Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Африканеца
Печатно издание
ISBN
954-529-509-6
Цена
5.25 лв.
(7.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
120 гр.
Страници
108
Превод
Георги Ангелов
Дата на издаване
23 април 2007

Африканеца

В „Африканеца“ (2004), кратък автобиографичен разказ, Ж.-М.Г. Льо Клезио възкресява епизоди от детството си, прекарано в Африка и повлияло на целия му житейски и творчески мироглед. След войната, придружен от майка си и от по-големия си брат, той отива при баща си, лекар в Нигерия. Там авторът, оставен да расте на воля сред необятните диви простори на Африка, открива свободата на телата, магическата същност на една страна, където всичко е в излишество – слънцето, бурите, растителността, дъждовете, насекомите.

С тази твърде съкровена книга писателят изразява преклонението си пред двойната среща – с непознатия баща и с африканския континент, от който е запазил за цял живот опиянението от близостта с природата.

За автора

Жан-Мари Гюстав льо Клезио е един от най-ярките представители на съвременната френска проза. Роден е в Ница през 1940 г. Семейството му емигрира на остров Мавриций през XVIII в. Учи във висшия литературен колеж в Ница, защитава докторат по литература, след което преподава в САЩ. Пише от седемгодишен. Прочува се с романа си „Протоколът“ (1963), преведен и на български, за който получава награда „Рьонодо“. Оттогава е публикувал повече от 30 заглавия – романи, есета, разкази, два превода на индиански митологии, множество статии и предговори. Льо Клезио е първият писател, удостоен с наградата „Пол Моран“ на Френската академия за целокупното си творчество и в частност за „Пустинята“ (1980). През 1994 г. е обявен за най-големият жив френскоезичен писател.

Получава Нобелова награда за литература през 2008 година.

Откъс

ЖАН-МАРИ ГУСТАВ ЛЬО КЛЕЗИО
АФРИКАНЕЦА

Африка бе могъща. За дете на моята възраст насилието бе повсеместно, безспорно. То предизвикваше въодушевление. Днес, след толкова катастрофи и проявено нехайство, ми е трудно да говоря за него. Малцина европейци познаха това чувство. Работата на баща ми, най-напред в Камерун, после в Нигерия, му отреждаше особено положение. Повечето англичани на служба в колонията заемаха административни длъжности. Бяха военни, съдии, district officers (тези D.O., чиито инициали произнасяха по английски „Ди-Оу“, ми напомняха на някакво религиозно название, нещо като “Deo gratias” от литургията, която майка ми отслужваше на верандата всяка неделя сутрин). Баща ми бе единственият лекар в радиус от шейсет километра. Но това разстояние не дава никаква представа: първият областен град бе Абакалики, на четири часа път и за да се стигне до него, трябваше да се пресече река Айа със сал, а после една гъста гора. Другото седалище на D.O. бе в Обуду, на границата с френски Камерун, в подножието на хълмове, където все още живееха горили. В Огоджа баща ми бе завеждащ диспансера (бивш религиозен приют, изоставен от сестрите) и единствен лекар на север от провинция Крос Ривър. Както по-късно се изрази, там той поемаше всичко – от акуширане до аутопсия. Двамата с брат ми бяхме единствените бели деца в цялата област. Не знаехме нищо за онова, което бе в основата на малко карикатурната самоличност на израслите в “колониите” деца. Когато чета “колониалните” романи, написани от англичани от онова време или отпреди пристигането ни в Нигерия – например Джойс Кери [17], автор на “Мисис Джонсън” – не разпознавам нищо. Когато чета Уилям Бойд [18], който също е прекарал част от детството си в британския африкански запад, отново не разпознавам нищо: баща му е бил D.O. (струва ми се, в Акра, Гана). Не ми е известно нищо от онова, което той описва: колониалната тежест, абсурдността на заточеното по крайбрежието бяло общество, низостите, които децата особено лесно долавят, презрението към местните жители – от тях те познават единствено прослойката на прислугата, длъжна да се съобразява с капризите на децата на своите господари, и най-вече онази своеобразна котерия, в която децата с еднаква кръв са едновременно обединени и разделени, където те откриват иронично отражение на своите недостатъци и притворства и която в известен смисъл представлява школа по расово съзнание, заместваща за тях осъзнаването им като човешки същества – бих могъл да кажа, че слава Богу всичко това ми бе напълно чуждо.

Ние не ходехме на училище. Нямахме клубове, спортни занимания, нямахме правила, нямахме приятели в смисъла, който придаваме на тази дума във Франция или Англия. Споменът, който пазя от онова време, би могъл да бъде от борда на кораб между два свята. Когато днес погледна единствената запазена снимка от къщата в Огоджа (миниатюрна, в популярния след войната формат 6 х 6), трудно ми е да повярвам, че става въпрос за същото място: голяма градина без ограда, в която в безпорядък растат палми и пламтящи дървета, прорязана от права алея, където е паркиран монументалният „Форд“ V8 на баща ми. Обикновена къща с покрив от нагъната ламарина, а в дъното първите големи дървета на гората. В тази самотна снимка има нещо студено, почти строго, което напомня за господство, смесица от военен лагер, английска ливада и природна мощ, която открих, много по-късно единствено в района на Панамския канал.

Тук, сред този пейзаж, изживях моментите на моя див, свободен, почти опасен живот. Свобода на движенията, на мисълта и на чувствата, каквато повече никога не изпитах. Спомените заблуждават, не ще и дума. Вероятно този живот на пълна свобода по-скоро съм го мечтал, отколкото изживял. Между тъгата в Южна Франция по време войната и тъгата от края на детството ми в Ница през петдесетте години, отхвърлен от съучениците ми заради моята странност, преследван от деспотичния нрав на баща ми, изложен на твърде голямата вулгарност на гимназиалните години, на годините на скаутство, после като юноша – на заплахата да не се наложи да замина да воювам, за да браня привилегиите на последното колониално общество.

Така дните в Огоджа се бяха превърнали в мое съкровище, в светло минало, което не можех да загубя. Спомнях си отблясъците по червената земя, слънцето, което напукваше пътищата, бягането с боси крака през саваната до крепостите на термитите, надигането на бурята вечер, шумните, изпълнени с крясъци нощи, котката ни, която се любеше с дивите котки на ламаринения покрив, вцепенението, което идваше след треската на зазоряване в нахлуващия под мрежата срещу комари студ. Цялата тази горещина, това парещо усещане, тази тръпка.

ЖАН-МАРИ ГУСТАВ ЛЬО КЛЕЗИО
АФРИКАНЕЦА

Африка бе могъща. За дете на моята възраст насилието бе повсеместно, безспорно. То предизвикваше въодушевление. Днес, след толкова катастрофи и проявено нехайство, ми е трудно да говоря за него. Малцина европейци познаха това чувство. Работата на баща ми, най-напред в Камерун, после в Нигерия, му отреждаше особено положение. Повечето англичани на служба в колонията заемаха административни длъжности. Бяха военни, съдии, district officers (тези D.O., чиито инициали произнасяха по английски „Ди-Оу“, ми напомняха на някакво религиозно название, нещо като “Deo gratias” от литургията, която майка ми отслужваше на верандата всяка неделя сутрин). Баща ми бе единственият лекар в радиус от шейсет километра. Но това разстояние не дава никаква представа: първият областен град бе Абакалики, на четири часа път и за да се стигне до него, трябваше да се пресече река Айа със сал, а после една гъста гора. Другото седалище на D.O. бе в Обуду, на границата с френски Камерун, в подножието на хълмове, където все още живееха горили. В Огоджа баща ми бе завеждащ диспансера (бивш религиозен приют, изоставен от сестрите) и единствен лекар на север от провинция Крос Ривър. Както по-късно се изрази, там той поемаше всичко – от акуширане до аутопсия. Двамата с брат ми бяхме единствените бели деца в цялата област. Не знаехме нищо за онова, което бе в основата на малко карикатурната самоличност на израслите в “колониите” деца. Когато чета “колониалните” романи, написани от англичани от онова време или отпреди пристигането ни в Нигерия – например Джойс Кери [17], автор на “Мисис Джонсън” – не разпознавам нищо. Когато чета Уилям Бойд [18], който също е прекарал част от детството си в британския африкански запад, отново не разпознавам нищо: баща му е бил D.O. (струва ми се, в Акра, Гана). Не ми е известно нищо от онова, което той описва: колониалната тежест, абсурдността на заточеното по крайбрежието бяло общество, низостите, които децата особено лесно долавят, презрението към местните жители – от тях те познават единствено прослойката на прислугата, длъжна да се съобразява с капризите на децата на своите господари, и най-вече онази своеобразна котерия, в която децата с еднаква кръв са едновременно обединени и разделени, където те откриват иронично отражение на своите недостатъци и притворства и която в известен смисъл представлява школа по расово съзнание, заместваща за тях осъзнаването им като човешки същества – бих могъл да кажа, че слава Богу всичко това ми бе напълно чуждо.

Ние не ходехме на училище. Нямахме клубове, спортни занимания, нямахме правила, нямахме приятели в смисъла, който придаваме на тази дума във Франция или Англия. Споменът, който пазя от онова време, би могъл да бъде от борда на кораб между два свята. Когато днес погледна единствената запазена снимка от къщата в Огоджа (миниатюрна, в популярния след войната формат 6 х 6), трудно ми е да повярвам, че става въпрос за същото място: голяма градина без ограда, в която в безпорядък растат палми и пламтящи дървета, прорязана от права алея, където е паркиран монументалният „Форд“ V8 на баща ми. Обикновена къща с покрив от нагъната ламарина, а в дъното първите големи дървета на гората. В тази самотна снимка има нещо студено, почти строго, което напомня за господство, смесица от военен лагер, английска ливада и природна мощ, която открих, много по-късно единствено в района на Панамския канал.

Тук, сред този пейзаж, изживях моментите на моя див, свободен, почти опасен живот. Свобода на движенията, на мисълта и на чувствата, каквато повече никога не изпитах. Спомените заблуждават, не ще и дума. Вероятно този живот на пълна свобода по-скоро съм го мечтал, отколкото изживял. Между тъгата в Южна Франция по време войната и тъгата от края на детството ми в Ница през петдесетте години, отхвърлен от съучениците ми заради моята странност, преследван от деспотичния нрав на баща ми, изложен на твърде голямата вулгарност на гимназиалните години, на годините на скаутство, после като юноша – на заплахата да не се наложи да замина да воювам, за да браня привилегиите на последното колониално общество.

Така дните в Огоджа се бяха превърнали в мое съкровище, в светло минало, което не можех да загубя. Спомнях си отблясъците по червената земя, слънцето, което напукваше пътищата, бягането с боси крака през саваната до крепостите на термитите, надигането на бурята вечер, шумните, изпълнени с крясъци нощи, котката ни, която се любеше с дивите котки на ламаринения покрив, вцепенението, което идваше след треската на зазоряване в нахлуващия под мрежата срещу комари студ. Цялата тази горещина, това парещо усещане, тази тръпка.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Жан-Мари Гюстав льо Клезио е Нобелов лауреат за литература за тази година - 2008. Невероятен писател - с невероятен глас на сърцето и душата си чрез хармонията на художественото писмено слово. Съвсем заслужено получи Нобеловата награда. В книгата "Африканеца" той съчетава споменното слово за детството си с непренудената взаимовръзка на "човек - природа". Чрез земните си преживявания на изключително интересното си реално и приказно въображение той сякаш ни казва: "Нека всички по земния и небесен свят като тяло, душа и дух да добруваме с всеотдайна обич и преклонение пред всички, които са живяли преди нас, които живеят паралелно с нас и след нас. Защото всички сме рожба на едно вселенско и все още неразгадано майчинство и бащинство. Нека живеем духом вечно с вечна добродетелна Любов! Защото в детството сме били всички такива." И с тази негова книга, и с всички негови други, той ме подсеща за едно мое стихотворение. Точно с това стихотворение поздравявам първо писателят нобелист Мари Гюстав льо Клезио, всички уважавани от мен французи и хора на словесното изкуство от целия свят, а също така лично секретарят на Шведската кралска академия и член на Нобеловия комитет Хорас Енгдал, който първи съобщи тази година новината за Нобеловата награда за литература. Ето го и моето стихотворение, които се отнася за децата от целия свят: ДЕЦАТА Децата гледайте, децата: какво умеят, как го правят. Ядосват се, но не зъбато и не в роднинство със лукавия. До три минути ще се сърдят – и после пак се заиграват. От Обич и от Милосърдие благува тяхната Държава. Благува – и не иска никой да боледува от пари. Летят – и зад Дъга надникват! (“Парите – огън ги гори!”) …Астрално-чисти са Децата – с лечебнобилкови очи! Гальовни, нежни, хвърковати – подобно слънчеви лъчи – Ощастливяват ни Сърцата! От Радост нека не мълчим…

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
954-529-509-6
Купи
Цена
5.25 лв.
(7.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени