Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Целувката на жената-паяк
Печатно издание
ISBN
954-529-443-4
Цена
9.00 лв.
(12.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
290 гр.
Страници
260
Превод
Нева Мичева
Дата на издаване
05 юли 2006

Целувката на жената-паяк

Буенос Айрес, 70-те години на ХХ век, военна диктатура: политическият затворник Валентин и осъденият за непристойно поведение Молина са принудени от обстоятелствата да делят килия. Те нямат друго общо, освен тези четири стени, бавното време и езика, на който говорят. Единствената безболезнена тема помежду им се оказва киното, така че Молина започва да разправя на Валентин филмите, които обича. Но в края на тяхната затворническа „Хиляда и една нощ“ нищо от собствените им истории няма да е същото.

„Целувката на жената-паяк" е роман-диалог, в който фрагменти от разговора на двамата главни герои се смесват с полицейски протоколи, листовки с пропаганда и съвсем независими от основния текст бележки под линия, които подреждат и анализират всевъзможните теории за хомосексуалността.

„Творчеството на Пуиг е едно от най-оригиналните от края на века. Неговата самобитност не е в темите, стила или дори структурата – въпреки че във всички тях личат огромна вещина и фина интелигентност, – а в суровината, с която си служи, за да разказва: булевардни романи, радио- и телевизионен театър, жестоката мелодрама на болерото, тангото и ранчерите, клюкарските рубрики във вестниците и, преди всичко, псевдореалността, в която витаят филмовите персонажи и ситуации. Новаторското у Пуиг е, че изкуствената, карикатурна версия на живота елиминира и измества другите измерения, като се превръща в единствена истина.“ (Марио Варгас Льоса, „Ню Йорк Таймс“)

„Онова, което на друг писател коства десет страници поток на съзнанието, Пуиг прави с половин страничка диалог, прекъснат с мълчания...“ („Ел Мундо“)

За автора

Мануел Пуиг (1932-1990) е другото лице на литературната модерна класика в Аржентина, най-ярката алтернатива на Борхес, Бьой Касарес, Кортасар. Неговите осем романа и няколко пиеси се славят като по-свързани с визуалните изкуства, отколкото със словесните; формите му са експериментални, духът – космополитен. Живее повече в Италия, Щатите, Бразилия и Мексико, отколкото в родината си. Прочува се още с първите си произведения „Измяната на Рита Хейуърт“ (1968, най-добър роман за годината според френския в. „Льо Монд“) и „Устни червени“ (1973), но едва „Целувката на жената-паяк“ (1976) му осигурява световна известност и статут на „култов автор“: режисьорът Ектор Бабенко го екранизира през 1985 година; Уилиам Хърт печели „Оскар“ за изпълнението си във филма; Джон Кандър и Фред Еб, композиторите на „Кабаре“ и „Чикаго“, поставят на Бродуей музикалната му версия.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

МАНУЕЛ ПУИГ
ЦЕЛУВКАТА НА ЖЕНАТА-ПАЯК

ПЪРВА ГЛАВА

- Веднага се вижда, че е особена, че не е като другите жени. Изглежда съвсем млада, най-много на двайсет и пет, с котешка муцунка и чипо носле, а овалът на лицето й е... по-скоро кръгъл, отколкото издължен, челото й е високо, скулите – изпъкнали, но надолу страните й се стесняват, като на котките.
- А очите?
- Светли, май зелени, присвива ги, за да рисува по-добре. Поглежда към модела си, черната пантера в зоологическата градина, която допреди малко спокойно се е излежавала в клетката. Когато обаче изтраква със статива и стола, пантерата я забелязва и започва да снове насам-натам зад решетките и да ръмжи. А момичето седи и търси подходящите светлосенки за рисунката.
- Животното не я ли е усетило от самото начало?
- Не, защото в клетката има огромно парче месо и то е единственото, което подушва. Пазачът й хвърля месото досами решетката и външните миризми не проникват вътре, това е нарочно, за да не се дразни пантерата. Обаче тъкмо като вижда яростта на звяра, момичето започва да щрихира по-решително и нахвърля муцуна, която е хем на хищник, хем на дявол. А животното я гледа и понеже е мъжко, не е ясно дали иска да я разкъса и погълне или го мъчи различен, още по-грозен нагон.
- Няма ли хора в зоопарка тоя ден?
- Не, почти никой. Мраз, зима. Дърветата в парка са оголели. Духа леден вятър. Момичето е сред броените посетители, седи си на сгъваемото столче, донесло го е заедно с триножника, на който държи листа с рисунката. Малко по-нататък, до клетката на жирафите, спира учителка с няколко деца, но си тръгват почти веднага, не издържат на студа.
- А на нея не й ли е студено?
- Не, въобще не обръща внимание на времето, витае някъде другаде, напълно се е вглъбила в себе си, докато рисува пантерата.
- Щом се е вглъбила, значи не е другаде. Противоречиш си.
- Напротив, точно така е: тя е вглъбена, потопена в собствения си свят, който току-що започва да открива. Краката й са кръстосани, носи черни обувки с масивен висок ток, изрязани отпред, показват се ноктите й, лакирани в тъмен цвят. Чорапите й леко лъщят, от онази фина копринена плетка, от която не се разбира плътта ли розовее или чорапът.
- Ще прощаваш, но се разбрахме без еротични описания. Знаеш каква е беля.
- Както искаш. Хубаво, нататък. Ръцете й са в ръкавици, но за да продължи да рисува, сваля дясната. Ноктите й са дълги, лакът – почти черен, а пръстите – бели, но започват да посиняват от студ. Оставя си за момент заниманието и мушва длан под палтото, за да се сгрее. Палтото е дебело, от черно кадифе със силно подпълнени рамене, а кадифето е с гъсти космици, като козината на персийска котка, не, даже още по-гъсто. Това пък кой е? Някой зад гърба й се опитва да запали цигара, а вятърът духва пламъчето на кибритената клечка.
- Кой е?
- Чакай. Тя чува драсването на клечицата и се сепва, обръща се. Вижда един приятен господин, не е някой неустоим красавец, но изглежда симпатяга, носи шапка с ниска периферия, връхна дреха с големи джобове и много широки панталони. Докосва периферията на шапката си за поздрав и моли за извинение, казва й, че рисунката е фантастична. Тя усеща, че е свестен тип, физиономията му го издава, личи си, че е разбран, спокоен такъв. Тя с една ръка си пооправя прическата, разчорлена от вятъра. Има къдрав бретон и коса до раменете, както се е носело тогава, също на къдрици, които към краищата стават съвсем ситни, все едно се е правила на студено.
- Аз си я представям мургава, нито висока, нито ниска, леко закръглена и с котешки движения. Ей това е истината.
- Нали уж не искаше да си дразниш апетита?
- Давай нататък.
- Тя отговаря, че не се е изплашила. Но както си наглася косата, пуска за малко рисунката и вятърът я отвява. Мъжът се затичва и я улавя, връща я на момичето и пак се извинява. Тя му казва, че няма нищо и по чужбинския й акцент той разбира, че не е тамошна. Обяснява му, че е бежанка, учила е изящни изкуства в Будапеща, но след избухването на войната се е качила на първия кораб за Ню Йорк. Той я пита мъчно ли й е за родния град. През очите й минава сянка, цялото й лице помръква и му отговаря, че не е от град, а от планините на Трансилвания.
- Откъдето е Дракула.
- Да, онези планини с гори тилилейски, където живеят зверове, които през зимата пощуряват от глад и се спускат в селата да убиват. А народът си умира от страх и намира на прага си овце и други мъртви добичета, и дава тържествени обети, за да си отърве кожата. Така или иначе, младежът й казва, че иска да я види отново, а тя му отвръща, че на следващия следобед пак ще рисува на същото място, както впрочем всеки слънчев ден напоследък. Тогава той, който е архитект и на следващия следобед работи в ателието си със своите колеги архитекти и една дама, която също му е колежка, щом удря три часа и малко остава да се стъмни, захвърля линеалите и пергелите и хуква в зоологическата градина – тя му се пада отсреща, в Сентръл парк. Колежката го пита накъде е тръгнал и от какво е толкова доволен. Той се държи с нея дружески, но е ясно, че тя всъщност е влюбена в него, макар и да не се издава.
- Крокодил, а?
- Не, с кестенява коса и симпатично лице, нищо изключително, но е сладка. Той излиза, без да й достави удоволствието да каже къде отива. Тя се натъжава, но не допуска никой да забележи това и се зарива в работа, за да не се потисне още повече. Вече в зоологическата градина: още не е паднал здрач, денят е бил от онези със странната зимна светлина, под която нещата се очертават по-ясно от всякога – черните решетки, бялата мозайка на стените на клетките, белият чакъл, сивите обрулени дървета. И кървавочервените очи на животните. Но момичето, името му е Ирена, го няма. Минават дните, а нашият човек не може да я забрави, докато веднъж, както си върви по един шикозен булевард, нещо привлича вниманието му във витрината на някаква картинна галерия. Изложени са творбите на художник, който рисува единствено и само пантери. Младежът влиза и попада на Ирена, която разговаря с други посетители, отишли да я поздравят. Не се сещам какво беше нататък.
- Сети се, де.
- Чакай, чакай... Не знам тук ли беше, когато я заговаря една, която я изплашва... Все едно, тогава младежът също поздравява Ирена и му се струва, че е различна, изглежда щастлива, няма я вече сянката в погледа й от деня на тяхното запознанство. Кани я на ресторант и тя зарязва цялата сюрия изкуствоведи, и тръгва с него. Крачи по улицата, като че й е за първи път, сякаш е била в плен и сега, вече на воля, може да поеме, накъдето й хрумне.
- Ама ти каза, че той я води на ресторант, не където й хрумне.
- Ох, не се хващай за дреболии. Така, когато той спира пред ресторанта, унгарски ли беше, румънски ли, на нея отново нещо й прещраква. Той си мисли, че ще я зарадва да я заведе на място, пълно с нейни сънародници, но май вместо да изпише вежда, вади око. Схваща, че нещо не е наред и пита какво. Тя лъже, отговаря, че са я връхлетяли спомени от войната, която в онези години още бушува с пълна сила. Тогава той й предлага да идат да хапнат другаде. Но тя вижда, че той, горкият, е притеснен с времето, нали е в обедна почивка и скоро трябва да се връща в ателието, та се взима в ръце. Влизат в ресторанта, където всичко минава отлично, защото мястото е приятно, а яденето – вкусно, и тя отново просиява.
- А той?
- Той е доволен, защото вижда, че тя си преодолява задръжките, за да му достави удоволствие, докато той самият е намислил ходенето там, за да достави удоволствие на нея. Нали знаеш как е, когато хората започват да се опознават и да се нагаждат взаимно. И той тъй се захласва, че решава да не се връща на работа този ден. Разправя й, че е минал през галерията случайно и всъщност е търсел друго място, откъдето да купи подарък.
- За колежката архитектка.
- Откъде знаеш?
- Не знам, просто се сетих.
- Ти си го гледал.
- Не, бе, честно. Продължавай.
- И момичето, Ирена, му казва, че в такъв случай могат заедно да идат да напазаруват. На него първата му мисъл е дали ще му стигнат парите да купи два подаръка – един за рождения ден на колежката и втори за Ирена, за да я спечели окончателно. Вече на улицата, Ирена му казва, че днес, странна работа, не й домъчнявало, като гледала как още в три часа започва да се стъмнява. Той я пита защо падането на здрача я натъжава, да не би да я е страх от тъмното. Тя се замисля и му отговаря, че е затова. Той спира пред една витрина, тя невярващо се взира през стъклото – зоомагазин, богата работа, изложени на показ в клетките се виждат всякакви птици, прехвърчат от пръчка на пръчка, люлеят се, кълват маруля и просо, пият на ситни глътчици прясната, току-що сменена водичка.
- Извинявай... има ли вода в каната?
- Да, напълних я като ми отвориха да ходя до тоалетна.
- А, хубаво.
- Искаш ли? Прясна е, студена.
- Не, нека да има за матето утре. Давай нататък.
- Не се втелявай. Ще ни стигне за целия ден.
- По-добре не ме разглезвай. Аз забравих да донеса като ходих до банята, ако не се беше ти, да сме останали без вода.
- Има предостатъчно, сериозно... Обаче щом двамата влизат в магазина, става една... все едно че е влязъл самият дявол. Птиците полудяват и ослепели от ужас, започват да се блъскат в стените на клетките и да си нараняват крилата. Собственикът не знае какво да прави. Птичките пищят от страх, то вече не е чуруликане, а крясъци на лешояди. Тя сграбчва младежа за ръката и го дърпа навън. Птиците веднага се успокояват. Тя го моли да я извини, защото иска да си иде. Насрочват си среща и се разделят до идната вечер. Той пак влиза в магазина, птичките си пеят безгрижно, купува една за рожденичката. После... ами, не мога да си спомня точно как беше после, доспа ми се.
- Хайде още малко.
- Да де, ама като се оклюмам, забравям подробностите. Какво ще кажеш утре да ти го доразправя?
- Щом не си спомняш, утре да е.
- Като си направим мате, ще го довърша.
- Не, по-добре вечерта, през деня не ми се занимава с дивотии. Има по-важни неща, за които да мисли човек.
- ...
- Ако ме видиш, че не чета, но си мълча, то е, защото мисля. Да не се шашкаш.
- Няма, всичко е наред. Няма да ти отвличам вниманието, не бой се.
- Благодаря за разбирането, наистина. До утре.
- До утре. Да сънуваш Ирена.
- Аз повече си паднах по колежката архитектка.
- Така си и знаех. Чао.
- До утре.

МАНУЕЛ ПУИГ
ЦЕЛУВКАТА НА ЖЕНАТА-ПАЯК

ПЪРВА ГЛАВА

- Веднага се вижда, че е особена, че не е като другите жени. Изглежда съвсем млада, най-много на двайсет и пет, с котешка муцунка и чипо носле, а овалът на лицето й е... по-скоро кръгъл, отколкото издължен, челото й е високо, скулите – изпъкнали, но надолу страните й се стесняват, като на котките.
- А очите?
- Светли, май зелени, присвива ги, за да рисува по-добре. Поглежда към модела си, черната пантера в зоологическата градина, която допреди малко спокойно се е излежавала в клетката. Когато обаче изтраква със статива и стола, пантерата я забелязва и започва да снове насам-натам зад решетките и да ръмжи. А момичето седи и търси подходящите светлосенки за рисунката.
- Животното не я ли е усетило от самото начало?
- Не, защото в клетката има огромно парче месо и то е единственото, което подушва. Пазачът й хвърля месото досами решетката и външните миризми не проникват вътре, това е нарочно, за да не се дразни пантерата. Обаче тъкмо като вижда яростта на звяра, момичето започва да щрихира по-решително и нахвърля муцуна, която е хем на хищник, хем на дявол. А животното я гледа и понеже е мъжко, не е ясно дали иска да я разкъса и погълне или го мъчи различен, още по-грозен нагон.
- Няма ли хора в зоопарка тоя ден?
- Не, почти никой. Мраз, зима. Дърветата в парка са оголели. Духа леден вятър. Момичето е сред броените посетители, седи си на сгъваемото столче, донесло го е заедно с триножника, на който държи листа с рисунката. Малко по-нататък, до клетката на жирафите, спира учителка с няколко деца, но си тръгват почти веднага, не издържат на студа.
- А на нея не й ли е студено?
- Не, въобще не обръща внимание на времето, витае някъде другаде, напълно се е вглъбила в себе си, докато рисува пантерата.
- Щом се е вглъбила, значи не е другаде. Противоречиш си.
- Напротив, точно така е: тя е вглъбена, потопена в собствения си свят, който току-що започва да открива. Краката й са кръстосани, носи черни обувки с масивен висок ток, изрязани отпред, показват се ноктите й, лакирани в тъмен цвят. Чорапите й леко лъщят, от онази фина копринена плетка, от която не се разбира плътта ли розовее или чорапът.
- Ще прощаваш, но се разбрахме без еротични описания. Знаеш каква е беля.
- Както искаш. Хубаво, нататък. Ръцете й са в ръкавици, но за да продължи да рисува, сваля дясната. Ноктите й са дълги, лакът – почти черен, а пръстите – бели, но започват да посиняват от студ. Оставя си за момент заниманието и мушва длан под палтото, за да се сгрее. Палтото е дебело, от черно кадифе със силно подпълнени рамене, а кадифето е с гъсти космици, като козината на персийска котка, не, даже още по-гъсто. Това пък кой е? Някой зад гърба й се опитва да запали цигара, а вятърът духва пламъчето на кибритената клечка.
- Кой е?
- Чакай. Тя чува драсването на клечицата и се сепва, обръща се. Вижда един приятен господин, не е някой неустоим красавец, но изглежда симпатяга, носи шапка с ниска периферия, връхна дреха с големи джобове и много широки панталони. Докосва периферията на шапката си за поздрав и моли за извинение, казва й, че рисунката е фантастична. Тя усеща, че е свестен тип, физиономията му го издава, личи си, че е разбран, спокоен такъв. Тя с една ръка си пооправя прическата, разчорлена от вятъра. Има къдрав бретон и коса до раменете, както се е носело тогава, също на къдрици, които към краищата стават съвсем ситни, все едно се е правила на студено.
- Аз си я представям мургава, нито висока, нито ниска, леко закръглена и с котешки движения. Ей това е истината.
- Нали уж не искаше да си дразниш апетита?
- Давай нататък.
- Тя отговаря, че не се е изплашила. Но както си наглася косата, пуска за малко рисунката и вятърът я отвява. Мъжът се затичва и я улавя, връща я на момичето и пак се извинява. Тя му казва, че няма нищо и по чужбинския й акцент той разбира, че не е тамошна. Обяснява му, че е бежанка, учила е изящни изкуства в Будапеща, но след избухването на войната се е качила на първия кораб за Ню Йорк. Той я пита мъчно ли й е за родния град. През очите й минава сянка, цялото й лице помръква и му отговаря, че не е от град, а от планините на Трансилвания.
- Откъдето е Дракула.
- Да, онези планини с гори тилилейски, където живеят зверове, които през зимата пощуряват от глад и се спускат в селата да убиват. А народът си умира от страх и намира на прага си овце и други мъртви добичета, и дава тържествени обети, за да си отърве кожата. Така или иначе, младежът й казва, че иска да я види отново, а тя му отвръща, че на следващия следобед пак ще рисува на същото място, както впрочем всеки слънчев ден напоследък. Тогава той, който е архитект и на следващия следобед работи в ателието си със своите колеги архитекти и една дама, която също му е колежка, щом удря три часа и малко остава да се стъмни, захвърля линеалите и пергелите и хуква в зоологическата градина – тя му се пада отсреща, в Сентръл парк. Колежката го пита накъде е тръгнал и от какво е толкова доволен. Той се държи с нея дружески, но е ясно, че тя всъщност е влюбена в него, макар и да не се издава.
- Крокодил, а?
- Не, с кестенява коса и симпатично лице, нищо изключително, но е сладка. Той излиза, без да й достави удоволствието да каже къде отива. Тя се натъжава, но не допуска никой да забележи това и се зарива в работа, за да не се потисне още повече. Вече в зоологическата градина: още не е паднал здрач, денят е бил от онези със странната зимна светлина, под която нещата се очертават по-ясно от всякога – черните решетки, бялата мозайка на стените на клетките, белият чакъл, сивите обрулени дървета. И кървавочервените очи на животните. Но момичето, името му е Ирена, го няма. Минават дните, а нашият човек не може да я забрави, докато веднъж, както си върви по един шикозен булевард, нещо привлича вниманието му във витрината на някаква картинна галерия. Изложени са творбите на художник, който рисува единствено и само пантери. Младежът влиза и попада на Ирена, която разговаря с други посетители, отишли да я поздравят. Не се сещам какво беше нататък.
- Сети се, де.
- Чакай, чакай... Не знам тук ли беше, когато я заговаря една, която я изплашва... Все едно, тогава младежът също поздравява Ирена и му се струва, че е различна, изглежда щастлива, няма я вече сянката в погледа й от деня на тяхното запознанство. Кани я на ресторант и тя зарязва цялата сюрия изкуствоведи, и тръгва с него. Крачи по улицата, като че й е за първи път, сякаш е била в плен и сега, вече на воля, може да поеме, накъдето й хрумне.
- Ама ти каза, че той я води на ресторант, не където й хрумне.
- Ох, не се хващай за дреболии. Така, когато той спира пред ресторанта, унгарски ли беше, румънски ли, на нея отново нещо й прещраква. Той си мисли, че ще я зарадва да я заведе на място, пълно с нейни сънародници, но май вместо да изпише вежда, вади око. Схваща, че нещо не е наред и пита какво. Тя лъже, отговаря, че са я връхлетяли спомени от войната, която в онези години още бушува с пълна сила. Тогава той й предлага да идат да хапнат другаде. Но тя вижда, че той, горкият, е притеснен с времето, нали е в обедна почивка и скоро трябва да се връща в ателието, та се взима в ръце. Влизат в ресторанта, където всичко минава отлично, защото мястото е приятно, а яденето – вкусно, и тя отново просиява.
- А той?
- Той е доволен, защото вижда, че тя си преодолява задръжките, за да му достави удоволствие, докато той самият е намислил ходенето там, за да достави удоволствие на нея. Нали знаеш как е, когато хората започват да се опознават и да се нагаждат взаимно. И той тъй се захласва, че решава да не се връща на работа този ден. Разправя й, че е минал през галерията случайно и всъщност е търсел друго място, откъдето да купи подарък.
- За колежката архитектка.
- Откъде знаеш?
- Не знам, просто се сетих.
- Ти си го гледал.
- Не, бе, честно. Продължавай.
- И момичето, Ирена, му казва, че в такъв случай могат заедно да идат да напазаруват. На него първата му мисъл е дали ще му стигнат парите да купи два подаръка – един за рождения ден на колежката и втори за Ирена, за да я спечели окончателно. Вече на улицата, Ирена му казва, че днес, странна работа, не й домъчнявало, като гледала как още в три часа започва да се стъмнява. Той я пита защо падането на здрача я натъжава, да не би да я е страх от тъмното. Тя се замисля и му отговаря, че е затова. Той спира пред една витрина, тя невярващо се взира през стъклото – зоомагазин, богата работа, изложени на показ в клетките се виждат всякакви птици, прехвърчат от пръчка на пръчка, люлеят се, кълват маруля и просо, пият на ситни глътчици прясната, току-що сменена водичка.
- Извинявай... има ли вода в каната?
- Да, напълних я като ми отвориха да ходя до тоалетна.
- А, хубаво.
- Искаш ли? Прясна е, студена.
- Не, нека да има за матето утре. Давай нататък.
- Не се втелявай. Ще ни стигне за целия ден.
- По-добре не ме разглезвай. Аз забравих да донеса като ходих до банята, ако не се беше ти, да сме останали без вода.
- Има предостатъчно, сериозно... Обаче щом двамата влизат в магазина, става една... все едно че е влязъл самият дявол. Птиците полудяват и ослепели от ужас, започват да се блъскат в стените на клетките и да си нараняват крилата. Собственикът не знае какво да прави. Птичките пищят от страх, то вече не е чуруликане, а крясъци на лешояди. Тя сграбчва младежа за ръката и го дърпа навън. Птиците веднага се успокояват. Тя го моли да я извини, защото иска да си иде. Насрочват си среща и се разделят до идната вечер. Той пак влиза в магазина, птичките си пеят безгрижно, купува една за рожденичката. После... ами, не мога да си спомня точно как беше после, доспа ми се.
- Хайде още малко.
- Да де, ама като се оклюмам, забравям подробностите. Какво ще кажеш утре да ти го доразправя?
- Щом не си спомняш, утре да е.
- Като си направим мате, ще го довърша.
- Не, по-добре вечерта, през деня не ми се занимава с дивотии. Има по-важни неща, за които да мисли човек.
- ...
- Ако ме видиш, че не чета, но си мълча, то е, защото мисля. Да не се шашкаш.
- Няма, всичко е наред. Няма да ти отвличам вниманието, не бой се.
- Благодаря за разбирането, наистина. До утре.
- До утре. Да сънуваш Ирена.
- Аз повече си паднах по колежката архитектка.
- Така си и знаех. Чао.
- До утре.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Според мен книгата е наистина съпоставима единствено с направеното от Хулио Кортасар в "Игра на дама".

Оценка: +2

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
954-529-443-4
Купи
Цена
9.00 лв.
(12.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени