Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Липсващото досие
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0278-3
Цена
16.00 лв.
Купи

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (5)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
258 гр.
Страници
320
Дата на издаване
07 септември 2018
Превод
Красимир Петров
Корица
Стефан Касъров

Липсващото досие

За инспектор Авраам работата в полицията е неговият живот. Той си остава полицай, дори когато не е на служба, и има тайно хоби: да разкрива грешните ходове, които поднасят майсторите на криминалната проза. И ето че един на пръв поглед банален случай, изчезването на шестнайсетгодишен младеж, поставя на изпитание способностите му. В семейството и в обкръжението на момчето сякаш всички са се наговорили да премълчават или да крият истината, принуждавайки го стъпка по стъпка, от заблуда към заблуда, да се домогва до нея и в края на краищата да я приеме, колкото и болезнена да е тя.  

„Липсващото досие“ по безспорен начин разчупва клишетата на жанра. Интригата се разгръща постепенно, следвайки не ритъма на литературата, а на живия живот, и изправя читателя пред вечния въпрос за невинността и вината, за признанието и разкаянието. До неочакваната развръзка, която идва като гръм от ясно небе.

За автора

Дрор Мишани е роден през 1975 година в Холон, предградие на Тел Авив, където се развива действието на поредицата романи с главен герой инспектор Авраам. Първият от тях, Липсващото досие, е преведен на повече от петнайсет езика и печели наградата за най-добър чуждоезичен криминален роман в Швеция, а също наградата на читателите на френското издание „Поен”.

Откъс

Дрор Мишани - „Липсващото досие“

Пред него седеше майка. Поредната.
Третата по време на дежурството му. Първата сякаш беше решила да става майка прекалено рано, но инак си я биваше. Беше с прилепнала бяла тениска, която разкриваше прекрасната гледка на ключиците ѝ. Имаше намерение да подаде жалба, защото набили сина ѝ на излизане от училище. Той търпеливо я изслуша и я отпрати с обещанието да се заеме сериозно със случая. Втората искаше полицейски служители да проследят дъщеря ѝ, за да разберат защо момичето постоянно шепне нещо по телефона, а вечер се заключва в стаята си.
От известно време насам по време на всяко дежурство губеше маса време с подобни молби. Миналата седмица дори му се наложи да се занимава с жена, която твърдеше, че свекърва ѝ я урочасала. Започваше да подозира, че полицаите в приемната спират на улицата минувачи и ги приканват да влязат и да се оплачат за каквото им дойде наум само и само за да му излезе име на кутсузлия. С неговите колеги по време на дежурство подобни неща не се случваха.

Беше осемнайсет и десет и ако кабинетът на Авраам Авраам имаше прозорец, той би могъл да види, че навън се смрачава. Вече беше решил какво да купи за вечеря на път към дома и какво да гледа по телевизията, докато се храни. В момента обаче трябваше да успокои третата за този ден майка. Вперил очи в екрана на компютъра, той очакваше сгоден момент.
– Знаете ли защо в Израел никой не пише криминални романи? – запита я неочаквано той.
– Моля?
– Точно така, защо? Защо у нас никой не пише романи като тези на Агата Кристи или като Момичето, което си играеше с огъня?
 – Не разбирам много от литература.
– Ще ви обясня. Защото у нас такива престъпления не се случват. Няма серийни убийци, няма отвличания и почти не се срещат насилници, които нападат жените на улицата. У нас, ако стане убийство, то най-често е работа на съседа, на чичото или на дядото, така че не е нужно провеждането на сложно разследване, за да бъде открит извършителят и да бъде разбулена загадката. Подобни тайни у нас просто няма и решението винаги се оказва от просто по-просто. Казвам ви това, за да ви стане ясно, че вероятността нещо сериозно да е сполетяло сина ви е равна почти на нула. Нямам намерение да ви успокоявам, просто такава е статистиката. Още повече че няма никакви тревожни признаци, които да наведат на мисълта, че се е случило обратното. Или се лъжа? Уверявам ви, че след някой и друг час или в най-лошия случай утре сутринта синът ви ще се прибере у дома. Разберете, че ако сега го обявя за изчезнал, ще се наложи да изпратя по следите му полицаи. Такъв е редът. Доверете се на опита ми, има голяма вероятност те да го открият във вид, който никак няма да ви се понрави. Как да постъпим, ако го заловим да пуши трева? Тогава няма да имам избор и ще трябва да заведем дело. Така че съветът ми е да не избързваме, освен ако майчинското ви чувство сочи, че наистина с него се е случило нещо и можете да ми предоставите някакви доказателства за опасенията ви. Тогава незабавно ще го обявим за издирване. В противен случай най-добре е да изчакаме до утре сутринта.
Той я изгледа, за да прецени ефекта от думите си. Жената изглеждаше объркана. Явно не беше свикнала да взема решения. Нито пък да настоява на своето.
– Не знам дали го е сполетяло нещо, или не – обади се накрая тя,  – но той няма навик да изчезва просто така.
Мина четвърт час, а те все още седяха един срещу друг в тесния кабинет. От пет следобед не беше излизал да изпуши една цигара; доказателство за това беше кутията „Тайм“ на бюрото пред него с малка черна запалка отгоре. Освен нея запалки имаше във всеки джоб на панталона и в джоба на ризата.
– Хайде да обобщим казаното от вас и да решим как ще постъпите, когато се завърнете у дома и разберете, че той все още не се е прибрал. Съгласна ли сте? Значи, тази сутрин той е заминал на училище както обикновено. В колко часа? В осем без десет, нали така? – Вече ви казах, че не съм поглеждала часовника. Но както всяка сутрин, може да е било осем без петнайсет…
Той отмести клавиатурата, взе един лист и започна да си води кратки бележки. Както винаги, държеше странно химикалката, пръстите му бяха на милиметри от върха и затова постоянно бяха изцапани със синьо мастило.
– Точният час не е толкова важен, госпожо. Как ви се стори чантата му, както винаги ли беше, или по-обемиста? Липсват ли дрехи от гардероба му?
– Не съм проверявала.
– Кога забелязахте, че не е взел със себе си мобилния телефон?
– Към обяд, докато почиствах стаята му.
– Всеки ден ли я почиствате?
– Какво?... А, не. Не всеки ден. От време на време, когато е мръсно.
На вид тя беше тъкмо от онези жени, които чистят и разтребват всеки ден: дребничка, приседнала на крайчеца на стола, прегърбена, стиснала с малката си ръка презрамката на поизносена черна кожена чантичка, а в другата – син мобилен телефон „Самсунг“, стар модел. А всъщност тази майка на шестнайсетгодишно момче беше на неговата възраст, най-много с година-две по-стара. При всички случаи едва ли имаше повече от четиресет.
Той не записа това, защото то едва ли имаше някакво значение.
– Казвате, че телефонът му е бил изключен. Така ли?
– Да, изключен беше. Открих го на бюрото в неговата стая.
– Включихте ли го?
– Не. Смятате ли, че е трябвало да го направя?
Това беше първият въпрос, който тя му зададе. Видя как пръстите ѝ сграбчват чантичката и му се стори, че в гласа ѝ прозвучават нотки на оживление. Все едно ѝ беше казал, че ако беше включила телефона, той незабавно би започнал да звъни и синът ѝ ще се обади, за да я успокои, че е на път за дома.
– Не знам, госпожо. Във всеки случай ви съветвам да го направите веднага щом се приберете.
– Още щом видях телефона, разбрах, че нещо не е наред. Той никога не го е забравял или поне не си спомням подобен случай.
– Да, вече ми споменахте за това. И сте се обадили на негов съученик едва следобед, нали така?
– Изчаках да стане четири, защото му се случва да се позабави, а в сряда имат часове до по-късно и той се прибира към три, три и половина. Затова позвъних на приятеля му в четири часа.
– И вие имате доверие на този приятел?
– Да  – отвърна тя, видимо разколебана.  – Защо? Смятате ли, че ме е излъгал? Разбрал е по гласа ми, че се тревожа.
– Не мога да гадая, госпожо, не го познавам. Просто имам предвид, че понякога приятелите взаимно се прикриват. Например, ако синът ви е решил да се скатае от училище и е отишъл в Тел Авив да си прави татуировка, възможно е да е предупредил приятеля си да не казва на никого.
„Дали бих постъпил по същия начин?“, помисли си той и се запита дали учениците все още използват глагола „скатавам се“. Може би защото тя беше толкова притеснена и дори изплашена от създалото се положение, от факта, че се намира в кабинета на полицай, при това в униформа, а може би просто защото ставаше късно, той не спомена, че е посещавал същото училище и още помни сутрините, когато, вместо да побърза, за да не закъснее за часовете, заставаше на спирката на улица „Шенкар“ и вземаше автобус 1 или 3 към Тел Авив. Не споделяше това с никого, дори с малцината си приятели. А ако пък случайно се натъкнеше на някой учител, винаги имаше готово оправдание.
– Защо ще ходи до Тел Авив, без да ме предупреди? Никога преди не е постъпвал така. – Все пак не е лошо да се провери. А ако не го заварите у дома, когато се приберете, съветвам ви да потърсите отново неговия приятел, а да поговорите и с други съученици за местата, които синът ви посещава обикновено. Възможно е да си има и приятелка, за която да не знаете, или нещо такова… Опитайте да си спомните дали не е споделял пред вас свои планове за сряда. Може да ви е казал, а вие да сте забравили?
– Какви планове би могъл да има? Не, нищо такова не е споменавал.
– Той има брат и сестра, нали? Може да е казал на тях нещо, което да ви успокои. Или на друг някой роднина? Братовчед или дядо?
Стори му се, че този въпрос пробуди в нея някаква мимолетна мисъл. Впрочем възможно е да се заблуждаваше. Беше дошла в полицията с убеждението, че ще намери човек, който да се заеме със случая и ще започне издирване, а досегашният им разговор очевидно я хвърляше в смут. Между другото, не тя би трябвало да е тук: ако мъжът ѝ беше в Израел, той щеше да седи в кабинета на Авраам, да говори по телефона, да заплашва, да повтаря какви връзки има… А ето че тази жена се оставя да я убедят с няколко съвета да се прибере у дома и покорно да продължи сама да търси сина си и сега слуша как инспекторът говори за него като за някакъв чужд човек.

Дрор Мишани - „Липсващото досие“

Пред него седеше майка. Поредната.
Третата по време на дежурството му. Първата сякаш беше решила да става майка прекалено рано, но инак си я биваше. Беше с прилепнала бяла тениска, която разкриваше прекрасната гледка на ключиците ѝ. Имаше намерение да подаде жалба, защото набили сина ѝ на излизане от училище. Той търпеливо я изслуша и я отпрати с обещанието да се заеме сериозно със случая. Втората искаше полицейски служители да проследят дъщеря ѝ, за да разберат защо момичето постоянно шепне нещо по телефона, а вечер се заключва в стаята си.
От известно време насам по време на всяко дежурство губеше маса време с подобни молби. Миналата седмица дори му се наложи да се занимава с жена, която твърдеше, че свекърва ѝ я урочасала. Започваше да подозира, че полицаите в приемната спират на улицата минувачи и ги приканват да влязат и да се оплачат за каквото им дойде наум само и само за да му излезе име на кутсузлия. С неговите колеги по време на дежурство подобни неща не се случваха.

Беше осемнайсет и десет и ако кабинетът на Авраам Авраам имаше прозорец, той би могъл да види, че навън се смрачава. Вече беше решил какво да купи за вечеря на път към дома и какво да гледа по телевизията, докато се храни. В момента обаче трябваше да успокои третата за този ден майка. Вперил очи в екрана на компютъра, той очакваше сгоден момент.
– Знаете ли защо в Израел никой не пише криминални романи? – запита я неочаквано той.
– Моля?
– Точно така, защо? Защо у нас никой не пише романи като тези на Агата Кристи или като Момичето, което си играеше с огъня?
 – Не разбирам много от литература.
– Ще ви обясня. Защото у нас такива престъпления не се случват. Няма серийни убийци, няма отвличания и почти не се срещат насилници, които нападат жените на улицата. У нас, ако стане убийство, то най-често е работа на съседа, на чичото или на дядото, така че не е нужно провеждането на сложно разследване, за да бъде открит извършителят и да бъде разбулена загадката. Подобни тайни у нас просто няма и решението винаги се оказва от просто по-просто. Казвам ви това, за да ви стане ясно, че вероятността нещо сериозно да е сполетяло сина ви е равна почти на нула. Нямам намерение да ви успокоявам, просто такава е статистиката. Още повече че няма никакви тревожни признаци, които да наведат на мисълта, че се е случило обратното. Или се лъжа? Уверявам ви, че след някой и друг час или в най-лошия случай утре сутринта синът ви ще се прибере у дома. Разберете, че ако сега го обявя за изчезнал, ще се наложи да изпратя по следите му полицаи. Такъв е редът. Доверете се на опита ми, има голяма вероятност те да го открият във вид, който никак няма да ви се понрави. Как да постъпим, ако го заловим да пуши трева? Тогава няма да имам избор и ще трябва да заведем дело. Така че съветът ми е да не избързваме, освен ако майчинското ви чувство сочи, че наистина с него се е случило нещо и можете да ми предоставите някакви доказателства за опасенията ви. Тогава незабавно ще го обявим за издирване. В противен случай най-добре е да изчакаме до утре сутринта.
Той я изгледа, за да прецени ефекта от думите си. Жената изглеждаше объркана. Явно не беше свикнала да взема решения. Нито пък да настоява на своето.
– Не знам дали го е сполетяло нещо, или не – обади се накрая тя,  – но той няма навик да изчезва просто така.
Мина четвърт час, а те все още седяха един срещу друг в тесния кабинет. От пет следобед не беше излизал да изпуши една цигара; доказателство за това беше кутията „Тайм“ на бюрото пред него с малка черна запалка отгоре. Освен нея запалки имаше във всеки джоб на панталона и в джоба на ризата.
– Хайде да обобщим казаното от вас и да решим как ще постъпите, когато се завърнете у дома и разберете, че той все още не се е прибрал. Съгласна ли сте? Значи, тази сутрин той е заминал на училище както обикновено. В колко часа? В осем без десет, нали така? – Вече ви казах, че не съм поглеждала часовника. Но както всяка сутрин, може да е било осем без петнайсет…
Той отмести клавиатурата, взе един лист и започна да си води кратки бележки. Както винаги, държеше странно химикалката, пръстите му бяха на милиметри от върха и затова постоянно бяха изцапани със синьо мастило.
– Точният час не е толкова важен, госпожо. Как ви се стори чантата му, както винаги ли беше, или по-обемиста? Липсват ли дрехи от гардероба му?
– Не съм проверявала.
– Кога забелязахте, че не е взел със себе си мобилния телефон?
– Към обяд, докато почиствах стаята му.
– Всеки ден ли я почиствате?
– Какво?... А, не. Не всеки ден. От време на време, когато е мръсно.
На вид тя беше тъкмо от онези жени, които чистят и разтребват всеки ден: дребничка, приседнала на крайчеца на стола, прегърбена, стиснала с малката си ръка презрамката на поизносена черна кожена чантичка, а в другата – син мобилен телефон „Самсунг“, стар модел. А всъщност тази майка на шестнайсетгодишно момче беше на неговата възраст, най-много с година-две по-стара. При всички случаи едва ли имаше повече от четиресет.
Той не записа това, защото то едва ли имаше някакво значение.
– Казвате, че телефонът му е бил изключен. Така ли?
– Да, изключен беше. Открих го на бюрото в неговата стая.
– Включихте ли го?
– Не. Смятате ли, че е трябвало да го направя?
Това беше първият въпрос, който тя му зададе. Видя как пръстите ѝ сграбчват чантичката и му се стори, че в гласа ѝ прозвучават нотки на оживление. Все едно ѝ беше казал, че ако беше включила телефона, той незабавно би започнал да звъни и синът ѝ ще се обади, за да я успокои, че е на път за дома.
– Не знам, госпожо. Във всеки случай ви съветвам да го направите веднага щом се приберете.
– Още щом видях телефона, разбрах, че нещо не е наред. Той никога не го е забравял или поне не си спомням подобен случай.
– Да, вече ми споменахте за това. И сте се обадили на негов съученик едва следобед, нали така?
– Изчаках да стане четири, защото му се случва да се позабави, а в сряда имат часове до по-късно и той се прибира към три, три и половина. Затова позвъних на приятеля му в четири часа.
– И вие имате доверие на този приятел?
– Да  – отвърна тя, видимо разколебана.  – Защо? Смятате ли, че ме е излъгал? Разбрал е по гласа ми, че се тревожа.
– Не мога да гадая, госпожо, не го познавам. Просто имам предвид, че понякога приятелите взаимно се прикриват. Например, ако синът ви е решил да се скатае от училище и е отишъл в Тел Авив да си прави татуировка, възможно е да е предупредил приятеля си да не казва на никого.
„Дали бих постъпил по същия начин?“, помисли си той и се запита дали учениците все още използват глагола „скатавам се“. Може би защото тя беше толкова притеснена и дори изплашена от създалото се положение, от факта, че се намира в кабинета на полицай, при това в униформа, а може би просто защото ставаше късно, той не спомена, че е посещавал същото училище и още помни сутрините, когато, вместо да побърза, за да не закъснее за часовете, заставаше на спирката на улица „Шенкар“ и вземаше автобус 1 или 3 към Тел Авив. Не споделяше това с никого, дори с малцината си приятели. А ако пък случайно се натъкнеше на някой учител, винаги имаше готово оправдание.
– Защо ще ходи до Тел Авив, без да ме предупреди? Никога преди не е постъпвал така. – Все пак не е лошо да се провери. А ако не го заварите у дома, когато се приберете, съветвам ви да потърсите отново неговия приятел, а да поговорите и с други съученици за местата, които синът ви посещава обикновено. Възможно е да си има и приятелка, за която да не знаете, или нещо такова… Опитайте да си спомните дали не е споделял пред вас свои планове за сряда. Може да ви е казал, а вие да сте забравили?
– Какви планове би могъл да има? Не, нищо такова не е споменавал.
– Той има брат и сестра, нали? Може да е казал на тях нещо, което да ви успокои. Или на друг някой роднина? Братовчед или дядо?
Стори му се, че този въпрос пробуди в нея някаква мимолетна мисъл. Впрочем възможно е да се заблуждаваше. Беше дошла в полицията с убеждението, че ще намери човек, който да се заеме със случая и ще започне издирване, а досегашният им разговор очевидно я хвърляше в смут. Между другото, не тя би трябвало да е тук: ако мъжът ѝ беше в Израел, той щеше да седи в кабинета на Авраам, да говори по телефона, да заплашва, да повтаря какви връзки има… А ето че тази жена се оставя да я убедят с няколко съвета да се прибере у дома и покорно да продължи сама да търси сина си и сега слуша как инспекторът говори за него като за някакъв чужд човек.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Като се замисля, не си спомням да съм чел криминален роман от израелски автор. Може пък да е свежа струя в този жанр. Да видим! С интерес ще го прочета.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0278-3
Купи
Цена
16.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени