Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Краят на самотата
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0247-9
Цена
16.00 лв.
предстояща

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
288
Дата на издаване
06 юли 2018
Превод
Величка Стефанова
Корица
Стефан Касъров

Краят на самотата

„Краят на самотата” разказва драматичната история на двама братя и една сестра, изгубили родителите си при автомобилна катастрофа и преживели детството си с чувството за враждебност и изоставеност. Като възрастни те смятат, че са преодолели този удар от съдбата, но превеждайки ги през възходи и падения, тя болезнено възстановява миналото, което безпощадно е оставило своя отпечатък върху живота им.

Един фино докосващ роман за загубата и самотата, проницателен разказ за семейството и приятелството. И най-вече: голяма любовна история.

Още с дебюта си този млад автор ни удиви със своята зрялост.
Süddeutsche Zeitung 

Този роман оправдано се представя като шедьовър. Едно е сигурно - не е лесно да бъде забравен.
Sunday Post

Този проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.
This project has been funded with support from the Creative Europe Programme of the European Commission.

Creative Europe Programme

За автора

Бенедикт Уелс е роден на 29. 02. 1984 г. в Мюнхен. Едва шестгодишен постъпва в първото от трите баварски сиропиталища, където прекарва училищните си години. След завършване на средното си образование заминава да следва в Берлин, но скоро се отказва и се посвещава изцяло на писането.

Най-напред е публикуван вторият му роман „Последното лято на Бек”, привлякъл благосклонното внимание на литературната критика, по който е създаден филм (2015). Фамилията Уелс избира като жест към Хоумър Уелс от романа на любимия си автор Джон Ървинг „Правилата на дома” и за да се разграничи от роднинските си връзки с видната баварска фамилия Фон Ширах, от която произлизат Фердинанд фон Ширах, известен немски писател и драматург, и Ариадне фон Ширах, писател и философ.

Младият автор живее няколко години в Барселона, след което се връща в Берлин. Освен германско той има и швейцарско гражданство.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Бенедикт Уелс  -  „Краят на самотата”

Аз отдавна познавам смъртта, но сега и тя ме познава.
Отварям предпазливо очи, примигвам няколко пъти. Мракът бавно отстъпва. Голо помещение, осветено единствено от някакви малки апарати, примигващи в зелено и червено, и от лъч светлина, проникващ през открехнатата врата. Нощната тишина на болницата.
Струва ми се, че съм се събудил от многодневен сън. Тъпа, топла болка в десния ми крак, в стомаха, в гърдите. Слаб екот в главата ми, който набира сила. Бавно осъзнавам какво се е случило.
Оцелял съм.
Изникват картини. Как излизам от града с мотора, ускорявам, пред мен – завой. Колелата се отлепят от шосето, виждам как дървото се приближава към мен, опитвам се да го избегна – напразно, затварям очи…
Какво ме е спасило?
Поглеждам крадешком надолу. Шина на врата, десният крак е фиксиран, вероятно в гипс, ключицата – в бандаж. Преди злополуката бях в добра форма, дори в много добра за моята възраст. Може би това ми е помогнало.
Преди злополуката… Нямаше ли и нещо друго? Аз обаче не искам да си спомням за него, предпочитам да мисля за деня, когато учех децата да хвърлят във водата камъчета така, че да подскачат. За жестикулациите на брат ми, когато спореше с мен. За пътешествието из Италия с жена ми и как се разхождахме призори край един залив на брега на Амалфи, докато започнеше да се развиделява, а морето лекичко се пенеше срещу скалите…
Отнасям се нанякъде. Сънувам, че стоим на балкона. Тя ме гледа настоятелно в очите, сякаш е надникнала в душата ми и е отгатнала мислите ми. Сочи с брадичка към вътрешния двор, където децата ни играят със съседските момчета. Дъщеря ни се катери смело по оградата, ала синът ни се държи настрана и само наблюдава.
– На теб се е метнал – казва тя.
Чувам я как се смее и посягам да хвана ръката ѝ…

Нещо писука ли, писука. Един санитар прикрепя към стойката нова инфузионна торбичка. Все още е среднощ. На стенния календар пише Септември 2014. Правя опит да се изправя.
– Какъв ден сме днес? – Гласът ми прозвучава някак чуждо.
– Сряда  – отговаря санитарят.  – Два дни бяхте в кома.
Сякаш говори за някой друг.
– Как се чувствате?
Отпускам се отново назад.
– Малко ми се вие свят.
– Напълно нормално е.
– Кога ще мога да видя децата си?
– Утре заран ще уведомя семейството ви. – Санитарят тръгва към вратата, където спира за миг. – Позвънете, ако има нещо. След малко главната лекарка пак ще ви нагледа.
Не отговарям. Той излиза от стаята.
Кой прави така, че човешкият живот да тръгва в една или друга посока?
В тишината чувам всяка мисъл, внезапно съм напълно буден. Започвам да обхождам отделни етапи от миналото си. Насреща ми изплуват лица, които съм смятал за забравени, виждам се като юноша на игрището на интерната и червената светлина в тъмната ми стаичка в Хамбург. Отначало спомените са неясни, ала през следващите часове стават по-прецизни. Мислите ми блуждаят все по-назад във времето, докато най-накрая се озовават при катастрофата, която помрачи детството ми.

Течения
(1980)

Когато бях на седем, със семейството ми заминахме на почивка в Южна Франция. Баща ми, Стефан Моро, беше родом от Бердияк, село до Монпелие. Хиляда и осемстотин жители, пекарна, пивница, две имения с лозя, една мебелна работилница и един футболен отбор. Гостувахме на баба ни, която не бе напускала селището през последните години.
Както при всички по-продължителни пътувания с кола, баща ни носеше старо светлокафяво кожено яке, а в ъгълчето на устата му се мъдреше лула. Майка ни, която си бе подремвала през по-голямата част от пътя, сложи касетка с песни на „Бийтълс“ и се обърна назад.
– За теб, Жюл.
Paperbаck Writer, любимата ми песен по онова време. Седях зад нея и тихичко пригласях. Брат ми и сестра ми обаче надвикваха музиката. Сестра ми беше ощипала брат ми по ухото. Мартин, когото наричахме Марти, изписка и се оплака на родителите ни.
– Гаден портаджия!  – Лиз повторно го ощипа по ухото.
Те продължиха да се карат разгорещено, докато мама не се обърна и не ги изгледа. Погледът ѝ беше истинско произведение на изкуството. Той показваше разбиране както за Марти заради подлата му сестра, така и за Лиз заради досадния ѝ брат, но най-вече показваше, че всякакви кавги са абсолютно безсмислени, а освен това намекваше, че за послушните деца може да има сладолед на следващата бензиностанция. Брат ми и сестра ми тутакси престанаха да се дърлят.
– Защо се налага всяка година да ходим при баба? – попита Марти. – Не може ли веднъж да отидем в Италия?
– Защото така трябва. И защото вашата мами се радва да ѝ гостувате  – отвърна на френски баща ни, без да откъсва поглед от пътя.
– Не е вярно. Тя изобщо не ни харесва.
– Освен това мирише толкова странно  – додаде Лиз. – На стари тапицирани мебели.
– Не, мирише на мухлясало мазе – каза брат ми.
– Не говорете такива неща за вашата мами! – Баща ни насочи колата в кръговото движение.
Загледах се през прозореца. В далечината се простираха храстчета мащерка, гарига и нискорасли дъбове. В Южна Франция въздухът миришеше по-пикантно, цветовете бяха по-наситени, отколкото у дома. Бръкнах в джоба си и запремятах сребърните франкове, останали ми от миналата година.
Привечер пристигнахме в Бердияк. Помня, че селището винаги ми приличаше на навъсен, но всъщност мил старец, който дреме по цял ден. Както в много райони на областта Лангедок, и тук къщите бяха построени от пясъчник, имаха простички капаци на прозорците и червеникави, порутени керемидени покриви, потопени в меката светлина на залязващото слънце.
Чакълът изскърца под колелата, когато комбито ни спря пред къщата в края на Рю льо Гоф. Сградата излъчваше нещо зловещо, фасадата беше обрасла в бръшлян, а покривът – прогнил. Миришеше на минали времена.
Баща ни слезе пръв и с пружинираща стъпка се запъти към вратата. По онова време трябва да е бил, както се казва, в разцвета на силите си. На трийсет и пет още имаше гъста черна коса и се отнасяше с всички любезно и учтиво. Често виждах как съседи и колеги се скупчваха около него и го слушаха като омагьосани. Тайната се криеше в гласа му: благ, нито много нисък, нито много висок, с едва загатнат акцент, той впримчваше слушателите като невидимо ласо и ги придърпваше към себе си. Татко беше високо ценен като експерт-счетоводител, но за него важно беше единствено семейството. Всяка неделя той готвеше за всички, винаги имаше време за нас, децата, а момчешката му усмивка беше оптимистична. По-късно обаче, когато разглеждах негови снимки, установих, че още тогава нещо не е било наред. Очите му. В тях имаше искрица болка, може би дори страх.
Баба ни се появи на вратата. Стиснала устни, намусена, почти не поглеждаща сина си, сякаш се срамуваше от нещо. Двамата се прегърнаха.
Ние, децата, наблюдавахме сцената от колата. Разправяха, че на младини баба ни била великолепна плувкиня и всички в селото я обичали. Трябва да е било преди сто години. Ръцете ѝ изглеждаха крехки, главата ѝ беше сбръчкана като на костенурка, а данданията, която вдигаха внуците ѝ, явно ѝ се струваше непоносима.
Ние, децата, се бояхме от нея и от оскъдно обзаведената къща със старомодни тапети и железни кревати. За нас беше загадка защо баща ни искаше да идва тук всяко лято. „Сякаш година след година се е чувствал длъжен да се връща на мястото на най-големите си унижения“, щеше да ми каже много по-късно Марти.  
Но имаше и друго: аромат на кафе сутрин. Слънчеви лъчи по покрития с плочки под на салона. Лекичко дрънчене откъм кухнята, когато сестра ми и брат ми вадеха приборите за закуска. Баща ми, задълбочен в своя вестник, майка ми, крояща планове за деня. А после – излети до пещерите, велосипедни разходки или игра на петанк в парка.
И най-сетне, в края на август, ежегодният празник на виното в Бердияк. Вечер свиреше оркестър, къщите бяха украсени с лампиони и гирлянди, по улиците се носеше миризма на месо, печено на скара. Със сестра ми и брат ми седяхме на големите стъпала пред кметството и гледахме как възрастните танцуват на селския площад. В ръката си държах фотоапарата, поверен ми от моя баща. Тежък и скъп, марка „Maмия“, с който ми беше възложено да снимам празненството. Смятах го за чест, иначе баща ни не даваше на никого своите апарати. Изпълнен с гордост, щракнах няколко снимки, докато той водеше елегантно майка ни по дансинга.
– Татко е добър танцьор  – компетентно отбеляза Лиз.
Сестра ми беше на единайсет, високо момиче с руси къдрици. Още тогава притежаваше нещо, което с брат ми наричахме „театралната болест“; Лиз винаги се държеше така, сякаш е на сцената. Тя сияеше, като че ли към нея бяха насочени множество прожектори, и говореше толкова високо и ясно, че дори хората от задните редове да я чуват без проблеми. Пред непознати се стремеше да се прави на преждевременно развита, ала в действителност едва бе излязла от фазата на принцесите. Сестра ми рисуваше и пееше, обичаше да играе навън със съседските деца, често не си вземаше душ дни наред; ту искаше да стане изобретателка, ту мечтаеше да бъде самодива, а в главата ѝ сякаш се случваха хиляда неща едновременно.
По онова време повечето момичета се присмиваха на Лиз. Често виждах майка ми да седи в стаята ѝ и да ѝ говори успокоително, когато съученичките ѝ за пореден път я бяха дразнили или бяха скрили училищната ѝ раница. След това и на мен позволяваха да вляза в стаята на Лиз. Тя ме прегръщаше бурно, усещах горещия ѝ дъх върху кожата си и още веднъж ми разказваше всичко, което бе разказала на майка ни, а вероятно и повече от това. Аз обичах безумно сестра си и това не се промени дори когато години по-късно тя ме изостави, когато имах нужда от нея.

Бенедикт Уелс  -  „Краят на самотата”

Аз отдавна познавам смъртта, но сега и тя ме познава.
Отварям предпазливо очи, примигвам няколко пъти. Мракът бавно отстъпва. Голо помещение, осветено единствено от някакви малки апарати, примигващи в зелено и червено, и от лъч светлина, проникващ през открехнатата врата. Нощната тишина на болницата.
Струва ми се, че съм се събудил от многодневен сън. Тъпа, топла болка в десния ми крак, в стомаха, в гърдите. Слаб екот в главата ми, който набира сила. Бавно осъзнавам какво се е случило.
Оцелял съм.
Изникват картини. Как излизам от града с мотора, ускорявам, пред мен – завой. Колелата се отлепят от шосето, виждам как дървото се приближава към мен, опитвам се да го избегна – напразно, затварям очи…
Какво ме е спасило?
Поглеждам крадешком надолу. Шина на врата, десният крак е фиксиран, вероятно в гипс, ключицата – в бандаж. Преди злополуката бях в добра форма, дори в много добра за моята възраст. Може би това ми е помогнало.
Преди злополуката… Нямаше ли и нещо друго? Аз обаче не искам да си спомням за него, предпочитам да мисля за деня, когато учех децата да хвърлят във водата камъчета така, че да подскачат. За жестикулациите на брат ми, когато спореше с мен. За пътешествието из Италия с жена ми и как се разхождахме призори край един залив на брега на Амалфи, докато започнеше да се развиделява, а морето лекичко се пенеше срещу скалите…
Отнасям се нанякъде. Сънувам, че стоим на балкона. Тя ме гледа настоятелно в очите, сякаш е надникнала в душата ми и е отгатнала мислите ми. Сочи с брадичка към вътрешния двор, където децата ни играят със съседските момчета. Дъщеря ни се катери смело по оградата, ала синът ни се държи настрана и само наблюдава.
– На теб се е метнал – казва тя.
Чувам я как се смее и посягам да хвана ръката ѝ…

Нещо писука ли, писука. Един санитар прикрепя към стойката нова инфузионна торбичка. Все още е среднощ. На стенния календар пише Септември 2014. Правя опит да се изправя.
– Какъв ден сме днес? – Гласът ми прозвучава някак чуждо.
– Сряда  – отговаря санитарят.  – Два дни бяхте в кома.
Сякаш говори за някой друг.
– Как се чувствате?
Отпускам се отново назад.
– Малко ми се вие свят.
– Напълно нормално е.
– Кога ще мога да видя децата си?
– Утре заран ще уведомя семейството ви. – Санитарят тръгва към вратата, където спира за миг. – Позвънете, ако има нещо. След малко главната лекарка пак ще ви нагледа.
Не отговарям. Той излиза от стаята.
Кой прави така, че човешкият живот да тръгва в една или друга посока?
В тишината чувам всяка мисъл, внезапно съм напълно буден. Започвам да обхождам отделни етапи от миналото си. Насреща ми изплуват лица, които съм смятал за забравени, виждам се като юноша на игрището на интерната и червената светлина в тъмната ми стаичка в Хамбург. Отначало спомените са неясни, ала през следващите часове стават по-прецизни. Мислите ми блуждаят все по-назад във времето, докато най-накрая се озовават при катастрофата, която помрачи детството ми.

Течения
(1980)

Когато бях на седем, със семейството ми заминахме на почивка в Южна Франция. Баща ми, Стефан Моро, беше родом от Бердияк, село до Монпелие. Хиляда и осемстотин жители, пекарна, пивница, две имения с лозя, една мебелна работилница и един футболен отбор. Гостувахме на баба ни, която не бе напускала селището през последните години.
Както при всички по-продължителни пътувания с кола, баща ни носеше старо светлокафяво кожено яке, а в ъгълчето на устата му се мъдреше лула. Майка ни, която си бе подремвала през по-голямата част от пътя, сложи касетка с песни на „Бийтълс“ и се обърна назад.
– За теб, Жюл.
Paperbаck Writer, любимата ми песен по онова време. Седях зад нея и тихичко пригласях. Брат ми и сестра ми обаче надвикваха музиката. Сестра ми беше ощипала брат ми по ухото. Мартин, когото наричахме Марти, изписка и се оплака на родителите ни.
– Гаден портаджия!  – Лиз повторно го ощипа по ухото.
Те продължиха да се карат разгорещено, докато мама не се обърна и не ги изгледа. Погледът ѝ беше истинско произведение на изкуството. Той показваше разбиране както за Марти заради подлата му сестра, така и за Лиз заради досадния ѝ брат, но най-вече показваше, че всякакви кавги са абсолютно безсмислени, а освен това намекваше, че за послушните деца може да има сладолед на следващата бензиностанция. Брат ми и сестра ми тутакси престанаха да се дърлят.
– Защо се налага всяка година да ходим при баба? – попита Марти. – Не може ли веднъж да отидем в Италия?
– Защото така трябва. И защото вашата мами се радва да ѝ гостувате  – отвърна на френски баща ни, без да откъсва поглед от пътя.
– Не е вярно. Тя изобщо не ни харесва.
– Освен това мирише толкова странно  – додаде Лиз. – На стари тапицирани мебели.
– Не, мирише на мухлясало мазе – каза брат ми.
– Не говорете такива неща за вашата мами! – Баща ни насочи колата в кръговото движение.
Загледах се през прозореца. В далечината се простираха храстчета мащерка, гарига и нискорасли дъбове. В Южна Франция въздухът миришеше по-пикантно, цветовете бяха по-наситени, отколкото у дома. Бръкнах в джоба си и запремятах сребърните франкове, останали ми от миналата година.
Привечер пристигнахме в Бердияк. Помня, че селището винаги ми приличаше на навъсен, но всъщност мил старец, който дреме по цял ден. Както в много райони на областта Лангедок, и тук къщите бяха построени от пясъчник, имаха простички капаци на прозорците и червеникави, порутени керемидени покриви, потопени в меката светлина на залязващото слънце.
Чакълът изскърца под колелата, когато комбито ни спря пред къщата в края на Рю льо Гоф. Сградата излъчваше нещо зловещо, фасадата беше обрасла в бръшлян, а покривът – прогнил. Миришеше на минали времена.
Баща ни слезе пръв и с пружинираща стъпка се запъти към вратата. По онова време трябва да е бил, както се казва, в разцвета на силите си. На трийсет и пет още имаше гъста черна коса и се отнасяше с всички любезно и учтиво. Често виждах как съседи и колеги се скупчваха около него и го слушаха като омагьосани. Тайната се криеше в гласа му: благ, нито много нисък, нито много висок, с едва загатнат акцент, той впримчваше слушателите като невидимо ласо и ги придърпваше към себе си. Татко беше високо ценен като експерт-счетоводител, но за него важно беше единствено семейството. Всяка неделя той готвеше за всички, винаги имаше време за нас, децата, а момчешката му усмивка беше оптимистична. По-късно обаче, когато разглеждах негови снимки, установих, че още тогава нещо не е било наред. Очите му. В тях имаше искрица болка, може би дори страх.
Баба ни се появи на вратата. Стиснала устни, намусена, почти не поглеждаща сина си, сякаш се срамуваше от нещо. Двамата се прегърнаха.
Ние, децата, наблюдавахме сцената от колата. Разправяха, че на младини баба ни била великолепна плувкиня и всички в селото я обичали. Трябва да е било преди сто години. Ръцете ѝ изглеждаха крехки, главата ѝ беше сбръчкана като на костенурка, а данданията, която вдигаха внуците ѝ, явно ѝ се струваше непоносима.
Ние, децата, се бояхме от нея и от оскъдно обзаведената къща със старомодни тапети и железни кревати. За нас беше загадка защо баща ни искаше да идва тук всяко лято. „Сякаш година след година се е чувствал длъжен да се връща на мястото на най-големите си унижения“, щеше да ми каже много по-късно Марти.  
Но имаше и друго: аромат на кафе сутрин. Слънчеви лъчи по покрития с плочки под на салона. Лекичко дрънчене откъм кухнята, когато сестра ми и брат ми вадеха приборите за закуска. Баща ми, задълбочен в своя вестник, майка ми, крояща планове за деня. А после – излети до пещерите, велосипедни разходки или игра на петанк в парка.
И най-сетне, в края на август, ежегодният празник на виното в Бердияк. Вечер свиреше оркестър, къщите бяха украсени с лампиони и гирлянди, по улиците се носеше миризма на месо, печено на скара. Със сестра ми и брат ми седяхме на големите стъпала пред кметството и гледахме как възрастните танцуват на селския площад. В ръката си държах фотоапарата, поверен ми от моя баща. Тежък и скъп, марка „Maмия“, с който ми беше възложено да снимам празненството. Смятах го за чест, иначе баща ни не даваше на никого своите апарати. Изпълнен с гордост, щракнах няколко снимки, докато той водеше елегантно майка ни по дансинга.
– Татко е добър танцьор  – компетентно отбеляза Лиз.
Сестра ми беше на единайсет, високо момиче с руси къдрици. Още тогава притежаваше нещо, което с брат ми наричахме „театралната болест“; Лиз винаги се държеше така, сякаш е на сцената. Тя сияеше, като че ли към нея бяха насочени множество прожектори, и говореше толкова високо и ясно, че дори хората от задните редове да я чуват без проблеми. Пред непознати се стремеше да се прави на преждевременно развита, ала в действителност едва бе излязла от фазата на принцесите. Сестра ми рисуваше и пееше, обичаше да играе навън със съседските деца, често не си вземаше душ дни наред; ту искаше да стане изобретателка, ту мечтаеше да бъде самодива, а в главата ѝ сякаш се случваха хиляда неща едновременно.
По онова време повечето момичета се присмиваха на Лиз. Често виждах майка ми да седи в стаята ѝ и да ѝ говори успокоително, когато съученичките ѝ за пореден път я бяха дразнили или бяха скрили училищната ѝ раница. След това и на мен позволяваха да вляза в стаята на Лиз. Тя ме прегръщаше бурно, усещах горещия ѝ дъх върху кожата си и още веднъж ми разказваше всичко, което бе разказала на майка ни, а вероятно и повече от това. Аз обичах безумно сестра си и това не се промени дори когато години по-късно тя ме изостави, когато имах нужда от нея.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0247-9
предстояща
Цена
16.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени