колко десетки, ако не и стотици пъти момиченцето е чувало, преди да стигне до подобно заключение, че „не е каквото трябва“, „лошо е“, „досажда на всички“, „същинско наказание е“... И всичко преживяно от него намира израз в една негова невроза.

Далеч невинаги си даваме сметка как се обръщаме към децата. В „Учительская газета“ беше публикувано писмо с разкаяние на една майка: със закъснение разбрала, че е нанесла душевна рана на сина си. Момчето напуснало дома си, като оставило бележка да не го търсят: „Нали каза, че без мен ти е по-добре.“ Как буквално ни разбират децата! Искрени са в чувствата си и възприемат едно към едно всяка фраза на възрастните. Колкото по-често родителите са раздразнителни спрямо детето си, срязват го, критикуват го, толкова по-скоро то стига до обобщението: „Не ме обичат.“ Доводи на родителите от типа на: „Нали се грижа за теб“ или „Правя го заради теб“, не се чуват от децата. Или по-точно – те могат да чуят думите, но не и да разберат техния смисъл. Децата имат собствено, емоционално счетоводство. Тонът е по-важен от думите и ако е рязък, сърдит или просто строг, изводът винаги е еднозначен: „Не ме обичат, не ме приемат.“ Понякога за детето това не е толкова под формата на думи, колкото в усещане за себе си като лошо, „не каквото трябва“, нещастно. 

Да видим как се развива „комплексът на неприемането“ с израстването на децата. Ето откъс от писмо на четиринайсетгодишно момиче:

Не вярвам, че с майка ми мога да имам приятелски отношения. Дните, които най не обичам, са събота и неделя. В тези дни мама ми се кара. Ако вместо да ми крещи, ми говори човешки, по-добре щях да я разбера... Бих могла да я разбера, иска да направи от мен добър човек, но получава нещастен. Омръзна ми да живея така. Моля ви за помощ! Помогнете ми!!!

Обида, самота, а понякога и отчаяние звучат в писма на други деца. Те разказват, че родителите „не са им приятели“, никога не говорят „човешки“, „пошляпват ги“, „крещят им“, употребяват само повелителни форми: „направи!“, „прибери!“, „донеси!“, „измий!“. Много деца не се надяват обстановката вкъщи да се подобри и търсят външна помощ. Насочват се към редакции на вестници и списания („Помогнете!“, „Какво да правя?“, „Не мога да живея повече така!“); всички, без изключение, променят имената си, не си дават адресите. „Ако родителите ми научат, ще ме пребият.“ А през всичко това понякога си пробиват път нотки на топла детска грижа за родителите: „Как да я успокоя?“, „На тях също им е трудно“, „Тя също може да бъде разбрана...“. Истината е, че това се съдържа в писма главно на деца до тринайсет-четиринайсет години. По-големите вече са закоравели. Те просто не желаят да виждат родителите си, не искат да бъдат под един покрив с тях.

Една десетокласничка пише:

Често чета в списания и вестници, че трябвало да се обръща повече внимание на децата. Глупости. Аз, а и много мои връстници, се радваме на най-малката възможност да останем сами. Вървиш и си мислиш: „Поне да не са вкъщи...“ В неделя в главата ми се върти: „Господи, по-добре да уча ден повече!

Ами какво чувстват родителите? Как живеят? Техните горчивини и обиди не са по-малки: „Не живот, а мъчение...“, „Връщам се вкъщи като на бойно поле“, „Нощем престанах да спя – непрекъснато плача...“.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
мамче, защо всяка майка, и татковците трябва да четат

Оценка: -1

Страхотна книга, тя ни дава едни ценни съвети за отношението с децата ни дори ми помага и за разговори със съпруга ми, когато имаме проблеми.
knigata e cudesna ,pozdravyavam avtora.vsyaka mayka koyato iska da obstuva s detetosi bi tryabvalo da ya procete.takiva knigi tryabva da se cetet i znayat ot vsicki, a ne da ostanat v igila na nyakoya biblioteka.vsicko e opisano sis primeri i e idealna za roditeli.
Knigata e srahotna,pomaga mi da sam po-tarpeliva i da razbiram deteto si
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-513-3
изчерпана
Цена
10.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени