Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Кафка на плажа
Печатно издание
ISBN
954-529-470-1
Купи
Цена
12.00 лв.
(16.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-25%
Електронно издание
ISBN
978-619-150-475-6
Купи
Цена
9.00 лв.
(16.00 лв.)
-7лв.
Информация
Рейтинг (7)
Мнения (6)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
460 гр.
Страници
610
Превод
Людмил Люцканов
Дата на издаване
15 декември 2014

Кафка на плажа

Третата книга на Мураками, с която се среща българският читател (след „Норвежка гора“ и „Спутник, моя любов“) е като поглед от прозорчето на самолета към плъзгащата се покрай нас писта. Ала изведнъж привидно спокойният разказ се издига рязко нагоре и читателят префучава над облаците, без вече да разбира накъде се носи самолетът и дали законите на летенето изобщо са валидни.

„Кафка на плажа“ е поредното повествование за избягалия от къщи пубер: ученикът Кафка Тамура, син на известен скулптор, изведнъж се мята на автобус от Токио за случайно избрания град Такамацу, напомняйки си непрекъснато с присъщата си самодисциплина, че трябва да e „най-коравото петнайсетгодишно момче на света“. Той открива една малка частна библиотека, в която да прекарва дните си, за да се усъвършенства и самообразова, докато се сприятелява с доста странни личности. Втората спирала на повествованието ни отвежда при възрастен жител на Токио, който се отклонява от спокойния си, протичащ по установени правила живот, и убива напълно непознат човек. Този незабравим образ, обрисуван с неподражаемо майсторство от Мураками, разговаря с котките, но не умее да чете и пише, нито да обясни какви сили го тласкат към останалите герои.

След появата на романа на японския пазар, издателите откриват специален сайт, на който читателите могат да задават въпроси лично на Мураками относно многопластовото повествование. И той наистина написва над 1200 отговора. В друг сайт, само че англоезичен, авторът заявява, че ключът към разбирането на книгата се крие в многократния й прочит. „Кафка на плажа - твърди той - съдържа не една гатанка, но аз не давам техните отговори. За всеки читател отговорът е различен и той трябва да го открие за себе си.“

За автора

Роден през 1949 г. в Киото. Впоследствие семейството му се преселва в Кобе, където се пробужда интересът му към чуждестранната литература. Завършва успешно литературния факултет на токийския университет, а по-късно става съдържател на джазклуб в Шибоя. Като студент взема участие в антивоенното движение и се обявява срещу войната във Виетнам. Прекарва три години в Гърция и Италия, след което се установява в Принстаун и в продължение на четири години преподава в местния университет. През 1995 г., след земетресението в Кобе и атентата в токийското метро, решава да се завърне в Япония. Още първата му книга „Чуй как пее вятърът“ (1979) е отличена с престижна награда. Сам той признава, че е повлиян не толкова от японските литературни кодове, колкото от попкултурата, която му е открила прозорец към света. Преводач е на Чандлър, Фицджералд и други големи американски автори, които иска да открие за японската култура. Харуки Мураками е признат от световната литературна критика за един от най-добрите съвременни японски автори. Той със сигурност e най-превежданият в чужбина и с най-високи тиражи на книгите си, издавани и преиздавани многократно не само в САЩ и Западна Европа, но и в Русия, Румъния, Сърбия и пр. Творчеството му е изпълнено с поезия и ониризъм, което обяснява факта, че всяка от книгите му се продава в повече от 2 000 000 екземпляра.

Блог | Харуки Мураками
Още за Харуки Мураками
Още заглавия от същия жанр
Откъс

ХАРУКИ МУРАКАМИ
КАФКА НА ПЛАЖА

Момчето, наречено Врана

– Значи вече си готов с парите? – пита момчето, наречено Врана, с характерния си бавен говор.
Той сякаш току-що се е събудил от тежък сън – мускулите на устата още не са се раздвижили добре и не се подчиняват. Но само се преструва. Напълно буден е. Както винаги.
Кимвам.
– Колко?
Пресмятам наум и отвръщам:
– Почти четиристотин хиляди йени* в брой. И още малко на банков влог. Знам, че не са много пари, но като за начало ще стигнат.

* Около три хиляди евро. – Б. пр.

– Не е зле – казва момчето, наречено Врана. – Като за начало.
Отново кимвам.
– Предполагам, че не са ти коледен подарък?
– Да, прав си – отвръщам.
Враната се подхилква и се оглежда на всички страни.
– Откъде ги взе? Май си ги задигнал от някого, а?
Нищо не отвръщам. Той знае чии са парите и няма нужда от това досадно подпитване. Просто иска да ме подразни малко.
– Е, все едно – казва Враната. – На теб тези пари ти трябват и затова си ги взел – а дали е било назаем, или си ги откраднал, или пък си ги изпросил, няма значение. Нали са на баща ти. Ще караш с тях. Поне известно време. Но какво ще правиш, като ги похарчиш? Наясно си, че парите не никнат като гъбите в гората. Ще са ти нужни за храна, за подслон. Ами като свършат?
– Тогава ще му мисля – отвръщам аз.
Тогава ще му мислиш – повтаря Враната, сякаш претегля думите ми на длан.
Кимвам.
– Ще си намериш работа, така ли?
– Може би – отговарям аз.
Враната поклаща глава:
– Имаш още много да учиш за живота. Та каква работа можеш да си намериш далеч от къщи? Само на петнайсет години си. Още си ученик. Кой ще те вземе на работа?
Чувствам, че се изчервявам. Често ми се случва. Много лесно си пускам боята.
– Но хайде да не те обременявам с тези тягостни приказки. Все пак правиш първите си стъпки. Взел си решението, остава ти само да го изпълниш. Животът си е твой в края на краищата. Постъпи както смяташ за правилно.
Така е, мисля си. Каквото и да говорим, животът си е мой.
– Ето какво ще ти кажа все пак: ако искаш да успееш, трябва много да заякнеш.
– Старая се – казвам аз.
– Да, виждам. През последните години си станал доста по-силен. Фактът си е факт.
Кимвам.
– И все пак си само на петнайсет години – продължава Враната. – Животът ти едва сега започва. По света има толкова неща, които не си виждал, за които нямаш и най-малка представа…
Както обикновено седим рамо до рамо на вехтия кожен диван в кабинета на баща ми. На Враната му харесва тук. Той много си пада по разните джунджурии, с каквито е пълно наоколо. Сега си играе с едно стъклено преспапие във вид на пчела. Разбира се, когато баща ми си е вкъщи, не бихме и помислили да припарим в кабинета му.
– Но аз трябва да се махна оттук – казвам. – Няма вече връщане назад.
– Да, така е – съгласява се той, оставя преспапието на масата и сключва ръце зад тила си. – Обаче не си мисли, че с бягство от дома ще решиш всичките си проблеми. Не искам да ти се меся, но ако бях на твое място, не бих разчитал на това. Колкото и далече да избягаш, те ще си останат.
Аз отново се замислям надалеч ли да замина, или по-наблизо. Момчето, наречено Врана, въздиша, слага пръсти върху клепачите си и продължава да говори с мен от своя мрак.
– Хайде да поиграем на нашата игра – предлага той.
– Добре – обаждам се.
Затварям очи и бавно напълвам с въздух дробовете си.
– Започваме. И така, представи си страховита пясъчна буря – подхваща той. – Мисли само за нея. Забрави всичко останало.
Правя го: представям си страховита пясъчна буря и освобождавам съзнанието си от всичко останало. Забравям дори кой съм. Обзема ме чувство за абсолютна празнота. Скоро около нас започват да изплуват разни неща, които виждаме и двамата, докато седим на вехтия кожен диван в кабинета на баща ми.
– Понякога съдбата прилича на непрекъснато променяща посоката си пясъчна буря – подзема Враната.

Понякога съдбата прилича на пясъчна буря, непрекъснато променяща посоката си. Искаш да избягаш от нея, свърваш по друг път, но и тя поема по него, следва те неотклонно. Същото се повтаря отново и отново, сякаш си се впуснал в зловещ танц със смъртта току преди разсъмване. Няма да се спасиш от нея. Защото тази буря не е нещо случайно, долетяло отдалеч. Тази буря си самият ти. Нещо вътре в теб. Единственото, което можеш да сториш, е да се примириш с нея, да стиснеш очи, да запушиш уши, за да не ти влиза пясък, да навлезеш в бурята и стъпка по стъпка да си проправяш път през нея. Няма нито слънце, нито луна, нито посока. Дори ходът на времето не се усеща. Само ситен бял пясък, подобен на стрити на прах кости, се завихря към небето. Ето каква пясъчна буря трябва да си представиш.

И аз тъкмо такава си я представям: бял смерч, издигащ се право нагоре като усукващо се дебело въже. Стискам още по-силно очи, запушвам си ушите с длани, за да не проникнат в мен ситните песъчинки. Пясъчната буря наближава все повече. Вятърът вече притиска кожата ми. Още миг, и ще ме погълне.
Момчето, наречено Врана, слага нежно ръка на рамото ми и бурята изчезва. Но аз не отварям очи.
– Ти си длъжен да станеш най-силното петнайсетгодишно момче на света, каквото и да ти струва това. Само така ще оцелееш. А за да станеш такъв, трябва да проумееш какво значи да бъдеш истински силен. Разбираш ли ме?
Аз мълча със затворени очи. Усещам ръката му на рамото си и ми се иска да заспя така. Долавям слаб плясък на криле.
– Ти трябва да станеш най-жилавото петнайсетгодишно момче на света – прошепва ми Враната, докато се унасям, и сякаш чертае тези думи като тъмносиня татуировка на сърцето ми.

Разбира се, ти ще успееш да преминеш през тази яростна буря. Но макар и да е метафизична, абстрактна, не бива да изпадаш в заблуждение: тя безмилостно реже живата плът като хиляди бръсначи. Много хора проливат кръвта си в нея. Твоето тяло също ще кърви. Ръцете ти ще се обагрят в топла червена кръв – собствената ти кръв и кръвта на другите.
А когато бурята стихне, вече няма да си спомняш как си успял да преминеш през нея и да оцелееш. Всъщност дори няма да си наясно дали е отминала. Но едно е сигурно. След като излезеш от нея, вече няма да си същият човек. В това е смисълът на пясъчната буря.

На петнайсетия си рожден ден ще избягам от къщи, ще замина за далечен непознат град и ще живея свит в някой ъгъл на малка библиотека. Но за да разкажа за всичко поред, ще ми трябва цяла седмица. Затова ще предам само най-същественото. На петнайсетия си рожден ден ще избягам от къщи, ще замина за далечен непознат град и ще живея свит в някой ъгъл на малка библиотека.

Звучи донякъде като налудност. Но не е налудност, откъдето и да се погледне и какъвто и смисъл да се влага в тази дума.

ХАРУКИ МУРАКАМИ
КАФКА НА ПЛАЖА

Момчето, наречено Врана

– Значи вече си готов с парите? – пита момчето, наречено Врана, с характерния си бавен говор.
Той сякаш току-що се е събудил от тежък сън – мускулите на устата още не са се раздвижили добре и не се подчиняват. Но само се преструва. Напълно буден е. Както винаги.
Кимвам.
– Колко?
Пресмятам наум и отвръщам:
– Почти четиристотин хиляди йени* в брой. И още малко на банков влог. Знам, че не са много пари, но като за начало ще стигнат.

* Около три хиляди евро. – Б. пр.

– Не е зле – казва момчето, наречено Врана. – Като за начало.
Отново кимвам.
– Предполагам, че не са ти коледен подарък?
– Да, прав си – отвръщам.
Враната се подхилква и се оглежда на всички страни.
– Откъде ги взе? Май си ги задигнал от някого, а?
Нищо не отвръщам. Той знае чии са парите и няма нужда от това досадно подпитване. Просто иска да ме подразни малко.
– Е, все едно – казва Враната. – На теб тези пари ти трябват и затова си ги взел – а дали е било назаем, или си ги откраднал, или пък си ги изпросил, няма значение. Нали са на баща ти. Ще караш с тях. Поне известно време. Но какво ще правиш, като ги похарчиш? Наясно си, че парите не никнат като гъбите в гората. Ще са ти нужни за храна, за подслон. Ами като свършат?
– Тогава ще му мисля – отвръщам аз.
Тогава ще му мислиш – повтаря Враната, сякаш претегля думите ми на длан.
Кимвам.
– Ще си намериш работа, така ли?
– Може би – отговарям аз.
Враната поклаща глава:
– Имаш още много да учиш за живота. Та каква работа можеш да си намериш далеч от къщи? Само на петнайсет години си. Още си ученик. Кой ще те вземе на работа?
Чувствам, че се изчервявам. Често ми се случва. Много лесно си пускам боята.
– Но хайде да не те обременявам с тези тягостни приказки. Все пак правиш първите си стъпки. Взел си решението, остава ти само да го изпълниш. Животът си е твой в края на краищата. Постъпи както смяташ за правилно.
Така е, мисля си. Каквото и да говорим, животът си е мой.
– Ето какво ще ти кажа все пак: ако искаш да успееш, трябва много да заякнеш.
– Старая се – казвам аз.
– Да, виждам. През последните години си станал доста по-силен. Фактът си е факт.
Кимвам.
– И все пак си само на петнайсет години – продължава Враната. – Животът ти едва сега започва. По света има толкова неща, които не си виждал, за които нямаш и най-малка представа…
Както обикновено седим рамо до рамо на вехтия кожен диван в кабинета на баща ми. На Враната му харесва тук. Той много си пада по разните джунджурии, с каквито е пълно наоколо. Сега си играе с едно стъклено преспапие във вид на пчела. Разбира се, когато баща ми си е вкъщи, не бихме и помислили да припарим в кабинета му.
– Но аз трябва да се махна оттук – казвам. – Няма вече връщане назад.
– Да, така е – съгласява се той, оставя преспапието на масата и сключва ръце зад тила си. – Обаче не си мисли, че с бягство от дома ще решиш всичките си проблеми. Не искам да ти се меся, но ако бях на твое място, не бих разчитал на това. Колкото и далече да избягаш, те ще си останат.
Аз отново се замислям надалеч ли да замина, или по-наблизо. Момчето, наречено Врана, въздиша, слага пръсти върху клепачите си и продължава да говори с мен от своя мрак.
– Хайде да поиграем на нашата игра – предлага той.
– Добре – обаждам се.
Затварям очи и бавно напълвам с въздух дробовете си.
– Започваме. И така, представи си страховита пясъчна буря – подхваща той. – Мисли само за нея. Забрави всичко останало.
Правя го: представям си страховита пясъчна буря и освобождавам съзнанието си от всичко останало. Забравям дори кой съм. Обзема ме чувство за абсолютна празнота. Скоро около нас започват да изплуват разни неща, които виждаме и двамата, докато седим на вехтия кожен диван в кабинета на баща ми.
– Понякога съдбата прилича на непрекъснато променяща посоката си пясъчна буря – подзема Враната.

Понякога съдбата прилича на пясъчна буря, непрекъснато променяща посоката си. Искаш да избягаш от нея, свърваш по друг път, но и тя поема по него, следва те неотклонно. Същото се повтаря отново и отново, сякаш си се впуснал в зловещ танц със смъртта току преди разсъмване. Няма да се спасиш от нея. Защото тази буря не е нещо случайно, долетяло отдалеч. Тази буря си самият ти. Нещо вътре в теб. Единственото, което можеш да сториш, е да се примириш с нея, да стиснеш очи, да запушиш уши, за да не ти влиза пясък, да навлезеш в бурята и стъпка по стъпка да си проправяш път през нея. Няма нито слънце, нито луна, нито посока. Дори ходът на времето не се усеща. Само ситен бял пясък, подобен на стрити на прах кости, се завихря към небето. Ето каква пясъчна буря трябва да си представиш.

И аз тъкмо такава си я представям: бял смерч, издигащ се право нагоре като усукващо се дебело въже. Стискам още по-силно очи, запушвам си ушите с длани, за да не проникнат в мен ситните песъчинки. Пясъчната буря наближава все повече. Вятърът вече притиска кожата ми. Още миг, и ще ме погълне.
Момчето, наречено Врана, слага нежно ръка на рамото ми и бурята изчезва. Но аз не отварям очи.
– Ти си длъжен да станеш най-силното петнайсетгодишно момче на света, каквото и да ти струва това. Само така ще оцелееш. А за да станеш такъв, трябва да проумееш какво значи да бъдеш истински силен. Разбираш ли ме?
Аз мълча със затворени очи. Усещам ръката му на рамото си и ми се иска да заспя така. Долавям слаб плясък на криле.
– Ти трябва да станеш най-жилавото петнайсетгодишно момче на света – прошепва ми Враната, докато се унасям, и сякаш чертае тези думи като тъмносиня татуировка на сърцето ми.

Разбира се, ти ще успееш да преминеш през тази яростна буря. Но макар и да е метафизична, абстрактна, не бива да изпадаш в заблуждение: тя безмилостно реже живата плът като хиляди бръсначи. Много хора проливат кръвта си в нея. Твоето тяло също ще кърви. Ръцете ти ще се обагрят в топла червена кръв – собствената ти кръв и кръвта на другите.
А когато бурята стихне, вече няма да си спомняш как си успял да преминеш през нея и да оцелееш. Всъщност дори няма да си наясно дали е отминала. Но едно е сигурно. След като излезеш от нея, вече няма да си същият човек. В това е смисълът на пясъчната буря.

На петнайсетия си рожден ден ще избягам от къщи, ще замина за далечен непознат град и ще живея свит в някой ъгъл на малка библиотека. Но за да разкажа за всичко поред, ще ми трябва цяла седмица. Затова ще предам само най-същественото. На петнайсетия си рожден ден ще избягам от къщи, ще замина за далечен непознат град и ще живея свит в някой ъгъл на малка библиотека.

Звучи донякъде като налудност. Но не е налудност, откъдето и да се погледне и какъвто и смисъл да се влага в тази дума.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Загуба на време!!!
С тази книга се "срещнах" за първи път с Мураками. Ясно присъства нишката за насилието, както и липсата на любов в детството/изоставянето. Това може би са най-лесно доловимите нишки. Няма начин Мураками да не е заплел и още – по-метафизични, по-философски… Сцената с котките и Джони Уокър според мен е нещо като подсказване на идеята за изкупление (за жестокостите през войната?) или поне символика, свързваща различни хора. Много уместна именно за японците. Явно страните, които са имали сериозно участие в голяма война, въпреки че са и жертви, са неизбежно изправени пред някакъв вид изкупление… Най-ценни за мен бяха последните десетина страници. Но си струват всичките 611, когато главният герой накрая е способен да заплаче отново, да се усмихне отново – след предълъг период без подобни емоции, само объркване и търсене. Иска ми се да вярвам, че едно от посланията е: да се срещнем със страховете си, с тежките спомени, да ги погледнем и разберем, но след това да им обърнем гръб и да продължим по-пречистени, олекнали от тежестта на миналото… Въпреки понятия като "прераждане", "карма".

Оценка: +3

уникална :)

Оценка: +3

Книгата е много хубава.Действително в нея има много символизъм и елементи от японската митология - гарванът/ в случая враната/ например, според източната митология, е пазител на отвъдното, който пренася душите от този в другия свят. В книгата е застъпен и мотива на прераждането... В крайна сметка, всеки разбира смисъла посвоему, авторът не натрапва свое виждане. Като цяло това произведение много ми хареса, както и всичко друго,което съм чела от Мураками.

Оценка: +3

Нямам думи да изразя впечатлението си от тази книга! Това бяха най-бързо изчетените от мен 600 страници, наистина си струваше всяка една отделена минута.

Оценка: +4

Книгата е поредното прерасказване на едиповия мит, с опити за фантастични елементи. Не мисля че автора блести с кой знае какъв литературен стил. Преходите му са резки и прибързани понякога. До половината на книгата (300 и няколко страници) историята е на едно момче което бяга от къщи по неяасна на читателя причина. От среадта нататък започват да се случват странни неща и да поставят много питанки. Които обаче не получават отговор. Искам да отбележа, че това не е посказка която да ви развали удоволствоето от книгата, защото всеки който прочете резюмето отзад на книгата ще разбере че в книгата има много неясни неща. Започвам все повече да забелязвам тоя инцестен момент при японкците, при тях фантазията да спиш с майка си и със сестра си е от обичайните фетиши, да смятат го за изчанчено, но не чак толкова. Странното на японците в изкуството е когато те поразят с нещо наистина ама наистина странно. Но след време разбираш че това си е част от тяхната си култура и никак не е толков аоригинално колкото е било при първото впечатление. Често се случва в сюжета да има преплетени митологични мотиви, но митологични от японската култура.

Оценка: +4

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
954-529-470-1
Купи
Цена
12.00 лв.
(16.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-475-6
Купи
Цена
9.00 лв.
(16.00 лв.)

* 7 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-7лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени