Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Измамата като точна наука
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0129-8
Цена
18.00 лв.
Купи

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
336
Превод
Венцислав К. Венков
Дата на издаване
08 декември 2017

Измамата като точна наука

Непревеждани разкази

Освен непреведените досега разкази на писателя, в настоящето издание е включена и статията на Шарл Бодлер „Едгар По – живот и творчество“. Големият френски поет (1821–1867), който често е говорел за духовното си родство с американския си събрат, е превеждал в продължение на петнайсет години творбите на По (явно по негово време преводът все още е бил изкуство, а не занаят), събирайки разказите му в три сборника и добавяйки към тях философската поема „Еврика“ и романа за Артър Гордън Пим. За първия сборник, „Невероятни истории“, пише предговора – гореспоменатата статия, който по-късно разширява в пространна студия.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

Измамата като точна наука
Колибата на Ландор
Мелонта таута
Мистификация
Никога не казвай „продавам си душата на дявола“
Диалогът на Монос с Уна
Разговорът на Ейрос и Хармион
Дяволът в камбанарията
Имението Арнхайм
Духът на противоречието
Островът на феята
Творческата биография на Тингъм Боб, Еsq.
Изтърбушеният човек
Силата на словото
Безподобното приключение на някой си Ханс Пфал
Ти си оня човек
Три недели в седмицата
Защо дребничкият французин държи ръката си в прашка
Прхблем с набхра

Шарл Бодлер
ЕДГАР АЛАН ПО – ЖИВОТ И ТВОРЧЕСТВО

За автора

Американският поет, писател и есеист Едгар Алан По (1809-1849), неведнъж издаван у нас и високо ценен от любителите на т.нар. макабрени истории, но и на изящния стил, е не само и просто автор на „Гарванът“ и „Анабел Ли“, на „Убийствата на улица Морг“ и „Лигея“, на „Еврика“ и „Историята на Артър Гордън Пим“. Той е родоначалникът на разказния жанр, основоположникът на криминалната литература, изобретателят на фантастиката, първопроходник на злободневната сатира. Фикция, Фантазия, Фантасмагория, Фентъзи, Феерии, Феи, но и Фейлетони, както читателят ще види в тези „Непревеждани разкази“ (например в „Прхблем с набхра“ със заменената буква „о“, където става дума за Хитроумно Халосване, Хаховщина, Хаплив Хумор и Хвалипръцковщина) – всичко това е запазена марка на неправдоподобния талант на Едгар Алан По. Изумителното му въображение, невероятната му любов към Красотата във всичките й форми, несретният му живот, ранната му смърт („Има ли болест, сравнима с алкохола?“, казва самият той в „Черната котка“) го превръщат в един от трагичните гении на световната литература.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Едгар Алан По – „Измамата като точна наука. Непревеждани разкази”

ОСТРОВЪТ НА ФЕЯТА

Nullus enim locus sine genio est. / СЕРВИЙ /

„Музиката  – пише Мармонтел в „Contes Moraux“, които във всичките си досегашни преводи упорстваме да наричаме „Моралните приказки“, сякаш за да се подиграем с техния дух, – la musique est le seul des talents qui jouissent de lui-même; tous les autres veulent des témoins. Тук той бърка удоволствието, извличано от галещите ухото звуци, с умението да ги създаваш. Музиката не се различава от останалите дарби по способността си да доставя пълноценно удоволствие в присъствието на друг човек, който да оценява изпълнението. Нито по това, че на резултатите ѝ можеш да се радваш и насаме. Идеята, която разказвачът така и не е успял да развие докрай, или се е поддал на прословутата национална любов към поантата, е всъщност съвсем защитима: че музиката от най-висш порядък се оценява най-добре в пълна самота. В тази му форма твърдението се възприема моментално от всички, които харесват лирата и заради самата нея, и заради насладата, която носи на духа. И въпреки това съществува и друго удоволствие, което е все още достъпно за греховното човечество, и вероятно единствено то, повече и от музиката, зависи от допълнителното усещане за самота. Става дума за щастието, което ни носи съзерцанието на природата. Ако земният обитател желае да съзре истинското Божие величие, може да го види само в пълно усамотение. Лично аз възприемам всяко чуждо присъствие – не само човешко, но и на каквато и да е друга форма на живот с изключение на зелената, която никне от земята и е безгласна – като петно върху пейзажа, във война с духа на гледката. И изпадам в унес, като наблюдавам тъмните долини, сивите скали, беззвучно смеещите се води, въздишащите в неспокойния си сън гори и гордите планини, що бдят над всички нас – при това ги възприемам като колосални участници в едно безкрайно живо и съзнателно цяло – цяло, чиято форма (сферичната) е възможно най-идеалната и всеобхватната, което се движи сред сродни планети, чиято покорна прислужница е Луната, а прекият му повелител – Слънцето, чийто живот е вечен, а мисълта му е мисъл на Бог, чиято радост е познанието; чиито съдби се губят в необята и чието познание за самите нас е като познанието ни за обсебилите мозъците ни анималкули  – цяло, което ние смятаме за напълно неодушевено и материално, горе-долу по начина, по който анималкулите със сигурност възприемат нас.

Телескопите и математическите ни изследвания неизменно ни убеждават  – независимо от лицемерната набожност на по-невежата част от свещениците, – че Всевишният отдава голямо значение на пространството, а следователно и на материята. Цикличността в движението на звездите е възможно най-подходящата за безпроблемната еволюция на възможно най-големия брой тела. И самите тела са оформени така, че върху дадена повърхност да се побира възможно най-голямото количество материя; а самите повърхности са пригодени повече от всеки друг вид повърхност да поемат по-нагъсто разположено население. Дори безкрайността на пространството не може да послужи за аргумент, че Бог не се интересувал от материята; нищо чудно да се окаже, че и материята, която изпълва това пространство, е безкрайна. А и след като виждаме ясно, че даряването на материята с живот е въпрос на принцип  – нещо повече: доколкото можем да съдим, това е водещият принцип в Божиите действия,  – не се връзва никак с логиката предположението, че този живот остава в рамките на дребните неща, където го проследяваме ежедневно, а не се разпростира до височайшите. След като се убеждаваме в съществуването на безброй вместващи се един в друг цикли, които в крайна сметка се въртят около далечен център – Божеството, какво ни пречи да предположим по аналогия, че и битието се помещава в други по-големи битиета, а всички те – в Светия дух? Вкратце казано, жестоко грешим в самонадеяната си оценка, че човекът – било то в земната или в бъдещите му съдби – е по-важен за вселената от безкрайната „долинска буца“, която оре и презира и на която отказва да припише душевност не за друго, а понеже не виждал проявленията ѝ.

Подобни размисли оцветяват открай време разсъжденията ми сред планини и гори, край реки и край океана с нещо, което в ежедневния бит със сигурност би било наречено „фантасмагории“. Много и навътре, често съвсем сам, съм се скитал из такива места; и интересът, завлякъл ме в многобройни мрачни, дълбоки долини или карал ме да се зазяпвам в отразените в някое искрящо езеро небеса, е бил особено засилен от мисълта, че съм се отклонил от пътя си и ги наблюдавам в самота. Не беше ли споменал някакъв лекомислен французин добре известната мисъл на Цимерман, че „la solitude est une belle chose; mais il faut quelqu’un pour vous dire que la solitude est une belle chose“? Като епиграма никак не е зле, но такава необходимост изобщо не съществува.

Веднъж при самотните ми бродения сред далечна част на планина, заградена от друга планина, с всичките там спящи насред тях тъжни реки и меланхолични езерца, случайно стигнах до рекица с остров. Открих ги най-неочаквано сред раззеленилия се юни и се отпуснах върху торфа под клоните на непознат ми уханен храст да подремна, докато се наслаждавам на гледката. Точно това ми се стори най-подходящия начин за разглеждането ѝ при цялата призрачност, която я забулваше. Злачни горски стени се издигаха от всички страни, освен откъм запад, където слънцето се канеше да се скрие. Рекичката, която изчезваше веднага от погледа след рязък завой, привидно не намираше изход от тукашния си затвор, ами биваше погълната от тъмнозеления листак на дърветата в източна посока; в това време откъм противоположната (поне за мен, легнал и загледан нагоре) посока в долината се изливаше безшумно и непрестанно пищен златисто-ален водопад от небесните фонтани на залеза. Някъде по средата на краткия изглед, който задрямващото ми зрение обхващаше, върху гръдта на рекичката почиваше обилно озеленено кръгло островче. „Със свойте сенки, слени там, / увисваше в безкрайността“ – толкова огледална беше стъклоподобната вода, че беше почти невъзможно да определиш от коя точка на застлания с изумруден торф склон започва всъщност кристалното ѝ владение.

Мястото, на което се намирах, ми позволяваше да обхвана наведнъж с погледа си и източния, и западния край на островчето, така че ми направи впечатление необичайната разлика във вида им. Западният край бе бляскав харем от градински хубавици. Грееше и се червеше под очите на кòсите слънчеви лъчи и буквално се смееше с цветиста радост. Тревата му беше къса, пружинираща, благоуханна и опръскана тук-там с асфодел – неувяхващото райско цвете. Дърветата бяха гъвкави, весели и стройни – ведри, нежни и грациозни – с ориенталски силуети и листа и гладка, лъскава шарена кора. Навсякъде цареше някакво дълбоко усещане за живот и радост; и при все че от небето не полъхваше ветрец, всичко сякаш бе в движение заради плавно реещите се безбройни пеперуди, които човек можеше лесно да сбърка с крилати лалета.

Над другия, източния край на островчето цареше невъобразимо черна сянка. Тук над всичко се беше спуснал печален, макар и красив покой. И дърветата бяха с тъмен цвят, скръбни форми и настроение, сплели се в тъжни, покрусени и призрачни очертания, внушаващи мисъл за дълбока печал и преждевременна смърт. Тревата беше с най-мрачната кипарисова отсенка, стръкчетата ѝ висяха тъжно и тук-там се мяркаха грозни купчинки – ниски, тесни и не кой знае колко дълги, приличащи на гробове, без да са такива; нищо, че отвсякъде бяха обрасли със седефчета и розмарин. Сенките на дърветата висяха морно връз привидно поглъщащата ги вода, внасяйки мрак в дълбините ѝ. Стори ми се, че с постепенното залязване на слънцето всяка сянка се отделяше от породилия я ствол и биваше погълната от рекичката; но мигновено биваше заместена от други изникнали от дърветата сенки, заели мястото на погребаните си предшественички.

Веднъж загнездила се във въображението ми, мисълта така го възбуди, че се унесох в мечтания. „Ако може да се говори за омагьосани острови, точно този тук е такъв – рекох си. – И е обитаван от няколкото благородни феи, останали от погубения им род. Техни ли са онези зелени гробове? И дали се отказват от сладкия си живот така внезапно, както хората се отказват от своя? Или линеят бавно и скръбно, отдавайки полека-лека душите си на Бога така, както онези дървета отдават сянка подир сянка, изцеждайки субстанцията си в небитието? Възможно ли е изтляващото дърво, чиято сянка водата поглъща и става все по-черна от плячката си, да има същия ефект, какъвто живите феи оказват върху поглъщащата ги смърт?“

Размишлявах така с полузатворени очи, в това време слънцето бързо отиваше да си ляга, а около островчето се вихреха потоци, понесли на мощната си гръд ослепително бели люспи от кората на чинарите – люспи, от чиито обсипали повърхността разнообразни форми на човек можеше да му се привиди каквото му хрумне; и тъкмо когато това ми минаваше през ум, ми се стори, че от осветения западен край на острова към мрака се промъкна формата тъкмо на една от феите, за които си мислех. Стоеше изправена насред изключително крехко кану, което тласкаше напред с почти невидимо весло. Докато беше под влиянието на заминаващите си слънчеви лъчи, позата ѝ като да излъчваше радост, но с навлизането в сянката се преобрази в скръб. Тя продължи да се носи бавно по пътя си, след време изобиколи острова и навлезе отново в осветената област. „Кръгът, който феята току-що затвори пред очите ми – не преставах да разсъждавам аз, – изобразява цяла кратка година от живота ѝ. Тя проплава през своята зима и своето лято. Приближи се с още една година към смъртта; успях наистина да забележа как с навлизането ѝ в мрака сянката ѝ се отдели от нея и бе погълната от тъмната вода, от което тя стана още по-черна.“

Лодката се появи отново заедно с феята, която обаче ми се стори изпълнена с повече грижи и колебания и по-малко жизнерадостност в сравнение с преди. Премина пак от светлото в тъмното (което в миг още повече се смрачи), сянката ѝ пак се откъсна и падна в абаносовата вода и биде погълната в чернилката ѝ. Направи втора обиколка около острова, след нея и трета (а слънцето се приближаваше устремно към своето ложе), при всяка последваща поява на светлото ставаше все по-скръбна, а светлината  – все по-слаба и непрогледна, и при всяко връщане в тъмното от нея се откъсваше все по-тъмна сянка и рухваше във все по-черната вода. И чак когато слънцето съвсем се скри, феята, превърнала се вече в призрак на някогашната си същност, хлътна неутешимо с лодката си в района на абаносовия водовъртеж. Никога не разбрах дали пак е излязла оттам, понеже мракът обви всичко наоколо и аз повече не зърнах вълшебната ѝ фигура.

Едгар Алан По – „Измамата като точна наука. Непревеждани разкази”

ОСТРОВЪТ НА ФЕЯТА

Nullus enim locus sine genio est. / СЕРВИЙ /

„Музиката  – пише Мармонтел в „Contes Moraux“, които във всичките си досегашни преводи упорстваме да наричаме „Моралните приказки“, сякаш за да се подиграем с техния дух, – la musique est le seul des talents qui jouissent de lui-même; tous les autres veulent des témoins. Тук той бърка удоволствието, извличано от галещите ухото звуци, с умението да ги създаваш. Музиката не се различава от останалите дарби по способността си да доставя пълноценно удоволствие в присъствието на друг човек, който да оценява изпълнението. Нито по това, че на резултатите ѝ можеш да се радваш и насаме. Идеята, която разказвачът така и не е успял да развие докрай, или се е поддал на прословутата национална любов към поантата, е всъщност съвсем защитима: че музиката от най-висш порядък се оценява най-добре в пълна самота. В тази му форма твърдението се възприема моментално от всички, които харесват лирата и заради самата нея, и заради насладата, която носи на духа. И въпреки това съществува и друго удоволствие, което е все още достъпно за греховното човечество, и вероятно единствено то, повече и от музиката, зависи от допълнителното усещане за самота. Става дума за щастието, което ни носи съзерцанието на природата. Ако земният обитател желае да съзре истинското Божие величие, може да го види само в пълно усамотение. Лично аз възприемам всяко чуждо присъствие – не само човешко, но и на каквато и да е друга форма на живот с изключение на зелената, която никне от земята и е безгласна – като петно върху пейзажа, във война с духа на гледката. И изпадам в унес, като наблюдавам тъмните долини, сивите скали, беззвучно смеещите се води, въздишащите в неспокойния си сън гори и гордите планини, що бдят над всички нас – при това ги възприемам като колосални участници в едно безкрайно живо и съзнателно цяло – цяло, чиято форма (сферичната) е възможно най-идеалната и всеобхватната, което се движи сред сродни планети, чиято покорна прислужница е Луната, а прекият му повелител – Слънцето, чийто живот е вечен, а мисълта му е мисъл на Бог, чиято радост е познанието; чиито съдби се губят в необята и чието познание за самите нас е като познанието ни за обсебилите мозъците ни анималкули  – цяло, което ние смятаме за напълно неодушевено и материално, горе-долу по начина, по който анималкулите със сигурност възприемат нас.

Телескопите и математическите ни изследвания неизменно ни убеждават  – независимо от лицемерната набожност на по-невежата част от свещениците, – че Всевишният отдава голямо значение на пространството, а следователно и на материята. Цикличността в движението на звездите е възможно най-подходящата за безпроблемната еволюция на възможно най-големия брой тела. И самите тела са оформени така, че върху дадена повърхност да се побира възможно най-голямото количество материя; а самите повърхности са пригодени повече от всеки друг вид повърхност да поемат по-нагъсто разположено население. Дори безкрайността на пространството не може да послужи за аргумент, че Бог не се интересувал от материята; нищо чудно да се окаже, че и материята, която изпълва това пространство, е безкрайна. А и след като виждаме ясно, че даряването на материята с живот е въпрос на принцип  – нещо повече: доколкото можем да съдим, това е водещият принцип в Божиите действия,  – не се връзва никак с логиката предположението, че този живот остава в рамките на дребните неща, където го проследяваме ежедневно, а не се разпростира до височайшите. След като се убеждаваме в съществуването на безброй вместващи се един в друг цикли, които в крайна сметка се въртят около далечен център – Божеството, какво ни пречи да предположим по аналогия, че и битието се помещава в други по-големи битиета, а всички те – в Светия дух? Вкратце казано, жестоко грешим в самонадеяната си оценка, че човекът – било то в земната или в бъдещите му съдби – е по-важен за вселената от безкрайната „долинска буца“, която оре и презира и на която отказва да припише душевност не за друго, а понеже не виждал проявленията ѝ.

Подобни размисли оцветяват открай време разсъжденията ми сред планини и гори, край реки и край океана с нещо, което в ежедневния бит със сигурност би било наречено „фантасмагории“. Много и навътре, често съвсем сам, съм се скитал из такива места; и интересът, завлякъл ме в многобройни мрачни, дълбоки долини или карал ме да се зазяпвам в отразените в някое искрящо езеро небеса, е бил особено засилен от мисълта, че съм се отклонил от пътя си и ги наблюдавам в самота. Не беше ли споменал някакъв лекомислен французин добре известната мисъл на Цимерман, че „la solitude est une belle chose; mais il faut quelqu’un pour vous dire que la solitude est une belle chose“? Като епиграма никак не е зле, но такава необходимост изобщо не съществува.

Веднъж при самотните ми бродения сред далечна част на планина, заградена от друга планина, с всичките там спящи насред тях тъжни реки и меланхолични езерца, случайно стигнах до рекица с остров. Открих ги най-неочаквано сред раззеленилия се юни и се отпуснах върху торфа под клоните на непознат ми уханен храст да подремна, докато се наслаждавам на гледката. Точно това ми се стори най-подходящия начин за разглеждането ѝ при цялата призрачност, която я забулваше. Злачни горски стени се издигаха от всички страни, освен откъм запад, където слънцето се канеше да се скрие. Рекичката, която изчезваше веднага от погледа след рязък завой, привидно не намираше изход от тукашния си затвор, ами биваше погълната от тъмнозеления листак на дърветата в източна посока; в това време откъм противоположната (поне за мен, легнал и загледан нагоре) посока в долината се изливаше безшумно и непрестанно пищен златисто-ален водопад от небесните фонтани на залеза. Някъде по средата на краткия изглед, който задрямващото ми зрение обхващаше, върху гръдта на рекичката почиваше обилно озеленено кръгло островче. „Със свойте сенки, слени там, / увисваше в безкрайността“ – толкова огледална беше стъклоподобната вода, че беше почти невъзможно да определиш от коя точка на застлания с изумруден торф склон започва всъщност кристалното ѝ владение.

Мястото, на което се намирах, ми позволяваше да обхвана наведнъж с погледа си и източния, и западния край на островчето, така че ми направи впечатление необичайната разлика във вида им. Западният край бе бляскав харем от градински хубавици. Грееше и се червеше под очите на кòсите слънчеви лъчи и буквално се смееше с цветиста радост. Тревата му беше къса, пружинираща, благоуханна и опръскана тук-там с асфодел – неувяхващото райско цвете. Дърветата бяха гъвкави, весели и стройни – ведри, нежни и грациозни – с ориенталски силуети и листа и гладка, лъскава шарена кора. Навсякъде цареше някакво дълбоко усещане за живот и радост; и при все че от небето не полъхваше ветрец, всичко сякаш бе в движение заради плавно реещите се безбройни пеперуди, които човек можеше лесно да сбърка с крилати лалета.

Над другия, източния край на островчето цареше невъобразимо черна сянка. Тук над всичко се беше спуснал печален, макар и красив покой. И дърветата бяха с тъмен цвят, скръбни форми и настроение, сплели се в тъжни, покрусени и призрачни очертания, внушаващи мисъл за дълбока печал и преждевременна смърт. Тревата беше с най-мрачната кипарисова отсенка, стръкчетата ѝ висяха тъжно и тук-там се мяркаха грозни купчинки – ниски, тесни и не кой знае колко дълги, приличащи на гробове, без да са такива; нищо, че отвсякъде бяха обрасли със седефчета и розмарин. Сенките на дърветата висяха морно връз привидно поглъщащата ги вода, внасяйки мрак в дълбините ѝ. Стори ми се, че с постепенното залязване на слънцето всяка сянка се отделяше от породилия я ствол и биваше погълната от рекичката; но мигновено биваше заместена от други изникнали от дърветата сенки, заели мястото на погребаните си предшественички.

Веднъж загнездила се във въображението ми, мисълта така го възбуди, че се унесох в мечтания. „Ако може да се говори за омагьосани острови, точно този тук е такъв – рекох си. – И е обитаван от няколкото благородни феи, останали от погубения им род. Техни ли са онези зелени гробове? И дали се отказват от сладкия си живот така внезапно, както хората се отказват от своя? Или линеят бавно и скръбно, отдавайки полека-лека душите си на Бога така, както онези дървета отдават сянка подир сянка, изцеждайки субстанцията си в небитието? Възможно ли е изтляващото дърво, чиято сянка водата поглъща и става все по-черна от плячката си, да има същия ефект, какъвто живите феи оказват върху поглъщащата ги смърт?“

Размишлявах така с полузатворени очи, в това време слънцето бързо отиваше да си ляга, а около островчето се вихреха потоци, понесли на мощната си гръд ослепително бели люспи от кората на чинарите – люспи, от чиито обсипали повърхността разнообразни форми на човек можеше да му се привиди каквото му хрумне; и тъкмо когато това ми минаваше през ум, ми се стори, че от осветения западен край на острова към мрака се промъкна формата тъкмо на една от феите, за които си мислех. Стоеше изправена насред изключително крехко кану, което тласкаше напред с почти невидимо весло. Докато беше под влиянието на заминаващите си слънчеви лъчи, позата ѝ като да излъчваше радост, но с навлизането в сянката се преобрази в скръб. Тя продължи да се носи бавно по пътя си, след време изобиколи острова и навлезе отново в осветената област. „Кръгът, който феята току-що затвори пред очите ми – не преставах да разсъждавам аз, – изобразява цяла кратка година от живота ѝ. Тя проплава през своята зима и своето лято. Приближи се с още една година към смъртта; успях наистина да забележа как с навлизането ѝ в мрака сянката ѝ се отдели от нея и бе погълната от тъмната вода, от което тя стана още по-черна.“

Лодката се появи отново заедно с феята, която обаче ми се стори изпълнена с повече грижи и колебания и по-малко жизнерадостност в сравнение с преди. Премина пак от светлото в тъмното (което в миг още повече се смрачи), сянката ѝ пак се откъсна и падна в абаносовата вода и биде погълната в чернилката ѝ. Направи втора обиколка около острова, след нея и трета (а слънцето се приближаваше устремно към своето ложе), при всяка последваща поява на светлото ставаше все по-скръбна, а светлината  – все по-слаба и непрогледна, и при всяко връщане в тъмното от нея се откъсваше все по-тъмна сянка и рухваше във все по-черната вода. И чак когато слънцето съвсем се скри, феята, превърнала се вече в призрак на някогашната си същност, хлътна неутешимо с лодката си в района на абаносовия водовъртеж. Никога не разбрах дали пак е излязла оттам, понеже мракът обви всичко наоколо и аз повече не зърнах вълшебната ѝ фигура.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Супер! Това се казва добра новина! А дали е възможно да видим съдържание на сборника? Кой е съставителя.

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0129-8
Купи
Цена
18.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени