Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Последен изход
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0203-5
Купи
Цена
16.00 лв.
(20.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-20%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0204-2
Купи
Цена
12.00 лв.
(20.00 лв.)
-8лв.
Информация
Рейтинг (6)
Мнения (4)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
355 гр.
Страници
456
Дата на издаване
05 април 2018
Превод
Елена Маркова
Корица
Росен Дуков

Последен изход

Тед Макей, заможен мъж с красива съпруга и две дъщери, е на път да опре дулото в слепоочието си поради причина, за която никой не подозира, ала внезапно съдбата се намесва, на вратата се звъни, а на бюрото незнайно как изниква саморъчно написана от него бележка с текст „Отвори! Това е последният ти изход!“. Непознатият му предлага съблазнителна сделка – вместо жертва да стане палач, като се присъедини към тайнствена организация. Грабващо начало на същински психологически лабиринт, в който се разхожда един странен опосум, нахлуват болезнени спомени и халюцинации и нищо не е такова, каквото изглежда. Подобно на руски матрьошки една подир друга изскачат енигми, заплитащи високоволтова интрига. Към която и врата да посегне Тед, на нея все пише „Последен изход“, но той неизменно се изкушава да я отвори, защото знае, че едва ли ще е последна…

За автора

Федерико Аксат (р. 1975 г.) е сред шеметно бързо утвърдилите се млади представители на съвременната аржентинска литература. Строителен инженер по образование, телекомуникационните му проекти го отвеждат в Съединените американски щати, които се превръщат и в сцена на съспенс и мистерии в неговото творчество. След успеха на първите му три романа – „Бенхамин“, „Аула 19“ и „Блатото на пеперудите“ – настъпва големият триумф. „Последният изход“ е международен бестселър с 34 чуждестранни издатели, преведен на повече от 30 езика, а холивудска компания купува правата за екранизирането му. Мнозина критици сравняват Аксат с Джон Ървинг и Стивън Кинг. Някои търсят паралели с филмите на Кристофър Нолан и Дейвид Кроненбърг.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Федерико Аксат - „Последен изход“

Тед Макей беше на косъм да пусне куршум в слепоочието си, когато звънецът на къщата започна настойчиво да звъни.
Почака. Не можеше да дръпне спусъка, докато някой стоеше отвън.
Разкарай се, който и да си.
Отново звънене, след което се чуха крясъците на мъж:
– Отворете вратата, знам, че ме чувате!
Гласът достигна до кабинета с изненадваща яснота, така че за части от секундата Тед се усъмни дали беше действителен.
Огледа се наоколо, сякаш търсеше в самотата на кабинета някакво доказателство за достоверността на онзи крясък. Там бяха учебниците му по финанси, репродукцията на Моне, бюрото… и накрая писмото, с което обясняваше всичко на Холи.
– Отворете, моля!
Тед продължаваше да стиска браунинга на сантиметри от главата си, започваше да му тежи. Планът му нямаше да проработи, ако онзи тип чуеше изстрела и повикаше полицията. Холи и момичетата бяха в Дисниленд и той нямаше да допусне да им бъде сервирана подобна новина толкова далеч от къщи. Изключено.
Към звънеца се прибави канонада от удари.
– По-живо! Няма да си тръгна, докато не ми отворите!
Пистолетът затрепери. Тед го подпря на дясното си бедро. Прокара пръстите на лявата си ръка през косата си и отново запсува странния посетител. Да не е някой търговец? В този квартал на богаташи не гледаха с добро око на тях, а още по-малко, ако се представяха по толкова нагъл начин.
В продължение на няколко секунди не се чуха повече крясъци и блъскания и Тед много бавно започна отново да вдига оръжието към слепоочието си.
Помисли си, че мъжът вероятно се беше отказал и си беше отишъл, когато залп от удари и викове го увери в обратното. Но Тед нямаше да отвори, в никакъв случай… щеше да почака. Досадникът все някога щеше да се откаже, нали?
В този момент нещо прикова вниманието му върху бюрото – лист, сгънат на две, същият като онзи, дето беше оставил за Холи в средата на масата, само че на него не беше написано името на съпругата му. Нима е бил толкова глупав, че да забрави да изхвърли някоя от уличаващите бележки? Докато крясъците се нижеха без прекъсване от улицата, Тед се утешаваше с мисълта, че от неочакваното прекъсване щеше да произлезе поне едно хубаво нещо. Разгъна листа и прочете бележката.
Видяното го смрази. Разпозна почерка си и въпреки това не помнеше да е писал някога нито едно от въпросните изречения.

ОТВОРИ ВРАТАТА
ТОВА Е ПОСЛЕДНИЯТ ТИ ИЗХОД

Дали ги е писал по вече забравен повод? Във връзка с някаква игра със Синди и Надин може би? Не можеше да намери обяснение за написаното… не и в онази толкова откачена обстановка с един лунатик, готов да повали вратата. Но трябваше да има някакво обяснение, то се знае.
Заблуждавай се, колкото си щеш.
Браунингът в дясната му ръка тежеше цял тон.
– Отворете най-сетне, Тед!
Стресна се, разтревожен. По име ли го извикаха? Тед не поддържаше приятелски отношения със съседите си, но най-малкото смяташе, че разпознава гласовете им, а гласът на този мъж по нищо не приличаше на техните. Изправи се и остави пистолета върху бюрото. Знаеше, че нямаше друг изход, освен да разбере за кого става дума. Като се замисли малко, не беше краят на света. Който и да беше този нахален тип, щеше да го разкара набързо и да се върне в кабинета, за да приключи веднъж завинаги с живота си – планираше го от седмици и нямаше да се отметне в последния момент заради някакъв невъзпитан търговец.
В единия край на бюрото стоеше бурканче с химикалки, кламери, полуизхабени гумички и всевъзможни ненужни джунджурии. Със светкавично движение на ръката Тед го обърна наопаки и намери ключа, който само преди две минути беше пъхнал в него. Задържа го между пръстите си и го загледа с недоверчивостта на човек, преоткриващ нещо, което никога повече не е вярвал, че ще зърне в живота си. Предполагаше се, че по това време вече трябваше да се е строполил на фотьойла с остатъчен барут по ръката, носещ се по пътя към Светлината.
Когато си взел решение да отнемеш живота си – липсата на съмнение по въпроса няма значение, – финалните минути поставят на изпитание волята на всеки; Тед току-що си беше научил урока и ненавиждаше факта, че трябва да повтори това отначало.
Запъти се към вратата на кабинета с искрено отвращение, напъха ключа и я отвори. Отново го обзе гняв, като видя въпросната бележка, залепена малко по-високо от погледа му. Беше съобщение за Холи: „Скъпа, оставил съм дубликат от ключовете върху хладилника. Не влизай вътре с момичетата. Обичам те“. Отстрани звучеше жестоко, но Тед го беше обмислял внимателно. Не искаше някоя от дъщерите му да го намери проснат зад бюрото с дупка в главата. От друга страна, да умре в кабинета си, се връзваше идеално. Беше претеглил сериозно възможността да се хвърли в реката или да замине далеч и да се остави да бъде прегазен от някой влак, но знаеше, че за тях неизвестността щеше да е по-лоша. Най-вече за Холи. Тя щеше да има нужда да го види с очите си, да се увери. Щеше да се нуждае от… шока. Беше млада и красива и можеше да устрои живота си. Щеше да продължи напред.
Чу се нова поредица от удари.
– Идвам де! – развика се Тед.
Ударите спряха.
Отвори вратата. Това е последният ти изход.
Успя да съзре фигурата на посетителя през прозорчето, разположено непосредствено до вратата. Прекоси хола бавно и заплашително. Още веднъж огледа всичко, както беше направил с ключа мигове преди това. Загледа огромния телевизор, масата с петнайсет места, порцелановите вази. По свой си начин се беше сбогувал с всяка от тези преходни вещи. И въпреки всичко той още беше там, старият и мил Теди, блуждаещ в собствения си хол като призрак.
Спря се. Това ли беше представата му за края на тунела?
За момент изпита безумната нужда да се върне в кабинета и да провери дали зад писалището щеше да открие повалено собственото си тяло. Протегна ръка и прокара пръсти по облегалката на дивана. Усети студения допир на кожената дамаска, твърде истински, за да е плод на въображението му. Но как можеше да е сигурен?
Отвори вратата и като видя младия мъж на прага, веднага разбра как е оцелял като търговец въпреки обноските си. Имаше вид на двайсет и пет годишен, носеше безупречен бял панталон с колан от змийска кожа и поло на цветни хоризонтални райета. Приличаше повече на играч на голф, отколкото на търговец, макар че в дясната си ръка държеше някакъв стар кожен куфар, който беше в дисонанс с облеклото му. Имаше дълга руса коса, която стигаше до раменете му, небесносини очи и безсрамна усмивка, по нищо неотстъпваща на тази на Джо Блек. Тед си представи как Холи или всяка друга жена от квартала щеше да си купи от този мъж каквато и дреболия да им предложи.
– Каквото и да предлагате, не се интересувам – каза Тед.
Усмивката на мъжа стана още по-широка.
– О, боя се, че не идвам да ви продавам нещо – каза го сякаш това бе най-абсурдното нещо на света.
Тед хвърли един поглед през рамото на непознатия. Не се виждаше паркирана никаква кола на банкета или по булевард „Съливан“. Горещината не беше толкова непоносима този следобед, но пък преминаването на такова разстояние под слънцето трябваше да е белязало някак си този младеж с безсрамна красота. А от друга страна, за какво му беше да паркира на подобно място?
– Не се плашете – каза младият мъж, сякаш прочел мислите му. – Съдружникът ми ме докара точно пред вратата, за да не будим подозрения у съседите.
Споменаването на съучастник не промени изражението на Тед. Смърт по време на обир щеше да е по-достойна от това да си тегли сам куршума.
– Зает съм. Настоявам да си тръгнете.
Тед понечи да затвори вратата, но мъжът протегна ръката си и му попречи. Не беше непременно акт на враждебност, в очите му проблясна умолителна искра.
– Казвам се Джъстин Линч, господин Макей. Ако ми…
– Откъде знаете името ми?
– Ако ми позволите да вляза и да поговорим десетина минути, ще ви обясня.
Последва миг на изчакване. Тед нямаше да позволи на този мъж да влезе в дома му, то се подразбираше. Но трябваше да признае, че присъствието му будеше известно любопитство. В последния момент разумът надделя.
– Съжалявам. Не сте уцелили най-точния момент.
– Грешите. Именно този…
Тед затвори вратата. Последните думи на Линч достигнаха заглъхнали до отсрещната страна, но се чуха идеално. „Това е идеалният момент.“ Тед продължаваше да стои пред вратата, заслушан, като че знаеше, че ще последва още нещо.
Точно така и стана. Линч заговори на по-висок тон, за да бъде чут.
– Знам какво се каните да извършите с деветмилиметровия, който оставихте в кабинета. Обещавам ви само едно – няма да се мъча да ви разубеждавам.
Тед отвори вратата.

Тед беше подходил изключително предпазливо с планирането на самоубийството. Не беше решение, скалъпено в последния момент, импулсивно и съшито с бели конци. Не искаше да бъде от тези, които плани- рат неумело всичко, за да привлекат вниманието върху себе си. Или поне така си мислеше. Но след като беше толкова внимателен във всичко, как беше възможно Линч да е научил? Посетителят с широка усмивка и съвършени черти беше уцелил съвсем точно калибъра на оръжието и мястото, където Тед го беше оставил. Даже и предположението, че Тед би отнел живота си в кабинета да не беше толкова безсмислено, а по-скоро изглеждаше плод на щастливо прозрение и Линч го беше формулирал без капка колебание.
Бяха седнали в двата края на масата. Тед изпита старото и познато усещане – онази тръпка, комбинация от освободен адреналин и пъргавина на ума, показал надмощието си над противника, предугаждайки следващия му ход. От години вече не играеше шах, но усещането беше неповторимо. А и приятно.
– Значи Травис ти е заръчал да ме шпионираш – заяви.
Линч, който беше сложил кожения куфар върху масата и явно се канеше да го отвори, замръзна от изумление.
– Съдружникът ви няма нищо общо с това, Тед. Нали нямате нищо против да ви наричам Тед?
Тед сви рамене.
– Не виждам снимки на дъщерите ви Надин и Синди – отбеляза Линч, насочил поглед към съдържанието на куфара. Изглежда, търсеше нещо.
В действителност липсваха семейни снимки. Тед ги беше изнесъл от дневната. Един съвет – ако ще се самоубиваш, разкарай от полезрението си снимките с близките си хора. Много по-лесно е да го планираш, без постоянно да се взират в теб техните очи.
– Не споменавай повече дъщерите ми.
Линч показа прекрасната си усмивка и вдигна ръце.
– Само се опитвах да спечеля доверието ви, да поговорим малко. Виждал съм вече снимки на дъщерите ви и знам, че в момента са с майка си във Флорида. Отишли са да погостуват на баба си и дядо си или бъркам?
Разсъждението сякаш бе от някой мафиотски филм. Знаем къде е семейство ти, не се прави на много хитър. И все пак имаше нещо естествено в държането на Линч, като че наистина искаше да се покаже любезен.
– Позволих ти да влезеш в дома ми. Мисля, че вече си имаме някакво доверие.
– Радвам се.
– Кажи ми какво знаеш за семейството ми.
Линч държеше ръцете си върху куфара. С едната направи жест на безразличие.
– О, боя се, че не е много. Ние не обичаме да се набъркваме повече, отколкото трябва. Знам, че се връщат от пътуването си в петък, което ни осигурява три дни, за да се заемем с нашите дела. Повече от достатъчно време.
– Нашите дела?
– Естествено!
Линч измъкна от куфара две тънки папки и ги остави настрана. Отдалечи куфара.
– Тед, някога да ви е хрумвало да убиете някого?
Я виж, на този тип му харесва да говори по същество!
– Да не си полицай? Ако си, трябваше да се легитимираш.
Тед се изправи. Онези папки навярно бяха пълни с неприлични снимки. Бяха го шпионирали като заподозрян в убийство, а самоубийството бе липсващата плочка от пъзела, караща го да признае вината си. Това обясняваше настойчивостта на Линч при идването му в къщата. Да не беше агент на ФБР?
– Не съм полицай, Тед. Седнете, моля.
– Искам да си тръгнете на мига от дома ми. – Тед посочи вратата, все едно Линч не знаеше накъде е изходът.
– Наистина ли искате да си тръгна, преди да сме поговорили за това как сме научили за самоубийството?
Този тип се оказа умен, защото Тед всъщност искаше да узнае.
– Давам ви пет минути да ми го разясните.
Тед стоеше прав.
– Струва ми се правилно – каза Линч. – Веднага ще ви обясня. Работя за една организация, която е заинтересувана хора като вас да се запознаят с други хора като тези тук. – Сложи ръката си върху папките. – Ако ми позволите, ще отворя една от папките, за да ѝ хвърлим по един поглед. Ще схванете много бързо, вие сте интелигентен човек.
Линч отвори една от папките и я сложи в средата на масата, като я обърна към Тед, който продължаваше да стои прав с ръце на кръста.
Първата страница беше копие от полицейско досие. В ъгъла имаше снимки в профил и анфас на около двайсет и пет годишен мъж с бронзов тен и безупречно фиксирана коса. Гледаше към обектива в предизвикателна поза, с леко вирната брадичка и светли, широко отворени очи. Името му беше Едуард Блейн.

Федерико Аксат - „Последен изход“

Тед Макей беше на косъм да пусне куршум в слепоочието си, когато звънецът на къщата започна настойчиво да звъни.
Почака. Не можеше да дръпне спусъка, докато някой стоеше отвън.
Разкарай се, който и да си.
Отново звънене, след което се чуха крясъците на мъж:
– Отворете вратата, знам, че ме чувате!
Гласът достигна до кабинета с изненадваща яснота, така че за части от секундата Тед се усъмни дали беше действителен.
Огледа се наоколо, сякаш търсеше в самотата на кабинета някакво доказателство за достоверността на онзи крясък. Там бяха учебниците му по финанси, репродукцията на Моне, бюрото… и накрая писмото, с което обясняваше всичко на Холи.
– Отворете, моля!
Тед продължаваше да стиска браунинга на сантиметри от главата си, започваше да му тежи. Планът му нямаше да проработи, ако онзи тип чуеше изстрела и повикаше полицията. Холи и момичетата бяха в Дисниленд и той нямаше да допусне да им бъде сервирана подобна новина толкова далеч от къщи. Изключено.
Към звънеца се прибави канонада от удари.
– По-живо! Няма да си тръгна, докато не ми отворите!
Пистолетът затрепери. Тед го подпря на дясното си бедро. Прокара пръстите на лявата си ръка през косата си и отново запсува странния посетител. Да не е някой търговец? В този квартал на богаташи не гледаха с добро око на тях, а още по-малко, ако се представяха по толкова нагъл начин.
В продължение на няколко секунди не се чуха повече крясъци и блъскания и Тед много бавно започна отново да вдига оръжието към слепоочието си.
Помисли си, че мъжът вероятно се беше отказал и си беше отишъл, когато залп от удари и викове го увери в обратното. Но Тед нямаше да отвори, в никакъв случай… щеше да почака. Досадникът все някога щеше да се откаже, нали?
В този момент нещо прикова вниманието му върху бюрото – лист, сгънат на две, същият като онзи, дето беше оставил за Холи в средата на масата, само че на него не беше написано името на съпругата му. Нима е бил толкова глупав, че да забрави да изхвърли някоя от уличаващите бележки? Докато крясъците се нижеха без прекъсване от улицата, Тед се утешаваше с мисълта, че от неочакваното прекъсване щеше да произлезе поне едно хубаво нещо. Разгъна листа и прочете бележката.
Видяното го смрази. Разпозна почерка си и въпреки това не помнеше да е писал някога нито едно от въпросните изречения.

ОТВОРИ ВРАТАТА
ТОВА Е ПОСЛЕДНИЯТ ТИ ИЗХОД

Дали ги е писал по вече забравен повод? Във връзка с някаква игра със Синди и Надин може би? Не можеше да намери обяснение за написаното… не и в онази толкова откачена обстановка с един лунатик, готов да повали вратата. Но трябваше да има някакво обяснение, то се знае.
Заблуждавай се, колкото си щеш.
Браунингът в дясната му ръка тежеше цял тон.
– Отворете най-сетне, Тед!
Стресна се, разтревожен. По име ли го извикаха? Тед не поддържаше приятелски отношения със съседите си, но най-малкото смяташе, че разпознава гласовете им, а гласът на този мъж по нищо не приличаше на техните. Изправи се и остави пистолета върху бюрото. Знаеше, че нямаше друг изход, освен да разбере за кого става дума. Като се замисли малко, не беше краят на света. Който и да беше този нахален тип, щеше да го разкара набързо и да се върне в кабинета, за да приключи веднъж завинаги с живота си – планираше го от седмици и нямаше да се отметне в последния момент заради някакъв невъзпитан търговец.
В единия край на бюрото стоеше бурканче с химикалки, кламери, полуизхабени гумички и всевъзможни ненужни джунджурии. Със светкавично движение на ръката Тед го обърна наопаки и намери ключа, който само преди две минути беше пъхнал в него. Задържа го между пръстите си и го загледа с недоверчивостта на човек, преоткриващ нещо, което никога повече не е вярвал, че ще зърне в живота си. Предполагаше се, че по това време вече трябваше да се е строполил на фотьойла с остатъчен барут по ръката, носещ се по пътя към Светлината.
Когато си взел решение да отнемеш живота си – липсата на съмнение по въпроса няма значение, – финалните минути поставят на изпитание волята на всеки; Тед току-що си беше научил урока и ненавиждаше факта, че трябва да повтори това отначало.
Запъти се към вратата на кабинета с искрено отвращение, напъха ключа и я отвори. Отново го обзе гняв, като видя въпросната бележка, залепена малко по-високо от погледа му. Беше съобщение за Холи: „Скъпа, оставил съм дубликат от ключовете върху хладилника. Не влизай вътре с момичетата. Обичам те“. Отстрани звучеше жестоко, но Тед го беше обмислял внимателно. Не искаше някоя от дъщерите му да го намери проснат зад бюрото с дупка в главата. От друга страна, да умре в кабинета си, се връзваше идеално. Беше претеглил сериозно възможността да се хвърли в реката или да замине далеч и да се остави да бъде прегазен от някой влак, но знаеше, че за тях неизвестността щеше да е по-лоша. Най-вече за Холи. Тя щеше да има нужда да го види с очите си, да се увери. Щеше да се нуждае от… шока. Беше млада и красива и можеше да устрои живота си. Щеше да продължи напред.
Чу се нова поредица от удари.
– Идвам де! – развика се Тед.
Ударите спряха.
Отвори вратата. Това е последният ти изход.
Успя да съзре фигурата на посетителя през прозорчето, разположено непосредствено до вратата. Прекоси хола бавно и заплашително. Още веднъж огледа всичко, както беше направил с ключа мигове преди това. Загледа огромния телевизор, масата с петнайсет места, порцелановите вази. По свой си начин се беше сбогувал с всяка от тези преходни вещи. И въпреки всичко той още беше там, старият и мил Теди, блуждаещ в собствения си хол като призрак.
Спря се. Това ли беше представата му за края на тунела?
За момент изпита безумната нужда да се върне в кабинета и да провери дали зад писалището щеше да открие повалено собственото си тяло. Протегна ръка и прокара пръсти по облегалката на дивана. Усети студения допир на кожената дамаска, твърде истински, за да е плод на въображението му. Но как можеше да е сигурен?
Отвори вратата и като видя младия мъж на прага, веднага разбра как е оцелял като търговец въпреки обноските си. Имаше вид на двайсет и пет годишен, носеше безупречен бял панталон с колан от змийска кожа и поло на цветни хоризонтални райета. Приличаше повече на играч на голф, отколкото на търговец, макар че в дясната си ръка държеше някакъв стар кожен куфар, който беше в дисонанс с облеклото му. Имаше дълга руса коса, която стигаше до раменете му, небесносини очи и безсрамна усмивка, по нищо неотстъпваща на тази на Джо Блек. Тед си представи как Холи или всяка друга жена от квартала щеше да си купи от този мъж каквато и дреболия да им предложи.
– Каквото и да предлагате, не се интересувам – каза Тед.
Усмивката на мъжа стана още по-широка.
– О, боя се, че не идвам да ви продавам нещо – каза го сякаш това бе най-абсурдното нещо на света.
Тед хвърли един поглед през рамото на непознатия. Не се виждаше паркирана никаква кола на банкета или по булевард „Съливан“. Горещината не беше толкова непоносима този следобед, но пък преминаването на такова разстояние под слънцето трябваше да е белязало някак си този младеж с безсрамна красота. А от друга страна, за какво му беше да паркира на подобно място?
– Не се плашете – каза младият мъж, сякаш прочел мислите му. – Съдружникът ми ме докара точно пред вратата, за да не будим подозрения у съседите.
Споменаването на съучастник не промени изражението на Тед. Смърт по време на обир щеше да е по-достойна от това да си тегли сам куршума.
– Зает съм. Настоявам да си тръгнете.
Тед понечи да затвори вратата, но мъжът протегна ръката си и му попречи. Не беше непременно акт на враждебност, в очите му проблясна умолителна искра.
– Казвам се Джъстин Линч, господин Макей. Ако ми…
– Откъде знаете името ми?
– Ако ми позволите да вляза и да поговорим десетина минути, ще ви обясня.
Последва миг на изчакване. Тед нямаше да позволи на този мъж да влезе в дома му, то се подразбираше. Но трябваше да признае, че присъствието му будеше известно любопитство. В последния момент разумът надделя.
– Съжалявам. Не сте уцелили най-точния момент.
– Грешите. Именно този…
Тед затвори вратата. Последните думи на Линч достигнаха заглъхнали до отсрещната страна, но се чуха идеално. „Това е идеалният момент.“ Тед продължаваше да стои пред вратата, заслушан, като че знаеше, че ще последва още нещо.
Точно така и стана. Линч заговори на по-висок тон, за да бъде чут.
– Знам какво се каните да извършите с деветмилиметровия, който оставихте в кабинета. Обещавам ви само едно – няма да се мъча да ви разубеждавам.
Тед отвори вратата.

Тед беше подходил изключително предпазливо с планирането на самоубийството. Не беше решение, скалъпено в последния момент, импулсивно и съшито с бели конци. Не искаше да бъде от тези, които плани- рат неумело всичко, за да привлекат вниманието върху себе си. Или поне така си мислеше. Но след като беше толкова внимателен във всичко, как беше възможно Линч да е научил? Посетителят с широка усмивка и съвършени черти беше уцелил съвсем точно калибъра на оръжието и мястото, където Тед го беше оставил. Даже и предположението, че Тед би отнел живота си в кабинета да не беше толкова безсмислено, а по-скоро изглеждаше плод на щастливо прозрение и Линч го беше формулирал без капка колебание.
Бяха седнали в двата края на масата. Тед изпита старото и познато усещане – онази тръпка, комбинация от освободен адреналин и пъргавина на ума, показал надмощието си над противника, предугаждайки следващия му ход. От години вече не играеше шах, но усещането беше неповторимо. А и приятно.
– Значи Травис ти е заръчал да ме шпионираш – заяви.
Линч, който беше сложил кожения куфар върху масата и явно се канеше да го отвори, замръзна от изумление.
– Съдружникът ви няма нищо общо с това, Тед. Нали нямате нищо против да ви наричам Тед?
Тед сви рамене.
– Не виждам снимки на дъщерите ви Надин и Синди – отбеляза Линч, насочил поглед към съдържанието на куфара. Изглежда, търсеше нещо.
В действителност липсваха семейни снимки. Тед ги беше изнесъл от дневната. Един съвет – ако ще се самоубиваш, разкарай от полезрението си снимките с близките си хора. Много по-лесно е да го планираш, без постоянно да се взират в теб техните очи.
– Не споменавай повече дъщерите ми.
Линч показа прекрасната си усмивка и вдигна ръце.
– Само се опитвах да спечеля доверието ви, да поговорим малко. Виждал съм вече снимки на дъщерите ви и знам, че в момента са с майка си във Флорида. Отишли са да погостуват на баба си и дядо си или бъркам?
Разсъждението сякаш бе от някой мафиотски филм. Знаем къде е семейство ти, не се прави на много хитър. И все пак имаше нещо естествено в държането на Линч, като че наистина искаше да се покаже любезен.
– Позволих ти да влезеш в дома ми. Мисля, че вече си имаме някакво доверие.
– Радвам се.
– Кажи ми какво знаеш за семейството ми.
Линч държеше ръцете си върху куфара. С едната направи жест на безразличие.
– О, боя се, че не е много. Ние не обичаме да се набъркваме повече, отколкото трябва. Знам, че се връщат от пътуването си в петък, което ни осигурява три дни, за да се заемем с нашите дела. Повече от достатъчно време.
– Нашите дела?
– Естествено!
Линч измъкна от куфара две тънки папки и ги остави настрана. Отдалечи куфара.
– Тед, някога да ви е хрумвало да убиете някого?
Я виж, на този тип му харесва да говори по същество!
– Да не си полицай? Ако си, трябваше да се легитимираш.
Тед се изправи. Онези папки навярно бяха пълни с неприлични снимки. Бяха го шпионирали като заподозрян в убийство, а самоубийството бе липсващата плочка от пъзела, караща го да признае вината си. Това обясняваше настойчивостта на Линч при идването му в къщата. Да не беше агент на ФБР?
– Не съм полицай, Тед. Седнете, моля.
– Искам да си тръгнете на мига от дома ми. – Тед посочи вратата, все едно Линч не знаеше накъде е изходът.
– Наистина ли искате да си тръгна, преди да сме поговорили за това как сме научили за самоубийството?
Този тип се оказа умен, защото Тед всъщност искаше да узнае.
– Давам ви пет минути да ми го разясните.
Тед стоеше прав.
– Струва ми се правилно – каза Линч. – Веднага ще ви обясня. Работя за една организация, която е заинтересувана хора като вас да се запознаят с други хора като тези тук. – Сложи ръката си върху папките. – Ако ми позволите, ще отворя една от папките, за да ѝ хвърлим по един поглед. Ще схванете много бързо, вие сте интелигентен човек.
Линч отвори една от папките и я сложи в средата на масата, като я обърна към Тед, който продължаваше да стои прав с ръце на кръста.
Първата страница беше копие от полицейско досие. В ъгъла имаше снимки в профил и анфас на около двайсет и пет годишен мъж с бронзов тен и безупречно фиксирана коса. Гледаше към обектива в предизвикателна поза, с леко вирната брадичка и светли, широко отворени очи. Името му беше Едуард Блейн.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Здравейте! Да, напомня стила на Харлан Коубън, прав сте! Очаквайте "Не се отказвай" на Коубън след около месец.
Много напомня стила на Харлан Коубън. Това ме подсеща - няма ли да издавате новата му книга?
Заинтригувахте ме! Трилърът звучи обещаващо, определено ще го прочета! Плюс, че вече ми я препоръча приятелка и ката, че книгата е уникално написата и супер докосваща, а аз обичам толно такива книги! ПОздравления за изданието!
Голям шум се вдигна за този автор и за романа му. Четох в чужди медии, в различни сайтове – и все суперлативи и от критиката, и от читателите. Явление, събитие в криминалния жанр. А и ми е любопитно как един аржентински писател е пресъздал американски сюжет. Няма да пропусна да си го купя. В „Колибри“ имат нюх за добрите трилъри, досега нито един не ме е разочаровал.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0203-5
Купи
Цена
16.00 лв.
(20.00 лв.)

* 20% онлайн отстъпка
Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
-20%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0204-2
Купи
Цена
12.00 лв.
(20.00 лв.)

* 8 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-8лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени