Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Загадката Анри Пик
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0257-8
Цена
16.00 лв.
Купи

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (7)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
205 гр.
Страници
248
Дата на издаване
13 юли 2018
Превод
Георги Ангелов
Корица
Боряна Красимирова

Загадката Анри Пик

„Загадката Анри Пик“ ни разказва как някъде в Бретан един библиотекар решава да събере всички книги, отхвърлени от издателите. Оповестява намерението си и ето че започват да прииждат ръкописи. Сред тях младата издателка Делфин Десперо открива истински шедьовър, написан от никому неизвестния Анри Пик, починал преди две години. Странно, но вдовицата му не знае нищо за никакъв роман. Според нея покойният й съпруг през живота си не е чел книги, още по-малко е писал такива. И все пак романът съществува, има огромен успех и променя съдбата на много хора. А упоритият журналист, който се съмнява в официалната версия, продължава да рови и да си задава въпроси. Дали авторът е имал таен живот? Или става дума за мистификация? Комедия, литературен трилър, журналистическо разследване, роман за романа, както и да го наречем, „Загадката Анри Пик“ показва как едно литературно произведение може да преобърне съществуването на своите читатели. И е поредният безспорен успех на своя автор.

За автора

Давид Фоенкинос (р. 1974 г.) е сред най-успешните и уважавани френски творци - писател и сценарист, автор на 13 романа, много от които вече са преведени на български. „Деликатност“, излязъл през 2009 г., бе отличен с десет литературни награди и преведен на десетки езици. Заедно с брат си, Стефан Фоенкинос, през 2011 г. адаптира романа за киното, като главната роля е поверена на Одри Тоту.

Друг негов голям бестселър е романът Спомените (2013), също претворен на големия екран, но под режисурата на Жан-Пол Рув. За разтърсващата творба Шарлот, която се отличава с оригиналната си форма и е посветена на художничката Шарлот Соломон, Давид Фоенкинос печели награда Рьонодо 2014 и Гонкур на гимназистите 2014.

Още за Давид Фоенкинос
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Давид Фоенкинос - „Загадката Анри Пик“

През 1971 г. американският писател Ричард Бротиган издава „Абортът“. Става въпрос за много особена любовна история между библиотекар и младо момиче със забележително тяло. В известна степен тя е жертва на това тяло – нещо като проклятие на красотата. Вида, така се казва героинята, разказва как един мъж е загинал заради нея зад волана; зашеметен от невероятната минувачка, водачът просто забравил за пътя. Веднага след удара момичето хукнало към колата. Целият окървавен и агонизиращ, шофьорът успял единствено да й каже, преди да издъхне: „Колко сте красива, госпожице“.

Всъщност историята на Вида не ни интересува толкова, колкото тази на библиотекаря. Защото това е особеното в романа. Героят е служител в библиотека, която приема всички отказани от издателите книги. Срещаме например мъж, който е дошъл да остави ръкописа си, след като е получил повече от четиристотин отказа. Така под погледа на разказвача се натрупват най-различни книги. Откриваме както есе „Отглеждане на цветя на светлината на свещи в хотелска стая“, така и кулинарна книга, изброяваща всички рецепти на ястия, съдържащи се в романите на Достоевски. Предимство на организацията е, че авторът избира къде по етажерките да остави творбата си. Може да скита между страниците на своите прокълнати събратя, преди да открие мястото си в тази форма на антипотомство. За сметка на това не се приемат изпратени по пощата ръкописи. Трябва да дойдеш лично, за да оставиш нежеланата от никого творба, като символ на последна воля за окончателно отказване.

Няколко години по-късно, през 1984-а, авторът на „Абортът“ слага край на живота си в Болинас, Калифорния. Ще говорим по-нататък за Бротиган и обстоятелствата, които го докарват до самоубийство, но нека засега да останем при родената от въображението му библиотека. В началото на 90-те години идеята му се осъществява. Запален читател в негова памет създава „библиотека на отхвърлените книги“. Така в Съединените щати се появява „Бротиган Лайбръри“, която приема осиротелите откъм издатели книги. Днес организацията се е преместила и е подслонена във Ванкувър, Канада.  Инициативата на неговия почитател със сигурност щеше да развълнува Бротиган, но можем ли някога да узнаем чувствата на мъртвите? При създаването на библиотеката информацията бе отразена в много вестници, за нея се заговори и във Франция. Библиотекарят в Крозон, Бретан, решава да направи същото нещо. През октомври 1992-а той създава френска версия на библиотеката на отхвърлените.

Жан-Пиер Гурвек се гордееше с малкия надпис, който можеше да се прочете на входа на библиотеката – афоризъм на Чоран, твърде ироничен за човек, който всъщност никога не бе напускал родния Бретан:

„Париж е идеалното място да провалите живота си.“

Той бе от хората, които предпочитат своя регион пред своята родина, без обаче това да ги превръща в разпалени националисти. По външния му вид можеше да се предположи обратното: длъгнест и суховат, с изпъкнали вени по жилестия врат и с подчертано червеникава пигментация, човек веднага си представяше, че има всички физически белези на холерик. Нищо подобно – Гурвек бе благоразумен и мъдър, за него думите имаха смисъл и предназначение. Достатъчно бе да прекарате известно време с него, за да преодолеете първата и погрешна представа – той създаваше впечатление, че е способен да се прибере в себе си.

Именно той промени подредбата на етажерките, за да отвори място в дъното на общинската библиотека за всички дирещи подслон ръкописи. Суматохата му припомни следното изречение на Хорхе Луис Борхес: „Вземането и оставянето на книга от полиците на библиотеката ги изморява“. Днес сигурно са се изтощили, помисли си Гурвек с усмивка. Това бе хумор на ерудит, нещо повече – на самотен ерудит. Така се възприемаше той и не бе далеч от истината. Гурвек проявяваше минимум общителност, почти никога не се смееше на същото като местните, но умееше да се застави при някоя шега. Дори понякога отиваше да изпие една бира в бистрӝто в края на улицата, да побъбри за важни и маловажни неща, най-вече за маловажни, мислеше си той, и в тези моменти на колективна възбуда бе в състояние дори да приеме партия карти. Не му пречеше да го приемат за човек като всички останали.

Малко се знаеше за личния му живот, освен че бе сам. Бе се оженил през петдесетте години, но никой не знаеше защо жена му го бе напуснала само след няколко седмици. Говореше се, че я е открил чрез обява: бяха си писали дълго, преди да се срещнат. Дали това бе причината за провала на брака им? А може би Гурвек бе от онези мъже, чиито пламенни декларации се харесваха, за когото една жена бе готова да зареже всичко, но зад красивите думи очевидно се криеше разочароваща действителност. Други зли езици бяха обсъждали навремето, че причината жена му да си тръгне толкова скоро, се криеше в неговата импотентност. Достоверността на тази теория бе доста съмнителна, но когато човек се сблъсква със сложна психология, обича да се уповава на първичното. Така че по отношение на този любовен епизод загадката оставаше пълна.

След заминаването на жена му не бе известно да е имал трайна връзка и бе останал без деца. Трудно можеше да се узнае какъв е бил сексуалният му живот. Можеше да си го представим като любовник на изоставени жени, с разни Еми Бовари на своето време. Сигурно някои са търсели между лавиците нещо повече от задоволяване на романтични блянове. До този мъж, който умееше да слуша, защото умееше да чете, бе възможно да се измъкнеш от един механичен живот. Но нямаме никакво доказателство за това. Едно е ясно – ентусиазмът и страстта на Гурвек към неговата библиотека никога не са отслабвали. Посрещаше с особено внимание всеки читател, опитваше се да го разбира, за да създаде негов личен път чрез предложените книги. Според него въпросът не бе дали обичате, или не обичате да четете, а по-скоро как да открие подходящата за вас книга. Всеки може да обожава четенето, достатъчно е да попаднете на добрия роман, на този, който ще ви хареса, ще ви говори и от който не можете да се избавите. За да постигне тази цел, той бе разработил метод, който би могъл да ви се стори паранормален: анализирайки внимателно външността на даден читател, той бе в състояние да отгатне важния за него автор.

Постоянната енергия, която влагаше, за да развива библиотеката си, го принуди да я разшири. За него това бе огромна победа: все едно книгите образуваха една залиняваща армия, при която всяка точка на съпротива срещу програмираното изчезване имаше вкуса на бурна революция. Кметството на Крозон дори се съгласи да наеме сътрудничка. Пусна обява за работното място. Гурвек обичаше да избира книгите за поръчка, да подрежда лавиците и куп още дейности, но мисълта да вземе решение относно човешко същество го ужасяваше. При това мечтаеше да открие някой, който да му е литературен съмишленик: някой, с когото с часове да може да разговаря за употребата на многоточието в творчеството на Селин или да се препира за причините за самоубийството на Томас Бернхард. Имаше само една пречка пред стремежа му: чудесно разбираше, че е неспособен да каже „не“ на когото и да било. Значи, нещата щяха да бъдат прости – щеше да наеме първия явил се кандидат. Така Магали Кроз се присъедини към библиотеката, въоръжена с неоспоримото достойнство да отговори бързо на предложението.

Давид Фоенкинос - „Загадката Анри Пик“

През 1971 г. американският писател Ричард Бротиган издава „Абортът“. Става въпрос за много особена любовна история между библиотекар и младо момиче със забележително тяло. В известна степен тя е жертва на това тяло – нещо като проклятие на красотата. Вида, така се казва героинята, разказва как един мъж е загинал заради нея зад волана; зашеметен от невероятната минувачка, водачът просто забравил за пътя. Веднага след удара момичето хукнало към колата. Целият окървавен и агонизиращ, шофьорът успял единствено да й каже, преди да издъхне: „Колко сте красива, госпожице“.

Всъщност историята на Вида не ни интересува толкова, колкото тази на библиотекаря. Защото това е особеното в романа. Героят е служител в библиотека, която приема всички отказани от издателите книги. Срещаме например мъж, който е дошъл да остави ръкописа си, след като е получил повече от четиристотин отказа. Така под погледа на разказвача се натрупват най-различни книги. Откриваме както есе „Отглеждане на цветя на светлината на свещи в хотелска стая“, така и кулинарна книга, изброяваща всички рецепти на ястия, съдържащи се в романите на Достоевски. Предимство на организацията е, че авторът избира къде по етажерките да остави творбата си. Може да скита между страниците на своите прокълнати събратя, преди да открие мястото си в тази форма на антипотомство. За сметка на това не се приемат изпратени по пощата ръкописи. Трябва да дойдеш лично, за да оставиш нежеланата от никого творба, като символ на последна воля за окончателно отказване.

Няколко години по-късно, през 1984-а, авторът на „Абортът“ слага край на живота си в Болинас, Калифорния. Ще говорим по-нататък за Бротиган и обстоятелствата, които го докарват до самоубийство, но нека засега да останем при родената от въображението му библиотека. В началото на 90-те години идеята му се осъществява. Запален читател в негова памет създава „библиотека на отхвърлените книги“. Така в Съединените щати се появява „Бротиган Лайбръри“, която приема осиротелите откъм издатели книги. Днес организацията се е преместила и е подслонена във Ванкувър, Канада.  Инициативата на неговия почитател със сигурност щеше да развълнува Бротиган, но можем ли някога да узнаем чувствата на мъртвите? При създаването на библиотеката информацията бе отразена в много вестници, за нея се заговори и във Франция. Библиотекарят в Крозон, Бретан, решава да направи същото нещо. През октомври 1992-а той създава френска версия на библиотеката на отхвърлените.

Жан-Пиер Гурвек се гордееше с малкия надпис, който можеше да се прочете на входа на библиотеката – афоризъм на Чоран, твърде ироничен за човек, който всъщност никога не бе напускал родния Бретан:

„Париж е идеалното място да провалите живота си.“

Той бе от хората, които предпочитат своя регион пред своята родина, без обаче това да ги превръща в разпалени националисти. По външния му вид можеше да се предположи обратното: длъгнест и суховат, с изпъкнали вени по жилестия врат и с подчертано червеникава пигментация, човек веднага си представяше, че има всички физически белези на холерик. Нищо подобно – Гурвек бе благоразумен и мъдър, за него думите имаха смисъл и предназначение. Достатъчно бе да прекарате известно време с него, за да преодолеете първата и погрешна представа – той създаваше впечатление, че е способен да се прибере в себе си.

Именно той промени подредбата на етажерките, за да отвори място в дъното на общинската библиотека за всички дирещи подслон ръкописи. Суматохата му припомни следното изречение на Хорхе Луис Борхес: „Вземането и оставянето на книга от полиците на библиотеката ги изморява“. Днес сигурно са се изтощили, помисли си Гурвек с усмивка. Това бе хумор на ерудит, нещо повече – на самотен ерудит. Така се възприемаше той и не бе далеч от истината. Гурвек проявяваше минимум общителност, почти никога не се смееше на същото като местните, но умееше да се застави при някоя шега. Дори понякога отиваше да изпие една бира в бистрӝто в края на улицата, да побъбри за важни и маловажни неща, най-вече за маловажни, мислеше си той, и в тези моменти на колективна възбуда бе в състояние дори да приеме партия карти. Не му пречеше да го приемат за човек като всички останали.

Малко се знаеше за личния му живот, освен че бе сам. Бе се оженил през петдесетте години, но никой не знаеше защо жена му го бе напуснала само след няколко седмици. Говореше се, че я е открил чрез обява: бяха си писали дълго, преди да се срещнат. Дали това бе причината за провала на брака им? А може би Гурвек бе от онези мъже, чиито пламенни декларации се харесваха, за когото една жена бе готова да зареже всичко, но зад красивите думи очевидно се криеше разочароваща действителност. Други зли езици бяха обсъждали навремето, че причината жена му да си тръгне толкова скоро, се криеше в неговата импотентност. Достоверността на тази теория бе доста съмнителна, но когато човек се сблъсква със сложна психология, обича да се уповава на първичното. Така че по отношение на този любовен епизод загадката оставаше пълна.

След заминаването на жена му не бе известно да е имал трайна връзка и бе останал без деца. Трудно можеше да се узнае какъв е бил сексуалният му живот. Можеше да си го представим като любовник на изоставени жени, с разни Еми Бовари на своето време. Сигурно някои са търсели между лавиците нещо повече от задоволяване на романтични блянове. До този мъж, който умееше да слуша, защото умееше да чете, бе възможно да се измъкнеш от един механичен живот. Но нямаме никакво доказателство за това. Едно е ясно – ентусиазмът и страстта на Гурвек към неговата библиотека никога не са отслабвали. Посрещаше с особено внимание всеки читател, опитваше се да го разбира, за да създаде негов личен път чрез предложените книги. Според него въпросът не бе дали обичате, или не обичате да четете, а по-скоро как да открие подходящата за вас книга. Всеки може да обожава четенето, достатъчно е да попаднете на добрия роман, на този, който ще ви хареса, ще ви говори и от който не можете да се избавите. За да постигне тази цел, той бе разработил метод, който би могъл да ви се стори паранормален: анализирайки внимателно външността на даден читател, той бе в състояние да отгатне важния за него автор.

Постоянната енергия, която влагаше, за да развива библиотеката си, го принуди да я разшири. За него това бе огромна победа: все едно книгите образуваха една залиняваща армия, при която всяка точка на съпротива срещу програмираното изчезване имаше вкуса на бурна революция. Кметството на Крозон дори се съгласи да наеме сътрудничка. Пусна обява за работното място. Гурвек обичаше да избира книгите за поръчка, да подрежда лавиците и куп още дейности, но мисълта да вземе решение относно човешко същество го ужасяваше. При това мечтаеше да открие някой, който да му е литературен съмишленик: някой, с когото с часове да може да разговаря за употребата на многоточието в творчеството на Селин или да се препира за причините за самоубийството на Томас Бернхард. Имаше само една пречка пред стремежа му: чудесно разбираше, че е неспособен да каже „не“ на когото и да било. Значи, нещата щяха да бъдат прости – щеше да наеме първия явил се кандидат. Така Магали Кроз се присъедини към библиотеката, въоръжена с неоспоримото достойнство да отговори бързо на предложението.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Един от най-свежите и готини съвременни писатели! Браво! Чудесен избор!
Давид Фоенкинос винаги ще помня през великолепната му "Шарлот". Толкова, толкова съвършена и изящна книга! Нямам търпение да излезе и тази :)
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0257-8
Купи
Цена
16.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени