Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Българска литература от Освобождението до Първата световна война. Част 2
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0156-4
Цена
25.00 лв.
Купи

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (6)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
145/213
Тегло
603 гр.
Страници
472
Дата на издаване
26 януари 2018
Корица
Стефан Касъров

Българска литература от Освобождението до Първата световна война. Част 2

„Българска литература от Освобождението до Първата световна война“ е книга, която израства от лекциите на проф. Милена Кирова в Софийския университет. Нейното съдържание следва програмата на студентите по българска филология и е съобразено с техните потребности и познавателни способности. В същото време това е книга, която може да въведе широк кръг читатели в историята и проблематиката на българската литература. Тя си служи с голямо количество фактологична информация, представя не само класически автори и произведения, но редом с тях и по-малко известни, дори забравени днес творци. Всички наблюдения и анализи се базират на конкретни исторически процеси, документирани явления и утвърдени от времето критически съчинения; обобщенията се стараят да изграждат връзки между миналото и настоящето на българската култура. Цялата книга е написана ясно, достъпно, с амбицията да бъде полезна и дори увлекателна.

Част 2 обхваща автори и процеси, които попадат в първите два етапа на българския модернизъм: кръга „Мисъл“ и поетите символисти. С цялостни портрети са представени деветима автори. С изключение на Петко Тодоров,  всички останали са поети: от Пенчо Славейков и Пейо Яворов до Дебелянов, Лилиев и Траянов.

За автора

Проф. дфн Милена Кирова (1958) преподава българска литература от Освобождението до Първата световна война и антропология на библейския свят в СУ „Св. Климент Охридски”. Ръководител на  катедрата по българска литература от 2003 до 2011 и от 2015 насам. Автор е на петнадесет книги, сред които са монографиите „Сънят на Медуза. Към психоанализа на българската литература” (1995), „Йордан Йовков. Митове и митология” (2001), „Проблематичният реализъм” (2002) и „Библейската жена. Механизми на конструиране, политики на изобразяване в Стария Завет” (2005), „Литературният канон. Предизвикателства“ (2009). Съставител и редактор на два тома „Неслученият канон“, първата история на българската литература, създадена от жени (2009 и 2013). През последните години се занимава с изследване на мъжествеността в Стария Завет, в резултат на което през 2011 г. излезе книгата й „Давид, Великия. История и мъжественост в Еврейската Библия”, първа част от по-голямо изследване. Носителка на различни награди, между които са Националната награда за литературна критика на името на Иван Радославов и Иван  Мешеков (2011), Националната награда за хуманитаристика „Хр. Г. Данов“ за 2011 и за 2006 г., наградата за литературна история и критика на СУ (2003), наградата за постижения в областта на литературната история на ВТУ (2002) и др. В продължение на 22 години е наблюдател за нови книги на вестник „Култура“, автор на повече от 700 рецензии.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Милена Кирова – „Българска литература от Освобождението до Първата световна война”, том 2

Новаторството на „Мисъл“, можем да кажем, е основано върху потребността от раздяла с традиционния образ на българския интелигент. Писателят трябва да се откаже от всичко, което не се отнася пряко към неговия труд: критикът да си пише критиката, поетът – стихотворенията, а с всичко останало  – от обувки до политика  – има кой „да се оращисва“ у нас. Литературата е не просто свят, който поглъща човека, а друг свят; да пребиваваш в него, самó по себе си е професия, която не бива да се смесва с професиите на всички останали хора.
Практикуването на този възглед трябва да доведе до две важни последствия. Писателят най-напред ще стане духовно независим от „врявата на деня“ и ще обслужва единствено божеството на литературните интереси. Това пък от своя страна ще повиши – чак до степента, в която може да гарантира – художествените добродетели на неговите творби. В ентусиазма, с който се изповядват тези възгледи, в настървението, с което се отстояват, откриваме знак, че превръщането им в житейска действителност по времето на кръга „Мисъл“ е било по-скоро идеал, отколкото възможност за практика. Статиите на Пенчо Славейков често звучат така – като програмни текстове, като манифести за идеална действителност.
Иначе в България – и тогава, както и сега – с писане е било много трудно да се прехранва човек. Затова д-р Кръстев е публицист и критик, но заедно с това издател, университетски, а понякога и гимназиален преподавател, дори преводач. Пенчо работи в Народната библиотека близо петнайсет години; Яворов приема различни назначения – от пощенски служител до артистичен секретар на Народния театър. Сред четиримата Петко Тодоров най-много се приближава до представата за „професионален писател“, но само защото има късмета да принадлежи към богато семейство.
И все пак никой от тях не е послушен държавен служител. Веднага след като получава преподавателско място във Висшето училище (при това след няколко години на безработица), д-р Кръстев публикува поредица от статии, в които остро критикува образователната политика на Просветното министерство, както и устройството на самия университет. Пенчо Славейков два пъти в продължение на година и половина напуска поста директор на Народния театър, тъй като от Министерството го притискат да води популярна политика в избора на пиеси. Тук, разбира се, някой може да каже: ако изобщо е имало професионални писатели у нас в началото на XX век, то сред тях на първо място би трябвало да посочим Вазов. И наистина, след провала на своето министеруване през 90-те години Вазов предвидливо решава да си остане само народен поет. „Мисъл“ обаче не откриват достойнства в неговото поведение и никога не го дават за положителен пример.

Популярността е порок

Защо професионализмът на Вазов е различен (и очевидно малоценен) от професионализма на Петко Тодоров според възгледите на „Мисъл“? Отговора няма да открием в това как/при какви условия пише, а в това какво и за кого пише съвременният творец. (След оттеглянето си през 1905 г. Стоян Михайловски също може да бъде наречен професионален писател, но въпреки това и Кръстев, и Славейков ще го поставят в лагера на „старите“.) „Мисъл“ лесно биха признали, че Вазов е народен поет, защото определението народен за тях не притежава положителна стойност, то означава поет на общността. А поет на общността е този, чиито възгледи изразяват мирогледа на мнозинството; неговите творби са замислени и написани така, че да ги четат и разбират всички. Вазов, с други думи, е популярен творец, а популярността е порок в културната програма на „Мисъл“. И д-р Кръстев казва точно това в една беседа за Вазов, включена по-късно в книгата му „Млади и стари“: „Да бъдеш популярен писател, е незавиден жребий. Вазов имà нещастието да бъде такъв от десетина години насам и затова вместо критики за него се пишат похвални реклами“. Още по-категоричен и по-цветист, както винаги, е Пенчо Славейков. Мнението му се вижда добре в предговора, който написва към второто издание на Яворовите „Стихотворения“ от 1904 година. (Това е предговорът, който критикът Георги Бакалов нарича „скандален“.) Безспорен талант като Яворов е заплашен от голяма опасност според Славейков, и това е опасността стихотворенията му „да станат популярни, като бисерът, да се труфят с тях онези, на които и стъклените мъниста са труфила“. И тук предговорът стига до онова, което се вижда скандално на социалиста Бакалов: „Популяризацията на изкуството, поевтиняването, демократизирането му (подч. м. – М. К.) – то е неговото унижение. Изкуството е отбрана, празнична храна, или нашенски казано, великденски кравай: нещо извънредно за онези, които се хранят с фасул, за онези, които четат уличните вестници, за онези, които прибират сметът на обществения живот и живеят в него“.
Набрал реторична скорост, Славейков май наистина прекалява. Не за модернизма в Европа от края на XIX век (той е философски базиран във войнствено индивидуалистични теории като тези на Шопенхауер и Ницше), а за българската културна среда от времето, по което излиза Яворовата стихосбирка. Не са изминали дори три десетилетия от появата на своя държава, въпросът за съграждането на колективна памет все още стои на дневен ред, патриотизмът е водеща идеология в публичния живот, чувството за гражданска принадлежност все още е нерешена действителност… Славейков сякаш живее в друга епоха, или най-малкото – в друга държава. Това е утопичната страна във възгледите на „Мисъл“. Насред обстановка, в която процъфтява националният романтизъм, те пропагандират идеите на модернизма, непопулярни в широка среда дори в Западна и Централна Европа.
Позицията на Славейков от предговора към Яворовите „Стихотворения“ прави опит за пробив във времето, за разкъсване на еволюционната последователност в историческото развитие. Тя всъщност отхвърля еволюцията, отказва възможността за бавно съзряване на колективния мироглед. Неповторим ще остане този момент в развитието на българската литература: шепа самотни творци застават срещу историята, отхвърлят законите на нейното бавно развитие и си изграждат свят, в който живеят със силата на въображението и мисълта. На пръв поглед патетично, но в крайна сметка справедливо д-р Кръстев ще напише фразата „пречупване на националния гений“, когато се опитва да формулира приноса на своите другари от „Мисъл“ през 1917 година.

Модернизмът воюва с жълтата литература

Опозицията популярен  – елитарен писател съответства на опозицията популярна – елитарна литература във възгледите на „Мисъл“. Разсъжденията им в тази посока са смайващо модерни, те съдържат много от идеите, които ще развие трийсетина години по-късно Франкфуртската школа.
В началото на XX век популярната литература е позната като сензационна литература, нейните образци пристигат в България отвън, най-вече откъм френската литература, и оказват влияние върху писането на проза. Вазов например не е никак чужд на тенденцията към пикантно и развлекателно четиво с приключенски елементи в сюжета, това можем да видим още в „Под игото“. Кръстев и Славейков определят сензационното четиво като „жълта“ или „булевардна“ литература. Интересът към нея според тях изразява ниските вкусове на тълпата и липсата на потребности за духовен живот. С типично модернистична погнуса и не без доза надменност, те сочат проявите на упадъка в булевардното четиво: липса на сериозни идеи и философско мировъзрение, повърхностна развлекателност, намеса на случайни обстоятелства от приказен тип, психологическа неубедителност и незавършеност на характерите… (Чудя се колко съвременни романи биха издържали проверката на подобни критерии за значимост.) Жълтата литература е близо до жълтата преса, защото разчита на много от нейните теми и похвати, за да гъделичка грубите интереси на читателите без вкус. Става въпрос за неговата реч „На гроба на Пенча Славейкова“.
Творбите, които са написани по правилата на жълтото четиво, най-често имат анекдотичен характер. „Анекдоти“, „анекдотичен разказ“ – това са обидни думи в критическия речник на Кръстев. За разказите от сборника „Утро в Банки“ Вазов например получава тежка присъда: „Това са анекдоти, лишени от всяко литературно значение, с които може само да се профанира името „литература“ и да се възпитават читатели на жълтата преса“ („Литература и литературни анекдоти“). Заради развлекателния характер на своите сюжети Елин Пелин също е запратен в групата на тези, които пишат анекдотично, които не умеят „да вдълбочат и осмислят темите, с една дума, да превърнат анекдота, който не отражава никаква душевна свързаност на живота, в индивидуална душевна картина“. По същата причина в лагера на драскачите попада и Георги Стаматов.
Сега вече, макар и със задна дата, можем да разберем амбивалентността на оценката, която Кръстев е дал на искрено обичания от него Алеко Константинов. Безукорен като идеалист, като писател Алеко има един непреодолим недостатък: той пише именно по презрения, популярен сред тълпата анекдотичен начин. Няколко години по-късно интелигентен критик като Боян Пенев ще манипулира същия възглед, за да отрече издъно първата драма на Яворов. Бедата идва оттам, че и Кръстев, и Пенев искрено вярват в правотата на един-единствен възглед за това що е литература. „Възгледът, че има точно определени граници на художественост, отвъд които тя е невъзможна, че съществува някаква нейна фиксирана „норма“, спрямо която могат да се квалифицират останалите форми на словесна изява – всичко това е част от синдрома на методологическата еуфоричност, съпровождаща раждането и проявите на едно ново литературно съзнание“ (Тиханов, с. 86).
Войната срещу жълтото четиво по принцип е типична за целия модернизъм, но в България тя придобива един особен нюанс на утопична отчаяност заради историческите обстоятелства, в които се води. Двайсет години преди „Мисъл“ белетристиката все още се ражда в синкретични масиви, които не искат да знаят, че литература и не-литература трябва да съществуват разделени с непреодолими прегради. В края на XIX век жанровете продължават да си обменят структурни характеристики и практики на разказване, а границите между литература и публицистика са все така пропускливи. И това е нормалното състояние на една литература, която едва се ражда за своята модерна епоха. „Мисъл“ обаче не познават компромиси и отхвърлят всяко „полу“ състояние. Те искат всичко или нищо. Критиките, които пишат, изглеждат като присъди.
Този максимализъм на естетическата оценка има различни последствия, но аз ще засегна само две. На първо място той дразни всички останали писатели и критици, събужда всеобщото им желание за съпротива, за невъздържан отпор. „Мисъл“ живеят в състояние на постоянна война. Такава ситуация може да ни се види безрадостна, но всъщност си има предимства и ражда конкретни ползи. Именно натискът отвън държи здраво и заедно, вътре в кръга (самата дума кръг внушава стратегия на отбрана). Всяка малка група, попаднала под атака, развива силни механизми за оцеляване и сцепление. Второто следствие засяга вътрешното развитие на модернизма в България. Поради необходимостта от самозапазване/оцеляване „Мисъл“ все повече втвърдяват категоричността на позициите си. По този начин те отблъсват второто поколение модернисти – поетите символисти – от възможността да се приобщят към вече положената традиция. Пенчо Славейков нееднократно се подиграва на тяхната поетика; Кръстев отминава с критическо безразличие ранните им прояви (и по-късно ще съжалява, че е пропуснал Дебелянов и Лилиев). Дори Яворов, който харесва поезията на Дебелянов и Бояджиев, никога не написва добра дума за тях. Трябва да дойде историята, за да подреди поколенията и да ги свърже в една обща линия.

Милена Кирова – „Българска литература от Освобождението до Първата световна война”, том 2

Новаторството на „Мисъл“, можем да кажем, е основано върху потребността от раздяла с традиционния образ на българския интелигент. Писателят трябва да се откаже от всичко, което не се отнася пряко към неговия труд: критикът да си пише критиката, поетът – стихотворенията, а с всичко останало  – от обувки до политика  – има кой „да се оращисва“ у нас. Литературата е не просто свят, който поглъща човека, а друг свят; да пребиваваш в него, самó по себе си е професия, която не бива да се смесва с професиите на всички останали хора.
Практикуването на този възглед трябва да доведе до две важни последствия. Писателят най-напред ще стане духовно независим от „врявата на деня“ и ще обслужва единствено божеството на литературните интереси. Това пък от своя страна ще повиши – чак до степента, в която може да гарантира – художествените добродетели на неговите творби. В ентусиазма, с който се изповядват тези възгледи, в настървението, с което се отстояват, откриваме знак, че превръщането им в житейска действителност по времето на кръга „Мисъл“ е било по-скоро идеал, отколкото възможност за практика. Статиите на Пенчо Славейков често звучат така – като програмни текстове, като манифести за идеална действителност.
Иначе в България – и тогава, както и сега – с писане е било много трудно да се прехранва човек. Затова д-р Кръстев е публицист и критик, но заедно с това издател, университетски, а понякога и гимназиален преподавател, дори преводач. Пенчо работи в Народната библиотека близо петнайсет години; Яворов приема различни назначения – от пощенски служител до артистичен секретар на Народния театър. Сред четиримата Петко Тодоров най-много се приближава до представата за „професионален писател“, но само защото има късмета да принадлежи към богато семейство.
И все пак никой от тях не е послушен държавен служител. Веднага след като получава преподавателско място във Висшето училище (при това след няколко години на безработица), д-р Кръстев публикува поредица от статии, в които остро критикува образователната политика на Просветното министерство, както и устройството на самия университет. Пенчо Славейков два пъти в продължение на година и половина напуска поста директор на Народния театър, тъй като от Министерството го притискат да води популярна политика в избора на пиеси. Тук, разбира се, някой може да каже: ако изобщо е имало професионални писатели у нас в началото на XX век, то сред тях на първо място би трябвало да посочим Вазов. И наистина, след провала на своето министеруване през 90-те години Вазов предвидливо решава да си остане само народен поет. „Мисъл“ обаче не откриват достойнства в неговото поведение и никога не го дават за положителен пример.

Популярността е порок

Защо професионализмът на Вазов е различен (и очевидно малоценен) от професионализма на Петко Тодоров според възгледите на „Мисъл“? Отговора няма да открием в това как/при какви условия пише, а в това какво и за кого пише съвременният творец. (След оттеглянето си през 1905 г. Стоян Михайловски също може да бъде наречен професионален писател, но въпреки това и Кръстев, и Славейков ще го поставят в лагера на „старите“.) „Мисъл“ лесно биха признали, че Вазов е народен поет, защото определението народен за тях не притежава положителна стойност, то означава поет на общността. А поет на общността е този, чиито възгледи изразяват мирогледа на мнозинството; неговите творби са замислени и написани така, че да ги четат и разбират всички. Вазов, с други думи, е популярен творец, а популярността е порок в културната програма на „Мисъл“. И д-р Кръстев казва точно това в една беседа за Вазов, включена по-късно в книгата му „Млади и стари“: „Да бъдеш популярен писател, е незавиден жребий. Вазов имà нещастието да бъде такъв от десетина години насам и затова вместо критики за него се пишат похвални реклами“. Още по-категоричен и по-цветист, както винаги, е Пенчо Славейков. Мнението му се вижда добре в предговора, който написва към второто издание на Яворовите „Стихотворения“ от 1904 година. (Това е предговорът, който критикът Георги Бакалов нарича „скандален“.) Безспорен талант като Яворов е заплашен от голяма опасност според Славейков, и това е опасността стихотворенията му „да станат популярни, като бисерът, да се труфят с тях онези, на които и стъклените мъниста са труфила“. И тук предговорът стига до онова, което се вижда скандално на социалиста Бакалов: „Популяризацията на изкуството, поевтиняването, демократизирането му (подч. м. – М. К.) – то е неговото унижение. Изкуството е отбрана, празнична храна, или нашенски казано, великденски кравай: нещо извънредно за онези, които се хранят с фасул, за онези, които четат уличните вестници, за онези, които прибират сметът на обществения живот и живеят в него“.
Набрал реторична скорост, Славейков май наистина прекалява. Не за модернизма в Европа от края на XIX век (той е философски базиран във войнствено индивидуалистични теории като тези на Шопенхауер и Ницше), а за българската културна среда от времето, по което излиза Яворовата стихосбирка. Не са изминали дори три десетилетия от появата на своя държава, въпросът за съграждането на колективна памет все още стои на дневен ред, патриотизмът е водеща идеология в публичния живот, чувството за гражданска принадлежност все още е нерешена действителност… Славейков сякаш живее в друга епоха, или най-малкото – в друга държава. Това е утопичната страна във възгледите на „Мисъл“. Насред обстановка, в която процъфтява националният романтизъм, те пропагандират идеите на модернизма, непопулярни в широка среда дори в Западна и Централна Европа.
Позицията на Славейков от предговора към Яворовите „Стихотворения“ прави опит за пробив във времето, за разкъсване на еволюционната последователност в историческото развитие. Тя всъщност отхвърля еволюцията, отказва възможността за бавно съзряване на колективния мироглед. Неповторим ще остане този момент в развитието на българската литература: шепа самотни творци застават срещу историята, отхвърлят законите на нейното бавно развитие и си изграждат свят, в който живеят със силата на въображението и мисълта. На пръв поглед патетично, но в крайна сметка справедливо д-р Кръстев ще напише фразата „пречупване на националния гений“, когато се опитва да формулира приноса на своите другари от „Мисъл“ през 1917 година.

Модернизмът воюва с жълтата литература

Опозицията популярен  – елитарен писател съответства на опозицията популярна – елитарна литература във възгледите на „Мисъл“. Разсъжденията им в тази посока са смайващо модерни, те съдържат много от идеите, които ще развие трийсетина години по-късно Франкфуртската школа.
В началото на XX век популярната литература е позната като сензационна литература, нейните образци пристигат в България отвън, най-вече откъм френската литература, и оказват влияние върху писането на проза. Вазов например не е никак чужд на тенденцията към пикантно и развлекателно четиво с приключенски елементи в сюжета, това можем да видим още в „Под игото“. Кръстев и Славейков определят сензационното четиво като „жълта“ или „булевардна“ литература. Интересът към нея според тях изразява ниските вкусове на тълпата и липсата на потребности за духовен живот. С типично модернистична погнуса и не без доза надменност, те сочат проявите на упадъка в булевардното четиво: липса на сериозни идеи и философско мировъзрение, повърхностна развлекателност, намеса на случайни обстоятелства от приказен тип, психологическа неубедителност и незавършеност на характерите… (Чудя се колко съвременни романи биха издържали проверката на подобни критерии за значимост.) Жълтата литература е близо до жълтата преса, защото разчита на много от нейните теми и похвати, за да гъделичка грубите интереси на читателите без вкус. Става въпрос за неговата реч „На гроба на Пенча Славейкова“.
Творбите, които са написани по правилата на жълтото четиво, най-често имат анекдотичен характер. „Анекдоти“, „анекдотичен разказ“ – това са обидни думи в критическия речник на Кръстев. За разказите от сборника „Утро в Банки“ Вазов например получава тежка присъда: „Това са анекдоти, лишени от всяко литературно значение, с които може само да се профанира името „литература“ и да се възпитават читатели на жълтата преса“ („Литература и литературни анекдоти“). Заради развлекателния характер на своите сюжети Елин Пелин също е запратен в групата на тези, които пишат анекдотично, които не умеят „да вдълбочат и осмислят темите, с една дума, да превърнат анекдота, който не отражава никаква душевна свързаност на живота, в индивидуална душевна картина“. По същата причина в лагера на драскачите попада и Георги Стаматов.
Сега вече, макар и със задна дата, можем да разберем амбивалентността на оценката, която Кръстев е дал на искрено обичания от него Алеко Константинов. Безукорен като идеалист, като писател Алеко има един непреодолим недостатък: той пише именно по презрения, популярен сред тълпата анекдотичен начин. Няколко години по-късно интелигентен критик като Боян Пенев ще манипулира същия възглед, за да отрече издъно първата драма на Яворов. Бедата идва оттам, че и Кръстев, и Пенев искрено вярват в правотата на един-единствен възглед за това що е литература. „Възгледът, че има точно определени граници на художественост, отвъд които тя е невъзможна, че съществува някаква нейна фиксирана „норма“, спрямо която могат да се квалифицират останалите форми на словесна изява – всичко това е част от синдрома на методологическата еуфоричност, съпровождаща раждането и проявите на едно ново литературно съзнание“ (Тиханов, с. 86).
Войната срещу жълтото четиво по принцип е типична за целия модернизъм, но в България тя придобива един особен нюанс на утопична отчаяност заради историческите обстоятелства, в които се води. Двайсет години преди „Мисъл“ белетристиката все още се ражда в синкретични масиви, които не искат да знаят, че литература и не-литература трябва да съществуват разделени с непреодолими прегради. В края на XIX век жанровете продължават да си обменят структурни характеристики и практики на разказване, а границите между литература и публицистика са все така пропускливи. И това е нормалното състояние на една литература, която едва се ражда за своята модерна епоха. „Мисъл“ обаче не познават компромиси и отхвърлят всяко „полу“ състояние. Те искат всичко или нищо. Критиките, които пишат, изглеждат като присъди.
Този максимализъм на естетическата оценка има различни последствия, но аз ще засегна само две. На първо място той дразни всички останали писатели и критици, събужда всеобщото им желание за съпротива, за невъздържан отпор. „Мисъл“ живеят в състояние на постоянна война. Такава ситуация може да ни се види безрадостна, но всъщност си има предимства и ражда конкретни ползи. Именно натискът отвън държи здраво и заедно, вътре в кръга (самата дума кръг внушава стратегия на отбрана). Всяка малка група, попаднала под атака, развива силни механизми за оцеляване и сцепление. Второто следствие засяга вътрешното развитие на модернизма в България. Поради необходимостта от самозапазване/оцеляване „Мисъл“ все повече втвърдяват категоричността на позициите си. По този начин те отблъсват второто поколение модернисти – поетите символисти – от възможността да се приобщят към вече положената традиция. Пенчо Славейков нееднократно се подиграва на тяхната поетика; Кръстев отминава с критическо безразличие ранните им прояви (и по-късно ще съжалява, че е пропуснал Дебелянов и Лилиев). Дори Яворов, който харесва поезията на Дебелянов и Бояджиев, никога не написва добра дума за тях. Трябва да дойде историята, за да подреди поколенията и да ги свърже в една обща линия.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Блестящ цикъл лекции на проф. Кирова - изследване, което разсъблича докрай митовете и идеологемите. Ще ви върне в училище, за да преосмислите много факти, на които не сте обърнали особено внимание. Или до които никога не сте имали достъп. Нещо ме навежда на мисълта, че можем да очакваме и трети том.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0156-4
Купи
Цена
25.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени