Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Извинявай
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0212-7
Купи
Цена
16.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0213-4
Купи
Цена
10.00 лв.
(16.00 лв.)
-6лв.
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
203 гр.
Страници
248
Дата на издаване
13 април 2018
Превод
Мария Николова
Корица
Стефан Касъров

Извинявай

Когато те видях за пръв път, се съблякох цялата. Бяхме на морето, беше лято или късна пролет... и ти се изправи, тръгна към мен, от вълните се разнесоха аплодисменти.

Така спонтанно започва любовната история на едно момиче на двайсет и едно момче на двайсет и пет, чийто идол е литературен герой, въплъщение на индивидуализъм и могъщо его. За да свърши с опустял дом, самотно легло на тротоара и прекършен живот. А между дръзкото начало и печалния край избуяват и линеят надежди, мечти за сватба и голямо морско пътешествие, копнежи за пълно единение и вечност. Задушават ги прикрити истини, опасни тайни, глождещи съмнения, накърнена психика, събудени тежки спомени от детството, отключили тъмни, пагубни реакции.

С реализъм, граничещ със съновидението и абсурда, и с нотки на черен хумор Ида Хегаси Хойер поднася ретроспекция на любов сияйна и мрачна, ликуваща и тъжна, извисена и смазваща, щедра и себична, само не тривиална, любов болна, разядена от изтерзана неяснота и ранено доверие. И когато всичко вече е невъзвратимо, остава жив спомен в кръвта и пръстен в плътта, един монолог от дън душа и едно стаено, безмълвно „извинявай“.

Този проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.
This project has been funded with support from the Creative Europe Programme of the European Commission.

Creative Europe Programme

За автора

Ида Хегаси Хойер е сред ярките представители на съвременната норвежка белетристика. Модерната й проза, открояваща се със специфичен почерк, език и стил, бързо печели признанието на читателите и на критиката. През 2014 г. тя получава отличието на книгоразпространителите в Норвегия, присъждано на изявен млад талант. Автор е на три романа - „Под света“ (2012), „Вън“ (2013) и „Извинявай“ (2014), удостоен с Наградата на Европейския съюз за 2015 г.  

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Ида Хегаси Хойер - „Извинявай“

НА ТРОТОАРА ИМАШЕ ЛЕГЛО. Още от кръстовището в края на улицата се виждаше, че пред нашия вход има легло, някой се нанася, някой се изнася, нещо пречи. Но едва когато наближих съвсем, едва когато се канех да вляза във входа, забелязах, че това са нашето легло, нашият юрган, нашите завивки, че всичко наподобява артинсталация там, на улицата, изведнъж, може би най-накрая, в правилната светлина.
Беше петък, вече почти лято, прибирах се вкъщи, а леглото ни беше навън. Ти го бе оправил. Юрганът беше грижливо изпънат, без вдлъбнатини, покривката, която всъщност никога не ползвахме, висеше на таблата на леглото. Завинаги капсулиран, прекъснат отрязък от нощта. Може би съм спряла, почувствала съм как думите „спри“ или „чакай“ засядат на гърлото ми. И беше топло, по обед, земята под небето гореше.

Нагоре до първия етаж. Две стъпала, две крачки, после остатъкът от стълбите. Ти не беше оставил вратата отворена. Беше я заключил. И никога няма да забравя това – знаеше, че само аз имам ключ.

Кучето изтича навън. Веднага щом влязох вътре, профуча покрай мен. И аз видях. И разбрах. Твоите картини, нашите картини, вече не висяха по стените. Небостъргачите бяха на пода, с гръб към стаята, две бели рамки.

Ето как изглеждаше стаята: прозорецът ни беше затворен, щорите  – спуснати. Вратите на шкафовете бяха затворени, лампите – изключени, а по средата, където бе стояло леглото, лежеше кухненски стол. Не се чуваше нито звук, нямаше въздух, който да става за дишане. Часът беше дванайсет на обед.
Не отидох при теб. А влязох в стаята.
Заобиколих те, минах край стените, отидох до прозореца, до деня. Вдигнах щорите, отворих прозореца и можех да скоча, щеше да се получи добре, защото долу беше леглото ни, точно под мен, поставено именно за скок. Аз обаче не скочих, повърнах, миниатюрна капка жлъчен сок, която се приземи на мястото на краката ни, после вдишах, силно, веднъж, преди да се втурна навън, тогава те видях за последен път, изтичах покрай теб, ти не миришеше на нищо, и когато слязох, когато излязох, улицата беше друга и небето – променено, къщите – криви, покривите се сриваха, дърветата галопираха, колите бяха от друг свят, а хората, всички хора, вече не притежаваха нищо човешко.
Нямаше къде да отида. Легнах под нашия юрган, лежах там и усещах онова, което бе останало от теб и от нас. Лежах под нашия юрган, в леглото на улицата под разяждащото небе, и знаех, още тогава, че винаги ще виждам онази стая по друг начин.

Другата стая: прозорецът е отворен, нощната лампа е включена. Прибирам се у дома половин денонощие по-рано. Часът е дванайсет през нощта. Ти лежиш и спиш. Или лежиш и ще заспиш. Или си в банята и си миеш зъбите. Или си в хола и гледаш телевизия. Или сънуваш. Ти си топъл. Имаш топлина. Лежиш и спиш. Лягам до теб.

КОГАТО ТЕ ВИДЯХ ЗА ПРЪВ ПЪТ, се съблякох цялата. Бяхме на морето, беше лято или късна пролет. Беше преди две години в късен следобед, светлината обгръщаше всичко. Не помня с кого съм била там, но тогава бях сама, вървях край водата, на плажа имаше и други, хора на пикник, хора, които се надпяваха с чайките, а аз вървях край водата в потъващия пясък и слънцето бе пред мен, десет хиляди стрели надолу в блестящото море. Щом те съзрях, всичко изчезна.
Ти също беше сам. Седеше по-навътре, по-далече от водата. Не виждах какво правиш, дали четеш, дали рисуваш, дали пишеш, по-късно щеше да ми кажеш, че си мислел, че с това си се занимавал, отишъл си на морето, за да философстваш, а после съм дошла аз, и така се зароди нашата история, единственото начало.

Видях те и се съблякох цялата. Видях те, и нека го признаем, видях те първа. Дълго те гледах. Стоях във вода, дълбока една педя, беше студена, а ти изглеждаше като по-топъл свят. Не защото бе неземно красив или заплашително спокоен, или смущаващо флиртуващ, не бе нищо подобно. Ала се осмеляваше да присъстваш, без да се налага да имаш нещо общо с когото и да било. Беше толкова сам, беше най-красивото, което бях зървала някога. И когато ме погледна, когато ме видя, трябва да си ме видял едновременно тъмна и свещена, сякаш прибра в себе си и отхвърли видяното в миг. Между нас бяха всички онези хора. Между нас имаше викове, пясък, камъни и гласове. И аз не мислех, нямах нито една мисъл в главата си, не забелязвах всички онези очи пред себе си, само се събличах. За теб. Изтръгнах шнолата от косата си, издърпах дрехите и застанах право пред теб, срещу този свободен свят помежду ни, и ти се изправи, тръгна към мен, от вълните се разнесоха аплодисменти.
Ти пристъпи към мен, а аз стоях във водата и ти не отместваше поглед, и аз не отмествах поглед, и ти беше висок и слаб, а аз бях ниска и гола, и ти беше на двайсет и пет, а аз на двайсет, и ти слезе до водата и мина върху дрехите ми, и се наведе и хвана един камък, а аз бях застинала неподвижно в искрящата светлина. Никога повече нямаше да видя нещо подобно.
Ти посегна към най-големия камък, който намери. Той беше до половината във водата, току до краката ми, тежеше сигурно колкото възрастен мъж. Ти обаче го вдигна чак до гърдите си, въпреки че ръцете ти трепереха, и ме погледна, минавайки край мен, и беше толкова близо, усетих мириса на сол по теб, че идва от чисто място. Ти миришеше точно както трябва и носеше дънки, и вървеше в морето, бавно, с големия камък, докато водата се отдръпваше все по-навътре и надалече. От сушата не долиташе нито звук. Там сега беше тихо. Ти спря, водата ти стигаше до кръста, стоеше с морето до кръста и ме чакаше, и когато дойдох, ръцете ти бяха червени. Стояхме в морето. Стояхме в светлината. Ти беше висок и слаб, аз бях ниска и гола, и ти хвърли най-големия камък на света. Заради мен. Не отиде далече, но не това беше важното.

После седяхме в тревата и мръзнехме, не говорехме много. Край брега плаваха боклуци, повечето хора си бяха тръгнали, ти ме обгърна с ръка и каза: аз съм реалист – изрече го с усмивка и нямаше какво да отвърна. Аз работя в детска градина, казах и се приютихме отново в тишината. Ти въртеше в ръцете си рибарска корда, преструвах се, че не гледам. Колко големи бяха ръцете ти. Колко дълги миглите ти. Как отваряше уста всеки път щом погледнеше морето, сякаш изпитваше копнеж, сякаш сътворяваше нещо в мисълта си. Седяхме плътно един до друг. Кожата също има език.

Когато се качихме на последния автобус, вече бяхме заедно. Като слязохме, ти ми даде пръстена. Каза: вече няма „теб“ и „мен“ – и аз бях напълно сигурна, че знам за какво говориш. Бе сплел рибарската корда на кръгче, което надяна на пръста ми. Левият пръст, вената на любовта, води право към сърцето, прошепна ми. Беше пръстен от прозрачна рибарска корда, грубо оплетен и с остри ръбове, и след като ми го надяна, го стегна и завърза възел. Рибарската корда е най-здравият материал, поясни ти и прегриза нишката над възела. Цялата ми ръка бе в устата ти. Слънцето се скриваше, а солта по кожата сърбеше. Веднага усетих, че пръстенът е неудобен, ще ми убива, но ти каза, че е силен, по-силен от злато, по-силен от кръв, че вече няма „теб“ и „мен“. Този пръстен никога не ще се повреди – това бяха думите ти и беше прав. Така се сгодихме, с рибарска корда. И аз помня онзи ден. Как взаимно се направихме по-големи. Как настоявахме, че не сме случайност. Първата нощ. Първите думи след това. Как вече нищо не изглеждаше случайно.

Ида Хегаси Хойер - „Извинявай“

НА ТРОТОАРА ИМАШЕ ЛЕГЛО. Още от кръстовището в края на улицата се виждаше, че пред нашия вход има легло, някой се нанася, някой се изнася, нещо пречи. Но едва когато наближих съвсем, едва когато се канех да вляза във входа, забелязах, че това са нашето легло, нашият юрган, нашите завивки, че всичко наподобява артинсталация там, на улицата, изведнъж, може би най-накрая, в правилната светлина.
Беше петък, вече почти лято, прибирах се вкъщи, а леглото ни беше навън. Ти го бе оправил. Юрганът беше грижливо изпънат, без вдлъбнатини, покривката, която всъщност никога не ползвахме, висеше на таблата на леглото. Завинаги капсулиран, прекъснат отрязък от нощта. Може би съм спряла, почувствала съм как думите „спри“ или „чакай“ засядат на гърлото ми. И беше топло, по обед, земята под небето гореше.

Нагоре до първия етаж. Две стъпала, две крачки, после остатъкът от стълбите. Ти не беше оставил вратата отворена. Беше я заключил. И никога няма да забравя това – знаеше, че само аз имам ключ.

Кучето изтича навън. Веднага щом влязох вътре, профуча покрай мен. И аз видях. И разбрах. Твоите картини, нашите картини, вече не висяха по стените. Небостъргачите бяха на пода, с гръб към стаята, две бели рамки.

Ето как изглеждаше стаята: прозорецът ни беше затворен, щорите  – спуснати. Вратите на шкафовете бяха затворени, лампите – изключени, а по средата, където бе стояло леглото, лежеше кухненски стол. Не се чуваше нито звук, нямаше въздух, който да става за дишане. Часът беше дванайсет на обед.
Не отидох при теб. А влязох в стаята.
Заобиколих те, минах край стените, отидох до прозореца, до деня. Вдигнах щорите, отворих прозореца и можех да скоча, щеше да се получи добре, защото долу беше леглото ни, точно под мен, поставено именно за скок. Аз обаче не скочих, повърнах, миниатюрна капка жлъчен сок, която се приземи на мястото на краката ни, после вдишах, силно, веднъж, преди да се втурна навън, тогава те видях за последен път, изтичах покрай теб, ти не миришеше на нищо, и когато слязох, когато излязох, улицата беше друга и небето – променено, къщите – криви, покривите се сриваха, дърветата галопираха, колите бяха от друг свят, а хората, всички хора, вече не притежаваха нищо човешко.
Нямаше къде да отида. Легнах под нашия юрган, лежах там и усещах онова, което бе останало от теб и от нас. Лежах под нашия юрган, в леглото на улицата под разяждащото небе, и знаех, още тогава, че винаги ще виждам онази стая по друг начин.

Другата стая: прозорецът е отворен, нощната лампа е включена. Прибирам се у дома половин денонощие по-рано. Часът е дванайсет през нощта. Ти лежиш и спиш. Или лежиш и ще заспиш. Или си в банята и си миеш зъбите. Или си в хола и гледаш телевизия. Или сънуваш. Ти си топъл. Имаш топлина. Лежиш и спиш. Лягам до теб.

КОГАТО ТЕ ВИДЯХ ЗА ПРЪВ ПЪТ, се съблякох цялата. Бяхме на морето, беше лято или късна пролет. Беше преди две години в късен следобед, светлината обгръщаше всичко. Не помня с кого съм била там, но тогава бях сама, вървях край водата, на плажа имаше и други, хора на пикник, хора, които се надпяваха с чайките, а аз вървях край водата в потъващия пясък и слънцето бе пред мен, десет хиляди стрели надолу в блестящото море. Щом те съзрях, всичко изчезна.
Ти също беше сам. Седеше по-навътре, по-далече от водата. Не виждах какво правиш, дали четеш, дали рисуваш, дали пишеш, по-късно щеше да ми кажеш, че си мислел, че с това си се занимавал, отишъл си на морето, за да философстваш, а после съм дошла аз, и така се зароди нашата история, единственото начало.

Видях те и се съблякох цялата. Видях те, и нека го признаем, видях те първа. Дълго те гледах. Стоях във вода, дълбока една педя, беше студена, а ти изглеждаше като по-топъл свят. Не защото бе неземно красив или заплашително спокоен, или смущаващо флиртуващ, не бе нищо подобно. Ала се осмеляваше да присъстваш, без да се налага да имаш нещо общо с когото и да било. Беше толкова сам, беше най-красивото, което бях зървала някога. И когато ме погледна, когато ме видя, трябва да си ме видял едновременно тъмна и свещена, сякаш прибра в себе си и отхвърли видяното в миг. Между нас бяха всички онези хора. Между нас имаше викове, пясък, камъни и гласове. И аз не мислех, нямах нито една мисъл в главата си, не забелязвах всички онези очи пред себе си, само се събличах. За теб. Изтръгнах шнолата от косата си, издърпах дрехите и застанах право пред теб, срещу този свободен свят помежду ни, и ти се изправи, тръгна към мен, от вълните се разнесоха аплодисменти.
Ти пристъпи към мен, а аз стоях във водата и ти не отместваше поглед, и аз не отмествах поглед, и ти беше висок и слаб, а аз бях ниска и гола, и ти беше на двайсет и пет, а аз на двайсет, и ти слезе до водата и мина върху дрехите ми, и се наведе и хвана един камък, а аз бях застинала неподвижно в искрящата светлина. Никога повече нямаше да видя нещо подобно.
Ти посегна към най-големия камък, който намери. Той беше до половината във водата, току до краката ми, тежеше сигурно колкото възрастен мъж. Ти обаче го вдигна чак до гърдите си, въпреки че ръцете ти трепереха, и ме погледна, минавайки край мен, и беше толкова близо, усетих мириса на сол по теб, че идва от чисто място. Ти миришеше точно както трябва и носеше дънки, и вървеше в морето, бавно, с големия камък, докато водата се отдръпваше все по-навътре и надалече. От сушата не долиташе нито звук. Там сега беше тихо. Ти спря, водата ти стигаше до кръста, стоеше с морето до кръста и ме чакаше, и когато дойдох, ръцете ти бяха червени. Стояхме в морето. Стояхме в светлината. Ти беше висок и слаб, аз бях ниска и гола, и ти хвърли най-големия камък на света. Заради мен. Не отиде далече, но не това беше важното.

После седяхме в тревата и мръзнехме, не говорехме много. Край брега плаваха боклуци, повечето хора си бяха тръгнали, ти ме обгърна с ръка и каза: аз съм реалист – изрече го с усмивка и нямаше какво да отвърна. Аз работя в детска градина, казах и се приютихме отново в тишината. Ти въртеше в ръцете си рибарска корда, преструвах се, че не гледам. Колко големи бяха ръцете ти. Колко дълги миглите ти. Как отваряше уста всеки път щом погледнеше морето, сякаш изпитваше копнеж, сякаш сътворяваше нещо в мисълта си. Седяхме плътно един до друг. Кожата също има език.

Когато се качихме на последния автобус, вече бяхме заедно. Като слязохме, ти ми даде пръстена. Каза: вече няма „теб“ и „мен“ – и аз бях напълно сигурна, че знам за какво говориш. Бе сплел рибарската корда на кръгче, което надяна на пръста ми. Левият пръст, вената на любовта, води право към сърцето, прошепна ми. Беше пръстен от прозрачна рибарска корда, грубо оплетен и с остри ръбове, и след като ми го надяна, го стегна и завърза възел. Рибарската корда е най-здравият материал, поясни ти и прегриза нишката над възела. Цялата ми ръка бе в устата ти. Слънцето се скриваше, а солта по кожата сърбеше. Веднага усетих, че пръстенът е неудобен, ще ми убива, но ти каза, че е силен, по-силен от злато, по-силен от кръв, че вече няма „теб“ и „мен“. Този пръстен никога не ще се повреди – това бяха думите ти и беше прав. Така се сгодихме, с рибарска корда. И аз помня онзи ден. Как взаимно се направихме по-големи. Как настоявахме, че не сме случайност. Първата нощ. Първите думи след това. Как вече нищо не изглеждаше случайно.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
За мен тази норвежка писателка е истинско откритие. Допадна ми модерната й проза, този непринуден и разголващ монолог за една любов с печален завършек. Без излишен патос и сантименталност, на места с горчив хумор, на места звучаща абсурдно, но неизменно оригинално и нестандартно, и със своето бурно начало и безвъзвратен край, и със странните си понякога проявления. Тънък себеанализ и анализ на чувствата, лишен от всякаква приповдигнатост, който внушава усещане за искрена и неподправена изповед на една ранена, ала непрекършена душа.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0212-7
Купи
Цена
16.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0213-4
Купи
Цена
10.00 лв.
(16.00 лв.)

* 6 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-6лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени