Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Гората
Печатно издание
ISBN
978-954-529-527-0
Цена
11.25 лв.
(15.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (6)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
440 гр.
Страници
402
Превод
Павел Главусанов
Дата на издаване
13 август 2007

Гората

Пол Коупланд, наричан от всички Коуп, изпълняващ длъжността областен прокурор на област Есекс в щата Ню Джърси, и Люси Голд, неговата отдавна изгубена, но незабравена любов от летния лагер преди двайсет години, продължават да са преследвани от кошмарите на онази съдбовна нощ, когато се скриват в гората, за да се отдадат на страстите си, докато четири от поверените им лагерници, в това число и малката сестра на Коуп, бягат в същата гора и стават жертва на серийния убиец Летния касапин.

Макар вниманието на Коуп като прокурор да е погълнато от делото на двама богати студенти-изнасилвачи, то рязко се измества в друга посока, когато една от жертвите от онова лято, чийто труп така и не е бил открит, внезапно се оказва току-що застреляна и така хвърля сянката на съмнението върху официалната версия за онова старо дело. Действията на Коуп през страшната нощ също попадат под лъча на прожектора, когато високопоставените бащи на изнасилвачите започват да изравят скелетите на миналото, за да го принудят да се откаже от съдебното преследване.

В този невероятен юридически трилър ненадминатият майстор на напрегнатото повествование Харлан Коубън („Господари на нощта“, „Не казвай на никого“, „Само един поглед“, „Под прикритие“, „Погрешен удар“) доказва за пореден път голямата си класа, като създава незабравима съдебна драма със запомнящи се герои, семейни тайни, надживяла годините любов, грешки и предателство.

За автора

Xарлан Коубън  е роден през 1962 г. в Нюарк, Ню Джърси. Автор е на 27 романа, сред които преведените на български „Шест години“, „Остани“, „Невинният“, „Не казвай на никого“, „Няма втори шанс“, „Гората“, „Само един поглед“ и други. Всеки един от седемте последователно издадени романа - „Липсваш ми“, „Шест години“, „Остани“, „Под напрежение“, „Клопка“, „Дръж се здраво“ и „Изгубена завинаги“, е бил на първо място в най-престижната селекция на Съединените щати – класацията на бестселърите на вестник „Ню Йорк Таймс“. 

Романът „Не казвай на никого“ има брилянтна екранизация – едноименният филм на режисьора Гийом Кане с участието на Франсоа Клузе и Кристин Скот Томас печели множество отличия, включително 4 награди „Сезар” през 2007 година. 

Коубън е международно признат писател, лауреат на литературните награди за криминални книги „Едгар“, „Шеймъс“ и „Антъни“, и е първият в историята, спечелил и трите. Той е първият чуждестранен писател, който през 2009 г. получава най-престижното британско отличие за криминална литература „Бестселърна кама“. Тази награда е особено ценна поради факта, че се присъжда не от жури, а чрез директно гласуване на публиката. Коубън влиза и в списъка на 50-те най-велики криминални писатели на всички времена. На 15 март 2011 г. той получи Медала на Париж, връчен му на тържествена церемония в парижкото кметство от културния аташе Кристоф Жирар. Медалът, сред чиито носители са Джейн Фонда, Кармен Маура, Тони Морисън, Пол Остър, Чечилиа Бартоли, е френско отличие и знак на висока почит към артисти, които имат специален принос към културата на международно ниво. 

Майсторски изпипаните романи на Харлан Коубън често се определят от критиката като „изобретателни” (Ню Йорк Таймс), „затрогващи и мъдри” (Лос Анжелис Тайм), „превъзходни” (Чикаго Трибюн) и „задължителни четива” (Филаделфия Инкуайър). 

Днес американският писател има в актива си 60 милиона отпечатани книги в цял свят. Трилърите му са преведени на 43 езика и са бестселъри в десетки страни. А той продължава да живее в Ню Джърси със съпругата си, която е педиатър, и с четирите им деца.

Откъс

ХАРЛАН КОУБЪН
ГОРАТА

Отново виждам баща си с лопата в ръце.
По бузите му се стичат сълзи. Ужасяващ, гърлен звук се надига от дробовете му, за да се процеди през стиснати устни. Вдига високо лопатата и я забива ядно в пръстта. Острието се впива в почвата като във влажна плът.
Аз съм на осемнайсет години, а това е най-яркият спомен за моя баща – там, в гората, с оная лопата. Той копае, а аз се спотайвам зад едно дърво. Баща ми работи яростно, сякаш земята му е нещо крива и той й отмъщава.
Никога не бях го виждал да плаче – нито когато загуби собствения си баща, нито когато мама избяга и ни изостави, нито дори когато научи за сестра ми Камил.
А сега хълца неудържимо. Плаче без свян. Сълзите се стичат необезпокоявани по лицето му. Риданията отекват между дърветата.
За първи път успявам да го издебна в такова състояние. В повечето съботи се прави, че отива за риба, но аз не му вярвам. Сякаш винаги съм знаел, че това място, това ужасяващо място, е неговата скрита цел.
Защото понякога е и моя.
Стоя зад дървото и го наблюдавам. Ще го сторя още осем пъти. Без да смутя неговото усамотение. Без да издам своето присъствие. Убеден съм, че той не го усеща. Напълно съм убеден. Само че един ден, когато тръгва към колата, баща ми отправя към мен сух поглед и продумва:
– Не днес, Пол. Днес отивам самичък.
Гледам подир колата му. Отива в гората за последен път.
Изпънат връз смъртното си ложе осемнадесет години по-късно, баща ми поема ръката ми в своята. Замаян е от лекарствата. Дланите му са корави от мазолите. Използвал ги е усилно цял живот – дори в онези по-охолни години в една страна, която вече не съществува. Чертите на лицето му са грубо изсечени, кожата е изпечена и корава като коруба на костенурка. Болката му е нетърпима, но в очите няма сълзи.
Той притваря клепачи и я преглъща.
Баща ми винаги успява да ми внуши усещане за сигурност. Дори сега, когато самият аз съм станал баща. Отиваме на бар преди три месеца, когато е все още достатъчно силен. Настава сбиване. Той се изправя пред мен, готов да посрещне всеки, понечил да ме нападне. Дори сега. Такъв е той.
Гледам го в леглото. Спомням си онези дни в гората. Спомням си как копае, как най-накрая спира, как си мисля, че се е предал след бягството на мама.
– Пол.
Баща ми рязко помръдва.
Ще ми се да му кажа, да не умира, но не бива. Виждал съм това и преди. Няма полза за когото и да било.
– Няма нищо, тате – обаждам се аз. – Всичко ще е наред.
Но той не се успокоява. Мъчи се да седне. Искам да му помогна, но той отблъсва ръката ми. Отправя втренчен поглед в моите очи и аз съзирам някакво просветление или може би отражение на онова, което ни се струва, че усещаме преди самия край. Измамно чувство на покой.
Самотна сълза се плъзва по бузата му. Гледам, как се стича надолу.
– Пол – повтаря баща ми със силен руски акцент. – Трябва да я открием.
– Ще я открием, тате.
Той ме гледа изпитателно. Аз кимам утвърдително. Но той не търси потвърждение. За първи път ми се струва, че очаква да усети чувство за вина.
– Знаеше ли? – пита той едва чуто.
Усещам, как цялото ми тяло трепери, но даже не мигвам, не отклонявам поглед от него. Питам се какво ли вижда, какво ли мисли, че вижда. Но никога няма да узная.
Защото тъкмо тогава, в този именно миг, моят баща склапя очи и си отива.

ХАРЛАН КОУБЪН
ГОРАТА

Отново виждам баща си с лопата в ръце.
По бузите му се стичат сълзи. Ужасяващ, гърлен звук се надига от дробовете му, за да се процеди през стиснати устни. Вдига високо лопатата и я забива ядно в пръстта. Острието се впива в почвата като във влажна плът.
Аз съм на осемнайсет години, а това е най-яркият спомен за моя баща – там, в гората, с оная лопата. Той копае, а аз се спотайвам зад едно дърво. Баща ми работи яростно, сякаш земята му е нещо крива и той й отмъщава.
Никога не бях го виждал да плаче – нито когато загуби собствения си баща, нито когато мама избяга и ни изостави, нито дори когато научи за сестра ми Камил.
А сега хълца неудържимо. Плаче без свян. Сълзите се стичат необезпокоявани по лицето му. Риданията отекват между дърветата.
За първи път успявам да го издебна в такова състояние. В повечето съботи се прави, че отива за риба, но аз не му вярвам. Сякаш винаги съм знаел, че това място, това ужасяващо място, е неговата скрита цел.
Защото понякога е и моя.
Стоя зад дървото и го наблюдавам. Ще го сторя още осем пъти. Без да смутя неговото усамотение. Без да издам своето присъствие. Убеден съм, че той не го усеща. Напълно съм убеден. Само че един ден, когато тръгва към колата, баща ми отправя към мен сух поглед и продумва:
– Не днес, Пол. Днес отивам самичък.
Гледам подир колата му. Отива в гората за последен път.
Изпънат връз смъртното си ложе осемнадесет години по-късно, баща ми поема ръката ми в своята. Замаян е от лекарствата. Дланите му са корави от мазолите. Използвал ги е усилно цял живот – дори в онези по-охолни години в една страна, която вече не съществува. Чертите на лицето му са грубо изсечени, кожата е изпечена и корава като коруба на костенурка. Болката му е нетърпима, но в очите няма сълзи.
Той притваря клепачи и я преглъща.
Баща ми винаги успява да ми внуши усещане за сигурност. Дори сега, когато самият аз съм станал баща. Отиваме на бар преди три месеца, когато е все още достатъчно силен. Настава сбиване. Той се изправя пред мен, готов да посрещне всеки, понечил да ме нападне. Дори сега. Такъв е той.
Гледам го в леглото. Спомням си онези дни в гората. Спомням си как копае, как най-накрая спира, как си мисля, че се е предал след бягството на мама.
– Пол.
Баща ми рязко помръдва.
Ще ми се да му кажа, да не умира, но не бива. Виждал съм това и преди. Няма полза за когото и да било.
– Няма нищо, тате – обаждам се аз. – Всичко ще е наред.
Но той не се успокоява. Мъчи се да седне. Искам да му помогна, но той отблъсва ръката ми. Отправя втренчен поглед в моите очи и аз съзирам някакво просветление или може би отражение на онова, което ни се струва, че усещаме преди самия край. Измамно чувство на покой.
Самотна сълза се плъзва по бузата му. Гледам, как се стича надолу.
– Пол – повтаря баща ми със силен руски акцент. – Трябва да я открием.
– Ще я открием, тате.
Той ме гледа изпитателно. Аз кимам утвърдително. Но той не търси потвърждение. За първи път ми се струва, че очаква да усети чувство за вина.
– Знаеше ли? – пита той едва чуто.
Усещам, как цялото ми тяло трепери, но даже не мигвам, не отклонявам поглед от него. Питам се какво ли вижда, какво ли мисли, че вижда. Но никога няма да узная.
Защото тъкмо тогава, в този именно миг, моят баща склапя очи и си отива.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Авторът е един от най-добрите в жанра.След като прочетох тази книга съм решила да си купя всички останали.
Да, lina97, Коубън е ненадминат в умението си да шокира интелигентно:) Мила, vesi, нали не очаквате да разкрием сюжета на книгата и самия й финал тук...?:) Препоръчайте книгата на свои приятели и после дискутирайте на воля!
moje li da vi pitam nali taka svurshva toi razbira 4e sestra mu e jiva i basha mu obiva maika mu zashoto tq e prikrila setra mu i dgil peres mislq 4e taka molq otgovorete mi
mnogo interesna kniga edna ot nai -hubavite koito sum 4ela ako q pro4ete shevi zavlade.
книгата е много интересна , няма да я оставите докато не я прочетете. страхотна е наистина
Книгата ми я подариха наскоро, стилът му на писане на Коубан е завладяващ, с чувство за хумор и много ми харесва! Сега я започвам книгата, сигурно ако имах повече свободно време щях да я прочета за един два дни! На един дъх!
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-527-0
Купи
Цена
11.25 лв.
(15.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени