Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Записките на чистачката Мод
Печатно издание
ISBN
978-954-529-532-4
Цена
5.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (1)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
340 гр.
Страници
308
Превод
Анжелина Пенчева
Дата на издаване
27 юли 2007

Записките на чистачката Мод

„Записките на чистачката Мод“ е единственият засега роман на Пала, който е изпробвал перото си с поезия, или по-скоро анти-поезия, криминални микро-разкази и други експериментални жанрове. Една много забавна книга, която може да се чете като хумористичен роман или колекция от тъпи вицове и словесни гегове, но и като интелектуален ребус, казващ в абсурдистко-гротесков ключ множество горчиви истини за тоталитарното минало и деформациите на настоящето, за творчеството и писането, за нелепостта и несъстоятелността на политическите и социалните проекти и практики на ХХ век и за дезориентираността на човечеството на прага на ХХI век.

В романа са измесени и оригинално пародирани наивистичната, пикарескната, приключенската, катастрофичната, утопичната и антиутопичната литература, нонсенсът, черният хумор и класическият фолклор. Двамата главни герои, или по-точно антигерои, Матей и Кърт се движат произволно из историческите епохи и културните и географски пространства, спасяват Земята от нашествието на говорещи плъхове-човекоядци, вземат участие в съграждането на новия свят от шепата оцелели, общуват с крале и с бутафорни съвременни властници, преживяват безброй невероятни приключения ту като клиширани каубои, ту като комични партизани, ту като лесно забогатели нови капиталисти, и всичко това се разиграва в една реалност колкото фантазна и конструирана, толкова и подозрително напомняща времето, в което живяхме и живеем.

За автора

Мариан Пала, роден през 1953 г. в словашкия град Кошице, е една от най-нестандартните фигури в чешкия литературен живот. И не само в литературния. Пала е мултикултурен творец. Завършил е Бърненската консерватория, специалност контрабас, бил е дълги години музикант в оперен оркестър, а през последните години свири в групата „Суперлимонада“. Освен това е ексцентричен художник-концептуалист (и илюстратор на собствените си книги), драматург (и сценограф на собствените си пиеси), автор на нашумели пърформанси и инсталации, публицист, понастоящем доцент във Факултета по изобразително изкуство на Техническия университет в Бърно. И още, по собствените му думи - разхождач на кучета, разведен, перманентен безпаричник, ранен неставач, инцидентен писател на свободна практика и собственик на язва на дванайсетопръстника, човек, който сам не знае какво е всъщност. Спорно е на кое повече дължи известността си - дали на нестандартните си творби, или на нестандартната си личност на волен бохем и естетически провокатор. Впрочем самият Пала не се изживява като значим писател или литературен законодател - текстовете му, в които често се самоиронизира, са очевидно просто един от многото начини да забавлява другите и себе си.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

МАРИАН ПАЛА - ЗАПИСКИТЕ НА ЧИСТАЧКАТА МОД

Ако господарят не ти се усмихне цял месец, значи по всяка вероятност няма и да те изнасили!
Стигнаха до градчето, което дори не беше градче. Кърт съобщи на всеослушание:
– В бакалията са пуснали нова паста за зъби, иначе всичко си е постарому.
– Да надзърнем в кръчмата – предложи Матей.
В кръчмата ги посрещна кръчмарят с престилка. На пода лежеше труп.
– Абе, Фред – заговори Матей кръчмаря, – не трябваше ли да изнесеш Дъглас оттук?
– Ами откакто вие бяхте тук, не съм имал никакви посетители – защити се кръчмарят, – пък Дъглас изсъхна и вече не вони.
– Сипи по едно тогава!
Фред им сипа по едно.
– И сега какво ще предприемете? – попита ги той любопитно.
– Ще забогатеем.
Всички седнаха около една маса.
– Какво ще кажете пак да постреляме? – предложи Уили.
– Защо искате да стреляте? – недоумяваше Яна. – Не ви ли стига, че ще станете богати?
– Не, не ни стига! – отсече Матей. – Всеки може да бъде богат.
Когато отпиха от чашите си, кръчмарят ги заговори:
– Чух, че в градчето се е появил Уолтър Хигинс!
– Наистина ли? – възкликна въодушевено Кърт.
– Какво значение има? – обади се нервно Яна.
– Че как – ще постреляме! – обясни ? Матей и седна така, че да вижда по-добре вратата.
Кръчмарят замъкна Дъглас зад бара.
– Трябваше да го махна, щото иначе Уолтър можеше да се стресне – обясни.
Кърт кимна в знак, че разбира.
– Чуй, Уили, как ти се вижда идеята като забогатееш, да си основеш някаква фирма? – подхвърли Яна несмело.
– Да бе, ще си основа, как няма да си основа, само че сега ме остави да се съсредоточа.
В този миг крилата на вратата се разтвориха и в кръчмата влезе висок, расов мъж.
– Името ми е Уолтър Хигинс – рече простичко и остави колтовете си на бара. После се усмихна.
– Айде, втасахме я! – прошепна Кърт. – Поредният шибан хуманист.
– Пиячка, кръчмарю, и… топките ти!
Кръчмарят тутакси се залови да му налее, но ръцете му трепереха силно и разля малко от питието върху тезгяха.
– Прощавайте, господин Уолтър, но мога ли да попитам какво ще правите с топките ми? – попита той с пресекващ глас.
Уолтър се усмихна.
– Измити ли са?
– Че как иначе, господине.
Яна слушаше, без да шукне.
– Тогава първо ще ги оближа – разясни замислено Уолтър, – а после ще дръпна рязко глава и ще ги изплюя през прозореца под копитата на конете.
Яна цялата се разтрепери.
Кръчмарят явно не беше съгласен.
– Господине – рече той, – вие няма да оближете топките ми!
– Ще ги оближа, и още как! – прогърмя с гласището си Уолтър.
– Никога! – възрази кръчмарят.
– На момента! – запъна се Уолтър и започна демонстративно да върти езика си из устата.
Кърт се изправи:
– Чужденецо, смърдите като свиня!
Уолтър се обърна мълниеносно към него.
– Вие ли ще ми правите забележки? Точно пък вие, за когото в последния брой на списанието за изкуство пишеше, че бихте могъл да продавате нещата си доста прилично, ако не си създавахте такъв скапан имидж!
– Нима сте чували за мен? – запита изненадан Кърт.
– Но, разбира се, всеки е чувал за художници като вас.
– Ама моля ви се, какво говорите!
– Казвам истината, чувал съм за вас дори на юг.
– А бихте ли си купили някоя моя картинка?
– Като нищо.
Матей не издържа:
– Когато бях малко момче, един мечок ме изненада в гръб и оттогава жените за мен са като ланския сняг – изобщо не ме интересуват.
– Не разбирам.
– Ами мечокът ми отхапа атрибутите.
– Ах, колко жалко! – завайка се Яна и поглади Уили по простреляната глава. Един от пръстите ? се оплете между кичурите му и тя не можеше да го издърпа. Кръчмарят разкопча полека колана си и остави панталона си да се смъкне до глезените.
– Господин Уолтър, правете каквото знаете, само не изплювайте топките ми на улицата, че иначе ще бера голям срам!
Матей не издържа:
– Уолтър! Ти пречука приятеля ми! Надявам се, знаеш какво означава това!
Едновременно с тези думи той посочи с очи на Кърт стола, незабелязано от Уолтър. Точно този стол попречи на Уолтър да се разкрачи и когато започна стрелбата, той отнесе един куршум точно в средата на челото и се свлече на пода. На Яна ? беше все тая за него.
Кърт тъжно се втренчи в трупа.
– Еееех… можех да продам една от моите картинки…
– Кърт! Та той застреля приятеля ти!
– Знам, ама все пак… А сега какво ще правим?
– Отиваме у нас.
– Да станем богати ли?
– Ъхъ.
– Ама вие да не би наистина да мислите, че като изхвърлите тези скапани ябълки през прозореца, ще станете богати? – попита Яна веднага след като се удаде да издърпа пръста си от замотаните къдри на Уили.
– Нали на Матей му се получи – рече предпазливо Кърт.
Влязоха в къщата. Седнаха около масата и Матей отвори прозореца.
– Да не губим ценно време – обясни той.
Яна с досада разглеждаше една картина, на която беше изобразен бизон.
какъв зор му се подмазваш така на тоя?
– Прав си, обаче аз съм преди всичко човек на изкуството! – възрази му Кърт.
– Хубаво – сложи край на дебата Уолтър, – топките на кръчмаря и една твоя картинка за пет хиляди.
– Споразумяхме се! – извика на мига Кърт.
– Е, не, не сме! – намеси се боязливо кръчмарят.
– Как да не сме? – възрази му Уолтър.
– Ами Кърт със сигурност няма да подели парите с мен!
– Кърт, ще поделиш ли парите с кръчмаря? – попита Уолтър.
Уили не издържа и се включи в дебата:
– Един момент, господа! Нещо ми се струва, че май забравихте за стрелянето!
– Ама нали той иска да купи моя картинка! – провикна се Кърт.
– Иска – не иска, първо ще се стреля! – отсече непреклонно Кърт.
Уолтър сви рамене. Прибра колтовете си от бара и ги пъхна в тежките кобури на хълбоците си.
– Уили, какви ги вършиш, ами че ти не можеш да стреляш! – прошепна му Кърт.
Но беше късно. Уолтър се разкрачи, Уили също, после прозвучаха два изстрела и Уили се свлече на пода. Уолтър се ухили:
– Държа да си получа картинката и топките на кръчмаря! – продължи, и сякаш нищо не беше станало, пъхна колтовете си обратно в кобура.
– Уили! – изпищя Яна и понеже всички я наблюдаваха, улови главата на Уили между дланите си и се разплака звучно.
– Мадам – обърна се към нея Уолтър, – не плачете, по света има безброй мъже и всички те имат между краката си оная работа… е, с изключение на мен.
– Как така? – възкликна тя удивено и с лошо предчувствие.
– Хайде, отхапи от ябълката си – подтикна я Матей, – тя ти е наследство от Уили.
Яна отхапа.
– Леле, че е скапана! – възкликна искрено и я запрати с висока дъга навън.
Всички се струпаха любопитни около прозореца.
– Я, нещо блести там – провикна се доволен Матей, – знаех си! Ти си на ред, Кърт!
Кърт отхапа от своята ябълка, направи и той гримаса и извика:
– Адски скапана ябълка! – и я метна през прозореца.
Накрая и Матей метна своята.
– Нещо блести там!
Всички изтърчаха навън. Хукнаха към мястото, където бяха захвърлили нахапаните си ябълки.
– Тук има къс злато! – извика радостно Яна.
– Тук също! – извикаха Кърт и Матей.
Събраха златото и станаха богати.

МАРИАН ПАЛА - ЗАПИСКИТЕ НА ЧИСТАЧКАТА МОД

Ако господарят не ти се усмихне цял месец, значи по всяка вероятност няма и да те изнасили!
Стигнаха до градчето, което дори не беше градче. Кърт съобщи на всеослушание:
– В бакалията са пуснали нова паста за зъби, иначе всичко си е постарому.
– Да надзърнем в кръчмата – предложи Матей.
В кръчмата ги посрещна кръчмарят с престилка. На пода лежеше труп.
– Абе, Фред – заговори Матей кръчмаря, – не трябваше ли да изнесеш Дъглас оттук?
– Ами откакто вие бяхте тук, не съм имал никакви посетители – защити се кръчмарят, – пък Дъглас изсъхна и вече не вони.
– Сипи по едно тогава!
Фред им сипа по едно.
– И сега какво ще предприемете? – попита ги той любопитно.
– Ще забогатеем.
Всички седнаха около една маса.
– Какво ще кажете пак да постреляме? – предложи Уили.
– Защо искате да стреляте? – недоумяваше Яна. – Не ви ли стига, че ще станете богати?
– Не, не ни стига! – отсече Матей. – Всеки може да бъде богат.
Когато отпиха от чашите си, кръчмарят ги заговори:
– Чух, че в градчето се е появил Уолтър Хигинс!
– Наистина ли? – възкликна въодушевено Кърт.
– Какво значение има? – обади се нервно Яна.
– Че как – ще постреляме! – обясни ? Матей и седна така, че да вижда по-добре вратата.
Кръчмарят замъкна Дъглас зад бара.
– Трябваше да го махна, щото иначе Уолтър можеше да се стресне – обясни.
Кърт кимна в знак, че разбира.
– Чуй, Уили, как ти се вижда идеята като забогатееш, да си основеш някаква фирма? – подхвърли Яна несмело.
– Да бе, ще си основа, как няма да си основа, само че сега ме остави да се съсредоточа.
В този миг крилата на вратата се разтвориха и в кръчмата влезе висок, расов мъж.
– Името ми е Уолтър Хигинс – рече простичко и остави колтовете си на бара. После се усмихна.
– Айде, втасахме я! – прошепна Кърт. – Поредният шибан хуманист.
– Пиячка, кръчмарю, и… топките ти!
Кръчмарят тутакси се залови да му налее, но ръцете му трепереха силно и разля малко от питието върху тезгяха.
– Прощавайте, господин Уолтър, но мога ли да попитам какво ще правите с топките ми? – попита той с пресекващ глас.
Уолтър се усмихна.
– Измити ли са?
– Че как иначе, господине.
Яна слушаше, без да шукне.
– Тогава първо ще ги оближа – разясни замислено Уолтър, – а после ще дръпна рязко глава и ще ги изплюя през прозореца под копитата на конете.
Яна цялата се разтрепери.
Кръчмарят явно не беше съгласен.
– Господине – рече той, – вие няма да оближете топките ми!
– Ще ги оближа, и още как! – прогърмя с гласището си Уолтър.
– Никога! – възрази кръчмарят.
– На момента! – запъна се Уолтър и започна демонстративно да върти езика си из устата.
Кърт се изправи:
– Чужденецо, смърдите като свиня!
Уолтър се обърна мълниеносно към него.
– Вие ли ще ми правите забележки? Точно пък вие, за когото в последния брой на списанието за изкуство пишеше, че бихте могъл да продавате нещата си доста прилично, ако не си създавахте такъв скапан имидж!
– Нима сте чували за мен? – запита изненадан Кърт.
– Но, разбира се, всеки е чувал за художници като вас.
– Ама моля ви се, какво говорите!
– Казвам истината, чувал съм за вас дори на юг.
– А бихте ли си купили някоя моя картинка?
– Като нищо.
Матей не издържа:
– Когато бях малко момче, един мечок ме изненада в гръб и оттогава жените за мен са като ланския сняг – изобщо не ме интересуват.
– Не разбирам.
– Ами мечокът ми отхапа атрибутите.
– Ах, колко жалко! – завайка се Яна и поглади Уили по простреляната глава. Един от пръстите ? се оплете между кичурите му и тя не можеше да го издърпа. Кръчмарят разкопча полека колана си и остави панталона си да се смъкне до глезените.
– Господин Уолтър, правете каквото знаете, само не изплювайте топките ми на улицата, че иначе ще бера голям срам!
Матей не издържа:
– Уолтър! Ти пречука приятеля ми! Надявам се, знаеш какво означава това!
Едновременно с тези думи той посочи с очи на Кърт стола, незабелязано от Уолтър. Точно този стол попречи на Уолтър да се разкрачи и когато започна стрелбата, той отнесе един куршум точно в средата на челото и се свлече на пода. На Яна ? беше все тая за него.
Кърт тъжно се втренчи в трупа.
– Еееех… можех да продам една от моите картинки…
– Кърт! Та той застреля приятеля ти!
– Знам, ама все пак… А сега какво ще правим?
– Отиваме у нас.
– Да станем богати ли?
– Ъхъ.
– Ама вие да не би наистина да мислите, че като изхвърлите тези скапани ябълки през прозореца, ще станете богати? – попита Яна веднага след като се удаде да издърпа пръста си от замотаните къдри на Уили.
– Нали на Матей му се получи – рече предпазливо Кърт.
Влязоха в къщата. Седнаха около масата и Матей отвори прозореца.
– Да не губим ценно време – обясни той.
Яна с досада разглеждаше една картина, на която беше изобразен бизон.
какъв зор му се подмазваш така на тоя?
– Прав си, обаче аз съм преди всичко човек на изкуството! – възрази му Кърт.
– Хубаво – сложи край на дебата Уолтър, – топките на кръчмаря и една твоя картинка за пет хиляди.
– Споразумяхме се! – извика на мига Кърт.
– Е, не, не сме! – намеси се боязливо кръчмарят.
– Как да не сме? – възрази му Уолтър.
– Ами Кърт със сигурност няма да подели парите с мен!
– Кърт, ще поделиш ли парите с кръчмаря? – попита Уолтър.
Уили не издържа и се включи в дебата:
– Един момент, господа! Нещо ми се струва, че май забравихте за стрелянето!
– Ама нали той иска да купи моя картинка! – провикна се Кърт.
– Иска – не иска, първо ще се стреля! – отсече непреклонно Кърт.
Уолтър сви рамене. Прибра колтовете си от бара и ги пъхна в тежките кобури на хълбоците си.
– Уили, какви ги вършиш, ами че ти не можеш да стреляш! – прошепна му Кърт.
Но беше късно. Уолтър се разкрачи, Уили също, после прозвучаха два изстрела и Уили се свлече на пода. Уолтър се ухили:
– Държа да си получа картинката и топките на кръчмаря! – продължи, и сякаш нищо не беше станало, пъхна колтовете си обратно в кобура.
– Уили! – изпищя Яна и понеже всички я наблюдаваха, улови главата на Уили между дланите си и се разплака звучно.
– Мадам – обърна се към нея Уолтър, – не плачете, по света има безброй мъже и всички те имат между краката си оная работа… е, с изключение на мен.
– Как така? – възкликна тя удивено и с лошо предчувствие.
– Хайде, отхапи от ябълката си – подтикна я Матей, – тя ти е наследство от Уили.
Яна отхапа.
– Леле, че е скапана! – възкликна искрено и я запрати с висока дъга навън.
Всички се струпаха любопитни около прозореца.
– Я, нещо блести там – провикна се доволен Матей, – знаех си! Ти си на ред, Кърт!
Кърт отхапа от своята ябълка, направи и той гримаса и извика:
– Адски скапана ябълка! – и я метна през прозореца.
Накрая и Матей метна своята.
– Нещо блести там!
Всички изтърчаха навън. Хукнаха към мястото, където бяха захвърлили нахапаните си ябълки.
– Тук има къс злато! – извика радостно Яна.
– Тук също! – извикаха Кърт и Матей.
Събраха златото и станаха богати.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Уникална книга - препрочитах я много пъти и се смях до сълзи!
Благодаря на издателството, за страхотната идея да предложи на своите читатели нещо толкова свежо. Най-хубавото в тази книга е това, че въпреки абсурда има надежда.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-532-4
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени