Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Твърди Перейра
Печатно издание
ISBN
978-954-529-489-1
Цена
5.00 лв.
Купи

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (1)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
210 гр.
Страници
180
Превод
Нева Мичева
Дата на издаване
25 януари 2007

Твърди Перейра

„Твърди Перейра“ е най-прочутият роман на Табуки, преведен на над трийсет езика, сред които кюрдски, японски, китайски. Действието се развива в Португалия през едно нетърпимо лято на 1938 година, времето на диктатора Салазар. В живота на Перейра, самотен застаряващ журналист, който завежда културната страница на вестник „Лижбоа“, нахлуват нови хора – прекрасни и кошмарни. И животът на Перейра се преобръща. Поне така разправят, че твърдял...

„Твърди Перейра“ е иносказание от автор, който взема страна, атака срещу заспалите умове. Трагично иносказание.
В. „Зюддойче Цайтунг“

Италианец по рождение, португалец по сърце, очарован от загадъчния Песоа, авторът на „Твърди Перейра“ е писател, обзет от съмнения, ярост, мечти, множествени съществувания.
Сп. „Лир“

Табуки е известен със своите изтънчени повествователни експерименти, а „Твърди Перейра“ – високо естетична творба, исторически роман в деликатна проза, пълна с изобретателни позовавания на фигури от модерната европейска литература.
В. „Ню Йорк Таймс“

За автора

Италианският писател Антонио Табуки (1943, Пиза), преподавател, литератор и задълбочен познавач на португалската литература, публикува първия си роман „Площад Италия“ през 1975 г. Следват трийсет художествени и есеистични произведения, сред които „Жена от Порту Пим“ (1983), „Малки недоразумения без особено значение“ (1985), „Реквием“ (1992), „Изгубената глава на Дамасену Монтейро“ (1997), „Тристано умира“ (2004) и други. Международната си известност печели главно като популяризатор на големия португалски поет и нобелист Фернандо Песоа и като автор на „Твърди Перейра“ (1994).

За романите си Табуки е носител на престижните награди за литература „Виареджо-Репачи“ и „Кампиело“ в Италия, „Медиси Етранже“ и Европейската награда за литература „Жан Моне“ във Франция, „Аристейон“ в Гърция, „Носак“ на Академия Лайбниц в Германия, Европейската държавна награда в Австрия, „Идалго“ в Испания и др. По някои от книгите му има филмови версии – „Индийско ноктюрно“ на Ален Корно, „Ребус“ на Масимо Гулиелми (по едноименния разказ от „Малки недоразумения без особено значение“), „Реквием“ на Ален Танер и „Твърди Перейра“ на Роберто Фаенца (с Марчело Мастрояни в главната роля, последното му голямо превъплъщение на екрана).

Откъс

АНТОНИО ТАБУКИ

ТВЪРДИ ПЕРЕЙРА

Перейра твърди, че се запознали в един летен ден. Чудесен летен ден, слънчев и ведър, Лисабон искрял целият. Както изглежда, Перейра си седял в редакцията, чудел се какво да прави, главният бил в отпуска, а той и понятие нямал как да скалъпи културната страница, защото "Лижбоа" вече имал собствена културна страница, поверена лично на неговите грижи. Той обаче, Перейра, си мислел за смъртта. В този хубав летен ден с гальовния океански бриз в короните на дърветата, с яркото слънце и искрящия град – буквално пръскал искри под прозореца му, – независимо от синевата, невъзможно синя, твърди Перейра, и ясна, почти ослепителна, го обзела мисълта за смъртта. Защо ли? Перейра не е в състояние да отговори на този въпрос. Може би защото, когато бил малък, баща му притежавал погребална агенция на име "Богородица Многострадална", може би защото жена му била починала от туберкулоза преди няколко години, може би защото той самият бил с наднормено тегло, болно сърце и високо кръвно и според лекаря, ако продължавал да я кара така, нямало дълго да го бъде. Така или иначе – Перейра се замислил за смъртта и туйто, твърди той. И случайно, съвършено случайно, взел да прелиства някакво списание. Списанието било литературно, но имало и философски раздел. Нещо авангардно май, в това Перейра не е уверен, но с много сътрудници католици. Перейра бил католик или поне в момента се чувствал такъв, добър католик, но в едно не успявал да повярва, във възкресението на плътта. Хубаво, душата е нетленна, няма съмнение – защото той бил убеден, че носи душа, –  но цялата тази плът, месищата, опаковали душата му, не и те, кому е нужно тяхното възкръсване, се питал Перейра. Всичката тлъстина, която му се налагало да мъкне от сутрин до вечер, потта, задъхването по стълбите, защо пък те да възкръсват? Амù, всичко това изобщо не му трябвало на Перейра в новия живот, във вечността и не му се вярвало във възкресението на плътта. Така че се захванал да прелиства въпросното списание, защото му било скучно, твърди той, и попаднал на една статия, в която се казвало: "Публикуваното тук размишление върху смъртта е откъс от дипломна работа, защитена миналия месец в Лисабонския университет. Неин автор е Франческо Монтейро Роси, завършил философия с отличие, а това е само част от есето му, надяваме се, че в бъдеще ще можем да разчитаме на неговото сътрудничество."
Перейра твърди, че отначало се зачел разсеяно, публикацията нямала заглавие, после машинално се върнал в началото и преписал няколко реда. Защо го направил ли? Перейра не може да каже с точност. Вероятно защото това авангардно католическо списание го нервирало, или защото тъкмо тогава му било дошло до гуша от всякакви авангардисти и католици, въпреки искрената му католическа вяра, или защото на фона на искрящото лисабонско лято и камарата плът, която затруднявала движенията му, самата идея за възкресение на плътта го отвращавала. Както и да е – Перейра взел да преписва статията, вероятно за да изхвърли после списанието.
Твърди, че не я преписал от край до край, а само няколко реда, ето ги, тях може да цитира дословно: "Съотношението, което предопределя в дълбочина и цялост смисъла на нашето битие, е съотношението живот-смърт, тъй като ограничението, наложено на съществуванието от смъртта, е решаващо за разбирането и правилното оценяване на живота." После взел телефонния указател и си рекъл: Роси, какво необичайно име, няма да е повече от един Роси в указателя; твърди, че набрал някакъв номер, помни го добре, и от другата страна се чул глас, който казал: ало. Ало, казал Перейра, тук "Лижбоа". Гласът казал: да? Вижте сега, твърди, че казал Перейра, "Лижбоа" е един лисабонски вестник, основан преди няколко месеца, не знам дали сте го виждали, ние сме аполитични и независими, но вярваме в душата, тоест имаме католически уклон, бих искал да говоря с господин Монтейро Роси. Перейра твърди, че оттатък замълчали за миг, а после гласът казал, че той е Монтейро Роси, но че никога не се е вълнувал особено от въпроса за душата. Перейра на свой ред замълчал за секунда, защото твърди, че му се сторило странно как човек, написал нещо така прочувствено за смъртта, може да не се вълнува от душата. Усъмнил се да не би да е станала грешка, а мисълта му ненадейно се върнала към неговата фикс-идея, възкресението на плътта. И казал, че е прочел една статия за смъртта от Монтейро Роси, след което добавил, че и той, Перейра, не вярва във възкресението на плътта, ако това е основната теза на господин Монтейро Роси. В крайна сметка Перейра се оплел, така твърди, и се подразнил, подразнил се от самия себе си – защо му трябвало да звъни на непознати и да ги занимава с деликатни, нещо повече, с твърде лични теми като душата и смъртта. Перейра твърди, че съжалил и дори му минало през ума да затвори, но после, кой знае защо, намерил сили да продължи, така че казал, че името му е Перейра, господин Перейра, редактор на културната страница на "Лижбоа", и че, естествено, засега "Лижбоа" е следобедно четиво, общо взето вестник, който не може да се конкурира с останалите столични вестници, но със сигурност рано или късно ще си пробие път. Наистина за момента "Лижбоа" наблягал преобладаващо на светските клюки, но общо взето сега били решили да пуснат и културна страница, в събота, редакционният състав още не бил попълнен, та затова имал нужда от хора, от външен сътрудник, който да води постоянна рубрика.
Перейра твърди, че господин Монтейро Роси побързал да избърбори, че още същия ден щял да мине през редакцията, както и че работата го интересувала, всякакъв сорт работа го интересувала, защото, така де, вече се налагало да захване нещо, сега, след завършването на университета, трябвало сам да се изхранва. Но Перейра предвидливо му казал не в редакцията, да не идва засега, по-добре щяло да бъде, ако се видят някъде навън, в центъра, да си определят час и да се срещнат. Твърди, че казал това, защото не искал да кани непознати в неуютната стаичка на "Руа Родригу да Фонсека", където бръмчал астматичният вентилатор и постоянно миришело на пържено заради онази вещица, портиерката, която гледала всичко живо с подозрение и вечно нещо пържела. Не му се искало също да разкрива пред непознати, че културният отдел на "Лижбоа" се състои само от него, Перейра, един препотен от горещината и неудобството на малката стаичка мъж, така че, твърди Перейра, просто попитал дали има нещо против да се видят в центъра, и онзи, Монтейро Роси, казал: довечера на "Праса да Алегрия" има вечеринка с песни и китари, аз съм поканен да изпея един неаполитански романс, впрочем, аз съм наполовина италианец, но не знам неаполитански, няма значение, та собственикът на заведението ми е запазил маса на открито, на нея трябва да има картонче с надпис "Монтейро Роси", какво ще кажете да се видим там? И Перейра се съгласил, както твърди, затворил телефона, избърсал си потта, после му дошла превъзходната идея да започне кратка рубрика под надслов "Паметни дати" и решил да я публикува още в следващия съботен брой, така че, почти несъзнателно, може би защото бил на вълна Италия, написал заглавието: "Две години от кончината на Луиджи Пирандело". По-долу добавил подзаглавие: "Великият драматург току-що бе представил в Лисабон пиесата си Насън или може би наяве."
Било двайсет и пети юли хиляда деветстотин трийсет и осма година и Лисабон искрял в синевата на океанския бриз, твърди Перейра.

АНТОНИО ТАБУКИ

ТВЪРДИ ПЕРЕЙРА

Перейра твърди, че се запознали в един летен ден. Чудесен летен ден, слънчев и ведър, Лисабон искрял целият. Както изглежда, Перейра си седял в редакцията, чудел се какво да прави, главният бил в отпуска, а той и понятие нямал как да скалъпи културната страница, защото "Лижбоа" вече имал собствена културна страница, поверена лично на неговите грижи. Той обаче, Перейра, си мислел за смъртта. В този хубав летен ден с гальовния океански бриз в короните на дърветата, с яркото слънце и искрящия град – буквално пръскал искри под прозореца му, – независимо от синевата, невъзможно синя, твърди Перейра, и ясна, почти ослепителна, го обзела мисълта за смъртта. Защо ли? Перейра не е в състояние да отговори на този въпрос. Може би защото, когато бил малък, баща му притежавал погребална агенция на име "Богородица Многострадална", може би защото жена му била починала от туберкулоза преди няколко години, може би защото той самият бил с наднормено тегло, болно сърце и високо кръвно и според лекаря, ако продължавал да я кара така, нямало дълго да го бъде. Така или иначе – Перейра се замислил за смъртта и туйто, твърди той. И случайно, съвършено случайно, взел да прелиства някакво списание. Списанието било литературно, но имало и философски раздел. Нещо авангардно май, в това Перейра не е уверен, но с много сътрудници католици. Перейра бил католик или поне в момента се чувствал такъв, добър католик, но в едно не успявал да повярва, във възкресението на плътта. Хубаво, душата е нетленна, няма съмнение – защото той бил убеден, че носи душа, –  но цялата тази плът, месищата, опаковали душата му, не и те, кому е нужно тяхното възкръсване, се питал Перейра. Всичката тлъстина, която му се налагало да мъкне от сутрин до вечер, потта, задъхването по стълбите, защо пък те да възкръсват? Амù, всичко това изобщо не му трябвало на Перейра в новия живот, във вечността и не му се вярвало във възкресението на плътта. Така че се захванал да прелиства въпросното списание, защото му било скучно, твърди той, и попаднал на една статия, в която се казвало: "Публикуваното тук размишление върху смъртта е откъс от дипломна работа, защитена миналия месец в Лисабонския университет. Неин автор е Франческо Монтейро Роси, завършил философия с отличие, а това е само част от есето му, надяваме се, че в бъдеще ще можем да разчитаме на неговото сътрудничество."
Перейра твърди, че отначало се зачел разсеяно, публикацията нямала заглавие, после машинално се върнал в началото и преписал няколко реда. Защо го направил ли? Перейра не може да каже с точност. Вероятно защото това авангардно католическо списание го нервирало, или защото тъкмо тогава му било дошло до гуша от всякакви авангардисти и католици, въпреки искрената му католическа вяра, или защото на фона на искрящото лисабонско лято и камарата плът, която затруднявала движенията му, самата идея за възкресение на плътта го отвращавала. Както и да е – Перейра взел да преписва статията, вероятно за да изхвърли после списанието.
Твърди, че не я преписал от край до край, а само няколко реда, ето ги, тях може да цитира дословно: "Съотношението, което предопределя в дълбочина и цялост смисъла на нашето битие, е съотношението живот-смърт, тъй като ограничението, наложено на съществуванието от смъртта, е решаващо за разбирането и правилното оценяване на живота." После взел телефонния указател и си рекъл: Роси, какво необичайно име, няма да е повече от един Роси в указателя; твърди, че набрал някакъв номер, помни го добре, и от другата страна се чул глас, който казал: ало. Ало, казал Перейра, тук "Лижбоа". Гласът казал: да? Вижте сега, твърди, че казал Перейра, "Лижбоа" е един лисабонски вестник, основан преди няколко месеца, не знам дали сте го виждали, ние сме аполитични и независими, но вярваме в душата, тоест имаме католически уклон, бих искал да говоря с господин Монтейро Роси. Перейра твърди, че оттатък замълчали за миг, а после гласът казал, че той е Монтейро Роси, но че никога не се е вълнувал особено от въпроса за душата. Перейра на свой ред замълчал за секунда, защото твърди, че му се сторило странно как човек, написал нещо така прочувствено за смъртта, може да не се вълнува от душата. Усъмнил се да не би да е станала грешка, а мисълта му ненадейно се върнала към неговата фикс-идея, възкресението на плътта. И казал, че е прочел една статия за смъртта от Монтейро Роси, след което добавил, че и той, Перейра, не вярва във възкресението на плътта, ако това е основната теза на господин Монтейро Роси. В крайна сметка Перейра се оплел, така твърди, и се подразнил, подразнил се от самия себе си – защо му трябвало да звъни на непознати и да ги занимава с деликатни, нещо повече, с твърде лични теми като душата и смъртта. Перейра твърди, че съжалил и дори му минало през ума да затвори, но после, кой знае защо, намерил сили да продължи, така че казал, че името му е Перейра, господин Перейра, редактор на културната страница на "Лижбоа", и че, естествено, засега "Лижбоа" е следобедно четиво, общо взето вестник, който не може да се конкурира с останалите столични вестници, но със сигурност рано или късно ще си пробие път. Наистина за момента "Лижбоа" наблягал преобладаващо на светските клюки, но общо взето сега били решили да пуснат и културна страница, в събота, редакционният състав още не бил попълнен, та затова имал нужда от хора, от външен сътрудник, който да води постоянна рубрика.
Перейра твърди, че господин Монтейро Роси побързал да избърбори, че още същия ден щял да мине през редакцията, както и че работата го интересувала, всякакъв сорт работа го интересувала, защото, така де, вече се налагало да захване нещо, сега, след завършването на университета, трябвало сам да се изхранва. Но Перейра предвидливо му казал не в редакцията, да не идва засега, по-добре щяло да бъде, ако се видят някъде навън, в центъра, да си определят час и да се срещнат. Твърди, че казал това, защото не искал да кани непознати в неуютната стаичка на "Руа Родригу да Фонсека", където бръмчал астматичният вентилатор и постоянно миришело на пържено заради онази вещица, портиерката, която гледала всичко живо с подозрение и вечно нещо пържела. Не му се искало също да разкрива пред непознати, че културният отдел на "Лижбоа" се състои само от него, Перейра, един препотен от горещината и неудобството на малката стаичка мъж, така че, твърди Перейра, просто попитал дали има нещо против да се видят в центъра, и онзи, Монтейро Роси, казал: довечера на "Праса да Алегрия" има вечеринка с песни и китари, аз съм поканен да изпея един неаполитански романс, впрочем, аз съм наполовина италианец, но не знам неаполитански, няма значение, та собственикът на заведението ми е запазил маса на открито, на нея трябва да има картонче с надпис "Монтейро Роси", какво ще кажете да се видим там? И Перейра се съгласил, както твърди, затворил телефона, избърсал си потта, после му дошла превъзходната идея да започне кратка рубрика под надслов "Паметни дати" и решил да я публикува още в следващия съботен брой, така че, почти несъзнателно, може би защото бил на вълна Италия, написал заглавието: "Две години от кончината на Луиджи Пирандело". По-долу добавил подзаглавие: "Великият драматург току-що бе представил в Лисабон пиесата си Насън или може би наяве."
Било двайсет и пети юли хиляда деветстотин трийсет и осма година и Лисабон искрял в синевата на океанския бриз, твърди Перейра.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Перейра – „чичко”, който води самотен, еднообразен живот, обърнат към миналото (което също не е било кой знае колко интересно), но спечелва читателите с това, че е невъзмутимо откровен и непредубеден. Скука, от която не ти става противно, напротив - Перейра е някак симпатичен, може би просто защото никому не прави зло... Никак не ми беше невероятен големият контраст между тихото живуркане на Перейра и решителните му действия в края на книгата. За някои животът може да е така обикновен, равен, но явно такива кротки хора реагират по естествен и спонтанен начин, когато се нарушат принципите на почтеността. Дори не може да се каже реагират „срещу” някого/нещо - човекът просто следва себе си. Книга уж за диктатура, но не от онези стряскащите, а показващи нещата отвътре - за отделната личност, не като черно и бяло, а като процес. Монотонен стил, но на мен ми допадна разказването в един и същ „равноделен музикален размер”. Според мен авторът е бил с ясното съзнание за тази монотонност. От повтарящия се стереотип не ми стана досадно, сякаш повторенията се наслагват именно за да се стигне до финала, който по някакъв начин ми беше подсказан от редовното „твърди Перейра” ...

Оценка: +3

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-489-1
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени