Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Ветровете на Нептун
Печатно издание
ISBN
954-529-441-8
Цена
12.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (0)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
430 гр.
Страници
400
Превод
Росица Ташева
Дата на издаване
31 юли 2006

Ветровете на Нептун

Париж, наши дни. Комисарят Адамсберг успешно е приключил аферата с изрисуваните по парижките врати четворки („Бягай и не бързай да се връщаш“). И ето че се появява нов, още по-заплетен случай.

Неизвестно лице извършва убийства в продължение на 50 години. Жертвите не си приличат по нищо – те са мъже и жени, стари и млади, с най-разнообразни професии и с различно местожителство. Затова и никой в парижката полиция не ги свързва помежду им.

Освен странният комисар Адамсберг с неговите необичайни методи за водене на разследване. За разлика от колегите си той установява, че оръдието на престъплението е едно и също, а обвинените в убийствата до един са били мъртвопияни и поразени от необяснима амнезия. Самият Адамсберг след тежък запой се е озовал прекалено близко до поредното местопрестъпление, този път в Квебек, Канада, и не си спомня какво се е случило.

Колкото до заподозрения от него съдия, той е починал преди шестнайсет години.

И все пак комисарят ще разкрие истината, а българският читател за втори път ще оцени големия талант на авторката, изобретателния ѝ ум и тънкия ѝ хумор.

За автора

Френската писателка Фред Варгас (малкото име идва от Фредерик, а фамилията, същата като на нейната сестра близначка, художничката Жоел Варгас – от името на героинята на Ава Гарднер от филма „Босоногата графиня“) е археолог, археозоолог и медиевист в работно време и авторка на криминални романи в свободните си минути. Ако блестящите й постижения като археолог са известни само сред колегите й, то романите й (четиринайсет на брой) са познати и любими на милиони читатели – ненапразно по света я наричат френската кралица на криминалния роман.
Фред Варгас защитава докторска степен по история на тема „Чумата в Средновековието“ – същата тема се появява в един от романите й. Специализира археозоология – която също не е пренебрегната в друг роман. Работи в Националния център за научни изследвания. Участва в археологически разкопки – една от героините й е, естествено, археоложка. След успеха на първите си книги се отдава само на писане.            
Понастоящем, въпреки огромния си успех Фред Варгас рядко ходи на светски събития и избягва да дава интервюта.
 
Във Франция само от 2008 г. насам от книгите й са продадени над 2 милиона екземпляра и името й неизменно фигурира сред първите 10 най-продавани автори в класацията на в. „Фигаро“. Превеждана е в над 30 страни и има 18 награди, от които няколко международни.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

ФРЕД ВАРГАС
ВЕТРОВЕТЕ НА НЕПТУН

Облегнат на черната стена на мазето, Жан-Батист Адамсберг наблюдаваше огромния котел, който по-предния ден бе прекратил всякаква дейност – по-предния ден, сиреч събота, 4 октомври, при температура на въздуха около един градус и вятър, задухал директно от Арктика. Комисарят се взираше в каландъра и замлъкналите тръби с надеждата, че макар и некомпетентен, благосклонният му поглед ще вдъхне живот на уреда или поне ще доведе специалиста, който трябваше да дойде и който не идваше.
Не че студът му пречеше. Напротив, мисълта, че северният вятър е способен да тръгне от ледниците и без да спира, нито да се отклонява от пътя си, да стигне до улиците на XIII парижки район, пораждаше у него усещането, че една крачка ще му е достатъчна, за да стъпи върху далечните ледове, да се разходи по тях, да издълбае дупка и да си улови морж. Бе облякъл жилетка под черното си сако и ако зависеше само от него, щеше търпеливо да чака идването на техника и появата на моржовата муцуна.
Само че укритото в мазето могъщо съоръжение по свой начин участваше пълноценно в разследването на случаите, които прииждаха по всяко време в Криминалната бригада, като топлеше телата на трийсет и четири радиатора и двайсет и осем ченгета. Тела, понастоящем сковани от студ, сгушени в подплатени якета, усукали се около машината за кафе, обхванали с ръкавици белите пластмасови чаши. Или направо забягнали в съседните кръчми. Вследствие на което случаите направо ги грозеше бяла смърт. А ставаше дума за случаи от първостепенна важност, за тежки престъпления. Които не интересуваха огромния котел. Царствен и тираничен, той чакаше някой изкусен майстор да благоволи да се премести в пространството и да коленичи в краката му. Така че в знак на добра воля Адамсберг бе слязъл, за да му отдаде кратка и напразна почит, и главно за да намери малко сянка и тишина, далеч от воплите на подчинените си.

Тези вопли, които не спираха, въпреки че температурата в кабинетите не слизаше под 10 градуса, не вещаеха нищо добро за стажа по анализ на ДНК в Квебек, където се очертаваше сурова есен – минус 4 вчера в Отава и дори сняг на някои места. Две седмици, посветени на генетичните следи – слюнка, кръв, пот, сълзи, урина и всякакви други секрети, уловени в електронните мрежи, разпределени и обработени, всякакви човешки течности, превърнали се в истински бойни машини на криминологията. Осем дни преди заминаването мислите на Адамсберг вече летяха към горите на Канада, които, както разправяха, били необятни и осеяни с милиони езера. По този повод заместникът му Данглар нацупено му припомни, че идеята е да се взират в екрани, а не в езерни повърхности. Капитан Данглар се цупеше вече от година. Адамсберг знаеше защо и търпеливо чакаше да му мине.

Данглар не мечтаеше за езерата, а всеки ден се молеше някое ужасно престъпление да задържи цялата Бригада в Париж. Вече от месец предъвкваше предстоящата си кончина в избухващия над Атлантика самолет. Но откакто специалистът, който трябваше да дойде, не идваше, настроението му се подобри. Залагаше на тази непредвидена повреда на котела с надеждата студът да обезвреди нелепите фантазии, породени от самотните канадски ледове.
Адамсберг постави ръка върху каландъра и се усмихна. Дали Данглар бе способен да развали котела, предвиждайки въздействието на подобен акт върху настроението в Бригадата? Или да забави идването на техника? Да, беше способен. Гъвкавият му ум проникваше в най-скритите механизми на човешкото съзнание – стига все пак те да функционират на основата на разума и логиката. Адамсберг и заместникът му от години стояха от двете страни на разделителната линия между разсъдък и инстинкт.

Комисарят се изкачи по витата стълба и прекоси голямата зала на партера, където колегите му се придвижваха със забавено темпо – тежки силуети, удебелени от допълнителните шалове и пуловери. Никой не знаеше защо наричат това помещение Съборната зала. Сигурно, мислеше Адамсберг, заради общите събрания, които понякога приличаха на църковни събори. Съседното, по-скромно помещение пък наричаха Капитула – там се свикваха заседания в по-тесен кръг. Откъде идваше това име, Адамсберг нямаше представа. Вероятно от Данглар, чиято култура понякога му изглеждаше безгранична и почти токсична. Капитанът получаваше внезапни пристъпи на знание, чести и неконтролируеми, ще речеш, кон, който се отърсва с шумно пръхтене. И от най-незначителния дразнител – рядка дума, неуточнено понятие – можеше да произлезе ерудирано и не непременно уместно експозе, което комисарят прекратяваше с едно махване на ръката.
С отрицателно завъртане на глава Адамсберг уведоми лицата, които се обръщаха към него, докато минаваше през залата, че котелът отказва да даде признаци за живот. Влезе в кабинета на Данглар. Заместникът му с мрачен вид довършваше докладите, които на всяка цена трябваше да предаде преди катастрофалното си отправяне към Лабрадор, докъдето нямаше да стигне заради взрива над Атлантика, предизвикан от запалването на левия мотор вследствие от запушването на турбините от ято скорци. Перспектива, която му се струваше напълно да оправдава отварянето на бутилка бяло преди шест следобед. Адамсберг седна на ръба на масата.
- Докъде стигнахме със случая Ернонкур?
- Приключваме го. Старият барон направи пълни самопризнания.
- Прекалено пълни – каза Адамсберг, като отмести доклада и придърпа към себе си грижливо сгънатия на масата вестник. – Значи имаме семейна вечеря, която се превръща в клане, колеблив и объркан стар човек, който изведнъж, без никакъв преход преминава към пълни самопризнания. Не, Данглар, не става. Липсват ми светлосенките.
 Адамсберг шумно обърна една от страниците на вестника.
- Тоест? – попита Данглар.
- Започваме отначало. Баронът ни хвърля прах в очите. Прикрива някого, най-вероятно дъщеря си.
- Която ще позволи да опандизят баща й?
Адамсберг обърна нова страница на вестника. Данглар не обичаше комисарят да му чете вестника, защото му го връщаше смачкан и разбъркан и после по никакъв начин не можеше да го оправи.
- Може и да позволи – отвърна Адамсберг. – Има такава практика в средите на аристокрацията. Главното е, че заради възрастта си старецът ще получи лека присъда. Повтарям, нямаше светлосенки. Обратът е твърде очебиен, в живота така не става. Значи има измама, на едно или друго място.
Умореният Данглар изпита внезапно желание да грабне доклада си и да го захвърли. И да изтръгне вестника от ръцете на Адамсберг, който небрежно го съсипваше. Истински или не, ама ще трябва да проверява тъпите самопризнания на барона само заради неясната интуиция на комисаря. Интуиция, която според Данглар приличаше на една примитивна раса безкраки мекотели с прозрачни тела, които плаваха на повърхността на водата и дразнеха, дори отвращаваха точния и строен ум на капитана. Ще трябва да проверява, защото тази безкрака интуиция твърде често се оказваше точна по силата на неизвестно каква пророческа дарба и в противовес и на най-изтънчената логика. Дарба, която от успех на успех бе довела Адамсберг тук, на тази маса, на този пост, превърнала го бе в нелеп и занесен шеф на Криминалната бригада на XIII район. Дарба, която самият Адамсберг отричаше, наричайки я просто познаване на хората и на живота.

- Не можахте ли да ми го кажете по-рано? – попита Данглар. – Преди да напиша целия този доклад?
- Едва нощес се сетих – отвърна Адамсберг и шумно затвори вестника. – Докато мислех за Рембранд.
Бързо сгъна вестника, смутен от някакво остро неразположение, което го обхвана внезапно, все едно, че котка бе скочила на гърба му с извадени нокти. Изпита усещане за удар, за тежест в гърдите, тилът му се изпоти въпреки студа в кабинета. Сигурно щеше да му мине, вече му минаваше.
- Ами тогава – подзе Данглар, докато си прибираше доклада – ще трябва да останем тук и да се хващаме за работа. Няма друг начин.
- Мордан ще поеме случая, когато заминем. Ще се справи. Докъде стигнахме с Квебек?
- Префектът очаква отговора ни утре в четиринайсет часа – отговори Данглар с набръчкано от тревога чело.
- Чудесно. Съберете осемте командировани в десет и трийсет в Капитула.
Комисарят замълча, после добави:
- Данглар, не сте длъжен да идвате.
- Така ли? След като префектът сам е направил списъка на участниците? И аз съм начело?

Точно в този момент Данглар по нищо не приличаше на един от най-изтъкнатите членове на Криминалната бригада. Страхът и студът го бяха лишили от обичайното му достойнство. Грозноват и недоправен от природата – според собствените му думи, – Данглар разчиташе на безупречната си елегантност, чрез която да компенсира неоформените си черти и свлечените си рамене, както и да придаде известен английски чар на дългото си отпуснато тяло. Днес обаче опънатата му физиономия, нагъчканият му във ватено яке торс и покритата му със скиорска шапчица глава обричаха на провал всеки опит за постигане на стил. Още повече, че шапчицата – явна собственост на някое от петте му деца – бе украсена с помпон, който, макар и отрязан от Данглар в самата си основа, бе запазил нещо от нелепата си червена разцветка.
- Винаги можете да се оправдаете с грип, причинен от аварирал котел – предложи Адамсберг.
Данглар духна върху ръкавиците си.
- След два месеца ще ме произвеждат майор – промърмори той – и не мога да рискувам да изпусна повишението. Имам да храня пет деца.
- Покажете ми картата на Квебек. Да видя къде отиваме.
- Вече ви казах – отвърна Данглар, разгъвайки картата. – Ето тук – додаде той и заби пръст близо до Отава. – Ей в тази забравена от Бога дупка, наречена Хъл-Гатино, където ККЖ е установила една от щабквартирите на Националната банка за генетични данни.
- КъКъЖъ?
- Вече ви казах – повтори Данглар. – Канадската кралска жандармерия. Конна полиция с ботуши и червени униформи, като в доброто старо време, когато ирокезите още са владеели бреговете на Свети Лаврентий.
- В червени униформи ли? Още ли ги носят?
- Само за пред туристите. След като толкова нямате търпение да тръгвате, поне да знаете къде отивате.
Адамсберг широко се усмихна и Данглар наведе глава. Когато възнамеряваше да мърмори, капитанът не обичаше Адамсберг да се усмихва широко. Защото, както твърдяха в Клюкарника, тоест кътчето, където бяха струпани автоматите за кафе и напитки, усмивката на Адамсберг пречупваше всяка съпротива и топеше арктическите ледове. Точно така реагираше и Данглар – като девойче. Нещо, което, при неговите петдесет и кусур години, му беше особено неприятно.
- Знам все пак, че тази КъКъЖъ е на брега на плавателния канал Утауе – отбеляза Адамсберг. – И че там прехвърчат диви гъски.
Данглар изпи глътка бяло вино и сухо се усмихна.
- Червеногуши гъски – уточни той. – И Утауе не е плавателен канал, а река. Десет пъти по-голяма е от Сена, обаче не е плавателна. И се влива в Свети Лаврентий.
- Нека е река, щом държите. Прекалено много знаете, Данглар, за да давате заден ход. Налага се да заминете. Уверете ме, че не вие сте повредили котела нощес и не вие сте заклали специалиста, който трябва да дойде, но не идва.
Данглар вдигна обиден поглед.
- Че защо да го правя?
- За да блокирате енергиите, да попарите стремежа към приключения.
- Саботаж, а? Сериозно ли говорите?
- Мъничко саботажче, доброкачествено. По-добре повреден котел, отколкото експлодирал самолет. Защото това е истинската причина за нежеланието ви да заминете, нали? Нали, капитане?

ФРЕД ВАРГАС
ВЕТРОВЕТЕ НА НЕПТУН

Облегнат на черната стена на мазето, Жан-Батист Адамсберг наблюдаваше огромния котел, който по-предния ден бе прекратил всякаква дейност – по-предния ден, сиреч събота, 4 октомври, при температура на въздуха около един градус и вятър, задухал директно от Арктика. Комисарят се взираше в каландъра и замлъкналите тръби с надеждата, че макар и некомпетентен, благосклонният му поглед ще вдъхне живот на уреда или поне ще доведе специалиста, който трябваше да дойде и който не идваше.
Не че студът му пречеше. Напротив, мисълта, че северният вятър е способен да тръгне от ледниците и без да спира, нито да се отклонява от пътя си, да стигне до улиците на XIII парижки район, пораждаше у него усещането, че една крачка ще му е достатъчна, за да стъпи върху далечните ледове, да се разходи по тях, да издълбае дупка и да си улови морж. Бе облякъл жилетка под черното си сако и ако зависеше само от него, щеше търпеливо да чака идването на техника и появата на моржовата муцуна.
Само че укритото в мазето могъщо съоръжение по свой начин участваше пълноценно в разследването на случаите, които прииждаха по всяко време в Криминалната бригада, като топлеше телата на трийсет и четири радиатора и двайсет и осем ченгета. Тела, понастоящем сковани от студ, сгушени в подплатени якета, усукали се около машината за кафе, обхванали с ръкавици белите пластмасови чаши. Или направо забягнали в съседните кръчми. Вследствие на което случаите направо ги грозеше бяла смърт. А ставаше дума за случаи от първостепенна важност, за тежки престъпления. Които не интересуваха огромния котел. Царствен и тираничен, той чакаше някой изкусен майстор да благоволи да се премести в пространството и да коленичи в краката му. Така че в знак на добра воля Адамсберг бе слязъл, за да му отдаде кратка и напразна почит, и главно за да намери малко сянка и тишина, далеч от воплите на подчинените си.

Тези вопли, които не спираха, въпреки че температурата в кабинетите не слизаше под 10 градуса, не вещаеха нищо добро за стажа по анализ на ДНК в Квебек, където се очертаваше сурова есен – минус 4 вчера в Отава и дори сняг на някои места. Две седмици, посветени на генетичните следи – слюнка, кръв, пот, сълзи, урина и всякакви други секрети, уловени в електронните мрежи, разпределени и обработени, всякакви човешки течности, превърнали се в истински бойни машини на криминологията. Осем дни преди заминаването мислите на Адамсберг вече летяха към горите на Канада, които, както разправяха, били необятни и осеяни с милиони езера. По този повод заместникът му Данглар нацупено му припомни, че идеята е да се взират в екрани, а не в езерни повърхности. Капитан Данглар се цупеше вече от година. Адамсберг знаеше защо и търпеливо чакаше да му мине.

Данглар не мечтаеше за езерата, а всеки ден се молеше някое ужасно престъпление да задържи цялата Бригада в Париж. Вече от месец предъвкваше предстоящата си кончина в избухващия над Атлантика самолет. Но откакто специалистът, който трябваше да дойде, не идваше, настроението му се подобри. Залагаше на тази непредвидена повреда на котела с надеждата студът да обезвреди нелепите фантазии, породени от самотните канадски ледове.
Адамсберг постави ръка върху каландъра и се усмихна. Дали Данглар бе способен да развали котела, предвиждайки въздействието на подобен акт върху настроението в Бригадата? Или да забави идването на техника? Да, беше способен. Гъвкавият му ум проникваше в най-скритите механизми на човешкото съзнание – стига все пак те да функционират на основата на разума и логиката. Адамсберг и заместникът му от години стояха от двете страни на разделителната линия между разсъдък и инстинкт.

Комисарят се изкачи по витата стълба и прекоси голямата зала на партера, където колегите му се придвижваха със забавено темпо – тежки силуети, удебелени от допълнителните шалове и пуловери. Никой не знаеше защо наричат това помещение Съборната зала. Сигурно, мислеше Адамсберг, заради общите събрания, които понякога приличаха на църковни събори. Съседното, по-скромно помещение пък наричаха Капитула – там се свикваха заседания в по-тесен кръг. Откъде идваше това име, Адамсберг нямаше представа. Вероятно от Данглар, чиято култура понякога му изглеждаше безгранична и почти токсична. Капитанът получаваше внезапни пристъпи на знание, чести и неконтролируеми, ще речеш, кон, който се отърсва с шумно пръхтене. И от най-незначителния дразнител – рядка дума, неуточнено понятие – можеше да произлезе ерудирано и не непременно уместно експозе, което комисарят прекратяваше с едно махване на ръката.
С отрицателно завъртане на глава Адамсберг уведоми лицата, които се обръщаха към него, докато минаваше през залата, че котелът отказва да даде признаци за живот. Влезе в кабинета на Данглар. Заместникът му с мрачен вид довършваше докладите, които на всяка цена трябваше да предаде преди катастрофалното си отправяне към Лабрадор, докъдето нямаше да стигне заради взрива над Атлантика, предизвикан от запалването на левия мотор вследствие от запушването на турбините от ято скорци. Перспектива, която му се струваше напълно да оправдава отварянето на бутилка бяло преди шест следобед. Адамсберг седна на ръба на масата.
- Докъде стигнахме със случая Ернонкур?
- Приключваме го. Старият барон направи пълни самопризнания.
- Прекалено пълни – каза Адамсберг, като отмести доклада и придърпа към себе си грижливо сгънатия на масата вестник. – Значи имаме семейна вечеря, която се превръща в клане, колеблив и объркан стар човек, който изведнъж, без никакъв преход преминава към пълни самопризнания. Не, Данглар, не става. Липсват ми светлосенките.
 Адамсберг шумно обърна една от страниците на вестника.
- Тоест? – попита Данглар.
- Започваме отначало. Баронът ни хвърля прах в очите. Прикрива някого, най-вероятно дъщеря си.
- Която ще позволи да опандизят баща й?
Адамсберг обърна нова страница на вестника. Данглар не обичаше комисарят да му чете вестника, защото му го връщаше смачкан и разбъркан и после по никакъв начин не можеше да го оправи.
- Може и да позволи – отвърна Адамсберг. – Има такава практика в средите на аристокрацията. Главното е, че заради възрастта си старецът ще получи лека присъда. Повтарям, нямаше светлосенки. Обратът е твърде очебиен, в живота така не става. Значи има измама, на едно или друго място.
Умореният Данглар изпита внезапно желание да грабне доклада си и да го захвърли. И да изтръгне вестника от ръцете на Адамсберг, който небрежно го съсипваше. Истински или не, ама ще трябва да проверява тъпите самопризнания на барона само заради неясната интуиция на комисаря. Интуиция, която според Данглар приличаше на една примитивна раса безкраки мекотели с прозрачни тела, които плаваха на повърхността на водата и дразнеха, дори отвращаваха точния и строен ум на капитана. Ще трябва да проверява, защото тази безкрака интуиция твърде често се оказваше точна по силата на неизвестно каква пророческа дарба и в противовес и на най-изтънчената логика. Дарба, която от успех на успех бе довела Адамсберг тук, на тази маса, на този пост, превърнала го бе в нелеп и занесен шеф на Криминалната бригада на XIII район. Дарба, която самият Адамсберг отричаше, наричайки я просто познаване на хората и на живота.

- Не можахте ли да ми го кажете по-рано? – попита Данглар. – Преди да напиша целия този доклад?
- Едва нощес се сетих – отвърна Адамсберг и шумно затвори вестника. – Докато мислех за Рембранд.
Бързо сгъна вестника, смутен от някакво остро неразположение, което го обхвана внезапно, все едно, че котка бе скочила на гърба му с извадени нокти. Изпита усещане за удар, за тежест в гърдите, тилът му се изпоти въпреки студа в кабинета. Сигурно щеше да му мине, вече му минаваше.
- Ами тогава – подзе Данглар, докато си прибираше доклада – ще трябва да останем тук и да се хващаме за работа. Няма друг начин.
- Мордан ще поеме случая, когато заминем. Ще се справи. Докъде стигнахме с Квебек?
- Префектът очаква отговора ни утре в четиринайсет часа – отговори Данглар с набръчкано от тревога чело.
- Чудесно. Съберете осемте командировани в десет и трийсет в Капитула.
Комисарят замълча, после добави:
- Данглар, не сте длъжен да идвате.
- Така ли? След като префектът сам е направил списъка на участниците? И аз съм начело?

Точно в този момент Данглар по нищо не приличаше на един от най-изтъкнатите членове на Криминалната бригада. Страхът и студът го бяха лишили от обичайното му достойнство. Грозноват и недоправен от природата – според собствените му думи, – Данглар разчиташе на безупречната си елегантност, чрез която да компенсира неоформените си черти и свлечените си рамене, както и да придаде известен английски чар на дългото си отпуснато тяло. Днес обаче опънатата му физиономия, нагъчканият му във ватено яке торс и покритата му със скиорска шапчица глава обричаха на провал всеки опит за постигане на стил. Още повече, че шапчицата – явна собственост на някое от петте му деца – бе украсена с помпон, който, макар и отрязан от Данглар в самата си основа, бе запазил нещо от нелепата си червена разцветка.
- Винаги можете да се оправдаете с грип, причинен от аварирал котел – предложи Адамсберг.
Данглар духна върху ръкавиците си.
- След два месеца ще ме произвеждат майор – промърмори той – и не мога да рискувам да изпусна повишението. Имам да храня пет деца.
- Покажете ми картата на Квебек. Да видя къде отиваме.
- Вече ви казах – отвърна Данглар, разгъвайки картата. – Ето тук – додаде той и заби пръст близо до Отава. – Ей в тази забравена от Бога дупка, наречена Хъл-Гатино, където ККЖ е установила една от щабквартирите на Националната банка за генетични данни.
- КъКъЖъ?
- Вече ви казах – повтори Данглар. – Канадската кралска жандармерия. Конна полиция с ботуши и червени униформи, като в доброто старо време, когато ирокезите още са владеели бреговете на Свети Лаврентий.
- В червени униформи ли? Още ли ги носят?
- Само за пред туристите. След като толкова нямате търпение да тръгвате, поне да знаете къде отивате.
Адамсберг широко се усмихна и Данглар наведе глава. Когато възнамеряваше да мърмори, капитанът не обичаше Адамсберг да се усмихва широко. Защото, както твърдяха в Клюкарника, тоест кътчето, където бяха струпани автоматите за кафе и напитки, усмивката на Адамсберг пречупваше всяка съпротива и топеше арктическите ледове. Точно така реагираше и Данглар – като девойче. Нещо, което, при неговите петдесет и кусур години, му беше особено неприятно.
- Знам все пак, че тази КъКъЖъ е на брега на плавателния канал Утауе – отбеляза Адамсберг. – И че там прехвърчат диви гъски.
Данглар изпи глътка бяло вино и сухо се усмихна.
- Червеногуши гъски – уточни той. – И Утауе не е плавателен канал, а река. Десет пъти по-голяма е от Сена, обаче не е плавателна. И се влива в Свети Лаврентий.
- Нека е река, щом държите. Прекалено много знаете, Данглар, за да давате заден ход. Налага се да заминете. Уверете ме, че не вие сте повредили котела нощес и не вие сте заклали специалиста, който трябва да дойде, но не идва.
Данглар вдигна обиден поглед.
- Че защо да го правя?
- За да блокирате енергиите, да попарите стремежа към приключения.
- Саботаж, а? Сериозно ли говорите?
- Мъничко саботажче, доброкачествено. По-добре повреден котел, отколкото експлодирал самолет. Защото това е истинската причина за нежеланието ви да заминете, нали? Нали, капитане?

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Типична книга на Фред Варгас, нещо което аз лично наричам психо-криминален роман. Ако сте готови да преглътнете малко тежичък стил отначало, можете да се насладите на различна, "неамериканска" техника в криминалния жанр.

Оценка: +1

Изненадващо добра книга за Канада и канадската култура, при това остроумна.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
954-529-441-8
изчерпана
Цена
12.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени