Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Паула
Печатно издание
ISBN
978-954-529-495-2
Цена
11.25 лв.
(15.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (3)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
430 гр.
Страници
448
Превод
Маня Костова
Дата на издаване
04 април 2007

Паула

„Чуй ме, Паула. Ще ти разкажа една история, та като се събудиш, да не се чувстваш изгубена.“

Така голямата чилийка Исабел Алиенде започва своя блестящ, сърцераздителен дневник, който пише, докато 28-годишната ѝ дъщеря Паула лежи в болницата в кома. Като лек срещу болката Алиенде възкресява съдбата на своите предци – многобройна група оригинални, скандални и незабравими роднини – на фона на военния преврат в Чили през 1973 г. и последвалата диктатура. Тук са нейният втори баща, чаровен лъжец, винаги готов да спори, баба ѝ Меме, благословена с различен поглед върху нещата, безобразните вуйчовци, тормозещи Исабел и братята ѝ... Ирония и несравними полети на фантазията се смесват с вледеняващата действителност на смъртоносната болест на Паула, докато авторката рисува пейзажите от детството си в Чили, Ливан, борбата си да намери любовта и после да се отърси от нея, метаморфозата си като писател под влиянието на великия Пабло Неруда. „Паула“ е въздействаща творба, която се чете със затаен дъх. В нея Алиенде търси измеренията на духовното, като създава свой неповторим свят – добре познатата на читателите от „Къщата на духовете“ и „Ева Луна“ „магическа реалност“.

За автора

Исабел Алиенде е родена на 2 август 1942 г. в Перу. Десет години от своя живот посвещава на журналистиката в родината си. Емигрира във Венесуела, където работи във в. „Ел Насионал“ до 1984 г.

Преподава литература в престижни университети в САЩ и пише романи, статии, хумористични книги, пиеси и произведения за деца. Смята се, че е най-добрата латиноамериканска авторка на всички времена, и я сравняват единствено с Габриел Гарсия Маркес като мащабност на повествованието и богатство на езика. Сред световноизвестните й книги са трилогията „Къщата на духовете“ (1982), „Дъщеря на съдбата“ (1999) и „Портрет в сепия“ (2000), „Ева Луна“ (1987) и „Приказки за Ева Луна“ (1989), „За любовта и сянката“ (1985), „Паула“ (1994) и много други. Исабел Алиенде е носителка на Националната награда за литература на Чили за 2010 г. Официален сайт на писателката: www.isabelallende.com

Откъс

ИСАБЕЛ АЛИЕНДЕ

ПАУЛА

Завинаги... Какво е това, Паула? Изгубила съм мярка за времето в тази бяла сграда, където царува ехото и никога не идва нощ. Размиха се границите на действителността, животът е лабиринт от намерени огледала и изкривени образи. Преди месец, по същото това време, бях друга жена. Има моя снимка оттогава, намирам се на тържеството за представяне на наскоро излезлия ми роман в Испания, нося рокля с деколте в цвят патладжан, сребърно колие и гривна, имам маникюр и уверено се усмихвам, с един век по-млада съм отколкото сега. Не мога да позная тази жена, за четири седмици болката ме е преобразила. Докато пред микрофона обяснявах обстоятелствата, подтикнали ме да напиша “Безкрайният план”, моят агент си проправи път сред навалицата, за да прошепне в ухото ми, че ти си постъпила в болница. Прободе ме жестоко предчувствие, че фундаментално нещастие е променило посоката на живота ни. Когато два дни преди това бях пристигнала в Испания, ти се чувстваше много зле. Изненадах се, че не си дошла да ме посрещнеш на летището, както обикновено, оставих куфарите в хотела и изтощена от изморителното пътуване от Калифорния, дойдох у вас и те заварих да повръщаш, пламнала в треска. Току-що се беше върнала от духовно усамотение с монахините в училището, където работиш по четирийсет часа седмично като доброволка, помагайки на лишени от средства деца; разказа ми, че е било силно и тъжно преживяване, съмненията те разяждаха, вярата ти беше крехка...
   - Непрекъснато търся Бог, а той ми убягва, мамо...
   - Бог винаги ни очаква, сега е по-спешно да намерим лекар. Какво ти е, дъще?
   - Порфирия – отвърна ти без колебание.
   От няколко години, откакто разбра, че си наследила това заболяване,  ти се пазеше много и ходеше на контролни прегледи при един от малкото специалисти в Испания. Като те видял толкова отпаднала, мъжът ти те завел в клиника за спешни случаи, там поставили диагноза грип и те изпратили отново вкъщи. Същата вечер Ернесто ми разказа, че от седмици, дори от месеци, си била напрегната и уморена. Докато ние обсъждахме вероятността да е депресия, ти се мъчеше зад затворената врата на стаята ти; порфирията бързо те отравяше, ала никой от нас не беше достатъчно наблюдателен, за да съзре това. Не зная как свърших работата си, волята ми ме беше напуснала и между интервютата за пресата тичах да ти се обадя по телефона. Щом ми казаха, че си се влошила, отмених остатъка от турнето и дотичах в болницата, за да те видя, изкачих тичешком шестте етажа и открих стаята ти в тази чудовищна сграда. Заварих те легнала, бледа, с изгубен вид и с един поглед разбрах колко си зле.
   - Защо плачеш – ме попита с непознат глас.
   - Защото ме е страх. Обичам те, Паула.
   - И аз те обичам, мамо...

Това беше последното, което ми каза, дъще. Няколко мига по-късно започна да бълнуваш и да повтаряш числа с очи, втренчени в тавана. Ернесто и аз останахме до теб през цялата нощ съкрушени, редувайки се на единствения стол, който имахме на разположение, а през това време на друго легло в стаята агонизираше старица, крещеше безумна жена и се опитваше да заспи една недохранена циганка с белези от побой по тялото си. Призори успях да убедя мъжа ти да отиде да си почине - не беше спал няколко нощи и беше изтощен. Сбогува се с теб с целувка по устата. Един час по-късно се отприщи ужасът – ти повърна ужасяващ гейзер от кръв и изпадна в гърч; вдървеното ти, огънато назад тяло, се тресеше в ужасяващи спазми, които те вдигаха от леглото, ръцете ти трепереха с изкривени пръсти, сякаш търсещи да се вкопчат някъде, очите – изпълнени с ужас; лицето – налято с кръв и оцапано в лиги. Хвърлих се върху теб, за да те задържа и завиках за помощ; залата се изпълни с хора в бели престилки и ме изкараха със сила. Спомням си, че се опомних коленичила на пода, след това някой ми удари шамар. “Успокойте се, госпожо, млъкнете или ще трябва да си вървите! Дъщеря ви е по-добре, може да влезете и да останете при нея”, разтърси ме някакъв фелдшер. Понечих да се изправя, ала краката ми се огъваха; помогнаха ми да се добера до леглото ти и сетне си тръгнаха, останах сама с теб и с пациентките от другите легла, които наблюдаваха мълком, всяка потънала в собственото си тегло. Цветът ти беше пепеляв като на призрак, очите  - извърнати нагоре, струйка засъхнала кръв край устата ти беше студена. Зачаках, като те виках с имената, с които съм те наричала от дете, но ти се отдалечаваше в друг свят; поисках да ти дам да пийнеш вода, разтърсих те, ти втренчи в мен разширени и стъклени зеници, гледайки през мен към друг хоризонт и изведнъж замря неподвижна, безжизнена, бездиханна. Успях да завикам и мигом се помъчих да ти направя изкуствено дишане, но страхът ме беше парализирал, направих всичко не както трябва, подадох ти въздух без всякакъв ритъм, някак си пет-шест пъти и после осъзнах, че сърцето ти също не бие и започнах да удрям гърдите ти с юмруци. Миг по-късно пристигна помощ и последното, което видях, бе леглото ти да се отдалечава бързешком по коридора към асансьора. От този момент насетне животът спря за теб, а също и за мен, и двете прекрачихме тайнствен праг и влязохме в най-тъмната зона.

ИСАБЕЛ АЛИЕНДЕ

ПАУЛА

Завинаги... Какво е това, Паула? Изгубила съм мярка за времето в тази бяла сграда, където царува ехото и никога не идва нощ. Размиха се границите на действителността, животът е лабиринт от намерени огледала и изкривени образи. Преди месец, по същото това време, бях друга жена. Има моя снимка оттогава, намирам се на тържеството за представяне на наскоро излезлия ми роман в Испания, нося рокля с деколте в цвят патладжан, сребърно колие и гривна, имам маникюр и уверено се усмихвам, с един век по-млада съм отколкото сега. Не мога да позная тази жена, за четири седмици болката ме е преобразила. Докато пред микрофона обяснявах обстоятелствата, подтикнали ме да напиша “Безкрайният план”, моят агент си проправи път сред навалицата, за да прошепне в ухото ми, че ти си постъпила в болница. Прободе ме жестоко предчувствие, че фундаментално нещастие е променило посоката на живота ни. Когато два дни преди това бях пристигнала в Испания, ти се чувстваше много зле. Изненадах се, че не си дошла да ме посрещнеш на летището, както обикновено, оставих куфарите в хотела и изтощена от изморителното пътуване от Калифорния, дойдох у вас и те заварих да повръщаш, пламнала в треска. Току-що се беше върнала от духовно усамотение с монахините в училището, където работиш по четирийсет часа седмично като доброволка, помагайки на лишени от средства деца; разказа ми, че е било силно и тъжно преживяване, съмненията те разяждаха, вярата ти беше крехка...
   - Непрекъснато търся Бог, а той ми убягва, мамо...
   - Бог винаги ни очаква, сега е по-спешно да намерим лекар. Какво ти е, дъще?
   - Порфирия – отвърна ти без колебание.
   От няколко години, откакто разбра, че си наследила това заболяване,  ти се пазеше много и ходеше на контролни прегледи при един от малкото специалисти в Испания. Като те видял толкова отпаднала, мъжът ти те завел в клиника за спешни случаи, там поставили диагноза грип и те изпратили отново вкъщи. Същата вечер Ернесто ми разказа, че от седмици, дори от месеци, си била напрегната и уморена. Докато ние обсъждахме вероятността да е депресия, ти се мъчеше зад затворената врата на стаята ти; порфирията бързо те отравяше, ала никой от нас не беше достатъчно наблюдателен, за да съзре това. Не зная как свърших работата си, волята ми ме беше напуснала и между интервютата за пресата тичах да ти се обадя по телефона. Щом ми казаха, че си се влошила, отмених остатъка от турнето и дотичах в болницата, за да те видя, изкачих тичешком шестте етажа и открих стаята ти в тази чудовищна сграда. Заварих те легнала, бледа, с изгубен вид и с един поглед разбрах колко си зле.
   - Защо плачеш – ме попита с непознат глас.
   - Защото ме е страх. Обичам те, Паула.
   - И аз те обичам, мамо...

Това беше последното, което ми каза, дъще. Няколко мига по-късно започна да бълнуваш и да повтаряш числа с очи, втренчени в тавана. Ернесто и аз останахме до теб през цялата нощ съкрушени, редувайки се на единствения стол, който имахме на разположение, а през това време на друго легло в стаята агонизираше старица, крещеше безумна жена и се опитваше да заспи една недохранена циганка с белези от побой по тялото си. Призори успях да убедя мъжа ти да отиде да си почине - не беше спал няколко нощи и беше изтощен. Сбогува се с теб с целувка по устата. Един час по-късно се отприщи ужасът – ти повърна ужасяващ гейзер от кръв и изпадна в гърч; вдървеното ти, огънато назад тяло, се тресеше в ужасяващи спазми, които те вдигаха от леглото, ръцете ти трепереха с изкривени пръсти, сякаш търсещи да се вкопчат някъде, очите – изпълнени с ужас; лицето – налято с кръв и оцапано в лиги. Хвърлих се върху теб, за да те задържа и завиках за помощ; залата се изпълни с хора в бели престилки и ме изкараха със сила. Спомням си, че се опомних коленичила на пода, след това някой ми удари шамар. “Успокойте се, госпожо, млъкнете или ще трябва да си вървите! Дъщеря ви е по-добре, може да влезете и да останете при нея”, разтърси ме някакъв фелдшер. Понечих да се изправя, ала краката ми се огъваха; помогнаха ми да се добера до леглото ти и сетне си тръгнаха, останах сама с теб и с пациентките от другите легла, които наблюдаваха мълком, всяка потънала в собственото си тегло. Цветът ти беше пепеляв като на призрак, очите  - извърнати нагоре, струйка засъхнала кръв край устата ти беше студена. Зачаках, като те виках с имената, с които съм те наричала от дете, но ти се отдалечаваше в друг свят; поисках да ти дам да пийнеш вода, разтърсих те, ти втренчи в мен разширени и стъклени зеници, гледайки през мен към друг хоризонт и изведнъж замря неподвижна, безжизнена, бездиханна. Успях да завикам и мигом се помъчих да ти направя изкуствено дишане, но страхът ме беше парализирал, направих всичко не както трябва, подадох ти въздух без всякакъв ритъм, някак си пет-шест пъти и после осъзнах, че сърцето ти също не бие и започнах да удрям гърдите ти с юмруци. Миг по-късно пристигна помощ и последното, което видях, бе леглото ти да се отдалечава бързешком по коридора към асансьора. От този момент насетне животът спря за теб, а също и за мен, и двете прекрачихме тайнствен праг и влязохме в най-тъмната зона.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
strahotna kniga.Kogato ja chetesch ostavasch bez dah.V lichen plan sam pregivjala pochti podpbno neschto s mojata daschterja.Chetoh i plakah prez cjaloto vreme.Isabel Aliende e welika pisatelka.Poklon!
Страхотна книга!!!
Разтърсваща, по човешки написана и изстрадана! Четейки я, оставаш без дъх, страдаш и плачеш.

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-495-2
Купи
Цена
11.25 лв.
(15.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени