Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Първа любов и други повести
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0161-8
Купи
Цена
17.60 лв.
(22.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-20%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0162-5
Купи
Цена
14.00 лв.
(22.00 лв.)
-8лв.
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (3)
Публикувай мнение
Печат
Твърди корици
Размери
12/20
Тегло
399 гр.
Страници
440
Дата на издаване
16 февруари 2018
Превод
Мария Хаджиева, Пенка Кънева, Илиана Владова
Корица
Стефан Касъров

Първа любов и други повести

„Наскоро от Париж се върна Тургенев... Поет, талант, аристократ, красавец, богаташ, умен, образован, 25-годишен – не зная има ли нещо, с което природата да не го е надарила”, пише Фьодор Достоевски на брат си Михаил през 1845 г. А по това време младият Иван Тургенев (1818–1883) все още не е написал знаменитите си романи, както и „любовните” повести, част от които са представени в този том: „Ася” (1857), „Първа любов” (1860), „Пролетни води” (1872), странната и обсебваща „Песен за тържествуващата любов” (1881) и мистичната „Клара Милич” (1883). Всички те са обединени от темата за любовта: прелестна, вдъхновяваща, съдбовна, разтваряща неведомите дълбини на човешката душа. Техният духовен център са емблематичните „тургеневски момичета”: своенравни и всеотдайни, разкрепостени и раними, романтички, следващи сърцето си, а не закостенелите обществени норми.

Естетическата наслада от тези малки шедьоври за щастието, дълга, егоизма и саможертвата е безспорна – това е най-изящната и живописна проза в руската класическа литература. Както и удивителното писателско новаторство и смелостта на един от големите писатели от втората половина на XIX век.

За автора

Иван Сергеевич Тургенев (на руски: Ива́н Серге́евич Турге́нев, 1818 – 1883) е руски писател.

Той е сред най-големите и най-авторитетни руски писатели от втората половина на XIX в. Непосредствен продължител на творческите традиции на Пушкин и Гогол в белетристиката, макар и да е сочен само като представител на пушкиновското течение в руската литература. В неговото творчество много ярко се съчетават Пушкиновата пестеливост в израза на Гоголевите социалност и идейност. Той издига на един нов, по-висок етап художествената проза в Русия, като я изпълва с по-голяма човешка топлота и емоционалност, с нови герои и проблеми, с нови открития в областта на жанровата форма и стила.

Блог | Иван Сергеевич Тургенев
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Иван Тургенев - „Първа любов и други повести”

Из АСЯ

Тогава бях към двайсет и пет годишен  – подзе Н.Н. – много стара история, както виждате. Току-що бях се почувствал свободен и заминах в странство не за да се „дооформя“, както се казваше тогава, а просто да видя свят. Бях здрав, млад, весел, парите ми нямаха свършване, още не знаех що е грижа – не му мислех за нищо, правех каквото си ща, с една реч, процъфтявах. Тогава и наум не ми идваше, че човекът не е растение, та дълго да процъфтява. Младостта се храни с позлатени курабийки и си мисли, че това е то, хлябът насъщен; а може да дойде време хлебеца да си изпросваш. Но да не умуваме напусто.
Пътешествах без цел и без всякакъв план; спирах навсякъде, където ми харесваше, и начаса тръгвах пак на път, щом закопнеех да виждам нови лица – именно лица. Интересуваха ме само и единствено хората; не можех да търпя импозантни паметници и забележителни сбирки; само видът на лон-лакея беше достатъчен, за да ме обземе тъга и злоба; едва не откачих в дрезденския „Грюне-Гевьолбе“. Природата ми действаше изключително силно, но не обичах тъй наречените ѝ красоти – дивни планини, урви, водопади; не понасях да ми се натрапва, да ми пречи. Ала живите, човешките лица – приказките на хората, движенията, смехът им – без това не можех. Сред навалицата винаги ми беше леко и радостно; весело ми беше да вървя накъдето отиват другите, да викам, когато другите викат, и в същото време обичах да гледам как същите тези други крещят. Беше ми забавно да наблюдавам хората… че дори и не ги наблюдавах – изучавах ги с някакво радостно и ненаситно любопитство. Но ето че пак се отклоних.
И тъй, преди двайсетина години живеех в малкия немски градец З., на левия бряг на Рейн. Търсех усамотение: наскоро сърцето ми бе наранено от една млада вдовица, с която бях се запознал на баните. Тя беше много хубава и отракана, кокетничеше с всички – и с мен, грешния,  – отначало дори ме насърчаваше, а после жестоко ми се подигра, като ме пожертва за един червенобузест баварски лейтенант. Право да си кажа, сърдечната ми рана не беше много дълбока; но сметнах, че е редно да се отдам за известно време на печал и самота – с какво ли не се залисва младостта! – и се заселих в З. Градецът ми хареса с това, че бе разположен в подножието на два високи хълма, със старинните си стени и кули, вековните липи, стръмния мост над бистрата рекичка, която се вливаше в Рейн, а най-вече с хубавото тамошно вино. По тесните улици вечер, току след залез слънце (беше през юни), се разхождаха гиздави светлокоси немкини и като срещнеха чужденец, изричаха със сладко гласче: „Guten Abend“! – а някои не се прибираха дори и след като луната се издигнеше над островърхите покриви на старите къщи и дребните камъни на уличния паваж ясно се очертаеха под неподвижните ѝ лъчи. Обичах да скитам по това време из града; луната сякаш се вторачваше в него от чистото небе, градът усещаше този поглед и се възправяше трепетно и кротко, цял облян от светлината ѝ, тази безметежна и в същото време тихо вълнуваща душата светлина. Златистият петел на високата готическа камбанария слабо блещукаше; със същия златист отблясък трептяха струйки по черния гланц на рекичката; тънки свещици (немецът е пестелив!) скромно мъждукаха в тесните прозорци под аспидните покриви; асмите тайнствено подаваха завитите си мустачки иззад каменните огради; нещо притичваше в сянката край старинния кладенец на триъгълния площад, внезапно се разнасяше сънливото изсвирване на нощния пазач, глухо ръмжеше добродушно куче, а въздухът направо те галеше по лицето и липите ухаеха така сладко, че гръдта неволно дишаше все по-дълбоко и по-дълбоко, а думата „Гретхен“ – дали възклицание, дали въпрос – сама ти идваше на устата.
Градецът З. е разположен на две версти от Рейн. Често ходех да гледам величавата река и пресилено бленувайки за коварната вдовица, прекарвах дълги часове на каменната пейка под един самотен огромен ясен. Малка статуя на Мадоната с почти детско лице и червено сърце, пронизано от мечове, печално надничаше през клоните му. На отсрещния бряг се намираше градецът Л., малко по-голям от този, в който бях се заселил. Една вечер седях на любимата си пейка и гледах ту реката, ту небето, ту лозята. Пред мен белоглави момченца се катереха по една лодка, измъкната на брега и обърната с насмоления си тумбак нагоре. Корабчета тихо се гонеха с леко издути платна; вълните, едва надигайки се, се плъзгаха и отминаваха с тих ромол. Изведнъж до мен долетя музика и аз се ослушах. В град Л. свиреха валс; контрабасът отсечено жужеше, цигулката приглушено извиваше, флейтата пискаше бойко.
– Какво става? – попитах приближилия се към мен старец с плисиран жакет, сини чорапи и обуща с катарами.
– Ами – отговори ми той, след като премести мундщука на лулата си от единия край на устата в другия – студенти от Б. са дошли на комерш.
„Я да го видя тоя комерш – помислих си, – тъкмо не съм ходил в Л.“ Намерих лодкар и поех към другия бряг. 

II

Може би не всеки знае какво е комерш. Това е специален тържествен гуляй, на който се събират студенти от един край или братство (Landsmannschaft). Почти всички участници носят отдавна установеното облекло на немските студенти: куртки като хусарски мундир, високи ботуши и малки шапчици с определени цветове на околожките. Студентите се събират обикновено към обед под председателството на сеньор, тоест старейшина, и пируват до сутринта, пият, пеят песни, Landesvater, Gaudeamus, пушат, ругаят филистерите; понякога наемат оркестър. Точно такъв комерш беше започнал в Л. пред малкия хотел с фирма „Слънце“, в градина, от която се излизаше на улицата. Над самия хотел и над градината се вееха знамена; студентите седяха по масите под окастрените липички; грамаден булдог се беше изтегнал под една от масите; по-настрана, в обвита с бръшлян беседка музикантите усърдно свиреха и се подкрепяха с бира. На улицата, пред ниската ограда, беше се насъбрал доста народ: почтените граждани на градеца Л. не искаха да пропуснат случая да позяпат нетукашните гости. И аз се вмъкнах в тълпата на зрителите. Беше ми весело да гледам лицата на студентите; техните прегръдки, възклицания, невинното кокетничене на младостта, пламналите погледи, безпричинният смях – най-хубавият смях на света, цялото това радостно кипене на младия свеж живот, този устрем – накъдето и да е, само да е напред, тази добродушна безгрижна волност ме трогваше и разпалваше. „Дали да не отида при тях?“ – питах се аз…
– Ася, стига ли ти? – внезапно изрече зад мен мъжки глас на руски.
– Още малко – отвърна друг, женски глас, на същия език.
Бързо се обърнах… Погледът ми падна върху красив младеж с фуражка и широка куртка; държеше под ръка невисока девойка със сламена шапка, която закриваше цялата горна част на лицето ѝ.
– Руснаци ли сте? – неволно се изплъзна от устата ми. Младежът се усмихна и промълви:
– Да, руснаци.
– Никак не очаквах… в такова затънтено място…– подзех аз.
– И ние не очаквахме – прекъсна ме той. – Какво пък? Толкова по-добре. Позволете да се представя: казвам се Гагин, а това е моята… – той се запъна за миг – моята сестра. А вашето име, ако позволите?
Казах го и ние се заговорихме. Научих, че Гагин, пътешествайки като мен за собствено удоволствие, преди седмица се отбил в градеца Л. и заседнал в него. Право да си кажа, не обичах да се запознавам с руснаци в чужбина. Различавах ги дори отдалеч по походката, по кройката на дрехите и преди всичко по израза на лицата им. Самодоволен и презрителен, често заповеднически, той внезапно ставаше предпазлив и плах… Човекът изведнъж се напрягаше, очите му неспокойно шареха… „Майчице! Не послъгах ли, не ми ли се подиграват?“  – сякаш казваше този забързан поглед… След миг лицето му отново излъчваше достолепие, нарядко сменяно от тъпо недоумение. Да, избягвах руснаците, но Гагин веднага ми хареса. Има на света такива честити лица: всекиму е драго да ги гледа, те като че ви греят или галят. Гагин имаше тъкмо такова лице, незлобиво, благо, с големи жалостиви очи и свилени къдрави коси. Говореше така, че дори без да виждате лицето му, само по звука на гласа му чувствахте, че се усмихва.
Девойката, която бе нарекъл своя сестра, от пръв поглед ми се стори доста миловидна. Имаше нещо своеобразно, особено, в чертите на възмургавото ѝ кръгло лице с малък тънък нос, почти детски бузки и черни светнали очи. Беше грациозно сложена, но сякаш още не напълно развита. Никак не приличаше на брат си.
– Искате ли да наминете при нас? – каза ми Гагин. – Струва ми се, че се нагледахме на немците. Нашите, наистина, щяха да счупят стъклата и да изпотрошат столовете, но тия са прекалено хрисими. Как мислиш, Ася, да си отиваме ли?
Девойката кимна утвърдително.
– Живеем извън града – продължи Гагин, – в лозята, в усамотена къщурка, нависоко. Чудесно е при нас, ще видите. Хазяйката обеща да ни подкваси мляко. Скоро ще се мръкне и за вас ще е по-добре да пресечете Рейн на лунна светлина.
Тръгнахме. През ниските порти на града (старинна стена от редени камъни го обкръжаваше от всички страни, дори бойниците не бяха напълно разрушени) излязохме в полето и като минахме стотина крачки покрай каменната ограда, спряхме пред тясна вратичка. Гагин я отвори и ни поведе нагоре по стръмна пътечка. От двете страни, на тераси, растеше грозде, слънцето току-що бе залязло и тънка алена светлина падаше по зелените лози, по високите тичинки и сухата земя, осеяна с парчета плочест камък, и по бялата стена на кацналата на самия връх на планината къщичка с коси черни напречни греди и четири светли прозорчета.
– Ето го и нашето жилище – възкликна Гагин, щом наближихме къщичката, – а това е хазяйката, носи ни млякото. Guten Abend, Madame! ... Сега ще си похапнем, но преди това се огледайте – добави той. – Какво ще кажете за гледката?
Гледката наистина беше чудесна. Рейн лежеше пред нас, цял посребрен между зелените брегове; на едно място пламтеше с пурпура и златото на залеза. Приютилият се до брега градец показваше всичките си къщя и улици; широко се разстилаха хълмовете и полята. Долу беше хубаво, но на високото още повече : особено ме порази чистотата и дълбочината на небето, сияещата прозрачност на въздуха. Свеж и лек, той тихо трептеше и се преливаше на вълни, сякаш и той по-волен на високото.
– Много хубава квартира сте си намерили  – промълвих аз.
– Ами Ася я намери – отвърна Гагин. – Хайде, Ася – додаде той, – разпореждай се. Кажи да ни донесат всичко тук. Ще вечеряме на открито. Тук музиката се чува по-добре. Забелязахте ли – обърна се той към мен, – отблизо някой валс нищо не струва, пошли, груби звуци, а отдалеч е чудо! Направо раздвижва всичките ви романтични струни.
Ася (впрочем името ѝ беше Анна, но Гагин я наричаше Ася, та позволете ми и аз да я наричам така) – Ася се запъти към къщата и скоро се върна заедно с хазяйката. Двете носеха голям поднос с гърне мляко, чинии, лъжици, захар, ягоди, хляб. Седнахме и се заловихме за вечерята. Ася свали шапката си, черните ѝ коси, подстригани и сресани по момчешки, падаха на едри къдрици по врата и ушите. Отначало тя се стесняваше от мен; но Гагин подхвърли:
– Ася, стига си се свивала! Той не хапе.
Тя се усмихна и след малко сама ме заприказва. Не бях виждал по-подвижно същество. Тя нито за миг не седеше мирно: ставаше, притичваше до къщата и дотичваше отново, тананикаше си полугласно, често се смееше и по твърде странен начин: изглеждаше, че се смее не на това, което чуваше, а на различни мисли, които ѝ идват наум. Големите ѝ очи гледаха в упор, лъчисти, безстрашни, но понякога клепачите ѝ се присвиваха и тогава погледът ѝ ставаше дълбок и нежен…
Приказвахме си около два часа. Денят отдавна бе угаснал и вечерта, отначало цялата в огън, после ясна и алена, сетне бледа и мъглива, тихо се топеше и се преливаше в нощ, а беседата ни още продължаваше, мирна и кротка като въздуха около нас. Гагин нареди да донесат бутилка рейнско вино; изпихме я, без да бързаме. Музиката както преди долиташе до нас; звуците ѝ ни се струваха по-сладки и по-нежни; светлини се запалваха в града и над реката. Ася изведнъж обори глава, така че къдрите паднаха върху очите ѝ, замълча и въздъхна; а после ни каза, че ѝ се спи, и отиде в къщичката; ала забелязах, че тя, без да пали свещ, дълго стоя зад затворения прозорец. Най-сетне луната изгря и заигра по Рейн; всичко се освети, дори виното в нашите ръбести чаши заблестя с тайнствен блясък. Вятърът стихна, сякаш събра криле и замря; нощна ароматна топлина лъхна от земята.
– Време е! – възкликнах аз . – Че то комай и лодкар няма да намеря.
– Време е – повтори Гагин.
Тръгнахме надолу по пътечката. Зад нас изведнъж се посипаха камъни: Ася ни настигаше.
– Ама ти не спиш ли? – попита я брат ѝ, но тя, без да отвърне нито дума, изтича край него.
Последните догарящи светилници, запалени от студентите в градината на хотела, осветяваха изотдолу листата на дърветата, което им придаваше празничен и фантастичен вид. Намерихме Ася до брега; разговаряше с лодкаря. Скочих в лодката и се сбогувах с новите си приятели. Гагин обеща да ме навести на другия ден; стиснах му ръката и протегнах своята на Ася; но тя само ме погледна и поклати глава. Лодката се отдели от брега и се понесе по бързата река. Лодкарят, бодър старец, с усилие потапяше веслата в тъмната вода.
– Влязохте в лунната пътека, раздробихте я – завика ми Ася.
Наведох очи; черните вълни се люлееха покрай лодката.
– Сбогом! – разнесе се пак нейният глас.
– До утре! – обади се и Гагин.
Лодката стигна до брега. Слязох и се огледах. Вече никой не се виждаше на отсрещния бряг. Лунната пътека се простираше като златен мост над цялата река. Като за прощаване долетяха звуците на старинен Ланеров валс. Гагин беше прав: почувствах как всички струни на сърцето ми затрептяха в отговор на тези очароващи напеви. Бавно вдишвайки ароматния въздух, поех към къщи през помръкналите поля и влязох в стаята си дълбоко разнежен от сладостен копнеж на безсмислени и безкрайни очаквания. Чувствах се щастлив… Но защо ли бях щастлив? За нищо не жадувах и за нищо не мислех… Бях щастлив.
Едва ли не, смеейки се от преливащите приятни и игриви чувства, се гмурнах в леглото и вече щях да затворя очи, когато изведнъж ми дойде наум, че за цялата вечер нито веднъж не бях си спомнил за моята жестока красавица… „Какво ли значи това? – запитах се. – Нима не съм влюбен?“
Но, задавайки си този въпрос, аз, струва ми се, начаса заспах като дете в люлка.

Иван Тургенев - „Първа любов и други повести”

Из АСЯ

Тогава бях към двайсет и пет годишен  – подзе Н.Н. – много стара история, както виждате. Току-що бях се почувствал свободен и заминах в странство не за да се „дооформя“, както се казваше тогава, а просто да видя свят. Бях здрав, млад, весел, парите ми нямаха свършване, още не знаех що е грижа – не му мислех за нищо, правех каквото си ща, с една реч, процъфтявах. Тогава и наум не ми идваше, че човекът не е растение, та дълго да процъфтява. Младостта се храни с позлатени курабийки и си мисли, че това е то, хлябът насъщен; а може да дойде време хлебеца да си изпросваш. Но да не умуваме напусто.
Пътешествах без цел и без всякакъв план; спирах навсякъде, където ми харесваше, и начаса тръгвах пак на път, щом закопнеех да виждам нови лица – именно лица. Интересуваха ме само и единствено хората; не можех да търпя импозантни паметници и забележителни сбирки; само видът на лон-лакея беше достатъчен, за да ме обземе тъга и злоба; едва не откачих в дрезденския „Грюне-Гевьолбе“. Природата ми действаше изключително силно, но не обичах тъй наречените ѝ красоти – дивни планини, урви, водопади; не понасях да ми се натрапва, да ми пречи. Ала живите, човешките лица – приказките на хората, движенията, смехът им – без това не можех. Сред навалицата винаги ми беше леко и радостно; весело ми беше да вървя накъдето отиват другите, да викам, когато другите викат, и в същото време обичах да гледам как същите тези други крещят. Беше ми забавно да наблюдавам хората… че дори и не ги наблюдавах – изучавах ги с някакво радостно и ненаситно любопитство. Но ето че пак се отклоних.
И тъй, преди двайсетина години живеех в малкия немски градец З., на левия бряг на Рейн. Търсех усамотение: наскоро сърцето ми бе наранено от една млада вдовица, с която бях се запознал на баните. Тя беше много хубава и отракана, кокетничеше с всички – и с мен, грешния,  – отначало дори ме насърчаваше, а после жестоко ми се подигра, като ме пожертва за един червенобузест баварски лейтенант. Право да си кажа, сърдечната ми рана не беше много дълбока; но сметнах, че е редно да се отдам за известно време на печал и самота – с какво ли не се залисва младостта! – и се заселих в З. Градецът ми хареса с това, че бе разположен в подножието на два високи хълма, със старинните си стени и кули, вековните липи, стръмния мост над бистрата рекичка, която се вливаше в Рейн, а най-вече с хубавото тамошно вино. По тесните улици вечер, току след залез слънце (беше през юни), се разхождаха гиздави светлокоси немкини и като срещнеха чужденец, изричаха със сладко гласче: „Guten Abend“! – а някои не се прибираха дори и след като луната се издигнеше над островърхите покриви на старите къщи и дребните камъни на уличния паваж ясно се очертаеха под неподвижните ѝ лъчи. Обичах да скитам по това време из града; луната сякаш се вторачваше в него от чистото небе, градът усещаше този поглед и се възправяше трепетно и кротко, цял облян от светлината ѝ, тази безметежна и в същото време тихо вълнуваща душата светлина. Златистият петел на високата готическа камбанария слабо блещукаше; със същия златист отблясък трептяха струйки по черния гланц на рекичката; тънки свещици (немецът е пестелив!) скромно мъждукаха в тесните прозорци под аспидните покриви; асмите тайнствено подаваха завитите си мустачки иззад каменните огради; нещо притичваше в сянката край старинния кладенец на триъгълния площад, внезапно се разнасяше сънливото изсвирване на нощния пазач, глухо ръмжеше добродушно куче, а въздухът направо те галеше по лицето и липите ухаеха така сладко, че гръдта неволно дишаше все по-дълбоко и по-дълбоко, а думата „Гретхен“ – дали възклицание, дали въпрос – сама ти идваше на устата.
Градецът З. е разположен на две версти от Рейн. Често ходех да гледам величавата река и пресилено бленувайки за коварната вдовица, прекарвах дълги часове на каменната пейка под един самотен огромен ясен. Малка статуя на Мадоната с почти детско лице и червено сърце, пронизано от мечове, печално надничаше през клоните му. На отсрещния бряг се намираше градецът Л., малко по-голям от този, в който бях се заселил. Една вечер седях на любимата си пейка и гледах ту реката, ту небето, ту лозята. Пред мен белоглави момченца се катереха по една лодка, измъкната на брега и обърната с насмоления си тумбак нагоре. Корабчета тихо се гонеха с леко издути платна; вълните, едва надигайки се, се плъзгаха и отминаваха с тих ромол. Изведнъж до мен долетя музика и аз се ослушах. В град Л. свиреха валс; контрабасът отсечено жужеше, цигулката приглушено извиваше, флейтата пискаше бойко.
– Какво става? – попитах приближилия се към мен старец с плисиран жакет, сини чорапи и обуща с катарами.
– Ами – отговори ми той, след като премести мундщука на лулата си от единия край на устата в другия – студенти от Б. са дошли на комерш.
„Я да го видя тоя комерш – помислих си, – тъкмо не съм ходил в Л.“ Намерих лодкар и поех към другия бряг. 

II

Може би не всеки знае какво е комерш. Това е специален тържествен гуляй, на който се събират студенти от един край или братство (Landsmannschaft). Почти всички участници носят отдавна установеното облекло на немските студенти: куртки като хусарски мундир, високи ботуши и малки шапчици с определени цветове на околожките. Студентите се събират обикновено към обед под председателството на сеньор, тоест старейшина, и пируват до сутринта, пият, пеят песни, Landesvater, Gaudeamus, пушат, ругаят филистерите; понякога наемат оркестър. Точно такъв комерш беше започнал в Л. пред малкия хотел с фирма „Слънце“, в градина, от която се излизаше на улицата. Над самия хотел и над градината се вееха знамена; студентите седяха по масите под окастрените липички; грамаден булдог се беше изтегнал под една от масите; по-настрана, в обвита с бръшлян беседка музикантите усърдно свиреха и се подкрепяха с бира. На улицата, пред ниската ограда, беше се насъбрал доста народ: почтените граждани на градеца Л. не искаха да пропуснат случая да позяпат нетукашните гости. И аз се вмъкнах в тълпата на зрителите. Беше ми весело да гледам лицата на студентите; техните прегръдки, възклицания, невинното кокетничене на младостта, пламналите погледи, безпричинният смях – най-хубавият смях на света, цялото това радостно кипене на младия свеж живот, този устрем – накъдето и да е, само да е напред, тази добродушна безгрижна волност ме трогваше и разпалваше. „Дали да не отида при тях?“ – питах се аз…
– Ася, стига ли ти? – внезапно изрече зад мен мъжки глас на руски.
– Още малко – отвърна друг, женски глас, на същия език.
Бързо се обърнах… Погледът ми падна върху красив младеж с фуражка и широка куртка; държеше под ръка невисока девойка със сламена шапка, която закриваше цялата горна част на лицето ѝ.
– Руснаци ли сте? – неволно се изплъзна от устата ми. Младежът се усмихна и промълви:
– Да, руснаци.
– Никак не очаквах… в такова затънтено място…– подзех аз.
– И ние не очаквахме – прекъсна ме той. – Какво пък? Толкова по-добре. Позволете да се представя: казвам се Гагин, а това е моята… – той се запъна за миг – моята сестра. А вашето име, ако позволите?
Казах го и ние се заговорихме. Научих, че Гагин, пътешествайки като мен за собствено удоволствие, преди седмица се отбил в градеца Л. и заседнал в него. Право да си кажа, не обичах да се запознавам с руснаци в чужбина. Различавах ги дори отдалеч по походката, по кройката на дрехите и преди всичко по израза на лицата им. Самодоволен и презрителен, често заповеднически, той внезапно ставаше предпазлив и плах… Човекът изведнъж се напрягаше, очите му неспокойно шареха… „Майчице! Не послъгах ли, не ми ли се подиграват?“  – сякаш казваше този забързан поглед… След миг лицето му отново излъчваше достолепие, нарядко сменяно от тъпо недоумение. Да, избягвах руснаците, но Гагин веднага ми хареса. Има на света такива честити лица: всекиму е драго да ги гледа, те като че ви греят или галят. Гагин имаше тъкмо такова лице, незлобиво, благо, с големи жалостиви очи и свилени къдрави коси. Говореше така, че дори без да виждате лицето му, само по звука на гласа му чувствахте, че се усмихва.
Девойката, която бе нарекъл своя сестра, от пръв поглед ми се стори доста миловидна. Имаше нещо своеобразно, особено, в чертите на възмургавото ѝ кръгло лице с малък тънък нос, почти детски бузки и черни светнали очи. Беше грациозно сложена, но сякаш още не напълно развита. Никак не приличаше на брат си.
– Искате ли да наминете при нас? – каза ми Гагин. – Струва ми се, че се нагледахме на немците. Нашите, наистина, щяха да счупят стъклата и да изпотрошат столовете, но тия са прекалено хрисими. Как мислиш, Ася, да си отиваме ли?
Девойката кимна утвърдително.
– Живеем извън града – продължи Гагин, – в лозята, в усамотена къщурка, нависоко. Чудесно е при нас, ще видите. Хазяйката обеща да ни подкваси мляко. Скоро ще се мръкне и за вас ще е по-добре да пресечете Рейн на лунна светлина.
Тръгнахме. През ниските порти на града (старинна стена от редени камъни го обкръжаваше от всички страни, дори бойниците не бяха напълно разрушени) излязохме в полето и като минахме стотина крачки покрай каменната ограда, спряхме пред тясна вратичка. Гагин я отвори и ни поведе нагоре по стръмна пътечка. От двете страни, на тераси, растеше грозде, слънцето току-що бе залязло и тънка алена светлина падаше по зелените лози, по високите тичинки и сухата земя, осеяна с парчета плочест камък, и по бялата стена на кацналата на самия връх на планината къщичка с коси черни напречни греди и четири светли прозорчета.
– Ето го и нашето жилище – възкликна Гагин, щом наближихме къщичката, – а това е хазяйката, носи ни млякото. Guten Abend, Madame! ... Сега ще си похапнем, но преди това се огледайте – добави той. – Какво ще кажете за гледката?
Гледката наистина беше чудесна. Рейн лежеше пред нас, цял посребрен между зелените брегове; на едно място пламтеше с пурпура и златото на залеза. Приютилият се до брега градец показваше всичките си къщя и улици; широко се разстилаха хълмовете и полята. Долу беше хубаво, но на високото още повече : особено ме порази чистотата и дълбочината на небето, сияещата прозрачност на въздуха. Свеж и лек, той тихо трептеше и се преливаше на вълни, сякаш и той по-волен на високото.
– Много хубава квартира сте си намерили  – промълвих аз.
– Ами Ася я намери – отвърна Гагин. – Хайде, Ася – додаде той, – разпореждай се. Кажи да ни донесат всичко тук. Ще вечеряме на открито. Тук музиката се чува по-добре. Забелязахте ли – обърна се той към мен, – отблизо някой валс нищо не струва, пошли, груби звуци, а отдалеч е чудо! Направо раздвижва всичките ви романтични струни.
Ася (впрочем името ѝ беше Анна, но Гагин я наричаше Ася, та позволете ми и аз да я наричам така) – Ася се запъти към къщата и скоро се върна заедно с хазяйката. Двете носеха голям поднос с гърне мляко, чинии, лъжици, захар, ягоди, хляб. Седнахме и се заловихме за вечерята. Ася свали шапката си, черните ѝ коси, подстригани и сресани по момчешки, падаха на едри къдрици по врата и ушите. Отначало тя се стесняваше от мен; но Гагин подхвърли:
– Ася, стига си се свивала! Той не хапе.
Тя се усмихна и след малко сама ме заприказва. Не бях виждал по-подвижно същество. Тя нито за миг не седеше мирно: ставаше, притичваше до къщата и дотичваше отново, тананикаше си полугласно, често се смееше и по твърде странен начин: изглеждаше, че се смее не на това, което чуваше, а на различни мисли, които ѝ идват наум. Големите ѝ очи гледаха в упор, лъчисти, безстрашни, но понякога клепачите ѝ се присвиваха и тогава погледът ѝ ставаше дълбок и нежен…
Приказвахме си около два часа. Денят отдавна бе угаснал и вечерта, отначало цялата в огън, после ясна и алена, сетне бледа и мъглива, тихо се топеше и се преливаше в нощ, а беседата ни още продължаваше, мирна и кротка като въздуха около нас. Гагин нареди да донесат бутилка рейнско вино; изпихме я, без да бързаме. Музиката както преди долиташе до нас; звуците ѝ ни се струваха по-сладки и по-нежни; светлини се запалваха в града и над реката. Ася изведнъж обори глава, така че къдрите паднаха върху очите ѝ, замълча и въздъхна; а после ни каза, че ѝ се спи, и отиде в къщичката; ала забелязах, че тя, без да пали свещ, дълго стоя зад затворения прозорец. Най-сетне луната изгря и заигра по Рейн; всичко се освети, дори виното в нашите ръбести чаши заблестя с тайнствен блясък. Вятърът стихна, сякаш събра криле и замря; нощна ароматна топлина лъхна от земята.
– Време е! – възкликнах аз . – Че то комай и лодкар няма да намеря.
– Време е – повтори Гагин.
Тръгнахме надолу по пътечката. Зад нас изведнъж се посипаха камъни: Ася ни настигаше.
– Ама ти не спиш ли? – попита я брат ѝ, но тя, без да отвърне нито дума, изтича край него.
Последните догарящи светилници, запалени от студентите в градината на хотела, осветяваха изотдолу листата на дърветата, което им придаваше празничен и фантастичен вид. Намерихме Ася до брега; разговаряше с лодкаря. Скочих в лодката и се сбогувах с новите си приятели. Гагин обеща да ме навести на другия ден; стиснах му ръката и протегнах своята на Ася; но тя само ме погледна и поклати глава. Лодката се отдели от брега и се понесе по бързата река. Лодкарят, бодър старец, с усилие потапяше веслата в тъмната вода.
– Влязохте в лунната пътека, раздробихте я – завика ми Ася.
Наведох очи; черните вълни се люлееха покрай лодката.
– Сбогом! – разнесе се пак нейният глас.
– До утре! – обади се и Гагин.
Лодката стигна до брега. Слязох и се огледах. Вече никой не се виждаше на отсрещния бряг. Лунната пътека се простираше като златен мост над цялата река. Като за прощаване долетяха звуците на старинен Ланеров валс. Гагин беше прав: почувствах как всички струни на сърцето ми затрептяха в отговор на тези очароващи напеви. Бавно вдишвайки ароматния въздух, поех към къщи през помръкналите поля и влязох в стаята си дълбоко разнежен от сладостен копнеж на безсмислени и безкрайни очаквания. Чувствах се щастлив… Но защо ли бях щастлив? За нищо не жадувах и за нищо не мислех… Бях щастлив.
Едва ли не, смеейки се от преливащите приятни и игриви чувства, се гмурнах в леглото и вече щях да затворя очи, когато изведнъж ми дойде наум, че за цялата вечер нито веднъж не бях си спомнил за моята жестока красавица… „Какво ли значи това? – запитах се. – Нима не съм влюбен?“
Но, задавайки си този въпрос, аз, струва ми се, начаса заспах като дете в люлка.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Току-що приключих и последната повест от това разкошно издание. Тургенев има невероятно изящен и фин стил и за мен беше истинско удоволствие да го чета! Вече съм нетърпелива да прочета още и още от Тургенев и затова искам да попитам дали имате намерение да издадете и други негови произведения.
Вие срам нямате ли? Отиде ми заплатата! ;-) Все чудесии предстоят!!! Обичам ви!
За мен Тургенев е един от най-вълнуващите писатели на всички времена! Нямам търпение да излезе това издание!
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0161-8
Купи
Цена
17.60 лв.
(22.00 лв.)

* 20% онлайн отстъпка
Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
-20%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0162-5
Купи
Цена
14.00 лв.
(22.00 лв.)

* 8 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-8лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени