Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Моята история
Печатно издание
ISBN
954-529-480-9
Цена
5.00 лв.
Купи

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
280 гр.
Страници
254
Дата на издаване
08 декември 2006

Моята история

Де е България?

След „Твоята история“ авторката уверено прекрачва границите на журналистиката и с книгата си „Моята история“, своебразно нейно продължение, ни поднася серия „моментални снимки“ от най-новата ни история и без патос, самоиронично търси мястото в нея на обикновения човек, този, който привидно изостава от събитията, но ако не техен двигател, то той е поне участник в тях и със сигурност летописец на собствената си съдба, пречупена през призмата им.

В центъра на вниманието на авторката е историята – отзвук от политиката и злобата на деня, но и история лична, твоята, моята, нейната, на всеки от нас, разпъната между патетичните стихове на Вазов и вицовете за американеца, французина и българина. Между цвърченето на пържени кюфтета и барабаните на военните маршове. Потънала в безутешно самосъжаление или танцуваща до забрава. Де е България?

Поглед отвътре към самите нас, невинаги лицеприятен, но добронамерен, който иска да запечата образа на българина, какъвто го е видяла авторката, миг преди да “стане европеец“.

За автора

Жанина Драгостинова е родена на 8 март 1962 г. във Варна. Първата й книга с публицистични текстове се нарича „Твоята история“ (2004). Превела от немски книгите „Логиката на образите“ от Вим Вендерс, „Анархия на фантазията“ от Райнер Вернер Фасбиндер, „Пътуване към Трулала“ от Владимир Каминер, „Нощна тарифа“ и „Сърцебиене“ от Илдико фон Кюрти, „Улична боксьорка“ от Инка Парай и „Орли и ангели“ от Юли Це.

Работи като журналист.

Откъс

ЖАНИНА ДРАГОСТИНОВА
МОЯТА ИСТОРИЯ
ДЕ Е БЪЛГАРИЯ?

Бях сигурна, че съм си легнала. Че съм заспала дори. По някое време чувам тракане по клавишите на компютър – силно, само както аз го умея. Ей, ядосва се често мъжът ми, как пък не разбра, че пишещите машини вече излязоха от употреба и че на компютър се пише по-кротко. Тракането по клавишите се усилва. Ама аз нали спя? Колко хубаво, мисля си. Хем спя, хем пиша. Блаженство. Но наистина ли пиша или само сънувам, че пиша? Ако сънувам, защо шумът е така истински? Вече става нетърпимо. Отварям очи. Да, спяла съм. Но не съм писала. Тракането идва от огромна шарена пеперуда, която блъска крила в прозореца на стаята. Звукът е същият като удари по клавишите на компютър. Дали пък пеперудата не е записвала моите сънища? Не смея да твърдя със сигурност, че пеперудата ми е съавтор, само знам, че тия истории се раждаха на прага на будността и мечтата, на действителността и представата за нея, там където моята малка родина в миг се превръща от великан в джудже и обратно, там където смехът избива в сълзи, срамът минава в горост… там, където изтичат дните и нощите ми и където пеперудените истории са всекидневие.

 

Питат ли ме де зората
ме й огряла първи път,
питат ли ме де й земята,
що най любя на света?

Иван Вазов

 

Питат тригодишно българче какво иска да стане, като порасне.

– Чужденец – отвръща то.

Питат 18-годишен българин  какво иска да учи.

– В чужбина – отвръща той.

 

– Аз съм българче...

– А, стига се оплаква, де!

Български вицове от началото на XXI век.

 

Любовта на чистачката

Писано ти е да живееш в чужбина, ми каза веднъж една врачка. И аз, като повечето българи, се допитвам до врачки, но не си признавам. Обикновено обяснявам, че съм отишла при тях, за да ги описвам. Истината е, че с трепет очаквам да разгърнат съдбата ми и да ме светнат за невидимото. Убедена съм, че у нас врачките са това, което са психоаналитиците за Уди Алън, но подобно твърдение звучи неприлично, затова го преглътвам.
Била съм в чужбина, прошепнах тогава плахо. Малко ти е било, извиси тя дрезгав глас на заклета пушачка. Сега като гледам, малко ми е било, но тогава исках през глава да избягам от чужбината.
Бях на държавна служба в Берлин. Работата ми се състоеше в това да стоя на едно бюро и да гледам през прозореца. В Берлин доста вали и в момента съм специалист по западноевропейските дъждове.
Един ден ми писна да броя капките. Разгърнах вестника и попаднах на обява – търсят домашна помощница. Изведнъж у мен се надигна някакъв задрямал Гюнтер Валраф. Ето, казах си, ще я видим прочутата подредена немска система отвътре. И ще й разкажем играта. Да не говорим, че ми се стори примамливо да усетя на собствен гръб как живеят българските студенти, дето сами си изкарват прехраната в чужбина.
Пушите ли? Имате ли деца? Умеете ли да общувате с тях? Какво е отношението ви към цветята? Пиете ли? В кухнята има коняк, но той от години стои затворен. Да не се пипа. Какво е отношението ви към бижутата? Биоотпадъците са в зелената торба, държа да не се обърква, защото плащаме по-нисък данък смет…
Госпожа Фридрих изстрелваше въпросите по-бързо, отколкото в “Минута е много”, а аз едва успявах да кимна в отговор през един. Каза, че ме оценява по три показателя: комуникативност, квалификация и цялостно излъчване.
Бях одобрена. България винаги се е отнасяла зле към своите интелектуалци и ги изпраща чистачи в чужбина, заключи Фридрих и ме нае.
Българската ми къща всякога е била на вили-мотовили, но за госпожа Фридрих се стараех. Това е Европа, все пак. Толкова бях добра, че приключвах с работата по-бързо от уговорените четири часа. Може би защото и конякът в оная бутилка лекичко намаляваше. К’во пък, тъй съм виждала да правят прислужниците по филмите. Проблемите дойдоха именно от бързата работа. Госпожата държеше, привърша ли с дадените от нея задачи, да проявя въображение и да изчистя нещо повече. Мен пък ме болеше кръстът вече и не исках нищо повече. Мечтаех да се прибера и да си легна.
Вие не обичате тази къща, каза ми един ден Фридрих. И беше права. Мразех скъпата им кухненска печка, мразех изкуствените гълъбчета, закачени на рамката на прозореца, мразех папагала, който сякаш нарочно разсипваше храната си по вече лъснатия паркет, мразех дори тригодишната Шарлоте, която се забавляваше да разпилява играчките и ме караше да ги събирам, мразех чашата вода, която госпожата винаги ми оставяше, защото при физически труд се хабели течности… Също като Гюнтер Валраф намразих системата отвътре. По-добре неразбран интелектуалец, отколкото чистачка в ЕС, реших тогава. И се разделихме.
Скоро ми се обади една приятелка – българка, женена за германец. Наели за домашна помощница момиче от Словения. Много приятно, комуникативно, с добро цялостно излъчване, обаче върши бързо работата и иска да си ходи, оплаква се приятелката ми. Ама тука е Европейският съюз, какво си мисли тя, вика ми по телефона. Как да я накарам да ми заобича къщата?
Какво да ти кажа, и аз не знам как се обича чужда къща.

ЖАНИНА ДРАГОСТИНОВА
МОЯТА ИСТОРИЯ
ДЕ Е БЪЛГАРИЯ?

Бях сигурна, че съм си легнала. Че съм заспала дори. По някое време чувам тракане по клавишите на компютър – силно, само както аз го умея. Ей, ядосва се често мъжът ми, как пък не разбра, че пишещите машини вече излязоха от употреба и че на компютър се пише по-кротко. Тракането по клавишите се усилва. Ама аз нали спя? Колко хубаво, мисля си. Хем спя, хем пиша. Блаженство. Но наистина ли пиша или само сънувам, че пиша? Ако сънувам, защо шумът е така истински? Вече става нетърпимо. Отварям очи. Да, спяла съм. Но не съм писала. Тракането идва от огромна шарена пеперуда, която блъска крила в прозореца на стаята. Звукът е същият като удари по клавишите на компютър. Дали пък пеперудата не е записвала моите сънища? Не смея да твърдя със сигурност, че пеперудата ми е съавтор, само знам, че тия истории се раждаха на прага на будността и мечтата, на действителността и представата за нея, там където моята малка родина в миг се превръща от великан в джудже и обратно, там където смехът избива в сълзи, срамът минава в горост… там, където изтичат дните и нощите ми и където пеперудените истории са всекидневие.

 

Питат ли ме де зората
ме й огряла първи път,
питат ли ме де й земята,
що най любя на света?

Иван Вазов

 

Питат тригодишно българче какво иска да стане, като порасне.

– Чужденец – отвръща то.

Питат 18-годишен българин  какво иска да учи.

– В чужбина – отвръща той.

 

– Аз съм българче...

– А, стига се оплаква, де!

Български вицове от началото на XXI век.

 

Любовта на чистачката

Писано ти е да живееш в чужбина, ми каза веднъж една врачка. И аз, като повечето българи, се допитвам до врачки, но не си признавам. Обикновено обяснявам, че съм отишла при тях, за да ги описвам. Истината е, че с трепет очаквам да разгърнат съдбата ми и да ме светнат за невидимото. Убедена съм, че у нас врачките са това, което са психоаналитиците за Уди Алън, но подобно твърдение звучи неприлично, затова го преглътвам.
Била съм в чужбина, прошепнах тогава плахо. Малко ти е било, извиси тя дрезгав глас на заклета пушачка. Сега като гледам, малко ми е било, но тогава исках през глава да избягам от чужбината.
Бях на държавна служба в Берлин. Работата ми се състоеше в това да стоя на едно бюро и да гледам през прозореца. В Берлин доста вали и в момента съм специалист по западноевропейските дъждове.
Един ден ми писна да броя капките. Разгърнах вестника и попаднах на обява – търсят домашна помощница. Изведнъж у мен се надигна някакъв задрямал Гюнтер Валраф. Ето, казах си, ще я видим прочутата подредена немска система отвътре. И ще й разкажем играта. Да не говорим, че ми се стори примамливо да усетя на собствен гръб как живеят българските студенти, дето сами си изкарват прехраната в чужбина.
Пушите ли? Имате ли деца? Умеете ли да общувате с тях? Какво е отношението ви към цветята? Пиете ли? В кухнята има коняк, но той от години стои затворен. Да не се пипа. Какво е отношението ви към бижутата? Биоотпадъците са в зелената торба, държа да не се обърква, защото плащаме по-нисък данък смет…
Госпожа Фридрих изстрелваше въпросите по-бързо, отколкото в “Минута е много”, а аз едва успявах да кимна в отговор през един. Каза, че ме оценява по три показателя: комуникативност, квалификация и цялостно излъчване.
Бях одобрена. България винаги се е отнасяла зле към своите интелектуалци и ги изпраща чистачи в чужбина, заключи Фридрих и ме нае.
Българската ми къща всякога е била на вили-мотовили, но за госпожа Фридрих се стараех. Това е Европа, все пак. Толкова бях добра, че приключвах с работата по-бързо от уговорените четири часа. Може би защото и конякът в оная бутилка лекичко намаляваше. К’во пък, тъй съм виждала да правят прислужниците по филмите. Проблемите дойдоха именно от бързата работа. Госпожата държеше, привърша ли с дадените от нея задачи, да проявя въображение и да изчистя нещо повече. Мен пък ме болеше кръстът вече и не исках нищо повече. Мечтаех да се прибера и да си легна.
Вие не обичате тази къща, каза ми един ден Фридрих. И беше права. Мразех скъпата им кухненска печка, мразех изкуствените гълъбчета, закачени на рамката на прозореца, мразех папагала, който сякаш нарочно разсипваше храната си по вече лъснатия паркет, мразех дори тригодишната Шарлоте, която се забавляваше да разпилява играчките и ме караше да ги събирам, мразех чашата вода, която госпожата винаги ми оставяше, защото при физически труд се хабели течности… Също като Гюнтер Валраф намразих системата отвътре. По-добре неразбран интелектуалец, отколкото чистачка в ЕС, реших тогава. И се разделихме.
Скоро ми се обади една приятелка – българка, женена за германец. Наели за домашна помощница момиче от Словения. Много приятно, комуникативно, с добро цялостно излъчване, обаче върши бързо работата и иска да си ходи, оплаква се приятелката ми. Ама тука е Европейският съюз, какво си мисли тя, вика ми по телефона. Как да я накарам да ми заобича къщата?
Какво да ти кажа, и аз не знам как се обича чужда къща.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Книгата е написана дилетантски,няма ясна визия за персонажите ,отсъства всякаква фабула...Разочарована съм изключтелно много.Целият ми приятелски кръг очакваше много повече,защото следим с интерес развитието на авторката.Твърде много драматизъм и липса на естетика.Моралът не е за един ден,госпожо!
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
954-529-480-9
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени