Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Казино Калашников
Печатно издание
ISBN
978-954-529-514-0
Цена
15.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (0)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
390 гр.
Страници
440
Превод
София Бранц
Дата на издаване
27 юли 2007

Казино Калашников

До вчера Катя Орлова е примабалерина в първокласна трупа, спонсорирана щедро от нейния съпруг, собственик на игрално казино. Днес обаче сигурният уютен свят, в който живее от малка, се срутва и тя е вдовица, потресена от неочакваната и необяснима смърт на своя съпруг. Какво я чака утре?

За автора

Пресата в Германия нарича Полина Дашкова „руската кралица на трилъра“. Всичките й романи се отличават с голямата си убедителност, тъй като тя борави с конкретната съвременна руска действителност, нарича нещата с истинските им имена, ситуира героите си в реални измерения и внушава документална достоверност на тяхната психологическа дълбочина. Дашкова няма главни герои, само героини, но те не са полицейски инспекторки, не боравят вещо с всевъзможни видове оръжие, дори не владеят бойните изкуства. Просто са принудени от обстоятелствата да вземат активно участие в разследването, защото не разчитат на милицията или на властите да си свършат работата. Героините на Дашкова търсят морално възмездие и често се оказват сами в свят, гъмжащ от престъпност на всички нива. Те са обикновени руски жени, изправени пред ежедневни руски проблеми в едно доминирано от мъжете общество. Но трилърите на Полина Дашкова не са феминистки, не са „женски”. По-скоро бихме ги причислили към социологическите романи, защото в тях срещаме великолепието и мизерията на съвременна Русия от разкошните казина, където за един час се профукват милиони долари, до миризливите мазета, населени от въшливи клошари. Героите й са нови руснаци, мафиоти, продажни политици, но и писатели, фотомодели, артисти, самотни майки. Благодарение на Дашкова срещаме една екзотична, хаотична, завладяваща нова Русия, която кара читателите да се смеят и да тъжат.

Романите й са преведени на много езици, тя е сред най-четените автори не само в родината си, но и в Германия, Франция, Холандия, Испания, а сега, надяваме се, и в България.

Още книги от автора
Откъс

ПОЛИНА ДАШКОВА
КАЗИНО КАЛАШНИКОВ

Както седеше сам в любимото си парижко кафене, Константин Иванович, кой знае защо, изведнъж си помисли, че за толкова години нито веднъж не бе взел Надя тук. Тя остаря, без да види Париж. Жалко.
Впрочем изборът си беше неин. Тя самата бе предпочела да се жертва за неговия талант и кариера. Никой не я е карал. Просто от глупост не можа да разбере, че саможертвата е красива и благородна само в отделни екстремни ситуации, по време на война, глад, тежки болести. А всекидневието изяжда с парцалите даже най-прекрасните пориви. Това ли е подвиг, да глади ризи и да стърже моркови? А беше красавица, талантлива актриса – и всичко похаби в пранета, в готвене: доброволно. Пита се, кой е виновен, че е станала стара, шишкава, скучна? Никой. Надя никого не винеше, само гледаше със сухи очи, които с годините ставаха все по-апатични.
Константин Иванович въздъхна и се намръщи. Почти три години вече е принуден да си повтаря тези утешителни мисли: не можеш да живееш с другиго от жал, насила хубост не става и тъй нататък. Тези баналности са му нужни като витамини за поддържане на жизнения тонус. Не че Надя търсеше съжаление, не че опитваше насила хубост, но така или иначе, сама си е виновна. Та той е артист до мозъка на костите. Той не може да диша без свежи чувства, силни страсти, без младото празнично личице на Маргоша. Не може, и толкова. Маргоша му липсва всяка секунда, без нея дори Париж му е безсмислен и блудкав. Тя пристига днес в два и половина през нощта местно време. Идва за няколко дни просто така, защото не може без него. Още съвсем малко остана да я почака. Вече мина полунощ, ще поседи в кафенето половин час, после ще тръгне пеша по булевард Сен Жермен до платения паркинг, ще се качи в малкото сребристо рено, което нае тук, и ще потегли към летището да посрещне своята хубавица…

Собственикът старателно забърсваше чашите на бара. Стената зад него беше облепена с банкноти от различни страни. Онези стари съветски десет рубли с профила на Ленин му подари Константин Иванович през `79-а. При всяко свое идване Калашников подарява на собственика на кафенето на площад Сен Жермен банкнота. Парите в Русия непрестанно се сменят. Собственикът взима банкнотата, кима, не се усмихва, казва: “Мерси, мосю.” Но не го помни, не го разпознава.
Парижаните поначало помнят и разпознават само себе си. Няма по-надменен град по света. Колко пъти е гастролирал театърът, колко филма са преведени на френски и са давани по телевизията, но не го познават. Изобщо не го забелязват.
Константин Иванович обичаше да се жалва от бремето на славата. И в Ню Йорк, и в Квебек, и в Рим непременно някой ще се извърне, ще се усмихне, ще изговори името ако не на самия Калашников, то поне на някой от известните му персонажи. А в Москва просто не може да се разходи пеша, в магазините касиерките от двайсет години се вцепеняват със зинали уста, автоинспекторите не го глобяват, а му искат автограф.
- Сил ву пле, мосю – откъсна поглед от чашите собственикът и се взря в него въпросително, без усмивка. – Анкор кафе?
Калашников трепна. Усети се, че тъпо се е втренчил в тънкоустото лице на французина, гледа го и не го вижда, мисли за свои си неща. А чашката му отдавна е празна.
- Уи, мосю, кафе о ле – откликна като ехо Калашников и без да сваля поглед от лъскавите черни очи на собственика, попита на отличния си френски: - Не ме ли познавате? Идвал съм тук толкова пъти. Аз съм много известен руски актьор.
- Не, мосю. Не ви познавам. Захар?
“Какво ми става? – слиса се Константин Иванович. – Ужасна глупост… Тази гадина дори да ме познава, пак няма да каже. Ще мълчи като партизанин и достолепно ще полира чашите.”
Изведнъж изпита желание да изхулиганства по някакъв смешен момчешки начин, да извърти някой забавен номер. Просто така, просто защото пристига Маргоша, защото е топла септемврийска нощ, Париж, и как да има чувството, че е на петдесет и девет? Пак е на осемнайсет, и толкова. Жалко, че няма публика. Тънкоустият Наполеонов потомък не се брои.
Телефонът звънна в джоба на сакото му. Той веднага позна гласа на снаха си Катя и погледна часовника. Да, тук е полунощ, значи в Москва е два.
- Константин Иванович, убиха Глеб.
- Какво казваш, Катюша, моля?
Чуваше се много добре, но той не разбра. Как би могъл да разбере такова нещо от първата дума?
- Застреляха го преди около час и половина долу на входа. Прибирахме се от премиера. Елате си, моля ви, в Москва.

ПОЛИНА ДАШКОВА
КАЗИНО КАЛАШНИКОВ

Както седеше сам в любимото си парижко кафене, Константин Иванович, кой знае защо, изведнъж си помисли, че за толкова години нито веднъж не бе взел Надя тук. Тя остаря, без да види Париж. Жалко.
Впрочем изборът си беше неин. Тя самата бе предпочела да се жертва за неговия талант и кариера. Никой не я е карал. Просто от глупост не можа да разбере, че саможертвата е красива и благородна само в отделни екстремни ситуации, по време на война, глад, тежки болести. А всекидневието изяжда с парцалите даже най-прекрасните пориви. Това ли е подвиг, да глади ризи и да стърже моркови? А беше красавица, талантлива актриса – и всичко похаби в пранета, в готвене: доброволно. Пита се, кой е виновен, че е станала стара, шишкава, скучна? Никой. Надя никого не винеше, само гледаше със сухи очи, които с годините ставаха все по-апатични.
Константин Иванович въздъхна и се намръщи. Почти три години вече е принуден да си повтаря тези утешителни мисли: не можеш да живееш с другиго от жал, насила хубост не става и тъй нататък. Тези баналности са му нужни като витамини за поддържане на жизнения тонус. Не че Надя търсеше съжаление, не че опитваше насила хубост, но така или иначе, сама си е виновна. Та той е артист до мозъка на костите. Той не може да диша без свежи чувства, силни страсти, без младото празнично личице на Маргоша. Не може, и толкова. Маргоша му липсва всяка секунда, без нея дори Париж му е безсмислен и блудкав. Тя пристига днес в два и половина през нощта местно време. Идва за няколко дни просто така, защото не може без него. Още съвсем малко остана да я почака. Вече мина полунощ, ще поседи в кафенето половин час, после ще тръгне пеша по булевард Сен Жермен до платения паркинг, ще се качи в малкото сребристо рено, което нае тук, и ще потегли към летището да посрещне своята хубавица…

Собственикът старателно забърсваше чашите на бара. Стената зад него беше облепена с банкноти от различни страни. Онези стари съветски десет рубли с профила на Ленин му подари Константин Иванович през `79-а. При всяко свое идване Калашников подарява на собственика на кафенето на площад Сен Жермен банкнота. Парите в Русия непрестанно се сменят. Собственикът взима банкнотата, кима, не се усмихва, казва: “Мерси, мосю.” Но не го помни, не го разпознава.
Парижаните поначало помнят и разпознават само себе си. Няма по-надменен град по света. Колко пъти е гастролирал театърът, колко филма са преведени на френски и са давани по телевизията, но не го познават. Изобщо не го забелязват.
Константин Иванович обичаше да се жалва от бремето на славата. И в Ню Йорк, и в Квебек, и в Рим непременно някой ще се извърне, ще се усмихне, ще изговори името ако не на самия Калашников, то поне на някой от известните му персонажи. А в Москва просто не може да се разходи пеша, в магазините касиерките от двайсет години се вцепеняват със зинали уста, автоинспекторите не го глобяват, а му искат автограф.
- Сил ву пле, мосю – откъсна поглед от чашите собственикът и се взря в него въпросително, без усмивка. – Анкор кафе?
Калашников трепна. Усети се, че тъпо се е втренчил в тънкоустото лице на французина, гледа го и не го вижда, мисли за свои си неща. А чашката му отдавна е празна.
- Уи, мосю, кафе о ле – откликна като ехо Калашников и без да сваля поглед от лъскавите черни очи на собственика, попита на отличния си френски: - Не ме ли познавате? Идвал съм тук толкова пъти. Аз съм много известен руски актьор.
- Не, мосю. Не ви познавам. Захар?
“Какво ми става? – слиса се Константин Иванович. – Ужасна глупост… Тази гадина дори да ме познава, пак няма да каже. Ще мълчи като партизанин и достолепно ще полира чашите.”
Изведнъж изпита желание да изхулиганства по някакъв смешен момчешки начин, да извърти някой забавен номер. Просто така, просто защото пристига Маргоша, защото е топла септемврийска нощ, Париж, и как да има чувството, че е на петдесет и девет? Пак е на осемнайсет, и толкова. Жалко, че няма публика. Тънкоустият Наполеонов потомък не се брои.
Телефонът звънна в джоба на сакото му. Той веднага позна гласа на снаха си Катя и погледна часовника. Да, тук е полунощ, значи в Москва е два.
- Константин Иванович, убиха Глеб.
- Какво казваш, Катюша, моля?
Чуваше се много добре, но той не разбра. Как би могъл да разбере такова нещо от първата дума?
- Застреляха го преди около час и половина долу на входа. Прибирахме се от премиера. Елате си, моля ви, в Москва.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-514-0
изчерпана
Цена
15.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени