Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Невидимите градове
Печатно издание
ISBN
978-619-150-633-0
Цена
15.00 лв.
предстояща

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
120
Дата на издаване
01 юни 2018
Превод
Божан Христов
Корица
Дамян Дамянов

Невидимите градове

В „Невидимите градове“ (1972), творба със сложна и хитроумна структура, състояща се от 55 глави, разпределени в 9 отделни части, чрез въображаем диалог между Кублай хан и неговия посланик Марко Поло, Итало Калвино ни поднася „любовна поема за градовете“ и проникновен размисъл върху езика, утопията и нашия модерен свят. Петдесет и пет града, разказани на Великия хан от Марко Поло в близко до оригиналното „Описание на света“ повествование. Но тук, за разлика от обрисуваното от пътешественика, Итало Калвино пренася читателя в един ониричен свят, в който утопични градове говорят за паметта, за желанието, за знаците, за размените…

Първото ми впечатление е, че тази негова книга, „Невидимите градове“, е написана от младо момче. Само един младеж може, от една страна, да е по разположение на духа така жизнерадостен, така искрящ, така готов да прави красиви, трайни, разведряващи неща; и само един младеж може, от друга страна, да има такова търпение –  като майстор занаятчия, който държи на всяка цена да доизпипа „произведението си“.
Пиер Паоло Пазолини

…Пристигнал отскоро и невладеещ ни един източен език, Марко Поло не можеше да се изрази другояче освен с жестове, подскоци, викове на учудване и ужас, животински крясъци и лай или пък с предмети, които вадеше от дисагите си: щраусови пера, които разполагаше пред себе си като шахматни фигури.

За автора

Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отраства в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният виконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.

Блог | Итало Калвино
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Итало Калвино  - „Невидимите градове“

I
Градовете и паметта. 1

Като тръгне оттам и върви три дни на изток, човек се озовава в Диомира, град с шейсет сребърни кубета, бронзови статуи на всички богове, улици, застлани с калай, театър от кристал и златен петел, който всяка сутрин пее от една кула. Пътникът познава всички тези красоти, защото ги е видял и в други градове. Но особеността на този град е, че който пристигне тук през някоя септемврийска вечер, когато дните се скъсяват и многоцветните фенери светват едновременно над вратите на мекичарниците, а от една тераса женски глас извиква: „Ууух“, иде му да завиди на ония, които сега си мислят, че вече са преживели вечер, подобна на тази, и че тогава са били щастливи.

Градовете и паметта. 2

Човек, който дълго язди из диви места, неизменно изпитва желание да види град. Най-после пристига в Изидора, където дворците имат вити стълби, инкрустирани с морски охлюви, където се произвеждат по всички правила на изкуството далекогледи и цигулки, където чужденецът, колебаещ се между две жени, среща винаги трета, където борбите с петли се израждат в кървави разпри между залагащите. Пътникът е мислил за всички тези неща, когато е пожелавал някой град. Ето защо Изидора е град на мечтите, но с една разлика. В мечтания град човек се е виждал на младини; в Изидора пристига вече стар. На площада е стената на старците; той седи редом с тях. Желанията вече са спомени.

Градовете и желанието. 1

За град Доротея може да се говори по два начина: да се каже, че четири алуминиеви кули се издигат от стените му, обграждайки седем врати с подвижни мостове над един ров, чиято вода захранва четири зелени канала, прекосяващи града и разделящи го на девет квартала, всеки с триста къщи и седемстотин комина; следва също да се държи сметка, че девойките от всеки квартал се омъжват за младежи от други квартали и семействата им си разменят стоките, с които разполагат: бергамотови плодове, хайвер от есетра, астролаби, аметисти, т.е. правят се изчисления, които позволяват да се узнае всичко желано от миналото, настоящето и бъдещето на града; или да се каже – повтарям думите на камиларя, който ме заведе там – „Пристигнах тук в първата си младост, една сутрин. Забързани хора отиваха към пазара, жените имаха хубави зъби и гледаха право в очите, трима войници свиреха на тръби от един подиум, навсякъде се въртяха колела и се развяваха цветни надписи. Преди това познавах само пустинята и пътищата на керваните. Онази сутрин в Доротея почувствах, че няма благодат, която да не мога да срещна там. С течение на годините очите ми отново започнаха да съзерцават широтата на пустинята и пътищата на керваните; но сега зная, че тази е била само една от множеството възможности, които се откриваха пред мен онази сутрин в Доротея“.

Градовете и паметта. 3

Напразно, великодушни Кублай, ще се опитвам да ти опиша град Заира с високите крепостни стени. Бих могъл да ти кажа от колко стъпала се състоят улиците, прилични на стълби, какви са сводовете на колонадите, с какви цинкови плочи са покрити покривите, но отсега зная, че все едно не ти казвам нищо. Не от тези неща е направен градът, а от съотношението между измеренията на неговото пространство и събитията от миналото му – от разстоянието между основата на един лампион и висящите крака на един обесен узурпатор; между телта, опъната от лампиона до отсрещния парапет, и гирляндите, които опасват сватбения кортеж на царицата; между височината на този парапет и скока на прелюбодееца, който го прескача призори; между наклона на един водосток и движещата се по него котка, която се вмъква в същия прозорец, между траекторията на изстрела от канонерката, появила се неочаквано иззад носа, и бомбата, която разрушава водостока; между дупките в рибарските мрежи и тримата старци, които са седнали на кея да кърпят мрежите и си разказват за стотен път историята за канонерката на узурпатора, за когото се говори, че бил незаконен син на царицата, подхвърлен в пелени там, на кея. Градът попива тази вълна, бликнала от спомените, и се раздува като сюнгер. Едно описание на днешна Заира би трябвало да съдържа цялото минало на този град. Но Заира не издава своето минало, крие го като линиите на ръката, свита в юмрук; то е изписано в криволиците на улиците, в решетките на прозорците, в перилата на стълбищата, в гръмоотводите, в дръжките на знамената, нашарени с вдълбани драскотини, знаци и плетеници.

Градовете и желанието. 2

Като върви три дни на юг, човек се натъква на Анастазия, град с концентрични водни канали и хвърчила в небето. Сега трябва да изредя стоките, които тук могат да се купят на добра цена: ахати, оникси, хризопаси и други разновидности на халцедона; трябва да похваля месото от златист фазан, което тук се приготовлява на огън от отлежало черешово дърво и се ръси с много риган; трябва да кажа за жените, които съм виждал да се къпят в корита посред градините и понякога, както разказват, канели минувача да се съблече и потопи с тях във водата. Но с тези сведения не бих ти предал истинската същност на града, защото докато описанието на Анастазия събужда у нас желанията едно по едно, принуждавайки ни да ги потиснем, то за оня, който се окаже някоя сутрин посред този град, желанията се събуждат вкупом и го обсаждат отвсякъде. Градът ти изглежда като едно цяло, което не погубва ни едно желание и от което си част, и понеже този град притежава всичко, което ти не притежаваш, не ти остава друго, освен да се отдадеш на това си желание и да бъдеш доволен. Ето каква сила, ту добра, ту зла, притежава Анастазия, град-измамник: ако осем часа на ден работиш като секач на ахати, оникси и хризопаси, трудът ти, който дава форма на желанието, получава от желанието неговата форма и ти се струва, че цяла Анастазия е твоя, а си оставаш неин роб.

Градовете и знаците. 1

Човек върви с дни сред камъни и дървета. Окото се спира върху нещо само когато в това нещо е разпознало знака за друго нещо – една следа по пясъка сочи преминаването на тигъра, мочурът известява за водна жила, цветът на ибискуса – за края на зимата. Всичко останало е нямо и взаимозаменяемо; дърветата и камъните са само това, което са. Най-подир пътят отвежда до град Тамара. Пътникът навлиза в улици, отрупани с табели, които изпъкват на стените: клещите означават къщата на оня, дето вади зъби, бокалът – кръчмата, алебардите  – стражевата рота, кантарът – продавачката на билки. Статуи и гербове изобразяват лъвове, делфини, кули и звезди: знак, че нещо – кой знае какво – има за знак лъв, делфин, кула или звезда. Други знаци предупреждават, че на някое място нещо е забранено: влизането с каручка в тясна уличка, уринирането зад параклиса, риболовът с въдица от моста; или пък позволено: водопоят на зебрите, играта на кегли, изгарянето на труповете на роднините. От вратите на храмовете се виждат статуите на боговете, всеки от които е изобразен със своите принадлежности – рог на изобилието, пясъчен часовник, медуза, така че вярващият да ги разпознае и да отправи към тях подходящи молитви. Ако някоя сграда не притежава никаква табелка или фигура, самата форма и мястото, което заема в порядъка на града, са достатъчни, за да посочат функцията ѝ: царският палат, затворът, монетният двор, питагорическото училище, публичният дом. Стоките, които търговците излагат по сергиите, нямат своя цена освен като знаци на други неща: дантелената превръзка за чело означава елегантност, позлатената носилка – власт, томовете на Авероес – знание, гривната на глезен – сластолюбие. Погледът преминава по улиците като по изписани страници – градът казва всичко онова, което трябва да мислиш, повтаря ти своя разказ и докато вярваш, че разглеждаш Тамара, само отбелязваш имената, с които градът определя себе си и всяка своя част.
Какво наистина е този град под гъстата обвивка от знаци, какво съдържа или крие? Човек излиза от Тамара, без да е узнал. Навън се простира празна земя до хоризонта, открива се небето с бягащите облаци. Във формата, която случайността и вятърът придават на облаците, човек е склонен да разпознае фигури – платноход, ръка, слон...

Градовете и паметта. 4

Отвъд шест реки и три планински вериги се появява Зора, град, който, видян веднъж, не може да бъде забравен. Но не защото, подобно на други забележителни градове, оставя необикновен образ в паметта. Зора притежава свойството да залегне в паметта точка по точка, в последователността на улиците и на къщите по тях, на вратите и прозорците на къщите, макар те да не се отличават с красота или странност. Неговата тайна е в начина, по който погледът се плъзга по фигури, редуващи се като в музикална партитура, където нито една нота не може да се промени или премести. Човек, който знае наизуст как е устроена Зора, си представя нощем, когато не може да заспи, че върви по нейните улици и си спомня реда, в който следват медният часовник, раираната шатра на бръснаря, деветструйният водоскок, стъклената кула на астронома, дюкянът на продавача на дини, статуята на отшелника с лъва, турската баня, кафенето на ъгъла, пряката, която води към пристанището. Този град, който остава незаличим в паметта, е като арматура или решетка, в чиито квадратчета всеки може да разположи нещата, които иска да запомни: имена на видни хора, добродетели, числа, класификации на растения и минерали, дати на битки, съзвездия, части на речта. Между всяко понятие и всяка точка от маршрута ще може да установи връзка на сходство или различие, която мигновено да възбуди паметта. Така че тези, които знаят Зора наизуст, са най-учените хора на света.
Но напразно тръгнах на път, за да посетя Зора: осъдена да остане неподвижна и еднаква на себе си, за да се помни по-добре, Зора залиня, разпадна се, изчезна. Светът я забрави.

Итало Калвино  - „Невидимите градове“

I
Градовете и паметта. 1

Като тръгне оттам и върви три дни на изток, човек се озовава в Диомира, град с шейсет сребърни кубета, бронзови статуи на всички богове, улици, застлани с калай, театър от кристал и златен петел, който всяка сутрин пее от една кула. Пътникът познава всички тези красоти, защото ги е видял и в други градове. Но особеността на този град е, че който пристигне тук през някоя септемврийска вечер, когато дните се скъсяват и многоцветните фенери светват едновременно над вратите на мекичарниците, а от една тераса женски глас извиква: „Ууух“, иде му да завиди на ония, които сега си мислят, че вече са преживели вечер, подобна на тази, и че тогава са били щастливи.

Градовете и паметта. 2

Човек, който дълго язди из диви места, неизменно изпитва желание да види град. Най-после пристига в Изидора, където дворците имат вити стълби, инкрустирани с морски охлюви, където се произвеждат по всички правила на изкуството далекогледи и цигулки, където чужденецът, колебаещ се между две жени, среща винаги трета, където борбите с петли се израждат в кървави разпри между залагащите. Пътникът е мислил за всички тези неща, когато е пожелавал някой град. Ето защо Изидора е град на мечтите, но с една разлика. В мечтания град човек се е виждал на младини; в Изидора пристига вече стар. На площада е стената на старците; той седи редом с тях. Желанията вече са спомени.

Градовете и желанието. 1

За град Доротея може да се говори по два начина: да се каже, че четири алуминиеви кули се издигат от стените му, обграждайки седем врати с подвижни мостове над един ров, чиято вода захранва четири зелени канала, прекосяващи града и разделящи го на девет квартала, всеки с триста къщи и седемстотин комина; следва също да се държи сметка, че девойките от всеки квартал се омъжват за младежи от други квартали и семействата им си разменят стоките, с които разполагат: бергамотови плодове, хайвер от есетра, астролаби, аметисти, т.е. правят се изчисления, които позволяват да се узнае всичко желано от миналото, настоящето и бъдещето на града; или да се каже – повтарям думите на камиларя, който ме заведе там – „Пристигнах тук в първата си младост, една сутрин. Забързани хора отиваха към пазара, жените имаха хубави зъби и гледаха право в очите, трима войници свиреха на тръби от един подиум, навсякъде се въртяха колела и се развяваха цветни надписи. Преди това познавах само пустинята и пътищата на керваните. Онази сутрин в Доротея почувствах, че няма благодат, която да не мога да срещна там. С течение на годините очите ми отново започнаха да съзерцават широтата на пустинята и пътищата на керваните; но сега зная, че тази е била само една от множеството възможности, които се откриваха пред мен онази сутрин в Доротея“.

Градовете и паметта. 3

Напразно, великодушни Кублай, ще се опитвам да ти опиша град Заира с високите крепостни стени. Бих могъл да ти кажа от колко стъпала се състоят улиците, прилични на стълби, какви са сводовете на колонадите, с какви цинкови плочи са покрити покривите, но отсега зная, че все едно не ти казвам нищо. Не от тези неща е направен градът, а от съотношението между измеренията на неговото пространство и събитията от миналото му – от разстоянието между основата на един лампион и висящите крака на един обесен узурпатор; между телта, опъната от лампиона до отсрещния парапет, и гирляндите, които опасват сватбения кортеж на царицата; между височината на този парапет и скока на прелюбодееца, който го прескача призори; между наклона на един водосток и движещата се по него котка, която се вмъква в същия прозорец, между траекторията на изстрела от канонерката, появила се неочаквано иззад носа, и бомбата, която разрушава водостока; между дупките в рибарските мрежи и тримата старци, които са седнали на кея да кърпят мрежите и си разказват за стотен път историята за канонерката на узурпатора, за когото се говори, че бил незаконен син на царицата, подхвърлен в пелени там, на кея. Градът попива тази вълна, бликнала от спомените, и се раздува като сюнгер. Едно описание на днешна Заира би трябвало да съдържа цялото минало на този град. Но Заира не издава своето минало, крие го като линиите на ръката, свита в юмрук; то е изписано в криволиците на улиците, в решетките на прозорците, в перилата на стълбищата, в гръмоотводите, в дръжките на знамената, нашарени с вдълбани драскотини, знаци и плетеници.

Градовете и желанието. 2

Като върви три дни на юг, човек се натъква на Анастазия, град с концентрични водни канали и хвърчила в небето. Сега трябва да изредя стоките, които тук могат да се купят на добра цена: ахати, оникси, хризопаси и други разновидности на халцедона; трябва да похваля месото от златист фазан, което тук се приготовлява на огън от отлежало черешово дърво и се ръси с много риган; трябва да кажа за жените, които съм виждал да се къпят в корита посред градините и понякога, както разказват, канели минувача да се съблече и потопи с тях във водата. Но с тези сведения не бих ти предал истинската същност на града, защото докато описанието на Анастазия събужда у нас желанията едно по едно, принуждавайки ни да ги потиснем, то за оня, който се окаже някоя сутрин посред този град, желанията се събуждат вкупом и го обсаждат отвсякъде. Градът ти изглежда като едно цяло, което не погубва ни едно желание и от което си част, и понеже този град притежава всичко, което ти не притежаваш, не ти остава друго, освен да се отдадеш на това си желание и да бъдеш доволен. Ето каква сила, ту добра, ту зла, притежава Анастазия, град-измамник: ако осем часа на ден работиш като секач на ахати, оникси и хризопаси, трудът ти, който дава форма на желанието, получава от желанието неговата форма и ти се струва, че цяла Анастазия е твоя, а си оставаш неин роб.

Градовете и знаците. 1

Човек върви с дни сред камъни и дървета. Окото се спира върху нещо само когато в това нещо е разпознало знака за друго нещо – една следа по пясъка сочи преминаването на тигъра, мочурът известява за водна жила, цветът на ибискуса – за края на зимата. Всичко останало е нямо и взаимозаменяемо; дърветата и камъните са само това, което са. Най-подир пътят отвежда до град Тамара. Пътникът навлиза в улици, отрупани с табели, които изпъкват на стените: клещите означават къщата на оня, дето вади зъби, бокалът – кръчмата, алебардите  – стражевата рота, кантарът – продавачката на билки. Статуи и гербове изобразяват лъвове, делфини, кули и звезди: знак, че нещо – кой знае какво – има за знак лъв, делфин, кула или звезда. Други знаци предупреждават, че на някое място нещо е забранено: влизането с каручка в тясна уличка, уринирането зад параклиса, риболовът с въдица от моста; или пък позволено: водопоят на зебрите, играта на кегли, изгарянето на труповете на роднините. От вратите на храмовете се виждат статуите на боговете, всеки от които е изобразен със своите принадлежности – рог на изобилието, пясъчен часовник, медуза, така че вярващият да ги разпознае и да отправи към тях подходящи молитви. Ако някоя сграда не притежава никаква табелка или фигура, самата форма и мястото, което заема в порядъка на града, са достатъчни, за да посочат функцията ѝ: царският палат, затворът, монетният двор, питагорическото училище, публичният дом. Стоките, които търговците излагат по сергиите, нямат своя цена освен като знаци на други неща: дантелената превръзка за чело означава елегантност, позлатената носилка – власт, томовете на Авероес – знание, гривната на глезен – сластолюбие. Погледът преминава по улиците като по изписани страници – градът казва всичко онова, което трябва да мислиш, повтаря ти своя разказ и докато вярваш, че разглеждаш Тамара, само отбелязваш имената, с които градът определя себе си и всяка своя част.
Какво наистина е този град под гъстата обвивка от знаци, какво съдържа или крие? Човек излиза от Тамара, без да е узнал. Навън се простира празна земя до хоризонта, открива се небето с бягащите облаци. Във формата, която случайността и вятърът придават на облаците, човек е склонен да разпознае фигури – платноход, ръка, слон...

Градовете и паметта. 4

Отвъд шест реки и три планински вериги се появява Зора, град, който, видян веднъж, не може да бъде забравен. Но не защото, подобно на други забележителни градове, оставя необикновен образ в паметта. Зора притежава свойството да залегне в паметта точка по точка, в последователността на улиците и на къщите по тях, на вратите и прозорците на къщите, макар те да не се отличават с красота или странност. Неговата тайна е в начина, по който погледът се плъзга по фигури, редуващи се като в музикална партитура, където нито една нота не може да се промени или премести. Човек, който знае наизуст как е устроена Зора, си представя нощем, когато не може да заспи, че върви по нейните улици и си спомня реда, в който следват медният часовник, раираната шатра на бръснаря, деветструйният водоскок, стъклената кула на астронома, дюкянът на продавача на дини, статуята на отшелника с лъва, турската баня, кафенето на ъгъла, пряката, която води към пристанището. Този град, който остава незаличим в паметта, е като арматура или решетка, в чиито квадратчета всеки може да разположи нещата, които иска да запомни: имена на видни хора, добродетели, числа, класификации на растения и минерали, дати на битки, съзвездия, части на речта. Между всяко понятие и всяка точка от маршрута ще може да установи връзка на сходство или различие, която мигновено да възбуди паметта. Така че тези, които знаят Зора наизуст, са най-учените хора на света.
Но напразно тръгнах на път, за да посетя Зора: осъдена да остане неподвижна и еднаква на себе си, за да се помни по-добре, Зора залиня, разпадна се, изчезна. Светът я забрави.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-633-0
предстояща
Цена
15.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени