Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0116-8
Цена
18.00 лв.
предстояща

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
424
Превод
Любомир Гиздов
Дата на издаване
01 декември 2017

Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

В „Мъжът, който търсеше сянката си“ (2017) Лисбет Саландер отново е в центъра на събитията и отново се сблъсква със смъртни врагове, а Микаел Блумквист отново е по следите на престъпна група. Организацията, наречена Регистър на изследванията на генетиката и околната среда, официално изучава връзката между наследствеността и влиянието на средата, а на практика експериментира с близнаци, поверени на различни по социален статус семейства. Точно там Лисбет ще открие мистерията на своето детство. (И най-после ще разберем защо си е татуирала дракон.) Пак там ще срещнем и Даниел и Лео, двама талантливи музиканти, всеки от които има чувството, че живее половин живот, и всеки от които бива унижаван заради своя произход. Някои от персонажите в романа биват подложени на жестоки изтезания, други изгубват живота си – Лисбет, Даниел и Лео обаче не се предават, а Блумквист ги подкрепя с цялата сила на своя талант и почтеност.

По напрегнатия си сюжет, по умението на автора да заплита сложна интрига и да ни поднася решението на загадките на малки дози, за да държи интереса ни буден, по отчетливо присъстващия социален фон с проявите на расизъм, ислямизъм, корупция и жестока престъпност „Мъжът, който търсеше сянката си“ определено не отстъпва на нито един от предишните четири романа. 

Все още не е известно заглавието на „Милениум 6“ (2019).

За автора

Давид Лагеркранс (р. 1962 г.) е шведски журналист и писател, автор на десетина романа. Придобива известност с биографичната си книга за шведския футболист от босненско-хърватски произход Златан Ибрахимович. Романът „Онова, което не ме убива” е продължение на трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон, но без да е базиран на бележките на покойния писател. Излиза през август 2015 г. и е вече преведен на 38 езика, като първото издание само в САЩ е от 500 000 екземпляра.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Давид Лагеркранс  - „Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си“

Лисбет Саландер си беше взела душ във фитнеса и отиваше обратно в килията си, когато главният надзирател Алвар Олсен я спря в коридора. Той плещеше нещо, може би дори беше малко развълнуван. Жестикулираше бурно и размахваше някакви документи. Но Лисбет не чуваше и дума от казаното. Часът беше 19,30.
19,30 беше най-лошото време във „Флудберя“. Тогава покрай затвора с гръм и трясък минаваше раздрънкан товарен влак, стените се клатеха, дрънчаха ключове, а въздухът миришеше на пот и парфюм. В никой друг час от денонощието мястото не бе толкова опасно, колкото в 19,30. Именно тогава, под прикритието на шума от железницата и всеобщата суматоха, която наставаше точно преди вратите на килиите да се затворят, се случваха най-страшните нападения. По това време Лисбет Саландер винаги оглеждаше отделението от горе до долу и със сигурност не беше случайно, че точно в този миг забеляза Фария Кази.
Фария Кази беше от Бангладеш, млада и красива, и в момента седеше в стаята си вляво от тях. Макар от този ъгъл Лисбет да виждаше само лицето ѝ, нямаше съмнение, че някой я удряше. Главата ѝ потръпваше отново и отново и въпреки че ударите не бяха твърде силни, в тях имаше нещо отработено, почти ритуално. Каквото и да се случваше, то бе започнало отдавна. Личеше си по самите удари и по реакцията на жертвата. Отдалеч ставаше ясно, че тормозът е пуснал дълбоки корени и е прекършил всяка воля за съпротива у нея.
Жената не вдигаше ръце, за да се предпази, а в погледа ѝ нямаше изненада, единствено тих и притъпен ужас. Терорът беше част от живота на Фария Кази. Лисбет осъзна това просто докато изучаваше лицето ѝ, а заключението ѝ съвпадаше с нещата, които бе видяла през седмиците, прекарани в затвора.
– Там – каза тя и посочи към килията на Фария.
Но когато Алвар Олсен се обърна, всичко вече беше приключило. Лисбет побърза да се махне оттам, отиде в собствената си килия и затвори вратата. Отвън се чуваха гласове и приглушен смях, както и товарният влак, който сякаш никога нямаше да спре да бучи и да се тресе. Пред себе си виждаше лъскавата мивка и тясното легло, лавицата за книги и бюрото, където бяха изчисленията ѝ по квантова механика. Трябваше ли да продължава с опитите си да докаже примковата квантова гравитация? Погледна надолу към ръката си. В нея имаше нещо.
Държеше листовете, които Алвар бе размахвал допреди малко, и любопитството ѝ все пак се поразбуди. Но се оказа глупост – тест за интелигентност с две петна от кафе върху празната страница в началото. Лисбет изсумтя.
Мразеше да я претеглят и измерват, така че остави листовете да се изплъзнат от ръцете ѝ, разпръсквайки се като ветрило върху бетонния под. Само след миг тестът се изпари от ума ѝ и тя отново се замисли за Фария Кази. Така и не видя кой я удря. Но въпреки това много добре знаеше отговора. Първоначално не се бе интересувала от настроенията в отделението, но впоследствие се оказа против волята си въвлечена в затворническия живот и постепенно разгада видимите и невидимите знаци, разкриващи кой всъщност държи властта тук.
Отделението се наричаше просто „Б“, но му викаха също и „охраняемия павилион“. Считаше се за най-сигурното място в затвора и на тези, които идваха на посещение или правеха бърз оглед, сигурно наистина им се струваше така. Никъде другаде нямаше толкова пазачи, проверки и програми за реабилитация. Но ако някой се вгледаше по-отблизо, можеше да долови, че тук има нещо гнило. Пазачите се правеха на корави и властни, а понякога пък на милосърдни. В действителност обаче бяха страхливи мекотели, които бяха изтървали положението от контрол, предавайки властта в ръцете на врага – мафиотката Бенито Андершон и нейната банда.
През деня Бенито не се набиваше на очи и се държеше почти като за пример. Но следобед, когато затворничките можеха да тренират или да се срещат с близките си, тя завземаше отделението и терорът ѝ се усещаше най-много именно преди затварянето на вратите вечер. Жените обикаляха килиите, а по коридорите се носеха заплахи и обещания, като сподвижничките и жертвите на Бенито се групираха в два отделни лагера.

* * *

Разбира се, беше скандално, че Лисбет Саландер се намира тук и че изобщо е затворена. Но обстоятелствата не бяха на нейна страна, а и честно казано, тя не се бе съпротивлявала особено убедително. Всичко това ѝ се струваше преди всичко като идиотско прекъсване на ежедневието ѝ и смяташе, че няма голямо значение дали ще седи в пандиза, или някъде другаде.
Бяха я осъдили на два месеца затвор за престъпна небрежност и присвояване на чужда собственост заради участието ѝ в драмата, разиграла се след убийството на Франс Балдер. Тогава тя на своя глава скри едно осемгодишно момче с аутизъм и отказа да сътрудничи на полицията, защото с право смяташе, че отнякъде изтича информация. Никой не оспорваше, че е извършила голям подвиг и е спасила живота на момчето. Въпреки това главният прокурор Рикард Екстрьом вложи истински патос по време на процеса и накрая съдът се съгласи с него, въпреки че един от съдебните заседатели имаше особено мнение, а адвокатката Аника Джанини свърши блестяща работа. Но тъй като самата Лисбет не помогна особено на Аника, в крайна сметка нямаха шанс.
Лисбет през цялото време си мълчеше кисело и отказа да обжалва. Искаше просто цялото представление да приключи и накрая, точно както се очакваше, се озова в „Бьорниерда Горд“, затвор от открит тип, където имаше голяма свобода. После обаче се появи информация, че съществува заплаха за живота ѝ, което не беше съвсем неочаквано, като се има предвид срещу кого се беше опълчила, затова я преместиха в отделението с повишено ниво на сигурност тук във „Флудберя“.
Не беше толкова странно, колкото звучеше. Вярно, щяха да я затворят с най-опасните жени в страната, но нямаше причина да възрази. Около нея винаги щеше да има пазачи, а и беше вярно, че в отделението от години не бе имало сигнали за нередности или нападения. Персоналът можеше дори да се похвали с доста впечатляваща статистика на броя реабилитирани затворнички, макар и тази статистика чисто и просто да датираше от времето преди пристигането на Бенито Андершон.

* * *

От самото начало Лисбет се натъкна на доста провокации, но и това не беше особено учудващо. Името ѝ се споменаваше както в медиите, така и в информационните канали на подземния свят, така че привличаше доста внимание. Само преди няколко дни самата Бенито ѝ беше подала бележка с думите: Приятел или враг? Но Лисбет изхвърли бележката минута по-късно само защото ѝ бяха необходими около петдесет и осем секунди, за да я разчете.
Не я интересуваха борбите за власт и приятелските кръгове. Съсредоточаваше се върху това да наблюдава и да се учи, а преди малко бе научила повече от достатъчно. Сега се взираше с празен поглед в лавицата с есетата по квантова теория на полето, които специално си бе поръчала, преди да я тикнат зад решетките. В гардероба вляво имаше два комплекта затворнически дрехи с буквите KV на гърдите, бельо и два чифта маратонки. По стените нямаше нищо, нито дори снимки или някакви дреболии, които да напомнят за живота навън. Обзавеждането тук я интересуваше също толкова малко, колкото и обзавеждането в дома ѝ на Фискаргатан.
В коридора започна затварянето на вратите, което за нея обикновено беше като освобождение. Когато шумовете заглъхнеха и в отделението настанеше спокойствие, Лисбет се потапяше в математиката си, в опитите да обедини квантовата механика и теорията на относителността – и да забрави за външния свят. Но тази вечер беше различно. Чувстваше се раздразнена и това не се дължеше само на тормоза над Фария Кази или на цялата корупция тук вътре.
Причината бе посещението на Холгер Палмгрен преди шест дни. Той бе старият ѝ попечител от времето, когато правовото общество не смяташе, че тя е способна да се грижи за себе си. Посещението си беше достатъчно драматично събитие, откъдето и да го погледнеш. По принцип Холгер никога не напускаше дома си и беше изцяло зависим от сестрите и помощниците, които се грижеха за него в апартамента му в Лилехолмен. Въпреки това обаче бе настоял да я посети. Дойде тук с кола на Транспортната агенция за хора със затруднено придвижване и се появи задъхан в стаята за посещения, с инвалидна количка и кислородна маска. Но все пак беше хубаво. Двамата си поговориха за миналото, а Холгер се разчувства. Само едно нещо обезпокои Лисбет. Холгер ѝ каза, че го е посетила жена на име Май-Брит Турел, която била секретарка в психиатричната клиника, където Лисбет бе лежала като дете. Жената прочела за Лисбет във вестниците и връчила на Холгер разни документи, които смятала за интересни. Според него обаче в тях просто било описано как са връзвали Лисбет с колани и колко ужасно са я третирали като цяло. „Нищо, което ти трябва да гледаш“, каза той. И все пак в документите явно бе имало нещо ново, защото, когато Холгер я пита за драконовата татуировка, Лисбет му разказа за дамата с родилния белег, а той вметна:
– Тя не беше ли от Регистъра?
– А?
– Регистърът за изследвания на генетиката и социалната среда в Упсала? Струва ми се, че съм го чел някъде.
– Трябва да е било в новите документи – каза тя.
– Мислиш ли?  – отвърна той.  – Или просто нещо бъркам.
Може би бъркаше. Холгер вече беше стар. И въпреки това информацията не даваше мира на Лисбет. Глождеше я, докато тренираше с бързата круша във фитнеса следобед или работеше в грънчарската работилница сутрин. Глождеше я и сега, докато стоеше в килията си и примигваше, загледана в пода.
Тестът за интелигентност, разпръснат там долу, като че ли се бе променил. Сега не ѝ беше толкова безразличен като преди малко, а ѝ се струваше като някакъв вид продължение на разговора с Холгер. В първия миг Лисбет не можа да разбере защо, но после си припомни, че жената с родилния белег също ѝ даваше разни тестове. Тези опити винаги завършваха със суматоха и караници, докато накрая шестгодишната Лисбет не избяга сама в нощта.
Само че не тестовете или бягството бяха важното. У нея се бе зародило подозрението, че по време на детството ѝ се е случвало нещо фундаментално, което не е разбирала. Осъзна, че трябва да научи повече.
Вярно, скоро щеше отново да е навън, свободна да прави каквото си поиска. Но знаеше също, че може да използва главния надзирател, Алвар Олсен. Той не за пръв път си затваряше очите за физическото насилие в затвора. Отделението, за което отговаряше и с което Службата за лишаване от свобода все още се гордееше, в действителност бе изпаднало в морален упадък и Лисбет за зачуди дали Алвар Олсен не би ѝ помогнал да получи това, на което никой тук нямаше право  – достъп до интернет.
Нададе ухо към коридора. Там се редуваха ругатни и приятелски думи, блъскаха се врати, дрънчаха ключове и тракаха отдалечаващи се подметки. Накрая настана тишина. Чуваше се единствено вентилационната система, която въпреки бръмченето не работеше особено добре. Въздухът беше непоносимо задушен. Лисбет Саландер гледаше теста на пода и мислеше за Фария Кази, Бенито и Алвар Олсен, както и за дамата с белязания врат. Наведе се и вдигна листовете, седна на бюрото и попълни набързо отговорите. След това се обади по сребристия интерком до стоманената врата. Гласът на Алвар Олсен прозвуча колебливо и неспокойно. Лисбет му каза, че трябва веднага да говори с него.
– Важно е – отбеляза тя.

Давид Лагеркранс  - „Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си“

Лисбет Саландер си беше взела душ във фитнеса и отиваше обратно в килията си, когато главният надзирател Алвар Олсен я спря в коридора. Той плещеше нещо, може би дори беше малко развълнуван. Жестикулираше бурно и размахваше някакви документи. Но Лисбет не чуваше и дума от казаното. Часът беше 19,30.
19,30 беше най-лошото време във „Флудберя“. Тогава покрай затвора с гръм и трясък минаваше раздрънкан товарен влак, стените се клатеха, дрънчаха ключове, а въздухът миришеше на пот и парфюм. В никой друг час от денонощието мястото не бе толкова опасно, колкото в 19,30. Именно тогава, под прикритието на шума от железницата и всеобщата суматоха, която наставаше точно преди вратите на килиите да се затворят, се случваха най-страшните нападения. По това време Лисбет Саландер винаги оглеждаше отделението от горе до долу и със сигурност не беше случайно, че точно в този миг забеляза Фария Кази.
Фария Кази беше от Бангладеш, млада и красива, и в момента седеше в стаята си вляво от тях. Макар от този ъгъл Лисбет да виждаше само лицето ѝ, нямаше съмнение, че някой я удряше. Главата ѝ потръпваше отново и отново и въпреки че ударите не бяха твърде силни, в тях имаше нещо отработено, почти ритуално. Каквото и да се случваше, то бе започнало отдавна. Личеше си по самите удари и по реакцията на жертвата. Отдалеч ставаше ясно, че тормозът е пуснал дълбоки корени и е прекършил всяка воля за съпротива у нея.
Жената не вдигаше ръце, за да се предпази, а в погледа ѝ нямаше изненада, единствено тих и притъпен ужас. Терорът беше част от живота на Фария Кази. Лисбет осъзна това просто докато изучаваше лицето ѝ, а заключението ѝ съвпадаше с нещата, които бе видяла през седмиците, прекарани в затвора.
– Там – каза тя и посочи към килията на Фария.
Но когато Алвар Олсен се обърна, всичко вече беше приключило. Лисбет побърза да се махне оттам, отиде в собствената си килия и затвори вратата. Отвън се чуваха гласове и приглушен смях, както и товарният влак, който сякаш никога нямаше да спре да бучи и да се тресе. Пред себе си виждаше лъскавата мивка и тясното легло, лавицата за книги и бюрото, където бяха изчисленията ѝ по квантова механика. Трябваше ли да продължава с опитите си да докаже примковата квантова гравитация? Погледна надолу към ръката си. В нея имаше нещо.
Държеше листовете, които Алвар бе размахвал допреди малко, и любопитството ѝ все пак се поразбуди. Но се оказа глупост – тест за интелигентност с две петна от кафе върху празната страница в началото. Лисбет изсумтя.
Мразеше да я претеглят и измерват, така че остави листовете да се изплъзнат от ръцете ѝ, разпръсквайки се като ветрило върху бетонния под. Само след миг тестът се изпари от ума ѝ и тя отново се замисли за Фария Кази. Така и не видя кой я удря. Но въпреки това много добре знаеше отговора. Първоначално не се бе интересувала от настроенията в отделението, но впоследствие се оказа против волята си въвлечена в затворническия живот и постепенно разгада видимите и невидимите знаци, разкриващи кой всъщност държи властта тук.
Отделението се наричаше просто „Б“, но му викаха също и „охраняемия павилион“. Считаше се за най-сигурното място в затвора и на тези, които идваха на посещение или правеха бърз оглед, сигурно наистина им се струваше така. Никъде другаде нямаше толкова пазачи, проверки и програми за реабилитация. Но ако някой се вгледаше по-отблизо, можеше да долови, че тук има нещо гнило. Пазачите се правеха на корави и властни, а понякога пък на милосърдни. В действителност обаче бяха страхливи мекотели, които бяха изтървали положението от контрол, предавайки властта в ръцете на врага – мафиотката Бенито Андершон и нейната банда.
През деня Бенито не се набиваше на очи и се държеше почти като за пример. Но следобед, когато затворничките можеха да тренират или да се срещат с близките си, тя завземаше отделението и терорът ѝ се усещаше най-много именно преди затварянето на вратите вечер. Жените обикаляха килиите, а по коридорите се носеха заплахи и обещания, като сподвижничките и жертвите на Бенито се групираха в два отделни лагера.

* * *

Разбира се, беше скандално, че Лисбет Саландер се намира тук и че изобщо е затворена. Но обстоятелствата не бяха на нейна страна, а и честно казано, тя не се бе съпротивлявала особено убедително. Всичко това ѝ се струваше преди всичко като идиотско прекъсване на ежедневието ѝ и смяташе, че няма голямо значение дали ще седи в пандиза, или някъде другаде.
Бяха я осъдили на два месеца затвор за престъпна небрежност и присвояване на чужда собственост заради участието ѝ в драмата, разиграла се след убийството на Франс Балдер. Тогава тя на своя глава скри едно осемгодишно момче с аутизъм и отказа да сътрудничи на полицията, защото с право смяташе, че отнякъде изтича информация. Никой не оспорваше, че е извършила голям подвиг и е спасила живота на момчето. Въпреки това главният прокурор Рикард Екстрьом вложи истински патос по време на процеса и накрая съдът се съгласи с него, въпреки че един от съдебните заседатели имаше особено мнение, а адвокатката Аника Джанини свърши блестяща работа. Но тъй като самата Лисбет не помогна особено на Аника, в крайна сметка нямаха шанс.
Лисбет през цялото време си мълчеше кисело и отказа да обжалва. Искаше просто цялото представление да приключи и накрая, точно както се очакваше, се озова в „Бьорниерда Горд“, затвор от открит тип, където имаше голяма свобода. После обаче се появи информация, че съществува заплаха за живота ѝ, което не беше съвсем неочаквано, като се има предвид срещу кого се беше опълчила, затова я преместиха в отделението с повишено ниво на сигурност тук във „Флудберя“.
Не беше толкова странно, колкото звучеше. Вярно, щяха да я затворят с най-опасните жени в страната, но нямаше причина да възрази. Около нея винаги щеше да има пазачи, а и беше вярно, че в отделението от години не бе имало сигнали за нередности или нападения. Персоналът можеше дори да се похвали с доста впечатляваща статистика на броя реабилитирани затворнички, макар и тази статистика чисто и просто да датираше от времето преди пристигането на Бенито Андершон.

* * *

От самото начало Лисбет се натъкна на доста провокации, но и това не беше особено учудващо. Името ѝ се споменаваше както в медиите, така и в информационните канали на подземния свят, така че привличаше доста внимание. Само преди няколко дни самата Бенито ѝ беше подала бележка с думите: Приятел или враг? Но Лисбет изхвърли бележката минута по-късно само защото ѝ бяха необходими около петдесет и осем секунди, за да я разчете.
Не я интересуваха борбите за власт и приятелските кръгове. Съсредоточаваше се върху това да наблюдава и да се учи, а преди малко бе научила повече от достатъчно. Сега се взираше с празен поглед в лавицата с есетата по квантова теория на полето, които специално си бе поръчала, преди да я тикнат зад решетките. В гардероба вляво имаше два комплекта затворнически дрехи с буквите KV на гърдите, бельо и два чифта маратонки. По стените нямаше нищо, нито дори снимки или някакви дреболии, които да напомнят за живота навън. Обзавеждането тук я интересуваше също толкова малко, колкото и обзавеждането в дома ѝ на Фискаргатан.
В коридора започна затварянето на вратите, което за нея обикновено беше като освобождение. Когато шумовете заглъхнеха и в отделението настанеше спокойствие, Лисбет се потапяше в математиката си, в опитите да обедини квантовата механика и теорията на относителността – и да забрави за външния свят. Но тази вечер беше различно. Чувстваше се раздразнена и това не се дължеше само на тормоза над Фария Кази или на цялата корупция тук вътре.
Причината бе посещението на Холгер Палмгрен преди шест дни. Той бе старият ѝ попечител от времето, когато правовото общество не смяташе, че тя е способна да се грижи за себе си. Посещението си беше достатъчно драматично събитие, откъдето и да го погледнеш. По принцип Холгер никога не напускаше дома си и беше изцяло зависим от сестрите и помощниците, които се грижеха за него в апартамента му в Лилехолмен. Въпреки това обаче бе настоял да я посети. Дойде тук с кола на Транспортната агенция за хора със затруднено придвижване и се появи задъхан в стаята за посещения, с инвалидна количка и кислородна маска. Но все пак беше хубаво. Двамата си поговориха за миналото, а Холгер се разчувства. Само едно нещо обезпокои Лисбет. Холгер ѝ каза, че го е посетила жена на име Май-Брит Турел, която била секретарка в психиатричната клиника, където Лисбет бе лежала като дете. Жената прочела за Лисбет във вестниците и връчила на Холгер разни документи, които смятала за интересни. Според него обаче в тях просто било описано как са връзвали Лисбет с колани и колко ужасно са я третирали като цяло. „Нищо, което ти трябва да гледаш“, каза той. И все пак в документите явно бе имало нещо ново, защото, когато Холгер я пита за драконовата татуировка, Лисбет му разказа за дамата с родилния белег, а той вметна:
– Тя не беше ли от Регистъра?
– А?
– Регистърът за изследвания на генетиката и социалната среда в Упсала? Струва ми се, че съм го чел някъде.
– Трябва да е било в новите документи – каза тя.
– Мислиш ли?  – отвърна той.  – Или просто нещо бъркам.
Може би бъркаше. Холгер вече беше стар. И въпреки това информацията не даваше мира на Лисбет. Глождеше я, докато тренираше с бързата круша във фитнеса следобед или работеше в грънчарската работилница сутрин. Глождеше я и сега, докато стоеше в килията си и примигваше, загледана в пода.
Тестът за интелигентност, разпръснат там долу, като че ли се бе променил. Сега не ѝ беше толкова безразличен като преди малко, а ѝ се струваше като някакъв вид продължение на разговора с Холгер. В първия миг Лисбет не можа да разбере защо, но после си припомни, че жената с родилния белег също ѝ даваше разни тестове. Тези опити винаги завършваха със суматоха и караници, докато накрая шестгодишната Лисбет не избяга сама в нощта.
Само че не тестовете или бягството бяха важното. У нея се бе зародило подозрението, че по време на детството ѝ се е случвало нещо фундаментално, което не е разбирала. Осъзна, че трябва да научи повече.
Вярно, скоро щеше отново да е навън, свободна да прави каквото си поиска. Но знаеше също, че може да използва главния надзирател, Алвар Олсен. Той не за пръв път си затваряше очите за физическото насилие в затвора. Отделението, за което отговаряше и с което Службата за лишаване от свобода все още се гордееше, в действителност бе изпаднало в морален упадък и Лисбет за зачуди дали Алвар Олсен не би ѝ помогнал да получи това, на което никой тук нямаше право  – достъп до интернет.
Нададе ухо към коридора. Там се редуваха ругатни и приятелски думи, блъскаха се врати, дрънчаха ключове и тракаха отдалечаващи се подметки. Накрая настана тишина. Чуваше се единствено вентилационната система, която въпреки бръмченето не работеше особено добре. Въздухът беше непоносимо задушен. Лисбет Саландер гледаше теста на пода и мислеше за Фария Кази, Бенито и Алвар Олсен, както и за дамата с белязания врат. Наведе се и вдигна листовете, седна на бюрото и попълни набързо отговорите. След това се обади по сребристия интерком до стоманената врата. Гласът на Алвар Олсен прозвуча колебливо и неспокойно. Лисбет му каза, че трябва веднага да говори с него.
– Важно е – отбеляза тя.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0116-8
предстояща
Цена
18.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени