Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Накъде върви Европа
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0232-5
Купи
Цена
18.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0233-2
Купи
Цена
11.00 лв.
(18.00 лв.)
-7лв.
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
145/213
Тегло
336 гр.
Страници
288
Дата на издаване
25 май 2018
Превод
Вера Асенова, Георги Иванов и Ивайло Георгиев
Корица
Стефан Касъров

Накъде върви Европа

Европейският съюз е в сериозна криза и се нуждае от дълбоко преосмисляне на икономическата си политика, за да оцелее, категорични са двамата изтъкнати икономисти.

„Накъде върви Европа“ проследява икономическата история на Европа, анализира заплахите пред европейската икономика и представя амбициозна програма за структурни реформи. Въз основа на статистическия анализ авторите се фокусират върху няколко мащабни икономически проблема, като предлагат аргументирани стратегии за тяхното преодоляване: намаляване на фискалната тежест за държавата, създаване на общ дигитален пазар и пазар на услугите, облекчаване на трудовото законодателство,  подобряване на образованието и създаване на условия за иновации, пенсионна реформа и завършване на общия енергиен пазар.

Книгата излиза от безплодния дебат за икономиката на Европа и предоставя провокативна и оптимистична визия за завръщането й на пътя на дългосрочния растеж.

За автора

Симеон Дянков (р. 1970 г.) е български икономист, преподавател в Лондонското училище по икономика и политически науки (LSE) и изследовател в Института за международна икономика „Питърсън“. Вицепремиер и министър на финансите на България (2009–2013) и председател на борда на Европейската банка за възстановяване и развитие (2012–2013). До 2009 г. е главен икономист „Финанси и частен сектор“ в Световната банка. Създател е на индекса Doing Business и съосновател на аналитичния център Ideas42. Автор е на над 80 научни публикации и на книгата „Кризата на Европа. Поглед отвътре“ (2014, издадена на български през 2015).

Андерс Аслунд

Андерс Аслунд (р. 1952 г.) е шведски икономист, изследовател в Атлантическия съвет (от 2015 г.) и в Института за международна икономика „Питърсън“ (2006–2015). Съветник по икономическите въпроси на правителствата на Русия (1991–1994) и Украйна (1994–1997). Основните му работи са посветени на прехода към пазарна икономика и реформите в бившия комунистически блок. Автор е на единадесет книги, сред които „Капиталистическата революция в Русия“ (2007).

Още книги от автора
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Симеон Дянков, Андерс Аслунд - „Накъде върви Европа“

Основната причина за публичните разходи в Европа е социалдемократическата вяра в добрата държава, която може да стабилизира икономиката и да осигури широка социална помощ. Все пак повечето хора разбират, че частното предприемачество движи икономическото развитие и че то е било принудено да оцелява в условия на силна конкуренция на отворените световни пазари. Европа избира комбинация от капитализъм и социална държава. За периода от 1945 до 1975 г. двете съжителстват хармонично, но в средата на 70-те години се сблъскват.

Махалото се люшва обратно

През 1980-те години идеите за всеобхватната социална държава в Европа са изправени пред предизвикателството на комбинацията от лоши икономически резултати и глобализация. Много видове публични разходи се поставят под въпрос и се развиват нови идеи за това как да се управлява публичният сектор. Икономисти като Фридрих Хайек и Милтън Фридман изобличават провалите на държавата. Те посочват ограниченията на правителствата и трудовете им започват да влияят върху европейските политици.
Обещанието на Кейнс е икономическа стабилност с ниска инфлация и безработица, съчетани с постоянен икономически растеж. Вместо това в края на 70-те години на миналия век кейнсианските политики водят до стагфлация (т.е. стагнация и висока инфлация) и висока безработица. Тъй като кейнсианските идеи не успяват да постигнат целите си, следва политическа реакция. През май 1979 г. Партията на торите печели парламентарни избори във Великобритания, а Маргарет Тачър става премиер. Тачър съсредоточава усилията си върху отварянето на свръхрегулирания британски пазар на труда. Непрекъснатото разширяване на ролята на държавата вече не изглежда толкова желана посока. „Колкото е по-голямо парчето за правителството, толкова по-малко от тортата остава за всички“, е една от любимите реплики на Тачър. Курсът на нейната политика е подкрепен от избирането на Роналд Рейгън за президент на САЩ (1980), който има сходни възгледи.
През 80-те години на миналия век една след друга европейските страни изпадат във финансови кризи, обикновено в комбинация с големи бюджетни дефицити, висока инфлация, голяма безработица, криза на валутния курс и банкова криза. Кризите засягат най-богатите социални държави в Европа: Дания през 1982 г., Холандия през 1987 г. и Норвегия, Швеция и Финландия в периода 1989–1992 г. Тези кризи пренасочват икономическото мислене към по-дисциплинирани публични разходи и множество структурни реформи.
Втората повратна точка е колапсът на комунизма в Източна Европа през 1989 година. Първите източноевропейски политици в областта на икономиката от този период – Лешек Балцерович в Полша и Вацлав Клаус в Чехословакия, израснали сред излишъците на прахосничеството в комунистическите държави – избират дисциплинираните публични финанси и намаляващата роля на държавата и скоро са последвани от политиците в останалите страни от Източна Европа. В по-голямата част от Европа махалото се люшва обратно към фискална отговорност.

Какво е оптималното ниво на публичните разходи?

Трудно е емпирично да се определи какъв процент от публичните разходи е за предпочитане. На първо място трябва да се отговори на два въпроса: как различните нива на публичните разходи влияят върху икономическия растеж и какви държавни разходи подпомагат или влошават икономическия растеж. От края на 1980-те години насам тези два въпроса подробно са анализирани в литературата за икономическия растеж.
През 1989 г. Робърт Баро публикува основополагащ доклад за публичните разходи и икономическия растеж. Основният му извод за регресията, базиран на данни от седемдесет и шест държави, е, че растежът е в обратна зависимост от „правителственото потребление, докато държавните инвестиции имат слаба връзка с растежа“. Този доклад е последван от голям брой академични статии, в които се излагат сходни възгледи. Конвенционална мъдрост става следната: „продуктивните държавни разходи увеличават растежа, а непродуктивните разходи – не“. Хансон и Хенрексон стигат до заключението, че държавните трансфери, потреблението и общите разходи имат отрицателни ефекти, докато разходите за образование – положителни. Според Баро цялото държавно потребление има значителен отрицателен ефект, с изключение на отбраната и образованието. А едно неотдавнашно проучване стига до заключението, че държавното потребление, субсидиите и държавните инвестиции имат „твърде голям отрицателен и статистически значим ефект върху растежа“.
Критичните констатации се отнасят до прекомерното държавно потребление, до прекалено големите субсидии и социални трансфери, но основните публични дейности не се критикуват. Бернхард Хайтгер предлага едно добро обобщение: „Централната хипотеза е, че правителствените разходи за основни обществени блага... имат положително въздействие върху икономическия растеж, [но]... това положително въздействие обикновено намалява или дори има обратен ефект, ако правителството увеличи допълнително разходите, така че в крайна сметка да се окаже, че на практика предоставя и частни блага“. Никой не поставя под съмнение ползите от една здрава и добре функционираща държава, но въпросът е на какво ниво това става по-скоро скъпо, отколкото ползотворно. По този въпрос най-подходящи са сравненията между развитите икономики.
Имайки предвид големите публични разходи в Швеция, от известно време шведските икономисти са особено обезпокоени от факта, че държавата става твърде „голяма“. През 2010 г. Андреас Берг и Магнус Хенрексон публикуваха една много полезна книга – „Размерът на държавата и ефектите върху икономическия растеж“ (Government Size and Implications for Economic Growth). Техният извод е, че в изследванията за растежа на реалния БВП на глава от населението за по-дълги периоди „изводите всъщност се доближават до консенсус: в богатите страни има отрицателна зависимост между общия размер на държавното управление и растежа“. Авторите отбелязват: „Няма нито една държава от ОИСР, която да е събирала данъци над 40 процента от БВП и през същото десетилетие да е постигнала средногодишен темп на растеж, надхвърлящ 3 процента“. И стигат до следното заключение: „Най-новите проучвания показват значителна негативна зависимост: 10 процентни пункта увеличение в размера на държавата се свързват с от 0,5 процента до 1 процент по-нисък годишен темп на растеж“.
Съществено условие за тези резултати е контролът върху първоначалния БВП и демографията, като особено важна е и причинно-следствената връзка. Много от богатите страни имат голям държавен апарат, но е важно да се отбележи, че скандинавските страни имаха добре функциониращи държави, преди да станат богати, и че не са станали богати, защото са имали големи публични сектори. Общото заключение на Вито Танци е, че до 1960-те години увеличаването на публичните разходи е било свързано със значително увеличение на благосъстоянието, но допълнителните разходи, наложени през 1960-те и 1970-те години, не са довели до никакви очевидни допълнителни ползи. Нивото на публичните разходи се различава с над 35–40 процента от БВП, но изхарчилите най-много не постигат по-добри резултати от изхарчилите по-малко.
Естествено, спецификите зависят от много фактори, като например качеството на обществените услуги и данъчната система. И все пак нуждите, които една добре функционираща държава може да задоволи, изглежда, са в диапазона 35–42 процента от БВП. Това предполага положителен ефект от намаляването на социалните дейности до ниво, което е доказано оправдано и ефикасно. Тогава остава въпросът какво трябва да се финансира и да се прави от частния сектор и какво от държавата. Повечето вариации на публичните разходи произтичат от социални трансфери. Понастоящем най-високите съотношения на публичните разходи в Европа са паднали от връхните си 71 процента от БВП в началото на 1990-те години (в Швеция) до 58 процента от БВП (във Финландия), докато най-ниските съотношения остават около 35 процента от БВП (Ирландия, Литва и Румъния), като през 2015 г. средната стойност е 47 процента от БВП.
Най-очевидният аргумент за ограничаване на публичните разходи е, че правителствата не могат да ги финансират. „Изглежда има огромно разминаване между това, което португалците вярват, че държавата трябва да им предоставя, и размера на данъците, които са готови да плащат“, заяви министърът на финансите на Португалия Витор Гаспар пред парламента през ноември 2012 година. Но преформулирането на отговорностите на държавата е доста спорен въпрос за много португалци, които гледат на универсалното здравеопазване и образование като на основни постижения на революцията от 1974 г., която събаря четиресет и осем годишната диктатура. Подобно чувство споделят и други южноевропейци, например в Гърция и Испания, за които напредъкът на демокрацията в техните страни е еквивалентен с разширяването на социалната държава.
В дългосрочен план лимитът на реализираните данъчни приходи, изглежда, е около половината от БВП – ако се съди от развитието на нещата в скандинавските страни. По-високите публични разходи водят до големи бюджетни дефицити и нарастващ дълг. В момент, когато средният държавен дълг на ЕС е 87 процента от БВП, далеч над тавана по маастрихтските критерии от 60 процента, публичните разходи трябва да се преосмислят. В някои публични сектори, като здравеопазването и образованието, може да се наложи въвеждането на фиксирани такси, но те би могло да бъдат приети само в случай че услугите са висококачествени. „Да се плаща повече за по-добри услуги, би имало смисъл, но не и само за да се запазят нещата такива, каквито са в момента“, казва Сидалиа Жюст, безработна чиновничка в Лисабон.
Исканията за пенсии, социални трансфери и разходи за здравеопазване може да бъдат неограничени, ако държавата е в състояние да понесе пълната отговорност за тях, но тъй като фискалните ресурси са ограничени, европейските правителства трябва да определят таван. Въпросът е как и къде да зададем границите. За пенсиите това е сравнително лесно, докато финансовите граници за общественото здравеопазване са много по-трудни за установяване. Пълният достъп до услуги като образование и здравеопазване с основание е приет за фундаментално човешко право в развитите общества. Държавата трябва да търси откъде другаде да спести.

Симеон Дянков, Андерс Аслунд - „Накъде върви Европа“

Основната причина за публичните разходи в Европа е социалдемократическата вяра в добрата държава, която може да стабилизира икономиката и да осигури широка социална помощ. Все пак повечето хора разбират, че частното предприемачество движи икономическото развитие и че то е било принудено да оцелява в условия на силна конкуренция на отворените световни пазари. Европа избира комбинация от капитализъм и социална държава. За периода от 1945 до 1975 г. двете съжителстват хармонично, но в средата на 70-те години се сблъскват.

Махалото се люшва обратно

През 1980-те години идеите за всеобхватната социална държава в Европа са изправени пред предизвикателството на комбинацията от лоши икономически резултати и глобализация. Много видове публични разходи се поставят под въпрос и се развиват нови идеи за това как да се управлява публичният сектор. Икономисти като Фридрих Хайек и Милтън Фридман изобличават провалите на държавата. Те посочват ограниченията на правителствата и трудовете им започват да влияят върху европейските политици.
Обещанието на Кейнс е икономическа стабилност с ниска инфлация и безработица, съчетани с постоянен икономически растеж. Вместо това в края на 70-те години на миналия век кейнсианските политики водят до стагфлация (т.е. стагнация и висока инфлация) и висока безработица. Тъй като кейнсианските идеи не успяват да постигнат целите си, следва политическа реакция. През май 1979 г. Партията на торите печели парламентарни избори във Великобритания, а Маргарет Тачър става премиер. Тачър съсредоточава усилията си върху отварянето на свръхрегулирания британски пазар на труда. Непрекъснатото разширяване на ролята на държавата вече не изглежда толкова желана посока. „Колкото е по-голямо парчето за правителството, толкова по-малко от тортата остава за всички“, е една от любимите реплики на Тачър. Курсът на нейната политика е подкрепен от избирането на Роналд Рейгън за президент на САЩ (1980), който има сходни възгледи.
През 80-те години на миналия век една след друга европейските страни изпадат във финансови кризи, обикновено в комбинация с големи бюджетни дефицити, висока инфлация, голяма безработица, криза на валутния курс и банкова криза. Кризите засягат най-богатите социални държави в Европа: Дания през 1982 г., Холандия през 1987 г. и Норвегия, Швеция и Финландия в периода 1989–1992 г. Тези кризи пренасочват икономическото мислене към по-дисциплинирани публични разходи и множество структурни реформи.
Втората повратна точка е колапсът на комунизма в Източна Европа през 1989 година. Първите източноевропейски политици в областта на икономиката от този период – Лешек Балцерович в Полша и Вацлав Клаус в Чехословакия, израснали сред излишъците на прахосничеството в комунистическите държави – избират дисциплинираните публични финанси и намаляващата роля на държавата и скоро са последвани от политиците в останалите страни от Източна Европа. В по-голямата част от Европа махалото се люшва обратно към фискална отговорност.

Какво е оптималното ниво на публичните разходи?

Трудно е емпирично да се определи какъв процент от публичните разходи е за предпочитане. На първо място трябва да се отговори на два въпроса: как различните нива на публичните разходи влияят върху икономическия растеж и какви държавни разходи подпомагат или влошават икономическия растеж. От края на 1980-те години насам тези два въпроса подробно са анализирани в литературата за икономическия растеж.
През 1989 г. Робърт Баро публикува основополагащ доклад за публичните разходи и икономическия растеж. Основният му извод за регресията, базиран на данни от седемдесет и шест държави, е, че растежът е в обратна зависимост от „правителственото потребление, докато държавните инвестиции имат слаба връзка с растежа“. Този доклад е последван от голям брой академични статии, в които се излагат сходни възгледи. Конвенционална мъдрост става следната: „продуктивните държавни разходи увеличават растежа, а непродуктивните разходи – не“. Хансон и Хенрексон стигат до заключението, че държавните трансфери, потреблението и общите разходи имат отрицателни ефекти, докато разходите за образование – положителни. Според Баро цялото държавно потребление има значителен отрицателен ефект, с изключение на отбраната и образованието. А едно неотдавнашно проучване стига до заключението, че държавното потребление, субсидиите и държавните инвестиции имат „твърде голям отрицателен и статистически значим ефект върху растежа“.
Критичните констатации се отнасят до прекомерното държавно потребление, до прекалено големите субсидии и социални трансфери, но основните публични дейности не се критикуват. Бернхард Хайтгер предлага едно добро обобщение: „Централната хипотеза е, че правителствените разходи за основни обществени блага... имат положително въздействие върху икономическия растеж, [но]... това положително въздействие обикновено намалява или дори има обратен ефект, ако правителството увеличи допълнително разходите, така че в крайна сметка да се окаже, че на практика предоставя и частни блага“. Никой не поставя под съмнение ползите от една здрава и добре функционираща държава, но въпросът е на какво ниво това става по-скоро скъпо, отколкото ползотворно. По този въпрос най-подходящи са сравненията между развитите икономики.
Имайки предвид големите публични разходи в Швеция, от известно време шведските икономисти са особено обезпокоени от факта, че държавата става твърде „голяма“. През 2010 г. Андреас Берг и Магнус Хенрексон публикуваха една много полезна книга – „Размерът на държавата и ефектите върху икономическия растеж“ (Government Size and Implications for Economic Growth). Техният извод е, че в изследванията за растежа на реалния БВП на глава от населението за по-дълги периоди „изводите всъщност се доближават до консенсус: в богатите страни има отрицателна зависимост между общия размер на държавното управление и растежа“. Авторите отбелязват: „Няма нито една държава от ОИСР, която да е събирала данъци над 40 процента от БВП и през същото десетилетие да е постигнала средногодишен темп на растеж, надхвърлящ 3 процента“. И стигат до следното заключение: „Най-новите проучвания показват значителна негативна зависимост: 10 процентни пункта увеличение в размера на държавата се свързват с от 0,5 процента до 1 процент по-нисък годишен темп на растеж“.
Съществено условие за тези резултати е контролът върху първоначалния БВП и демографията, като особено важна е и причинно-следствената връзка. Много от богатите страни имат голям държавен апарат, но е важно да се отбележи, че скандинавските страни имаха добре функциониращи държави, преди да станат богати, и че не са станали богати, защото са имали големи публични сектори. Общото заключение на Вито Танци е, че до 1960-те години увеличаването на публичните разходи е било свързано със значително увеличение на благосъстоянието, но допълнителните разходи, наложени през 1960-те и 1970-те години, не са довели до никакви очевидни допълнителни ползи. Нивото на публичните разходи се различава с над 35–40 процента от БВП, но изхарчилите най-много не постигат по-добри резултати от изхарчилите по-малко.
Естествено, спецификите зависят от много фактори, като например качеството на обществените услуги и данъчната система. И все пак нуждите, които една добре функционираща държава може да задоволи, изглежда, са в диапазона 35–42 процента от БВП. Това предполага положителен ефект от намаляването на социалните дейности до ниво, което е доказано оправдано и ефикасно. Тогава остава въпросът какво трябва да се финансира и да се прави от частния сектор и какво от държавата. Повечето вариации на публичните разходи произтичат от социални трансфери. Понастоящем най-високите съотношения на публичните разходи в Европа са паднали от връхните си 71 процента от БВП в началото на 1990-те години (в Швеция) до 58 процента от БВП (във Финландия), докато най-ниските съотношения остават около 35 процента от БВП (Ирландия, Литва и Румъния), като през 2015 г. средната стойност е 47 процента от БВП.
Най-очевидният аргумент за ограничаване на публичните разходи е, че правителствата не могат да ги финансират. „Изглежда има огромно разминаване между това, което португалците вярват, че държавата трябва да им предоставя, и размера на данъците, които са готови да плащат“, заяви министърът на финансите на Португалия Витор Гаспар пред парламента през ноември 2012 година. Но преформулирането на отговорностите на държавата е доста спорен въпрос за много португалци, които гледат на универсалното здравеопазване и образование като на основни постижения на революцията от 1974 г., която събаря четиресет и осем годишната диктатура. Подобно чувство споделят и други южноевропейци, например в Гърция и Испания, за които напредъкът на демокрацията в техните страни е еквивалентен с разширяването на социалната държава.
В дългосрочен план лимитът на реализираните данъчни приходи, изглежда, е около половината от БВП – ако се съди от развитието на нещата в скандинавските страни. По-високите публични разходи водят до големи бюджетни дефицити и нарастващ дълг. В момент, когато средният държавен дълг на ЕС е 87 процента от БВП, далеч над тавана по маастрихтските критерии от 60 процента, публичните разходи трябва да се преосмислят. В някои публични сектори, като здравеопазването и образованието, може да се наложи въвеждането на фиксирани такси, но те би могло да бъдат приети само в случай че услугите са висококачествени. „Да се плаща повече за по-добри услуги, би имало смисъл, но не и само за да се запазят нещата такива, каквито са в момента“, казва Сидалиа Жюст, безработна чиновничка в Лисабон.
Исканията за пенсии, социални трансфери и разходи за здравеопазване може да бъдат неограничени, ако държавата е в състояние да понесе пълната отговорност за тях, но тъй като фискалните ресурси са ограничени, европейските правителства трябва да определят таван. Въпросът е как и къде да зададем границите. За пенсиите това е сравнително лесно, докато финансовите граници за общественото здравеопазване са много по-трудни за установяване. Пълният достъп до услуги като образование и здравеопазване с основание е приет за фундаментално човешко право в развитите общества. Държавата трябва да търси откъде другаде да спести.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0232-5
Купи
Цена
18.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0233-2
Купи
Цена
11.00 лв.
(18.00 лв.)

* 7 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-7лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени