Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Искам да знаеш
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0228-8
Купи
Цена
9.60 лв.
(12.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-20%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0229-5
Купи
Цена
8.00 лв.
(12.00 лв.)
-4лв.
Информация
Рейтинг (6)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
166 гр.
Страници
200
Дата на издаване
18 май 2018
Превод
Мария Енчева
Корица
Стефан Касъров

Искам да знаеш

„Искам да знаеш“ е роман за драмата на невъзможната любов, за разминаването на две несъвместими душевности, за неспособността на човека да се справи със загубата, за безсилието му да приеме мъката. Безименният разказвач се опитва да оцелее, пишейки на жената, с която се е разделил, за да й обясни състоянието си. Само че писмото му „не е съвсем писмо, а книга“, „кръстоска между роман и писмо“, изпълняваща ролята на катарзисен бунт срещу съдбата, който обаче не носи утеха. Всичко изглежда така, сякаш няма никакъв шанс гледните точки на двамата протагонисти някога да се припокрият. А и кой на кого всъщност пише? Защо в един момент ролите се разменят? Има и една котка – може би третият главен герой?  

В този свой първи роман Ван Херевей навлиза дълбоко в мотивите и психологията на персонажите си, разнищва ги с майсторството на завършен писател.

Този проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.
This project has been funded with support from the Creative Europe Programme of the European Commission.

Creative Europe Programme

За автора

Кристоф ван Херевей (1982) завършва архитектура в Гент и литература в Льовен. Отрано се доказва в белгийската преса с оригиналния си и многолик стил. Отличаван е с наградата на Filosofie Magazine за есе и с Наградата за млада художествена критика.

През 2012 г. Ван Херевей дебютира с романа “Искам да знаеш”, който незабавно привлича вниманието на публиката. Година след излизането си произведението печели приза за дебют на Boek.be. През 2016 г. романът е удостоен и с Европейската награда за литература, която е признание за работата на най-добрите съвременни автори на Европа.

Откъс

Кристоф ван Херевей - „Искам да знаеш

Би трябвало да те натъпча в първото изречение, както клоун натъпква носна кърпа в юмрука си, за да извади после парче нагънат плат вместо букет. Нали така подобава на едно писмо: да започва с най-важното качество, побрано в едно-единствено прилагателно (евентуално последвано от притежателно местоимение), след него – името на получателя, не непременно известно на останалите, име, което често свидетелства за връзката между подателя и получателя. Ала такова начало е немислимо по ред причини. Това не е писмо, ето защо не съм длъжен да се обръщам някак към теб и да те обобщавам в това обръщение – да обобщавам двама ни и случилото се между нас. Това е текст, в който действат други правила.

Намирам се в къща, която познаваш добре, в необикновената компания на някого, с когото ти живя известно време на другарски начала. Вярно, не твърде дълго, но достатъчно дълго. Колко добре можеш да опознаеш една котка? Колко време, колко случки трябва да се изнижат, докато се сдружиш с едно животно, и каква част от дружбата ви отнасяш със себе си, когато си тръгнеш? През следващия месец ще живея в споменатата къща. Тя не е моя – на приятели е, които са на почивка за четири седмици. Понеже не могат да вземат Миша, понеже в дома им има растения, които трябва да се поливат, понеже рибките в кръглия аквариум няма да оцелеят без прясна вода и люспи изкуствена храна, понеже писмата ще се натрупат и пощенската кутия ще се задръсти, а пощальонът ще започне да връща пратките на подателите им, понеже нямам нищо против да прекарам малко време на друго място, та било то и в краен квартал на Гент, в периферията на града, чийто център обитавам – поради всички тези причини както миналия, така и този август ще живея тук заедно с Миша и с теб, в този дом, в тези стаи. Сигурно още пазиш спомена за тях.

От прозореца на първия етаж се вижда продълговатата тухлена постройка, в която опира задното дворче. Наляво и надясно тя се е опнала отвъд полезрението ми; препречва не само моя хоризонт, но и хоризонта на тревата, храстите и самотното дърво. Отгоре ѝ е кацнала върволица от наклонени, асиметрични покриви, които се редят като зъбците на трион – гигантски трион, с който да си отрежеш парче от Земята. Зад сградата плътно една до друга се нижат високи ели, почти гора, а в далечината зад редицата от дървета се подава върхът на бял жилищен блок. Това е краят на Гент, след него започват сателитните селца и районът добива друго име. „Чудесно е, че мога да остана тук с теб и Миша, пък и къщата е прекрасна, ще поработя на спокойствие. Жалко само, че е в покрайнините – въздъхна ти. Разсъжденията ти не спираха да ме изненадват. – Макар че Гент като цяло е град от покрайнини, който дори не заслужава да носи названието „град“. В Гент не се случва нищо или ако въобще има да се случва нещо, то ще е само едно. Ако някоя вечер попаднеш тук и се зачудиш какво да правиш, изборът ти ще е един. С малко повече късмет ще са два. Качеството им въобще не искам да коментирам. Затова за мен Гент е необитаем – град, който си мисли, че на жителите му им е все тая, и затова си позволява да избира вместо тях. Гент е град на приливи и отливи и дори при прилив всичко е толкова предвидимо, че на човек му се дощява да си стегне багажа и да избяга. В точно определени дни по улиците плъзват различни групи от хора досущ като примамени от слънцето насекоми: студенти, туристи, алкохолици, велолюбители, екоактивисти, псевдогастрономи, маратонци, пешеходци – всички пристигат току преди стартовия сигнал на своето мероприятие. Понеже в този град няма място за мероприятия без стартов сигнал. Ето затова за мен Гент е необитаем, покрайнините му пък – съвсем. Тук никога нищо не се случва. А обитателите му се заблуждават, че живеят в град. Какво правят тук всички тези хора?! В предградията, особено в предградията на Гент, животът е лишен от смисъл. Удивително е и е възмутително, че жителите му не го забелязват. И не само това – въобразяват си, че са се сплели в някаква мрежа от непринудени и топли взаимоотношения. Радвам се, че ще останем няколко седмици, но повече от това не бих понесла.“

Миналата година престоят ни в къщата не продължи дълго. Само първия път, в който отседнахме заедно някъде, дните се изнизаха, без нещо да прекъсне хода им. Срещнахме се няколко години преди това на рождения ден на общи приятели, но едва след време – когато придума същите тези общи приятели да заминем заедно на почивка, макар че тогава нашето „заедно“ още не съществуваше – стана ясно, че искаш да прекарваш повече време с мен. Тъкмо затова планира онова пътуване: за да дадеш живот на едно ново „ние“, за да се погрижиш от сега нататък всяка секунда от деня да става дума за „нас“, да разговаряме без умора, наяве или в мислите си, да се съветваме, да търсим одобрение от другия, да обменяме мнения, да уеднаквяваме копнежите си. Когато общите ни приятели ме поканиха, се запитах дали зад предложението им не стои скрит подтик и въпреки че с присъщата си скромност гледах на тази догадка по-скоро като на пожелание, тя не ми даваше мира и накрая ме накара да приема заинтригуван поканата. Във всеки случай по-късно думите ти потвърдиха предположенията ми: била си си навила на пръста да ме завоюваш и си проявила колкото възхитителна, толкова и необяснима решителност. Планът ти се развил съвсем според очакванията, с малки изключения тук и там. Считаше този свой кроеж за едно от най-големите постижения в живота си – или поне до мига, в който ми разказа за него.
Почивката премина на яхта, която стоеше закотвена в залив на остров Крит и беше собственост на роднини на общите ни приятели. Малко след като групичката ни – една двойка и двама познати, които ваканцията щеше да превърне в нещо повече – напусна самолета, установих, че багажът ми не е пристигнал с нас. Чаках до лентата. Черните гумени плоскости не спираха да се въртят, но все оставаха празни, не се зададе друга чанта. Въпреки това отказвах да приема, че багажът ми е изгубен, докато ти не се приближи усмихната и не ми предложи в следващите дни да ползвам твоите дрехи. През цялата ваканция яхтата не вдигна котва. Един-единствен път навлязохме в открито море без конкретна цел, просто за да припалим двигателя. През останалото време плавателният съд запази относителен покой; полюляваше се и не оставаше неподвижен за секунда, но не се и преместваше с повече от няколко сантиметра наляво, надясно, напред или назад. Ден и нощ се поклащаше кротко като люлката на бебе, което не може да заспи без този ритъм.
Малко по малко ми стана ясно, че твоите желания съществуват и отвъд фантазиите ми, и им позволих да заживеят свой живот. Един късен следобед лежах сам на дюшека върху повърхността на водата, когато най-напред те чух, а после и те видях да се задаваш иззад яхтата, гребейки с ръце върху втори прозрачен дюшек. Двата надуваеми предмета се изравниха, а с тях – и телата ни. Погледнах те, после отново се съсредоточих върху отражението си във водата. От време на време го почуквах леко с пръст, за да се разнесе в концентрични тръпки, както маранята в нажежената от слънцето пустиня размазва образите. Не успя да уловиш погледа ми, затова се пресегна през канала между дюшеците ни и ме хвана за ръка. В продължение на минути пръстите ни се надлъгваха едни други: ту твоите се пъхаха в моите, ту моите – в твоите, сякаш изследвахме миди или мекотели и се мъчехме да отмием пясъка. Не се поглеждахме. Дюшеците се доближиха; слънцето бе поело на обратно. Ясно беше какво ще се случи, оставаше да разберем как ще се случи.
Някой ни повика от яхтата. Имената ни прозвучаха скосено едно след друго, а при втория повик между тях се намести съюзът „и“. Спогледахме се, най-напред в огледалото на водата, а после и в очите си. Багажът ми бил пристигнал на летището.
Сцената с двата дюшека се повтаряше всеки ден като ехо, но в нова поза и при нови обстоятелства: в двуетажното легло в трюма, където спяхме, под маслиново дърво, останало без листа и свидливо откъм сянка, на масата в трапезарията, пред люка, който беше на нивото на водната повърхност, докато накрая, малко преди да кацне в Белгия, самолетът ни не се гмурна в тъмния облак около една въздушна яма и ние не се целунахме.

Кристоф ван Херевей - „Искам да знаеш

Би трябвало да те натъпча в първото изречение, както клоун натъпква носна кърпа в юмрука си, за да извади после парче нагънат плат вместо букет. Нали така подобава на едно писмо: да започва с най-важното качество, побрано в едно-единствено прилагателно (евентуално последвано от притежателно местоимение), след него – името на получателя, не непременно известно на останалите, име, което често свидетелства за връзката между подателя и получателя. Ала такова начало е немислимо по ред причини. Това не е писмо, ето защо не съм длъжен да се обръщам някак към теб и да те обобщавам в това обръщение – да обобщавам двама ни и случилото се между нас. Това е текст, в който действат други правила.

Намирам се в къща, която познаваш добре, в необикновената компания на някого, с когото ти живя известно време на другарски начала. Вярно, не твърде дълго, но достатъчно дълго. Колко добре можеш да опознаеш една котка? Колко време, колко случки трябва да се изнижат, докато се сдружиш с едно животно, и каква част от дружбата ви отнасяш със себе си, когато си тръгнеш? През следващия месец ще живея в споменатата къща. Тя не е моя – на приятели е, които са на почивка за четири седмици. Понеже не могат да вземат Миша, понеже в дома им има растения, които трябва да се поливат, понеже рибките в кръглия аквариум няма да оцелеят без прясна вода и люспи изкуствена храна, понеже писмата ще се натрупат и пощенската кутия ще се задръсти, а пощальонът ще започне да връща пратките на подателите им, понеже нямам нищо против да прекарам малко време на друго място, та било то и в краен квартал на Гент, в периферията на града, чийто център обитавам – поради всички тези причини както миналия, така и този август ще живея тук заедно с Миша и с теб, в този дом, в тези стаи. Сигурно още пазиш спомена за тях.

От прозореца на първия етаж се вижда продълговатата тухлена постройка, в която опира задното дворче. Наляво и надясно тя се е опнала отвъд полезрението ми; препречва не само моя хоризонт, но и хоризонта на тревата, храстите и самотното дърво. Отгоре ѝ е кацнала върволица от наклонени, асиметрични покриви, които се редят като зъбците на трион – гигантски трион, с който да си отрежеш парче от Земята. Зад сградата плътно една до друга се нижат високи ели, почти гора, а в далечината зад редицата от дървета се подава върхът на бял жилищен блок. Това е краят на Гент, след него започват сателитните селца и районът добива друго име. „Чудесно е, че мога да остана тук с теб и Миша, пък и къщата е прекрасна, ще поработя на спокойствие. Жалко само, че е в покрайнините – въздъхна ти. Разсъжденията ти не спираха да ме изненадват. – Макар че Гент като цяло е град от покрайнини, който дори не заслужава да носи названието „град“. В Гент не се случва нищо или ако въобще има да се случва нещо, то ще е само едно. Ако някоя вечер попаднеш тук и се зачудиш какво да правиш, изборът ти ще е един. С малко повече късмет ще са два. Качеството им въобще не искам да коментирам. Затова за мен Гент е необитаем – град, който си мисли, че на жителите му им е все тая, и затова си позволява да избира вместо тях. Гент е град на приливи и отливи и дори при прилив всичко е толкова предвидимо, че на човек му се дощява да си стегне багажа и да избяга. В точно определени дни по улиците плъзват различни групи от хора досущ като примамени от слънцето насекоми: студенти, туристи, алкохолици, велолюбители, екоактивисти, псевдогастрономи, маратонци, пешеходци – всички пристигат току преди стартовия сигнал на своето мероприятие. Понеже в този град няма място за мероприятия без стартов сигнал. Ето затова за мен Гент е необитаем, покрайнините му пък – съвсем. Тук никога нищо не се случва. А обитателите му се заблуждават, че живеят в град. Какво правят тук всички тези хора?! В предградията, особено в предградията на Гент, животът е лишен от смисъл. Удивително е и е възмутително, че жителите му не го забелязват. И не само това – въобразяват си, че са се сплели в някаква мрежа от непринудени и топли взаимоотношения. Радвам се, че ще останем няколко седмици, но повече от това не бих понесла.“

Миналата година престоят ни в къщата не продължи дълго. Само първия път, в който отседнахме заедно някъде, дните се изнизаха, без нещо да прекъсне хода им. Срещнахме се няколко години преди това на рождения ден на общи приятели, но едва след време – когато придума същите тези общи приятели да заминем заедно на почивка, макар че тогава нашето „заедно“ още не съществуваше – стана ясно, че искаш да прекарваш повече време с мен. Тъкмо затова планира онова пътуване: за да дадеш живот на едно ново „ние“, за да се погрижиш от сега нататък всяка секунда от деня да става дума за „нас“, да разговаряме без умора, наяве или в мислите си, да се съветваме, да търсим одобрение от другия, да обменяме мнения, да уеднаквяваме копнежите си. Когато общите ни приятели ме поканиха, се запитах дали зад предложението им не стои скрит подтик и въпреки че с присъщата си скромност гледах на тази догадка по-скоро като на пожелание, тя не ми даваше мира и накрая ме накара да приема заинтригуван поканата. Във всеки случай по-късно думите ти потвърдиха предположенията ми: била си си навила на пръста да ме завоюваш и си проявила колкото възхитителна, толкова и необяснима решителност. Планът ти се развил съвсем според очакванията, с малки изключения тук и там. Считаше този свой кроеж за едно от най-големите постижения в живота си – или поне до мига, в който ми разказа за него.
Почивката премина на яхта, която стоеше закотвена в залив на остров Крит и беше собственост на роднини на общите ни приятели. Малко след като групичката ни – една двойка и двама познати, които ваканцията щеше да превърне в нещо повече – напусна самолета, установих, че багажът ми не е пристигнал с нас. Чаках до лентата. Черните гумени плоскости не спираха да се въртят, но все оставаха празни, не се зададе друга чанта. Въпреки това отказвах да приема, че багажът ми е изгубен, докато ти не се приближи усмихната и не ми предложи в следващите дни да ползвам твоите дрехи. През цялата ваканция яхтата не вдигна котва. Един-единствен път навлязохме в открито море без конкретна цел, просто за да припалим двигателя. През останалото време плавателният съд запази относителен покой; полюляваше се и не оставаше неподвижен за секунда, но не се и преместваше с повече от няколко сантиметра наляво, надясно, напред или назад. Ден и нощ се поклащаше кротко като люлката на бебе, което не може да заспи без този ритъм.
Малко по малко ми стана ясно, че твоите желания съществуват и отвъд фантазиите ми, и им позволих да заживеят свой живот. Един късен следобед лежах сам на дюшека върху повърхността на водата, когато най-напред те чух, а после и те видях да се задаваш иззад яхтата, гребейки с ръце върху втори прозрачен дюшек. Двата надуваеми предмета се изравниха, а с тях – и телата ни. Погледнах те, после отново се съсредоточих върху отражението си във водата. От време на време го почуквах леко с пръст, за да се разнесе в концентрични тръпки, както маранята в нажежената от слънцето пустиня размазва образите. Не успя да уловиш погледа ми, затова се пресегна през канала между дюшеците ни и ме хвана за ръка. В продължение на минути пръстите ни се надлъгваха едни други: ту твоите се пъхаха в моите, ту моите – в твоите, сякаш изследвахме миди или мекотели и се мъчехме да отмием пясъка. Не се поглеждахме. Дюшеците се доближиха; слънцето бе поело на обратно. Ясно беше какво ще се случи, оставаше да разберем как ще се случи.
Някой ни повика от яхтата. Имената ни прозвучаха скосено едно след друго, а при втория повик между тях се намести съюзът „и“. Спогледахме се, най-напред в огледалото на водата, а после и в очите си. Багажът ми бил пристигнал на летището.
Сцената с двата дюшека се повтаряше всеки ден като ехо, но в нова поза и при нови обстоятелства: в двуетажното легло в трюма, където спяхме, под маслиново дърво, останало без листа и свидливо откъм сянка, на масата в трапезарията, пред люка, който беше на нивото на водната повърхност, докато накрая, малко преди да кацне в Белгия, самолетът ни не се гмурна в тъмния облак около една въздушна яма и ние не се целунахме.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0228-8
Купи
Цена
9.60 лв.
(12.00 лв.)

* 20% онлайн отстъпка
Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
-20%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0229-5
Купи
Цена
8.00 лв.
(12.00 лв.)

* 4 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-4лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени