Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Екзистенциална психотерапия
Печатно издание
ISBN
978-619-150-339-1
Цена
35.00 лв.
предстояща

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Информация
Рейтинг (13)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
165/235
Страници
552
Дата на издаване
19 януари 2018
Превод
Людмила Андреева

Екзистенциална психотерапия

„Екзистенциална психотерапия” е мащабна и всеобхватна книга. Интегрирайки клиничен опит, емпирични изследвания, философски теории и примери от световната литературата, тя предоставя основа, синтез и рамка на екзистенциалната психотерапия. 

 „Още веднъж Ървин Ялом е написал том с огромно значение и вечност. Той е кристализирал същността на екзистенциалната психотерапия. С многобройни терапевтични илюстрации и чрез обзор на литературата той е конструирал книга върху конфликтите, произтичащи от конфронтацията на човека с фундаментални проблеми като: смърт, свобода, изолация и безсмисленост. Тази книга трябва да се прочете от всеки стажант по психиатрия и по клинична психология. Тя принадлежи на библиотеката на всеки психотерапевт.“
Х. Кийт, Х. Броуди 

„Вярвам, че тази отлична книга ще стане класика за онези, които изучават екзистенциалната психотерапия, а и за всички клиницисти. Би било грешка обаче тя да се ограничава само до психиатрите и психолозите – всеки интересуващ се от онова, което кара хората да действат по определен начин, ще намери помощ в нея. Книгата е толкова четивна, че не можах да я оставя, докато не я завърших.“
Роло Мей

За автора

Ървин Д. Ялом (р. 1931 г.) е изтъкнат американски психиатър, почетен професор в Станфордския университет и практикуващ психоаналитик, смятан за един от родоначалниците на груповата психотерапия. Научните му книги, както и добилите изключителна популярност „Дарът на терапията“, „Все по-близо всеки ден“ го утвърждават като водеща фигура в съвременната невронаука. Удостоен е с Международната награда „Зигмунд Фройд“ и с наградата „Оскар Пфистер“ за значим принос в психотерапията. Оригиналният метод на д-р Ялом, свързващ психотерапията с фундаменталните екзистенциални проблеми, и най-успешните му клинични експерименти са в основата и на неговите белетристични творби: „Мама и смисълът на живота“,  „Палач на любовта“, световния бестселър „Когато Ницше плака“, „Изцелението на Шопенхауер“, „Проблемът на Спиноза“.  Книгите му са преведени на 20 езика и са продадени в над 4 милиона екземпляра.

Още за Ървин Д. Ялом
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Ървин Д. Ялом  - „Екзистенциална психотерапия“

ОБЛАСТТА НА ЕКЗИСТЕНЦИАЛНАТА ПСИХОТЕРАПИЯ

Екзистенциалната психотерапия до голяма степен е като бездомник. В действителност тя не „принадлежи“ на никое място. Няма собствен парцел, формална школа, институция; не е приветствана в по-добрите академични квартали. Няма официално общество, солидно списание (няколкото болнави филизи бяха отнесени още в бебешката си възраст), стабилно семейство, глава на семейството. Тя обаче има генеалогия, няколко разпръснати братовчеди и приятели на семейството, някои от които в старата родина, а други – в Америка.

Екзистенциалната философия: прародителският дом

„Екзистенциализмът не се поддава лесно на определение.“ Така започва описанието на екзистенциалната философия в базисната съвременна философска енциклопедия. Повечето други справочни издания започват по подобен начин и подчертават факта, че двама философи, наречени „екзистенциални“, може и да не са съгласни по всеки кардинален въпрос (настрана от общото им отвращение от този етикет). Повечето философски текстове разрешават проблема с дефиницията, като отбелязват редица теми, свързани със съществуването (например свобода, смърт, изолация, абсурдност), и обявяват, че екзистенциален философ е този, чиято работа е посветена на изучаването им. (Това всъщност е стратегията, която и аз използвам за идентифициране на областта на екзистенциалната психотерапия.) Съществуват екзистенциална „традиция“ във философията и формална екзистенциална философска „школа“. Очевидно екзистенциалната традиция е неостаряваща. Кой голям мислител на някакъв етап в работата и в живота си не е насочвал вниманието си към въпросите на живота и смъртта? Формалната школа на екзистенциалната философия обаче има ясно очертано начало. Някои го свързват с един неделен следобед през 1834 г., когато един млад датчанин седнал в кафене, запалил пура и се отдал на размишления върху факта, че е на път да се превърне в старец, без да е направил никакъв принос към света. Размишлявал и за многото си успели приятели:

…благодетели на епохата, които знаят как да принесат полза на човечеството, като правят живота все по-лесен – някои чрез железници, други – чрез омнибуси и параходи, трети – чрез телеграфа, а четвърти – чрез лесноразбираеми сборници и кратки изложения на всичко, което си струва да се знае, а накрая и истинските благодетели на епохата, които по силата на мисълта правят духовното съществуване систематично по-лесно.

Пурата му догоряла. Младият датчанин – Сьорен Киркегор, запалил друга и продължил да размишлява. Внезапно в съзнанието му пробляснала следната мисъл:

Трябва да направиш нещо, но доколкото способностите ти са ограничени, ще бъде невъзможно нещо да се направи по-лесно, отколкото е, трябва със същия хуманитарен ентусиазъм като другите да се заемеш да направиш нещо по-трудно.

Постепенно стигнал до извода, че когато всички се обединят, за да направят нещата по-лесни, ще се появи опасността от прекомерност на лекотата. Може би някой трябва да направи нещата отново трудни, разсъждавал той. И в този момент установил, че е открил съдбата си: трябва да се впусне в търсене на трудностите – като някой нов Сократ. И кои трудности? Не било трудно да се открият. Трябвало единствено да разгледа собствената си екзистенциална ситуация, собствения си ужас, изборите си, възможностите и ограниченията си.
Киркегор посвещава остатъка от краткия си живот на изследването на собствената си екзистенциална ситуация и през 40-те години на ХІХ в. публикува няколко важни екзистенциални трактата. Произведенията му обаче дълги години остават непреведени и не оказват особено въздействие – до края на Първата световна война, когато намират плодородна почва и са подкрепени от Мартин Хайдегер и Карл Ясперс.
Отношението на екзистенциалната терапия към екзистенциалната школа във философията прилича много на отношението между клиничната фармакотерапия и биохимичните лабораторни изследвания с животни. В своето изложение често ще разчитам на философски трудове, за да обясня, подкрепя или илюстрирам някои от клиничните въпроси, но моето намерение не е да обсъждам (а и това не е в рамките на моята научна компетентност) по всеобхватен начин трудовете на който и да е философ или основните принципи на екзистенциалната философия. Това е книга за клиницисти и искам тя да е клинично полезна. Моите отклонения във философията ще са кратки и прагматични; ще се огранича до онези области, които ще са от полза за клиничната работа. Ето защо няма да се разсърдя на професионалния философ, ако ме оприличи на викингски нашественик, заграбил скъпоценните камъни, но изоставил техните фини и ценни обкови.
Тъй като в обучението на мнозинството психотерапевти акцентът върху философията е ограничен (или никакъв), няма да правя допускането, че читателите имат някаква философска подготовка. Когато все пак се наложи да се позовавам на философски текстове, ще се опитам да го правя по директен, освободен от професионалния жаргон начин  – една нелека задача, тъй като професионалните екзистенциални философи надминават дори психоаналитичните теоретици в използването на мътен и сложен език. Най-важният философски текст в областта – „Битие и време“ на Хайдегер, изпъква като неоспорим шампион по езикова мъглявост.
Никога не съм разбирал причината за непроницаемостта на звучащия издълбоко език. Самите основни екзистенциални понятия не са сложни, не е необходимо да се декодират и щателно да се анализират до такава степен, а да се разкриват. Всеки човек на някакъв етап от живота си влиза в „състояние на дълбока погълнатост“ и посвещава известно време на върховните екзистенциални въпроси. Това, което е необходимо, не е формално обяснение: задачата на философа, а и на терапевта, е да извади от изтласканото и да запознае отново човека с нещо, което той е знаел през цялото време. Именно това е причината толкова много от водещите екзистенциални мислители (например Жан-Пол Сартр, Албер Камю, Мигел де Унамуно, Мартин Бубер) да предпочитат литературното изложение пред формалнофилософския аргумент. И най-вече философът и терапевтът трябва да насърчават човека да погледне във и да обърне внимание на собствената си екзистенциална ситуация.

Екзистенциалните анализатори: братовчедите от Стария континент

Редица европейски психиатри се опълчват на много от основните принципи на психоаналитичния подход на Фройд. Те възразяват срещу Фройдовия модел на психичното функциониране, срещу усилията му да разбере човешкото същество чрез схема за запазване на енергията, заета от физиката, и защитават тезата, че такъв подход води до неадекватно становище за човека. Ако прилагаме една схема, за да обясняваме всички хора – твърдят те, ще пропуснем уникалния опит на конкретния човек. Те възразяват срещу Фройдовия редукционизъм (свеждането на цялото човешко поведение до няколко основни нагона), срещу материализма му (обясняване на по-висшето чрез термините на по-нисшето) и срещу детерминизма му (убеждението, че цялото психично функциониране е предизвикано от идентифицируеми фактори, които вече съществуват).
Различните екзистенциални анализатори са постигнали съгласие по един фундаментален процедурен въпрос: анализаторът трябва да подхожда към пациента феноменологично, т.е. трябва да навлезе в преживелищния му свят и да слуша за явленията в света, без да прави предварителни допускания, които биха изкривили разбирането. Както казва Лудвиг Бинсвангер, един от най-известните екзистенциални анализатори: „Няма едно-единствено пространство и време, а толкова пространства и времена, колкото са хората“.
Като изключим реакцията им срещу Фройдовия механистичен, детерминистичен модел на психиката и съгласието им по отношение на феноменологичния подход в терапията, екзистенциалните анализатори нямат много общо помежду си и никога не са били възприемани като сплотена теоретична школа. Тези мислители, сред които: Лудвиг Бинсвангер, Мелард Бос, Юджийн Минковски, Виктор Емил фон Гебсател, Роланд Кун, Дж. Карузо, Ф. Т. Бойтендайк, Дж. Бали и Виктор Франкъл, са били почти напълно неизвестни на американската психотерапевтична общност, докато през 1958 г. не излиза изключително авторитетната книга на Роло Мей „Битие“, чието въвеждащо есе представя работата им в тази страна. Поразително е обаче, че днес, повече от двайсет години след публикуването на книгата на Мей, тези фигури не оказват особено влияние върху американската психотерапевтична практика. Те не ни „говорят“ повече от неизвестните лица на избледнелите фотографии в семейния албум. Това пренебрегване отчасти е резултат от езиковата бариера: с изключение на някои произведения на Бинсвангер, Бос и Франкъл тези философи рядко се превеждат. В по-голяма степен обаче то се дължи на трудната за разбиране природа на техните трудове: те са пропити от континенталната философска Weltanschauung, която е твърде далеч от американската прагматична традиция в терапията. Следователно континенталните екзистенциални анализатори продължават да са разпръснати и в по-голямата си част загубени братовчеди на подхода на екзистенциалната терапия, който възнамерявам да опиша.

Ървин Д. Ялом  - „Екзистенциална психотерапия“

ОБЛАСТТА НА ЕКЗИСТЕНЦИАЛНАТА ПСИХОТЕРАПИЯ

Екзистенциалната психотерапия до голяма степен е като бездомник. В действителност тя не „принадлежи“ на никое място. Няма собствен парцел, формална школа, институция; не е приветствана в по-добрите академични квартали. Няма официално общество, солидно списание (няколкото болнави филизи бяха отнесени още в бебешката си възраст), стабилно семейство, глава на семейството. Тя обаче има генеалогия, няколко разпръснати братовчеди и приятели на семейството, някои от които в старата родина, а други – в Америка.

Екзистенциалната философия: прародителският дом

„Екзистенциализмът не се поддава лесно на определение.“ Така започва описанието на екзистенциалната философия в базисната съвременна философска енциклопедия. Повечето други справочни издания започват по подобен начин и подчертават факта, че двама философи, наречени „екзистенциални“, може и да не са съгласни по всеки кардинален въпрос (настрана от общото им отвращение от този етикет). Повечето философски текстове разрешават проблема с дефиницията, като отбелязват редица теми, свързани със съществуването (например свобода, смърт, изолация, абсурдност), и обявяват, че екзистенциален философ е този, чиято работа е посветена на изучаването им. (Това всъщност е стратегията, която и аз използвам за идентифициране на областта на екзистенциалната психотерапия.) Съществуват екзистенциална „традиция“ във философията и формална екзистенциална философска „школа“. Очевидно екзистенциалната традиция е неостаряваща. Кой голям мислител на някакъв етап в работата и в живота си не е насочвал вниманието си към въпросите на живота и смъртта? Формалната школа на екзистенциалната философия обаче има ясно очертано начало. Някои го свързват с един неделен следобед през 1834 г., когато един млад датчанин седнал в кафене, запалил пура и се отдал на размишления върху факта, че е на път да се превърне в старец, без да е направил никакъв принос към света. Размишлявал и за многото си успели приятели:

…благодетели на епохата, които знаят как да принесат полза на човечеството, като правят живота все по-лесен – някои чрез железници, други – чрез омнибуси и параходи, трети – чрез телеграфа, а четвърти – чрез лесноразбираеми сборници и кратки изложения на всичко, което си струва да се знае, а накрая и истинските благодетели на епохата, които по силата на мисълта правят духовното съществуване систематично по-лесно.

Пурата му догоряла. Младият датчанин – Сьорен Киркегор, запалил друга и продължил да размишлява. Внезапно в съзнанието му пробляснала следната мисъл:

Трябва да направиш нещо, но доколкото способностите ти са ограничени, ще бъде невъзможно нещо да се направи по-лесно, отколкото е, трябва със същия хуманитарен ентусиазъм като другите да се заемеш да направиш нещо по-трудно.

Постепенно стигнал до извода, че когато всички се обединят, за да направят нещата по-лесни, ще се появи опасността от прекомерност на лекотата. Може би някой трябва да направи нещата отново трудни, разсъждавал той. И в този момент установил, че е открил съдбата си: трябва да се впусне в търсене на трудностите – като някой нов Сократ. И кои трудности? Не било трудно да се открият. Трябвало единствено да разгледа собствената си екзистенциална ситуация, собствения си ужас, изборите си, възможностите и ограниченията си.
Киркегор посвещава остатъка от краткия си живот на изследването на собствената си екзистенциална ситуация и през 40-те години на ХІХ в. публикува няколко важни екзистенциални трактата. Произведенията му обаче дълги години остават непреведени и не оказват особено въздействие – до края на Първата световна война, когато намират плодородна почва и са подкрепени от Мартин Хайдегер и Карл Ясперс.
Отношението на екзистенциалната терапия към екзистенциалната школа във философията прилича много на отношението между клиничната фармакотерапия и биохимичните лабораторни изследвания с животни. В своето изложение често ще разчитам на философски трудове, за да обясня, подкрепя или илюстрирам някои от клиничните въпроси, но моето намерение не е да обсъждам (а и това не е в рамките на моята научна компетентност) по всеобхватен начин трудовете на който и да е философ или основните принципи на екзистенциалната философия. Това е книга за клиницисти и искам тя да е клинично полезна. Моите отклонения във философията ще са кратки и прагматични; ще се огранича до онези области, които ще са от полза за клиничната работа. Ето защо няма да се разсърдя на професионалния философ, ако ме оприличи на викингски нашественик, заграбил скъпоценните камъни, но изоставил техните фини и ценни обкови.
Тъй като в обучението на мнозинството психотерапевти акцентът върху философията е ограничен (или никакъв), няма да правя допускането, че читателите имат някаква философска подготовка. Когато все пак се наложи да се позовавам на философски текстове, ще се опитам да го правя по директен, освободен от професионалния жаргон начин  – една нелека задача, тъй като професионалните екзистенциални философи надминават дори психоаналитичните теоретици в използването на мътен и сложен език. Най-важният философски текст в областта – „Битие и време“ на Хайдегер, изпъква като неоспорим шампион по езикова мъглявост.
Никога не съм разбирал причината за непроницаемостта на звучащия издълбоко език. Самите основни екзистенциални понятия не са сложни, не е необходимо да се декодират и щателно да се анализират до такава степен, а да се разкриват. Всеки човек на някакъв етап от живота си влиза в „състояние на дълбока погълнатост“ и посвещава известно време на върховните екзистенциални въпроси. Това, което е необходимо, не е формално обяснение: задачата на философа, а и на терапевта, е да извади от изтласканото и да запознае отново човека с нещо, което той е знаел през цялото време. Именно това е причината толкова много от водещите екзистенциални мислители (например Жан-Пол Сартр, Албер Камю, Мигел де Унамуно, Мартин Бубер) да предпочитат литературното изложение пред формалнофилософския аргумент. И най-вече философът и терапевтът трябва да насърчават човека да погледне във и да обърне внимание на собствената си екзистенциална ситуация.

Екзистенциалните анализатори: братовчедите от Стария континент

Редица европейски психиатри се опълчват на много от основните принципи на психоаналитичния подход на Фройд. Те възразяват срещу Фройдовия модел на психичното функциониране, срещу усилията му да разбере човешкото същество чрез схема за запазване на енергията, заета от физиката, и защитават тезата, че такъв подход води до неадекватно становище за човека. Ако прилагаме една схема, за да обясняваме всички хора – твърдят те, ще пропуснем уникалния опит на конкретния човек. Те възразяват срещу Фройдовия редукционизъм (свеждането на цялото човешко поведение до няколко основни нагона), срещу материализма му (обясняване на по-висшето чрез термините на по-нисшето) и срещу детерминизма му (убеждението, че цялото психично функциониране е предизвикано от идентифицируеми фактори, които вече съществуват).
Различните екзистенциални анализатори са постигнали съгласие по един фундаментален процедурен въпрос: анализаторът трябва да подхожда към пациента феноменологично, т.е. трябва да навлезе в преживелищния му свят и да слуша за явленията в света, без да прави предварителни допускания, които биха изкривили разбирането. Както казва Лудвиг Бинсвангер, един от най-известните екзистенциални анализатори: „Няма едно-единствено пространство и време, а толкова пространства и времена, колкото са хората“.
Като изключим реакцията им срещу Фройдовия механистичен, детерминистичен модел на психиката и съгласието им по отношение на феноменологичния подход в терапията, екзистенциалните анализатори нямат много общо помежду си и никога не са били възприемани като сплотена теоретична школа. Тези мислители, сред които: Лудвиг Бинсвангер, Мелард Бос, Юджийн Минковски, Виктор Емил фон Гебсател, Роланд Кун, Дж. Карузо, Ф. Т. Бойтендайк, Дж. Бали и Виктор Франкъл, са били почти напълно неизвестни на американската психотерапевтична общност, докато през 1958 г. не излиза изключително авторитетната книга на Роло Мей „Битие“, чието въвеждащо есе представя работата им в тази страна. Поразително е обаче, че днес, повече от двайсет години след публикуването на книгата на Мей, тези фигури не оказват особено влияние върху американската психотерапевтична практика. Те не ни „говорят“ повече от неизвестните лица на избледнелите фотографии в семейния албум. Това пренебрегване отчасти е резултат от езиковата бариера: с изключение на някои произведения на Бинсвангер, Бос и Франкъл тези философи рядко се превеждат. В по-голяма степен обаче то се дължи на трудната за разбиране природа на техните трудове: те са пропити от континенталната философска Weltanschauung, която е твърде далеч от американската прагматична традиция в терапията. Следователно континенталните екзистенциални анализатори продължават да са разпръснати и в по-голямата си част загубени братовчеди на подхода на екзистенциалната терапия, който възнамерявам да опиша.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Най-после ще имаме на разположение и библията на Ялом. Щеше да е неестествено след цялата тази дълга серия (впечатляващи, не отричам) семификционални творби, да продължава да се отлага издаването на базисния му труд.
Фундаментална книга!
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-339-1
предстояща
Цена
35.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени