Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Последният пазител на Елис Айлънд
Печатно издание
ISBN
978-619-150-878-5
Цена
14.00 лв.
предстояща

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Информация
Рейтинг (0)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
184
Дата на издаване
02 март 2018
Превод
Красимир Петров
Корица
Стефан Касъров

Последният пазител на Елис Айлънд

Ню Йорк, 3 ноември 1954-та. След пет дни центърът на Елис Айлънд, задължителна спирка за всички идващи от Европа имигранти, ще бъде закрит. Джон Мичъл, негов директор, служител на Федералното бюро за имиграцията, останал сам, се връща назад във времето и под формата на дневник описва обсебващите го спомени: за любимата съпруга Лиз, за имигрантката Нела, пристигнала от Сардиния заедно със своето странно минало. Той внезапно установява, че собственият му живот е неясен, подобно на книга, която смята, че е прочел, а изведнъж се оказва, че е написана на непонятен език.

В преживяното от героите на Гаел Жосаел Жос се оглеждат съдбите на милиони мъже и жени, които, в името на едно по-добро бъдеще, са оставили зад себе си всичко най-скъпо, за да се озоват между строгите стени на Елис Айлънд, чистилище, от което едни ще се отправят към бленувания бряг, тъй близък и тъй недостъпен, а други, отхвърлени, ще поемат обратния път, напускайки тази педя американска земя, този Остров на надеждите, Остров на сълзите.

Този проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.
This project has been funded with support from the Creative Europe Programme of the European Commission.

Creative Europe Programme

За автора

Французойката Гаел Жос (р. 1960 г.) прави първите си стъпки на литературното поприще с няколко стихосбирки, донесли й признание и известност, а през 2011 г. публикува своя дебютен роман, „Часове мълчание“, преведен на множество езици, последван от „Нашият живот на кръстопът“ и „Снежна сватба“.

„Последният пазител на Елис Айлънд“ е удостоен с редица престижни отличия, сред които Европейската награда за литература за 2015 година.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Гаел Жос - „Последният пазител на Елис Айлънд“

Елис Айлънд, 3 ноември 1954 г. 10 часът сутринта

Всичко дойде от морето. От морето, с онези два кораба, които акостираха тук. За мен самия те така и не отплаваха, забиха веднъж завинаги своите котви и канджи дълбоко в плътта ми и в душата ми. Всичко, което бях смятал за установено веднъж завинаги, се превърна в пепел. След няколко дни приключвам сметките си с този остров, който погълна целия ми живот. Приключвам с този остров, на който съм последен пазител и последен затворник. Приключвам с този остров, макар да не знам почти нищо за останалата част от света. Отнасям със себе си два куфара и някои дребни предмети. В тях са затворени спомените ми. И целият ми живот.
Остават ми девет дни и нито ден повече, преди служителите от Федералното бюро за имиграцията да дойдат и официално да закрият Центъра на Елис Айлънд. Предупредиха ме, че ще пристигнат рано сутринта следващия петък, 12 ноември. Заедно ще направим обиколка на острова и ще оценим състоянието на имуществото. Ще им връча всички ключове, които са на съхранение при мен, на врати, решетки, складове, хангари, канцеларии, а сетне ще замина заедно с тях за Манхатън.
Тогава за мен ще настъпи моментът да изпълня последните формалности в една от онези сгради от стомана и стъкло, които с безбройните си прозорци напомнят грамадна сива пчелна пита и където за всичките тези години едва ли съм стъпил повече от десетина пъти. И тогава най-сетне ще бъда свободен. Във всеки случай това ще ми съобщят със смес от съчувствие и завист, както се полага на колега, който в уречения ден и час престава да бъде част от колектива и вече не споделя нищо от онова, което от година на година се е превърнало в съвместно битие, съставено от малко или много общи грижи и цели. Той напуска глутницата като старо животно, което се отлъчва, за да умре в самота, докато останалите продължават напред. Обикновено този преход се отбелязва с потискаща церемония. Неизбежните речи, припомняне на извоюваните със задружни усилия победи, бира, уиски, потупвания по гърба, обещания за бъдещи приятни срещи, които всеки се чувства задължен да даде и веднага след това да забрави, а онзи, когото честват, си тръгва на зигзаг с обичайния подарък – въдичарски прът или комплект дърводелски инструменти. Много бих искал да избегна всичко това. В Бруклин, в квартала „Уилямсбърг“, ме очаква малък апартамент, наследство от моите родители. Три неголеми стаи, задръстени с техните мебели, които така и не смених, и целият им живот, изобразен по стените чрез снимки, картини и дребни украшения. Честно казано, малко се боя да се заселя в него, стигат ми моите спомени, за да трябва да поемам бремето и на техните, но така или иначе, съм роден там и няма къде другаде да отида, пък и не ми се вярва сега това да има някакво значение.
Още девет дни, през които ще бродя из празните коридори, безлюдните помещения, прашните стълбища, кухните, лечебницата, голямата приемна, в която от доста време отекват само моите стъпки.
Девет дни и девет нощи, преди да стъпя на континента и да заживея сред хората. За мен това означава да се озова насред пустиня. Та какво знам аз за днешния живот на хората? Моят собствен живот е достатъчно неясен за самия мен, подобно на книга, която смяташ, че си прочел, а изведнъж се оказва, че е написана на непонятен език. Не мога да си обясня този неочакван порив за писане, неизвестно за кого, който ме накара да седна на това вече ненужно бюро, сред подредените по лавиците картонени папки, моливите, линиите за чертане и печатите пред мен, всички тези предмети, които съставят моята история. История, слята в продължение на няколко десетки години с историята на остров Елис, но все пак белязана от събития, засягащи само и единствено мен, за които бих искал да разкажа сега, колкото и да ми е трудно. Що се отнася до останалото, за това си има историци.
Тук съм обкръжен от сивота, вода, цимент и тухли. Почти не познавам друга гледка, освен Хъдсън, грапавата линия на небостъргачите, които от година на година се множаха, ставаха все по-високи, преплитаха се, трупаха се сякаш един върху друг, превръщайки се в онази каменна джунгла, която днес всеки познава, а в подножието им корабите и фериботите, браздящи залива, и Светата Свобода, или Мис Либърти, както я наричаха понякога дошлите от Европа имигранти, когато я зърнеха върху нейния каменен постамент, в сиво-зелените одежди, величествена, с непроницаемо лице, вдигнала високо ръка над вълните.
Независимо от годишното време водата си остава сива, сякаш слънцето не успява да проникне в нея, сякаш някакво непрозрачно покривало се стеле на повърхността и пречи на светлината да промени цвета ѝ. Изменчиво е само небето, познавам всички негови отсенки, от яркосиньо до тъмновиолетово, и облаците с всичките им форми, перести, кълбести или пухкави, които определят настроението на деня.
Днес под моя власт са единствено стените. Тревата и растенията, поникнали от донесени от вятъра семена, растат на воля. Няма да мине много време и всичко тук ще се превърне в огромен саморасъл парк, досами водата, над който бди отдалече Свободата, тържествено извисила снага на своята скала. Понякога имам усещането, че цялата Вселена за мен се е свила до размерите на този остров. Остров на надеждата и на сълзите. Място, което смазваше и градеше съдби, което превръщаше ирландския селянин, калабрийския пастир, германския работник, полския равин и унгарския чиновник в американски гражданин, след като преди това го бе лишило от предишната му национална принадлежност. Струва ми се, че те все още са тук, призрачна тълпа, която витае край мен.

Някаква необяснима сила ме кара да се обърна към миналото, което смятах, че ще мога да забравя. Оказва се, че така и не съм успял. След няколко дни ще бъда един от незнайните, скромно облечени пенсионери, обитаващ апартамент, неразличим от хиляди други, на обикновена улица в простолюден квартал на Бруклин; в човек, който редовно взема автобуса, не пропуска да поздрави съседите, грижи се за котката си и пазарува в съседната бакалия. Зная, че всичко това ще бъде само измамна привидност. Без деца, без близки, без семейство. Само със спомени. При това натрапчиви. Те гъмжат вътре в мен, сякаш всички сенки от моето битие са се пробудили веднага щом са научили, че си тръгвам от тук, и няма да ме оставят на мира, докато не разкажа за тях.

5 часът следобед, същият ден

Една след друга през паметта ми вихрено преминават картини. Може би ще разчистя сметките си с миналото, ако успея да го опиша върху тези листове. Върху тях стои емблемата на Федералните служби по имиграцията. Център на Елис Айлънд. Директор. Сега това ми се струва смешно. Все пак се старая да държа на разстояние сенките, наобиколили леглото ми, които нямат никакво намерение да си отидат. Девет дни. Девет нощи. Дали ще ми стигне времето да стигна до края?
Да, всичко дойде от морето, с корабите, пълни с клетници, натъпкани като добитък в отвратителните долни палуби, откъдето те излизаха стъписани, сковани и залитащи, за да се изправят лице в лице със своите мечти и надежди. Всички те минават отново пред погледа ми. Тук се говорят всички езици. Същинска нова Вавилонска кула, но прекършена в своя устрем нагоре, изравнена със земята. Вавилонска кула след нейното рухване в резултат от Божия гняв, когато всеки отново е започнал да говори изначалния си език.
Научих се да различавам безпогрешно звученето на отделните езици и наблюдавах поведението на хората, пристигнали от една и съща страна и дори от една и съща област. Страхът у тях се проявява по един и същ начин, тревогата намира израз както чрез слова, така и в мълчанието.

В погледа на тези хора се четат страх и очакване, а също опасение да не кажат или сторят нещо, което веднъж завинаги ще захлопне пред тях вратите към рая, без да имат представа какво точно се очаква от тях. Ето защо преди слизането от кораба повечето са облекли най-приличните си дрехи, за да минат през предстоящата проверка. Ризите на мъжете са тъй безупречно бели, че човек се пита как са могли да ги опазят през двете или трите седмици по море в ужасни условия; жените са в дълги поли, вталени сака и светли корсажи. Всички те пристигат с дрехите, които са били гордост там, откъдето идват, а ние по тях съдим за пропастта, която дели техния свят от нашия. Широки пристегнати в кръста рубашки, бродирани жилетки, кожени калпаци, дълги черни кафтани, каскети от туид, забрадки или няколко реда огърлици с перли от цветно стъкло или корали. Тук си дават среща всевъзможни светове и единствената дума, която ги обединява, е Америка.

Гаел Жос - „Последният пазител на Елис Айлънд“

Елис Айлънд, 3 ноември 1954 г. 10 часът сутринта

Всичко дойде от морето. От морето, с онези два кораба, които акостираха тук. За мен самия те така и не отплаваха, забиха веднъж завинаги своите котви и канджи дълбоко в плътта ми и в душата ми. Всичко, което бях смятал за установено веднъж завинаги, се превърна в пепел. След няколко дни приключвам сметките си с този остров, който погълна целия ми живот. Приключвам с този остров, на който съм последен пазител и последен затворник. Приключвам с този остров, макар да не знам почти нищо за останалата част от света. Отнасям със себе си два куфара и някои дребни предмети. В тях са затворени спомените ми. И целият ми живот.
Остават ми девет дни и нито ден повече, преди служителите от Федералното бюро за имиграцията да дойдат и официално да закрият Центъра на Елис Айлънд. Предупредиха ме, че ще пристигнат рано сутринта следващия петък, 12 ноември. Заедно ще направим обиколка на острова и ще оценим състоянието на имуществото. Ще им връча всички ключове, които са на съхранение при мен, на врати, решетки, складове, хангари, канцеларии, а сетне ще замина заедно с тях за Манхатън.
Тогава за мен ще настъпи моментът да изпълня последните формалности в една от онези сгради от стомана и стъкло, които с безбройните си прозорци напомнят грамадна сива пчелна пита и където за всичките тези години едва ли съм стъпил повече от десетина пъти. И тогава най-сетне ще бъда свободен. Във всеки случай това ще ми съобщят със смес от съчувствие и завист, както се полага на колега, който в уречения ден и час престава да бъде част от колектива и вече не споделя нищо от онова, което от година на година се е превърнало в съвместно битие, съставено от малко или много общи грижи и цели. Той напуска глутницата като старо животно, което се отлъчва, за да умре в самота, докато останалите продължават напред. Обикновено този преход се отбелязва с потискаща церемония. Неизбежните речи, припомняне на извоюваните със задружни усилия победи, бира, уиски, потупвания по гърба, обещания за бъдещи приятни срещи, които всеки се чувства задължен да даде и веднага след това да забрави, а онзи, когото честват, си тръгва на зигзаг с обичайния подарък – въдичарски прът или комплект дърводелски инструменти. Много бих искал да избегна всичко това. В Бруклин, в квартала „Уилямсбърг“, ме очаква малък апартамент, наследство от моите родители. Три неголеми стаи, задръстени с техните мебели, които така и не смених, и целият им живот, изобразен по стените чрез снимки, картини и дребни украшения. Честно казано, малко се боя да се заселя в него, стигат ми моите спомени, за да трябва да поемам бремето и на техните, но така или иначе, съм роден там и няма къде другаде да отида, пък и не ми се вярва сега това да има някакво значение.
Още девет дни, през които ще бродя из празните коридори, безлюдните помещения, прашните стълбища, кухните, лечебницата, голямата приемна, в която от доста време отекват само моите стъпки.
Девет дни и девет нощи, преди да стъпя на континента и да заживея сред хората. За мен това означава да се озова насред пустиня. Та какво знам аз за днешния живот на хората? Моят собствен живот е достатъчно неясен за самия мен, подобно на книга, която смяташ, че си прочел, а изведнъж се оказва, че е написана на непонятен език. Не мога да си обясня този неочакван порив за писане, неизвестно за кого, който ме накара да седна на това вече ненужно бюро, сред подредените по лавиците картонени папки, моливите, линиите за чертане и печатите пред мен, всички тези предмети, които съставят моята история. История, слята в продължение на няколко десетки години с историята на остров Елис, но все пак белязана от събития, засягащи само и единствено мен, за които бих искал да разкажа сега, колкото и да ми е трудно. Що се отнася до останалото, за това си има историци.
Тук съм обкръжен от сивота, вода, цимент и тухли. Почти не познавам друга гледка, освен Хъдсън, грапавата линия на небостъргачите, които от година на година се множаха, ставаха все по-високи, преплитаха се, трупаха се сякаш един върху друг, превръщайки се в онази каменна джунгла, която днес всеки познава, а в подножието им корабите и фериботите, браздящи залива, и Светата Свобода, или Мис Либърти, както я наричаха понякога дошлите от Европа имигранти, когато я зърнеха върху нейния каменен постамент, в сиво-зелените одежди, величествена, с непроницаемо лице, вдигнала високо ръка над вълните.
Независимо от годишното време водата си остава сива, сякаш слънцето не успява да проникне в нея, сякаш някакво непрозрачно покривало се стеле на повърхността и пречи на светлината да промени цвета ѝ. Изменчиво е само небето, познавам всички негови отсенки, от яркосиньо до тъмновиолетово, и облаците с всичките им форми, перести, кълбести или пухкави, които определят настроението на деня.
Днес под моя власт са единствено стените. Тревата и растенията, поникнали от донесени от вятъра семена, растат на воля. Няма да мине много време и всичко тук ще се превърне в огромен саморасъл парк, досами водата, над който бди отдалече Свободата, тържествено извисила снага на своята скала. Понякога имам усещането, че цялата Вселена за мен се е свила до размерите на този остров. Остров на надеждата и на сълзите. Място, което смазваше и градеше съдби, което превръщаше ирландския селянин, калабрийския пастир, германския работник, полския равин и унгарския чиновник в американски гражданин, след като преди това го бе лишило от предишната му национална принадлежност. Струва ми се, че те все още са тук, призрачна тълпа, която витае край мен.

Някаква необяснима сила ме кара да се обърна към миналото, което смятах, че ще мога да забравя. Оказва се, че така и не съм успял. След няколко дни ще бъда един от незнайните, скромно облечени пенсионери, обитаващ апартамент, неразличим от хиляди други, на обикновена улица в простолюден квартал на Бруклин; в човек, който редовно взема автобуса, не пропуска да поздрави съседите, грижи се за котката си и пазарува в съседната бакалия. Зная, че всичко това ще бъде само измамна привидност. Без деца, без близки, без семейство. Само със спомени. При това натрапчиви. Те гъмжат вътре в мен, сякаш всички сенки от моето битие са се пробудили веднага щом са научили, че си тръгвам от тук, и няма да ме оставят на мира, докато не разкажа за тях.

5 часът следобед, същият ден

Една след друга през паметта ми вихрено преминават картини. Може би ще разчистя сметките си с миналото, ако успея да го опиша върху тези листове. Върху тях стои емблемата на Федералните служби по имиграцията. Център на Елис Айлънд. Директор. Сега това ми се струва смешно. Все пак се старая да държа на разстояние сенките, наобиколили леглото ми, които нямат никакво намерение да си отидат. Девет дни. Девет нощи. Дали ще ми стигне времето да стигна до края?
Да, всичко дойде от морето, с корабите, пълни с клетници, натъпкани като добитък в отвратителните долни палуби, откъдето те излизаха стъписани, сковани и залитащи, за да се изправят лице в лице със своите мечти и надежди. Всички те минават отново пред погледа ми. Тук се говорят всички езици. Същинска нова Вавилонска кула, но прекършена в своя устрем нагоре, изравнена със земята. Вавилонска кула след нейното рухване в резултат от Божия гняв, когато всеки отново е започнал да говори изначалния си език.
Научих се да различавам безпогрешно звученето на отделните езици и наблюдавах поведението на хората, пристигнали от една и съща страна и дори от една и съща област. Страхът у тях се проявява по един и същ начин, тревогата намира израз както чрез слова, така и в мълчанието.

В погледа на тези хора се четат страх и очакване, а също опасение да не кажат или сторят нещо, което веднъж завинаги ще захлопне пред тях вратите към рая, без да имат представа какво точно се очаква от тях. Ето защо преди слизането от кораба повечето са облекли най-приличните си дрехи, за да минат през предстоящата проверка. Ризите на мъжете са тъй безупречно бели, че човек се пита как са могли да ги опазят през двете или трите седмици по море в ужасни условия; жените са в дълги поли, вталени сака и светли корсажи. Всички те пристигат с дрехите, които са били гордост там, откъдето идват, а ние по тях съдим за пропастта, която дели техния свят от нашия. Широки пристегнати в кръста рубашки, бродирани жилетки, кожени калпаци, дълги черни кафтани, каскети от туид, забрадки или няколко реда огърлици с перли от цветно стъкло или корали. Тук си дават среща всевъзможни светове и единствената дума, която ги обединява, е Америка.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-878-5
предстояща
Цена
14.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени