Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Речник на собствените имена
Печатно издание
ISBN
954-529-469-8
Цена
7.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
170 гр.
Страници
144
Превод
Светла Лекарска
Дата на издаване
18 септември 2006

Речник на собствените имена

За да премахне всички пречки пред необикновената съдба, която очаква Плектруда, майка й убива посредствения й баща малко преди да я роди, а след това слага край и на собствения си живот. Отгледана по твърде ексцентричен начин от любящата си леля, красивата девойка с необикновено име израства с убеждението, че ще стане принцеса от вълшебна приказка. Безкрайно слаба ученичка и даровита балерина, тя преминава през омайния свят на детството и най-вече през ада на юношеството, за да срещне голямата любов, а най-накрая и… авторката на своята история.

За автора

Авторката, вече добре позната на българските читатели, пише от седемнайсетгодишна и сама определя себе си като графоманка. „Ако не пиша, ставам опасна“, казва Амели Нотомб, чиято вярна публика всяка година жадно очаква месец септември, когато на френския книжен пазар се появява „новата Нотомб“.

Родена е през 1967 година в Кобе, Япония, в белгийско аристократично семейство. Прекарва детството и юношеството си в различни страни, където баща й е посланик. През 1992 г. излиза първият й роман „Хигиена на убиеца“. Амели Нотомб е носителка на много награди, в това число награда Рене Фале, награда Ален Фурние (печели я два пътии Гран При Жионо от 2008 година. Романът „Нито Ева, нито Адам“ е отличен с награда Флор през 2007 година. „Любовен саботаж“ се нарежда сред ранните произведения на ексцентричната авторка и печели Наградата за призвание и Шардон При. През 1999 г. на Амели Нотомб й е присъдена Голямата награда на Френската академия за „Изумление и трепет“. Деветнайсетият й роман носи заглавие „Форма на живот“ и е номиниран за първата селекция на наградата „Гонкур“ (2010).

Днес Амели Нотомб е една от най-четените френскоезични писателки в света. Повече от две десетилетия успехът не я напуска и романите й неизменно са на челните места по продажби.

След Хигена на убиеца, екранизиран през 1999 г. от Франсоа Руджери с Жан Ян и Барбара Шулц в главните роли, и Изумление и трепет на режисьора Ален Корно със Силви Тестю, Синята брада е третият роман на Амели Нотомб, който ще оживее в киносалоните. Издаденият в България роман Любовен саботаж е превъплътен в театрална пиеса и опера.

Още за Амели Нотомб
Още заглавия от същия жанр
Откъс

АМЕЛИ НОТОМБ
РЕЧНИК НА СОБСТВЕНИТЕ ИМЕНА

Понякога Клеманс имаше чувството, че прекалено много феи бяха минали над люлката на детето и се страхуваше от божествения гняв.
За щастие домочадието й живееше с детето-чудо без проблеми. Пректруда не навлизаше в запазените територии на големите си сестри: науката и спорта, що се отнася до Никол, и математиката и историята, що се отнася до Беатрис. Може би поради някаква инстинктивна дипломатичност, малката хич я нямаше по тези предмети, даже и по физическо, където танцът би могъл да й помогне.
Дени имаше навика да разпределя между децата си по една трета от подстъпите към света: «Никол ще стане учена и атлетка – защо не космонавтка? Беатрис ще бъде интелектуалка и главата й ще гъмжи от факти и цифри – ще се занимава с исторически статистики. А Плектруда, с нейната харизматична и артистична личност, ще стане танцьорка или политически лидер, или пък и двете заедно».
Прогнозите му приключваха със смях, който не изразяваше съмнение, а гордост. Децата обичаха да го слушат, защото думите им ги ласкаеха. Най-малката обаче оставаше леко озадачена от тези противопоставяния, които й се струваха несъвместими с познанието, както и от увереността на баща си.
Макар едва десетгодишна и по-скоро изоставаща в развитието си, тя вече бе разбрала нещо много важно: хората на тази земя не получават това, което смятат, че им се полага.

От друга страна, да си на десет години е най-хубавото нещо, което може да се случи на едно човешко същество, особено ако то е малка танцьорка, увенчана с престижния ореол на изкуството си.
Десетте години са най-слънчевият момент от детството. Юношеството все още не се забелязва на хоризонта. Това е просто едно зряло детство с дългогодишен опит, непомрачено от чувството на загуба, което се настанява с първите белези на пубертета. На десет години човек не е непременно щастлив, но непременно е жив, по-жив от всякога.
На десет години, Плектруда представляваше едно бушуващо от живот ядро. Царството й беше в разцвета си. Тя властваше над балетните курсове, където беше неоспоримата звезда на всички възрасти. Властваше над класа, който застрашително се превръщаше в слабакокрация, понеже тъкмо ученичката, която беше кръга нула по математика, история, география, физическо и т.н. беше смятана за гений.
Властваше над сърцето на майка си, която я обожаваше безкрайно. Властваше и над Розлин, която я обичаше и й си възхищаваше.
Триумфът на Плектруда не смазваше останалите. Тя не приличаше на онези десетгодишни фукли, които пренебрегват законите на приятелството. Между нея и Розлин чувствата бяха споделени и тя й се отдаваше също толкова безрезервно.
Едно смътно чувство, че може да загуби трона си, я държеше нащрек. Тя не беше забравила времето, когато всички й се подиграваха.

Розлин и Плектруда вече се бяха сгодявали многократно, най-често една за друга, но не задължително. Можеше да е с някое момче от класа, представлявано на тези церемонии от марионетка с неговия образ или от едно от момичетата, преоблечено като мъж – един сгъваем цилиндър беше достатъчен, за да осъществи промяната на пола.
Всъщност самоличността на съпруга нямаше никакво значение. Кой да е можеше да свърши работа, стига да не притежава някой от следните пороци: писклив глас, верижка за ръка или пък склонност да започва фразите си с «всъщност...». Целта на играта беше да се получи сватбена церемония, подобна на балетен спектакъл, достоен за Люли, с импровизирани песни, чийто текст задължително трябваше да е трагичен.
И действително, след съвсем кратък семеен живот, съпругът неизбежно се превръщаше в птица или в жаба, а съпругата биваше затворена във висока кула.

– Защо краят е винаги лош? – попита веднъж Розлин.
– Защото така е много по-красиво – увери я Плектруда.

Тази зима малката танцьорка измисли върховно героична игра: да се остави снегът да я затрупа без да окаже и най-малка съпротива.

– Да направиш снежен човек е лесна работа – заяви тя. По-интересно би било да станеш снежен човек, като стоиш прав под снежинките, или пък снежен покойник, като легнеш в някоя градина.

По лицето на Розлин се изписа скептично възхищение.

– Ти ще бъдеш снежният човек, а пък аз снежният покойник – продължи Плектруда.

Приятелката й не беше във възторг, но не посмя да каже нищо и двете се озоваха под падащия сняг: едната права, другата легнала на земята. Розлин много скоро престана да намира играта за забавна, беше й студено на краката, не издържаше повече неподвижна, нямаше никакво желание да се превръща в жив паметник и отгоре на всичко скучаеше, тъй като трябваше да мълчат, както подобава на статуи.
Покойникът пък беше луд от щастие, очите му стояха отворени като на умрял преди някой да му ги е затворил. Той беше изоставил тялото си на снега и вече не усещаше ледения допир, нито страха, че може да се вкочани завинаги. От него бе останало само едно лице, подвластно на небесните сили.
Това, че беше девойче, нямаше значение: покойникът бе съхранил само една малка частичка от себе си, за да се съпротивлява на гибелта възможно най-слабо.
Широко отворените му очи наблюдаваха най-пленителния спектакъл на света: бялата смърт, която космосът му пращаше разпръсната като някой пъзел, като съставните части на една необятна загадка.
Понякога погледът му оглеждаше вече затрупаното тяло, чиято топлина, изолирана от дрехите, не бе успяла да стопи снега. После очите му отново се обръщаха към облаците, а топлината на бузите постепенно намаляваше и скоро погребалният плащ положи първото було на лицето му. Покойникът се въздържа да се усмихне, за да не развали елегантността му.

Един милиард снежинки по-късно слабичкият силует почти не се забелязваше под бялата покривка, затрупала градината.
Единствената хитрина се състоеше в премигването на клепачите, по-скоро инстинктивно, впрочем, което запазваше достъпа на очите до небето и им даваше възможност да наблюдават бавния смъртоносен валеж.
Въздухът преминаваше под ледената кора и предпазваше покойника от задушаване. Той имаше прекрасното свръхчовешко усещане, че се бори с някого, без да знае с кого – с някакъв ангел, със снега или пък със самия себе си? – но в същото време чувстваше и едно ведро спокойствие, толкова дълбоко беше приел съдбата си.

За сметка на това снежният човек не се получаваше. Недисциплиниран и недотам убеден в смисъла на експеримента, той не се задържаше на едно място. Понеже стоеше прав, натрупването на снега беше по-трудно, а и търпението се изчерпваше.
Розлин наблюдаваше покойника и се питаше как да постъпи. Тя познаваше безкомпромисния характер на приятелката си и знаеше, че ще й забрани да се хвърли да я спасява.
Реши да наруши заповедта за мълчание:

– Плектруда, чуваш ли ме?

Отговор не последва.
Това можеше да означава, че, ядосана от неподчинението на снежния човек, Плектруда е решила да го накаже като не му отговори. Би било типично за нея.
Можеше обаче да означава и нещо твърде различно.
В главата на Розлин се разрази буря.

Върху покойника имаше такъв пласт сняг, че мигането с клепачи вече не можеше да го отмести. Празнините около очите се бяха запълнили.
Отначало дневната светлина успяваше да премине през снежния воал и покойникът съзерцаваше един кристален купол, издигнат на няколко милиметра от очите му, прекрасен като съкровище от скъпоценни камъни.
Скоро погребалният плащ стана съвсем плътен. Кандидатът за отвъдния свят се озова в тъмното. То го привличаше неудържимо: невероятно беше да откриеш, че под цялата тази белота цари такъв мрак.
Постепенно покривката надебеля.
Покойникът усети, че въздухът вече не може да проникне. Той понечи да се надигне, за да се освободи, но снежният пласт беше замръзнал, оформяйки нещо като иглу с точните размери на покритото тяло. Покойникът разбра, че е затворен в собствения си ковчег.
Тогава живият в него се разкрещя. Сантиметрите сняг задушиха виковете: на повърхността изплува само слабо хлипане.
Накрая Розлин чу стенанията и се хвърли да изравя приятелката си от снежния гроб, превръщайки ръцете си в лопати. Посинялото лице се показа в цялата си призрачна красота.
Оцелялата нададе възторжен вик:

– Беше прекрасно!
– Защо не се изправи? Щеше да умреш!
– Защото бях затисната. Снегът се беше заледил.
– Не е вярно. Нали го изрових с ръце.
– Така ли? Сигурно студът е отслабил силите ми и не съм могла да помръдна.

Каза го толкова безгрижно, че Розлин смаяно се запита дали пък не се е преструвала. Но нали наистина беше посиняла. Човек не може да се престори на умиращ, все пак.
Плектруда се изправи и погледна небето с благодарност.

– Това, което ми се случи, е прекрасно.
– Ти си луда. Не знам дали си даваш сметка, че ако не бях аз, щеше да си мъртва.
– Да, ти ме спаси, благодаря ти. Така е още по-хубаво.
– Кое му е хубавото?
– Всичко!

АМЕЛИ НОТОМБ
РЕЧНИК НА СОБСТВЕНИТЕ ИМЕНА

Понякога Клеманс имаше чувството, че прекалено много феи бяха минали над люлката на детето и се страхуваше от божествения гняв.
За щастие домочадието й живееше с детето-чудо без проблеми. Пректруда не навлизаше в запазените територии на големите си сестри: науката и спорта, що се отнася до Никол, и математиката и историята, що се отнася до Беатрис. Може би поради някаква инстинктивна дипломатичност, малката хич я нямаше по тези предмети, даже и по физическо, където танцът би могъл да й помогне.
Дени имаше навика да разпределя между децата си по една трета от подстъпите към света: «Никол ще стане учена и атлетка – защо не космонавтка? Беатрис ще бъде интелектуалка и главата й ще гъмжи от факти и цифри – ще се занимава с исторически статистики. А Плектруда, с нейната харизматична и артистична личност, ще стане танцьорка или политически лидер, или пък и двете заедно».
Прогнозите му приключваха със смях, който не изразяваше съмнение, а гордост. Децата обичаха да го слушат, защото думите им ги ласкаеха. Най-малката обаче оставаше леко озадачена от тези противопоставяния, които й се струваха несъвместими с познанието, както и от увереността на баща си.
Макар едва десетгодишна и по-скоро изоставаща в развитието си, тя вече бе разбрала нещо много важно: хората на тази земя не получават това, което смятат, че им се полага.

От друга страна, да си на десет години е най-хубавото нещо, което може да се случи на едно човешко същество, особено ако то е малка танцьорка, увенчана с престижния ореол на изкуството си.
Десетте години са най-слънчевият момент от детството. Юношеството все още не се забелязва на хоризонта. Това е просто едно зряло детство с дългогодишен опит, непомрачено от чувството на загуба, което се настанява с първите белези на пубертета. На десет години човек не е непременно щастлив, но непременно е жив, по-жив от всякога.
На десет години, Плектруда представляваше едно бушуващо от живот ядро. Царството й беше в разцвета си. Тя властваше над балетните курсове, където беше неоспоримата звезда на всички възрасти. Властваше над класа, който застрашително се превръщаше в слабакокрация, понеже тъкмо ученичката, която беше кръга нула по математика, история, география, физическо и т.н. беше смятана за гений.
Властваше над сърцето на майка си, която я обожаваше безкрайно. Властваше и над Розлин, която я обичаше и й си възхищаваше.
Триумфът на Плектруда не смазваше останалите. Тя не приличаше на онези десетгодишни фукли, които пренебрегват законите на приятелството. Между нея и Розлин чувствата бяха споделени и тя й се отдаваше също толкова безрезервно.
Едно смътно чувство, че може да загуби трона си, я държеше нащрек. Тя не беше забравила времето, когато всички й се подиграваха.

Розлин и Плектруда вече се бяха сгодявали многократно, най-често една за друга, но не задължително. Можеше да е с някое момче от класа, представлявано на тези церемонии от марионетка с неговия образ или от едно от момичетата, преоблечено като мъж – един сгъваем цилиндър беше достатъчен, за да осъществи промяната на пола.
Всъщност самоличността на съпруга нямаше никакво значение. Кой да е можеше да свърши работа, стига да не притежава някой от следните пороци: писклив глас, верижка за ръка или пък склонност да започва фразите си с «всъщност...». Целта на играта беше да се получи сватбена церемония, подобна на балетен спектакъл, достоен за Люли, с импровизирани песни, чийто текст задължително трябваше да е трагичен.
И действително, след съвсем кратък семеен живот, съпругът неизбежно се превръщаше в птица или в жаба, а съпругата биваше затворена във висока кула.

– Защо краят е винаги лош? – попита веднъж Розлин.
– Защото така е много по-красиво – увери я Плектруда.

Тази зима малката танцьорка измисли върховно героична игра: да се остави снегът да я затрупа без да окаже и най-малка съпротива.

– Да направиш снежен човек е лесна работа – заяви тя. По-интересно би било да станеш снежен човек, като стоиш прав под снежинките, или пък снежен покойник, като легнеш в някоя градина.

По лицето на Розлин се изписа скептично възхищение.

– Ти ще бъдеш снежният човек, а пък аз снежният покойник – продължи Плектруда.

Приятелката й не беше във възторг, но не посмя да каже нищо и двете се озоваха под падащия сняг: едната права, другата легнала на земята. Розлин много скоро престана да намира играта за забавна, беше й студено на краката, не издържаше повече неподвижна, нямаше никакво желание да се превръща в жив паметник и отгоре на всичко скучаеше, тъй като трябваше да мълчат, както подобава на статуи.
Покойникът пък беше луд от щастие, очите му стояха отворени като на умрял преди някой да му ги е затворил. Той беше изоставил тялото си на снега и вече не усещаше ледения допир, нито страха, че може да се вкочани завинаги. От него бе останало само едно лице, подвластно на небесните сили.
Това, че беше девойче, нямаше значение: покойникът бе съхранил само една малка частичка от себе си, за да се съпротивлява на гибелта възможно най-слабо.
Широко отворените му очи наблюдаваха най-пленителния спектакъл на света: бялата смърт, която космосът му пращаше разпръсната като някой пъзел, като съставните части на една необятна загадка.
Понякога погледът му оглеждаше вече затрупаното тяло, чиято топлина, изолирана от дрехите, не бе успяла да стопи снега. После очите му отново се обръщаха към облаците, а топлината на бузите постепенно намаляваше и скоро погребалният плащ положи първото було на лицето му. Покойникът се въздържа да се усмихне, за да не развали елегантността му.

Един милиард снежинки по-късно слабичкият силует почти не се забелязваше под бялата покривка, затрупала градината.
Единствената хитрина се състоеше в премигването на клепачите, по-скоро инстинктивно, впрочем, което запазваше достъпа на очите до небето и им даваше възможност да наблюдават бавния смъртоносен валеж.
Въздухът преминаваше под ледената кора и предпазваше покойника от задушаване. Той имаше прекрасното свръхчовешко усещане, че се бори с някого, без да знае с кого – с някакъв ангел, със снега или пък със самия себе си? – но в същото време чувстваше и едно ведро спокойствие, толкова дълбоко беше приел съдбата си.

За сметка на това снежният човек не се получаваше. Недисциплиниран и недотам убеден в смисъла на експеримента, той не се задържаше на едно място. Понеже стоеше прав, натрупването на снега беше по-трудно, а и търпението се изчерпваше.
Розлин наблюдаваше покойника и се питаше как да постъпи. Тя познаваше безкомпромисния характер на приятелката си и знаеше, че ще й забрани да се хвърли да я спасява.
Реши да наруши заповедта за мълчание:

– Плектруда, чуваш ли ме?

Отговор не последва.
Това можеше да означава, че, ядосана от неподчинението на снежния човек, Плектруда е решила да го накаже като не му отговори. Би било типично за нея.
Можеше обаче да означава и нещо твърде различно.
В главата на Розлин се разрази буря.

Върху покойника имаше такъв пласт сняг, че мигането с клепачи вече не можеше да го отмести. Празнините около очите се бяха запълнили.
Отначало дневната светлина успяваше да премине през снежния воал и покойникът съзерцаваше един кристален купол, издигнат на няколко милиметра от очите му, прекрасен като съкровище от скъпоценни камъни.
Скоро погребалният плащ стана съвсем плътен. Кандидатът за отвъдния свят се озова в тъмното. То го привличаше неудържимо: невероятно беше да откриеш, че под цялата тази белота цари такъв мрак.
Постепенно покривката надебеля.
Покойникът усети, че въздухът вече не може да проникне. Той понечи да се надигне, за да се освободи, но снежният пласт беше замръзнал, оформяйки нещо като иглу с точните размери на покритото тяло. Покойникът разбра, че е затворен в собствения си ковчег.
Тогава живият в него се разкрещя. Сантиметрите сняг задушиха виковете: на повърхността изплува само слабо хлипане.
Накрая Розлин чу стенанията и се хвърли да изравя приятелката си от снежния гроб, превръщайки ръцете си в лопати. Посинялото лице се показа в цялата си призрачна красота.
Оцелялата нададе възторжен вик:

– Беше прекрасно!
– Защо не се изправи? Щеше да умреш!
– Защото бях затисната. Снегът се беше заледил.
– Не е вярно. Нали го изрових с ръце.
– Така ли? Сигурно студът е отслабил силите ми и не съм могла да помръдна.

Каза го толкова безгрижно, че Розлин смаяно се запита дали пък не се е преструвала. Но нали наистина беше посиняла. Човек не може да се престори на умиращ, все пак.
Плектруда се изправи и погледна небето с благодарност.

– Това, което ми се случи, е прекрасно.
– Ти си луда. Не знам дали си даваш сметка, че ако не бях аз, щеше да си мъртва.
– Да, ти ме спаси, благодаря ти. Така е още по-хубаво.
– Кое му е хубавото?
– Всичко!

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
954-529-469-8
изчерпана
Цена
7.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени