Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Не се отказвай
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0230-1
Цена
16.00 лв.
Купи

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
253 гр.
Страници
320
Дата на издаване
01 юни 2018
Превод
Деян Кючуков
Корица
Стефан Касъров

Не се отказвай

С неподражаемо майсторство и емоционално напрежение, Харлан Коубън ни води през лабиринта от големи тайни и малки лъжи, способни да унищожат една връзка, едно семейство и дори един град в този нов, завладяващ трилър.

Животът на ченгето от Ню Джърси Наполеон „Нап“ Дюма се преобръща, когато в последната година от гимназията неговият брат близнак Лио е открит мъртъв на железопътната линия край града заедно с приятелката си Даяна. По същото време Мора, училищната любов на самия Нап, къса с него и изчезва без обяснение. Следващите петнайсет години от живота му минават в търсене – на бившата любима, и на причините, довели до гибелта на брат му.

И ето че сега обяснението сякаш е по-близо отвсякога. Отпечатъците на Мора са открити в колата на заподозрян убиец. Нап решително се впуска в търсене на отговори, но иззад всеки ъгъл изникват само нови въпроси – за момичето, което е обичал, за приятелите от детинство, които смята, че е познавал, за изоставената военна база край родното му място и най-вече за Лио и Даяна, чиято участ се оказва по-странна и зловеща и от най-мрачните му догадки. 

„Коубън отлично знае как да поднесе един вълнуващ трилър. Последният му роман не прави изключение“  
Лайбръри Джърнал 

„Пристрастяващите криминални романи на Харлан Коубън държат читателя на нокти до самия край. Пригответе се за остри завои и сюжетни обрати, които никога няма да отгатнете. Неговите трилъри са виртуозни мистерии, излагащи на показ тъмната страна на наглед познати и обичайни места и хора“
Рийдърс Дайджест

За автора

Xарлан Коубън  е роден през 1962 г. в Нюарк, Ню Джърси. Автор е на 27 романа, сред които преведените на български „Шест години“, „Остани“, „Невинният“, „Не казвай на никого“, „Няма втори шанс“, „Гората“, „Само един поглед“ и други. Всеки един от седемте последователно издадени романа - „Липсваш ми“, „Шест години“, „Остани“, „Под напрежение“, „Клопка“, „Дръж се здраво“ и „Изгубена завинаги“, е бил на първо място в най-престижната селекция на Съединените щати – класацията на бестселърите на вестник „Ню Йорк Таймс“. 

Романът „Не казвай на никого“ има брилянтна екранизация – едноименният филм на режисьора Гийом Кане с участието на Франсоа Клузе и Кристин Скот Томас печели множество отличия, включително 4 награди „Сезар” през 2007 година. 

Коубън е международно признат писател, лауреат на литературните награди за криминални книги „Едгар“, „Шеймъс“ и „Антъни“, и е първият в историята, спечелил и трите. Той е първият чуждестранен писател, който през 2009 г. получава най-престижното британско отличие за криминална литература „Бестселърна кама“. Тази награда е особено ценна поради факта, че се присъжда не от жури, а чрез директно гласуване на публиката. Коубън влиза и в списъка на 50-те най-велики криминални писатели на всички времена. На 15 март 2011 г. той получи Медала на Париж, връчен му на тържествена церемония в парижкото кметство от културния аташе Кристоф Жирар. Медалът, сред чиито носители са Джейн Фонда, Кармен Маура, Тони Морисън, Пол Остър, Чечилиа Бартоли, е френско отличие и знак на висока почит към артисти, които имат специален принос към културата на международно ниво. 

Майсторски изпипаните романи на Харлан Коубън често се определят от критиката като „изобретателни” (Ню Йорк Таймс), „затрогващи и мъдри” (Лос Анжелис Тайм), „превъзходни” (Чикаго Трибюн) и „задължителни четива” (Филаделфия Инкуайър). 

Днес американският писател има в актива си 60 милиона отпечатани книги в цял свят. Трилърите му са преведени на 43 езика и са бестселъри в десетки страни. А той продължава да живее в Ню Джърси със съпругата си, която е педиатър, и с четирите им деца.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Харлан Коубън - „Не се отказвай“

Дейзи носеше прилепнала черна рокля с деколте, достигащо умопомрачителни дълбини.
Тя забеляза клиента, седнал в края на бара – мъж в сив костюм на тънко райе, достатъчно стар да ѝ бъде баща. Това можеше да я затрудни да изпълни репертоара си, но от друга страна, знае ли човек. Тези възрастни мъже, особено наскоро разведените, понякога умираха от желание да докажат, че още го могат дори ако никога не са го можели.
Особено ако никога не са го можели.
Докато преминаваше, поклащайки бедра, през помещението, Дейзи усещаше погледите на останалите посетители да пъплят като червеи по голите ѝ крака.
Щом достигна края на бара, направи малко представление, отпускайки се върху табуретката до него.
Клиентът се взираше в чашата си с уиски като ясновидец, съзерцаващ кристално кълбо. Тя почака да извърне глава към нея, но той не го стори. Дейзи се зае да изучава профила му. Брадата бе гъста и посивяла. Носът – блед и месест, почти като силиконов холивудски атрибут. Косата бе дълга и разчорлена, наподобяваща бърсалка за под. Втори брак, прецени Дейзи. Най-вероятно и втори развод.
Дейл Милър – така се казваше клиентът – вдигна внимателно уискито си. Държеше чашата с две ръце, сякаш бе ранена птица.
 – Здравей – произнесе Дейзи със заучено отмятане на косата си.
Милър се извърна и я погледна право в очите.
Тя очакваше погледът му да се плъзне надолу към деколтето ѝ – с тази рокля дори и жените го правеха, по дяволите, – но напразно.
– Здрасти – отвърна мъжът и се съсредоточи отново върху уискито си.
Дейзи обикновено оставяше инициативата у клиента. Такава бе техниката ѝ. Поздравяваше както сега, усмихваше се, а мъжът питаше дали не може да я почерпи нещо. Позната история.
Но Милър явно не беше в настроение за флирт. Той отпи дълга глътка от чашата си, сетне още една. Това, че се налива, беше добре. Алкохолът щеше да улесни нещата.
– Мога ли да направя нещо за теб? – попита мъжът.
Мечок, помисли си Дейзи. Тази дума му прилягаше най-добре. Дори с костюма, Милър създаваше грубоватото усещане за бивш рокер или ветеран от Виетнам, а гласът му бе дрезгав. Тя изпитваше странно влечение към по-възрастни мъже като него, макар че може би се дължеше просто на изтъркания комплекс към бащата. Иначе казано, харесваше мъже, създаващи ѝ чувство за сигурност.
Вече доста време не бе срещала такъв.
Май е време да сменя подхода, мина ѝ през ума.
– Имаш ли нещо против да поседя при теб? – Тя се прислони по-близо до него и прошепна поверително: – Там има един, който...
– Досажда ли ти?
Супер. Нямаше и помен от мачовското надуване на онези мухльовци, които редовно ѝ попадаха. Дейл Милър го каза спокойно, делово, дори някак рицарски – като мъж, готов да я закриля.
– Не, не е кой знае какво.
– Кой точно? – Той се зае да оглежда бара.
Дейзи положи длан върху лакътя му.
– Остави. Наистина няма значение. Просто... край теб се чувствам по-спокойна, ако не възразяваш.
Взорът му отново срещна нейния. Тумбестият нос не се връзваше с лицето му, но човек почти не го забелязваше на фона на тези пронизващи, сини очи.
– Разбира се – каза той и сетне добави, но някак предпазливо:
– Мога ли да ти поръчам едно питие?
Дейзи не се и нуждаеше от повече встъпление. Тя бе добър събеседник и мъжете – женени, разведени, в процес на развод, без значение – охотно се разкриваха пред нея. На Дейл Милър му отне малко по-дълго от обичайното – четири питиета, ако сметката ѝ бе вярна,  – но накрая разговорът опря до предстоящия му развод с Клара – втора съпруга, осемнайсет години по-млада от него. („Трябваше да го очаквам, нали? Ама че съм глупак.“)
Чашка по-късно ѝ разказа за двете си деца – Райън и Симона, за битката около попечителството и за работата си във финансовата сфера.
Тя също трябваше да сподели нещичко за себе си в замяна, за да върви разговорът. Имаше си готова история за подобни случаи – напълно измислена, естествено, но нещо в държанието на Милър я накара да добави нотки на искреност. Все пак никога не би му казала истината. Никой не знаеше истината освен Рекс. А дори и той не я знаеше цялата.
Мъжът пиеше уиски, а тя – водка, като гледаше да не се напива. На два пъти отиде с чашата до тоалетната, изля я в мивката и я напълни с вода. Независимо от това се чувстваше леко замаяна, когато на телефона ѝ дойде съобщението от Рекс.

Г ?

Което значеше: „Готова ли си?“.
– Всичко наред ли е? – попита Милър.
– Няма проблем, просто една приятелка.
 Тя отговори набързо с Д, тоест „Да“, и се обърна отново към него. Това бе моментът, когато обичайно би предложила да отидат на по-тихо място. Повечето мъже веднага налапваха стръвта. Бяха напълно предсказуеми, но тя не бе сигурна, че директният подход ще проработи с Дейл Милър. Не че изглеждаше незаинтересован, напротив, но ѝ се струваше някак... над тези неща.
– Мога ли да те попитам нещо? – започна.
– Нали цяла вечер това правиш – усмихна се Милър.
Вече заваляше думите, което беше добре.
– С кола ли си?
– Да, защо?
Тя хвърли поглед към бара.
– Дали не бих могла да те помоля... да ме откараш до вкъщи? Не живея далеч.
– Разбира се. Но май ще ми трябва малко време да поизтрезнея.
Дейзи скочи от табуретката.
– Е, тогава по-добре да вървя пеша.
Милър повдигна вежди.
– Чакай... защо така бързо?
– Вече трябва да се прибирам, но щом не можеш да шофираш...
– Не, не. – Милър с леко олюляване се изправи. – Ще те откарам още сега.
– Ако смяташ, че ще те затрудни...
– Никак няма да ме затрудни, Дейзи.
Бинго. Докато вървяха към изхода, тя незабележимо написа на Рекс:

НПС

Кодово съкращение за „На път сме“. Някои биха го нарекли мошеничество или измама, но Рекс настояваше, че това са честно спечелени пари. Дейзи не беше толкова сигурна, но и не изпитваше особени угризения. Схемата бе проста – като изпълнение, ако не като мотивация. Мъж и жена се развеждат. Битката за попечителство става ожесточена. И двете страни са готови да прибягнат до всякакви средства. И тогава жената – технически погледнато, мъжът също можеше да използва услугите им, но досега винаги беше жената – наемаше Рекс, за да ѝ помогне да спечели сражението. Как? Като хване съпруга да кара пиян. Какъв по-добър начин да се докаже, че е безотговорен родител?
Ролята на Дейзи бе двояка: първо, да се увери, че обектът е безспорно пиян според закона, и второ, да го качи зад волана. Рекс, който бе полицай, ги спираше, арестуваше нарушителя и хоп – едната страна по бракоразводното дело получаваше значително предимство. Тъкмо в този момент той чакаше в патрулката си на две преки от бара. Стараеше се да избира усамотени места – колкото по-малко свидетели, толкова по-добре. Нямаше нужда от излишни усложнения. Спираш колата, арестуваш шофьора и толкоз.
Двамата с препъване излязоха на паркинга, покрит със ситен чакъл.
– Оттук – каза Милър и я поведе към сива „Тойота Корола“.
Натисна копчето на алармата и колата се отзова с бипкане и присветване на мигачи. Милър обаче се насочи към пътническата врата и Дейзи за миг се обърка. Нима очакваше тя да кара? За бога, само това не. Или пък бе по-натряскан, отколкото изглеждаше? Второто бе най-вероятно. Но истината се оказа друга.
Дейл Милър, като истински джентълмен, ѝ кавалерстваше, отваряйки вратата. Тя дори не помнеше откога някой не е правил нещо подобно за нея. Вмъкна се на седалката, а той я изчака да се настани удобно, преди внимателно да затвори след нея.
В гърдите ѝ трепна чувство на вина.

Харлан Коубън - „Не се отказвай“

Дейзи носеше прилепнала черна рокля с деколте, достигащо умопомрачителни дълбини.
Тя забеляза клиента, седнал в края на бара – мъж в сив костюм на тънко райе, достатъчно стар да ѝ бъде баща. Това можеше да я затрудни да изпълни репертоара си, но от друга страна, знае ли човек. Тези възрастни мъже, особено наскоро разведените, понякога умираха от желание да докажат, че още го могат дори ако никога не са го можели.
Особено ако никога не са го можели.
Докато преминаваше, поклащайки бедра, през помещението, Дейзи усещаше погледите на останалите посетители да пъплят като червеи по голите ѝ крака.
Щом достигна края на бара, направи малко представление, отпускайки се върху табуретката до него.
Клиентът се взираше в чашата си с уиски като ясновидец, съзерцаващ кристално кълбо. Тя почака да извърне глава към нея, но той не го стори. Дейзи се зае да изучава профила му. Брадата бе гъста и посивяла. Носът – блед и месест, почти като силиконов холивудски атрибут. Косата бе дълга и разчорлена, наподобяваща бърсалка за под. Втори брак, прецени Дейзи. Най-вероятно и втори развод.
Дейл Милър – така се казваше клиентът – вдигна внимателно уискито си. Държеше чашата с две ръце, сякаш бе ранена птица.
 – Здравей – произнесе Дейзи със заучено отмятане на косата си.
Милър се извърна и я погледна право в очите.
Тя очакваше погледът му да се плъзне надолу към деколтето ѝ – с тази рокля дори и жените го правеха, по дяволите, – но напразно.
– Здрасти – отвърна мъжът и се съсредоточи отново върху уискито си.
Дейзи обикновено оставяше инициативата у клиента. Такава бе техниката ѝ. Поздравяваше както сега, усмихваше се, а мъжът питаше дали не може да я почерпи нещо. Позната история.
Но Милър явно не беше в настроение за флирт. Той отпи дълга глътка от чашата си, сетне още една. Това, че се налива, беше добре. Алкохолът щеше да улесни нещата.
– Мога ли да направя нещо за теб? – попита мъжът.
Мечок, помисли си Дейзи. Тази дума му прилягаше най-добре. Дори с костюма, Милър създаваше грубоватото усещане за бивш рокер или ветеран от Виетнам, а гласът му бе дрезгав. Тя изпитваше странно влечение към по-възрастни мъже като него, макар че може би се дължеше просто на изтъркания комплекс към бащата. Иначе казано, харесваше мъже, създаващи ѝ чувство за сигурност.
Вече доста време не бе срещала такъв.
Май е време да сменя подхода, мина ѝ през ума.
– Имаш ли нещо против да поседя при теб? – Тя се прислони по-близо до него и прошепна поверително: – Там има един, който...
– Досажда ли ти?
Супер. Нямаше и помен от мачовското надуване на онези мухльовци, които редовно ѝ попадаха. Дейл Милър го каза спокойно, делово, дори някак рицарски – като мъж, готов да я закриля.
– Не, не е кой знае какво.
– Кой точно? – Той се зае да оглежда бара.
Дейзи положи длан върху лакътя му.
– Остави. Наистина няма значение. Просто... край теб се чувствам по-спокойна, ако не възразяваш.
Взорът му отново срещна нейния. Тумбестият нос не се връзваше с лицето му, но човек почти не го забелязваше на фона на тези пронизващи, сини очи.
– Разбира се – каза той и сетне добави, но някак предпазливо:
– Мога ли да ти поръчам едно питие?
Дейзи не се и нуждаеше от повече встъпление. Тя бе добър събеседник и мъжете – женени, разведени, в процес на развод, без значение – охотно се разкриваха пред нея. На Дейл Милър му отне малко по-дълго от обичайното – четири питиета, ако сметката ѝ бе вярна,  – но накрая разговорът опря до предстоящия му развод с Клара – втора съпруга, осемнайсет години по-млада от него. („Трябваше да го очаквам, нали? Ама че съм глупак.“)
Чашка по-късно ѝ разказа за двете си деца – Райън и Симона, за битката около попечителството и за работата си във финансовата сфера.
Тя също трябваше да сподели нещичко за себе си в замяна, за да върви разговорът. Имаше си готова история за подобни случаи – напълно измислена, естествено, но нещо в държанието на Милър я накара да добави нотки на искреност. Все пак никога не би му казала истината. Никой не знаеше истината освен Рекс. А дори и той не я знаеше цялата.
Мъжът пиеше уиски, а тя – водка, като гледаше да не се напива. На два пъти отиде с чашата до тоалетната, изля я в мивката и я напълни с вода. Независимо от това се чувстваше леко замаяна, когато на телефона ѝ дойде съобщението от Рекс.

Г ?

Което значеше: „Готова ли си?“.
– Всичко наред ли е? – попита Милър.
– Няма проблем, просто една приятелка.
 Тя отговори набързо с Д, тоест „Да“, и се обърна отново към него. Това бе моментът, когато обичайно би предложила да отидат на по-тихо място. Повечето мъже веднага налапваха стръвта. Бяха напълно предсказуеми, но тя не бе сигурна, че директният подход ще проработи с Дейл Милър. Не че изглеждаше незаинтересован, напротив, но ѝ се струваше някак... над тези неща.
– Мога ли да те попитам нещо? – започна.
– Нали цяла вечер това правиш – усмихна се Милър.
Вече заваляше думите, което беше добре.
– С кола ли си?
– Да, защо?
Тя хвърли поглед към бара.
– Дали не бих могла да те помоля... да ме откараш до вкъщи? Не живея далеч.
– Разбира се. Но май ще ми трябва малко време да поизтрезнея.
Дейзи скочи от табуретката.
– Е, тогава по-добре да вървя пеша.
Милър повдигна вежди.
– Чакай... защо така бързо?
– Вече трябва да се прибирам, но щом не можеш да шофираш...
– Не, не. – Милър с леко олюляване се изправи. – Ще те откарам още сега.
– Ако смяташ, че ще те затрудни...
– Никак няма да ме затрудни, Дейзи.
Бинго. Докато вървяха към изхода, тя незабележимо написа на Рекс:

НПС

Кодово съкращение за „На път сме“. Някои биха го нарекли мошеничество или измама, но Рекс настояваше, че това са честно спечелени пари. Дейзи не беше толкова сигурна, но и не изпитваше особени угризения. Схемата бе проста – като изпълнение, ако не като мотивация. Мъж и жена се развеждат. Битката за попечителство става ожесточена. И двете страни са готови да прибягнат до всякакви средства. И тогава жената – технически погледнато, мъжът също можеше да използва услугите им, но досега винаги беше жената – наемаше Рекс, за да ѝ помогне да спечели сражението. Как? Като хване съпруга да кара пиян. Какъв по-добър начин да се докаже, че е безотговорен родител?
Ролята на Дейзи бе двояка: първо, да се увери, че обектът е безспорно пиян според закона, и второ, да го качи зад волана. Рекс, който бе полицай, ги спираше, арестуваше нарушителя и хоп – едната страна по бракоразводното дело получаваше значително предимство. Тъкмо в този момент той чакаше в патрулката си на две преки от бара. Стараеше се да избира усамотени места – колкото по-малко свидетели, толкова по-добре. Нямаше нужда от излишни усложнения. Спираш колата, арестуваш шофьора и толкоз.
Двамата с препъване излязоха на паркинга, покрит със ситен чакъл.
– Оттук – каза Милър и я поведе към сива „Тойота Корола“.
Натисна копчето на алармата и колата се отзова с бипкане и присветване на мигачи. Милър обаче се насочи към пътническата врата и Дейзи за миг се обърка. Нима очакваше тя да кара? За бога, само това не. Или пък бе по-натряскан, отколкото изглеждаше? Второто бе най-вероятно. Но истината се оказа друга.
Дейл Милър, като истински джентълмен, ѝ кавалерстваше, отваряйки вратата. Тя дори не помнеше откога някой не е правил нещо подобно за нея. Вмъкна се на седалката, а той я изчака да се настани удобно, преди внимателно да затвори след нея.
В гърдите ѝ трепна чувство на вина.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Не можах да го дочакам и го изчетох на английски, докато бях в чужбина миналия месец. Заслужава си, както всеки трилър на Коубън впрочем...
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0230-1
Купи
Цена
16.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени