Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Новото фамилно име
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0121-2
Цена
20.00 лв.
Купи

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
512
Превод
Вера Петрова
Дата на издаване
17 ноември 2017

Новото фамилно име

Елена и Лила са много повече от приятелки или дори сестри – животът на всяка от тях сякаш зависи и се развива като функция от живота на другата. Във втората част на тетралогията пътищата им обаче се разделят. Красивата Лила, надарена с необикновен ум и артистични заложби, се омъжва за богат собственик на магазин. Елена продължава обучението си и развива подчертан вкус към интелектуални занимания. „Новото фамилно име” е роман, богат на събития и неочаквани обрати. Една от двете героини ще изживее бурна любов с привлекателния студент Нино, когото познават от малки. Една от двете ще се окаже талантлива писателка и ще публикува роман. Животът и на двете ще се промени завинаги в години на шеметно израстване и разкъсващи душевни терзания.

„Писателката Елена Феранте може и да стои в сянка, но неаполитанската й поредица романи ще остане като модерна класика, която ще се препрочита още много години.“
Сп. „Лир“

Очаквайте третата и четвъртата книга от поредицата: „Тези, които си отиват и тези, които остават“ и „Историята на изгубеното дете“.

За автора

Вероятно родена в Неапол през 1943 г., италианската писателка с малко вероятното име Елена Феранте общува с читателите си само чрез своите издатели, които се боят, че ако разкрият самоличността й, тя ще престане да пише. Елена Феранте е автор на 9 романа. Свръхуспехът обаче настъпва, когато поставя началото на неаполитанските си романи със световния бестселър „Гениалната приятелка” (ИК „Колибри“, 2016), номиниран за международната дъблинска литературна награда, от който за по-малко от две години са продадени 5,5 милиона екземпляра! През 2016 г., когато излиза „Новото фамилно име“, втората книга от неаполитанската тетралогия, сп. „Тайм“ включва авторката в списъка на стоте най-влиятелни личности. А „Историята на изгубеното дете“, четвъртият роман от поредицата, е удостоен със Златен медал на Независимите издатели и е номиниран за Ман Букър Интернешънъл. Две от книгите на Феранте са филмирани. Подготвя се телевизионен филм от 32 серии по тетралогията с главен сценарист писателят Франческо Пиколо.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Елена Феранте - „Новото фамилно име“

През пролетта на 1966 година Лила, извънредно развълнувана, ми повери една метална кутия, която съдържаше осем тетрадки. Каза, че не можела повече да ги държи вкъщи, страх я било да не ги прочете мъжът ѝ. Прибрах кутията без коментар, само дето я взех на подбив заради предългия канап, с който я беше овързала. Отношенията ни бяха в твърде лоша фаза, но май само аз ги виждах по този начин. В редките случаи, в които се срещахме, тя не даваше никакви признаци на неудобство, държеше се мило и не си позволяваше да изпусне враждебна дума.
Заклех се, когато ме накара да се закълна, че няма да отворя кутията, каквото и да става. Но още във вла- ка развързах канапа, извадих тетрадките и се зачетох. Не беше дневник, макар че бяха отразени с подробности случки от живота ѝ от завършването на началното училище нататък. По-скоро приличаше на резултат от упорита самодисциплина в писането. Изобилстваха описанията: клон на дърво, блатата, един камък, листо с бели жилки, тенджерите у дома, различни части на кафеварката, мангала, въглищата и подпалките, много подробна карта на двора, шосето, скелето от ръждясало желязо отвъд блатата, градинката и църквата, окастрената растителност покрай железопътната линия, новите блокове, домът на родителите ѝ, обущарските инструменти, които използваха баща ѝ и брат ѝ, жестовете им, докато работят, и най-вече цветовете, цветовете на всяко нещо в различни моменти от деня. Но страниците не съдържаха само описания. Появяваха се отделни думи на диалект и на книжовен език, понякога заградени в кръг, без коментар. И упражнения по превод на латински и на гръцки. И цели откъси на английски за кварталните магазини, за стоката, за отрупаната с плод и зеленчук каруца, която Енцо Скано, хванал магарето за повода, местеше всеки ден от една улица на друга. И много разсъждения за книгите, които четеше, и филмите, които гледаше в енорийското кино. И много от идеите, които бе отстоявала в споровете с Паскуале или докато сме си бъбрили двете. Написаното, разбира се, беше непоследователно, но всяко нещо, замислено от Лила, добиваше плътност, до такава степен, че дори на страниците, писани на единайсет-дванайсет годишна възраст, не открих нито ред, който да звучи по детски.
Обикновено изреченията бяха съвършено прецизни, правописът изряден, почеркът елегантен, както ни беше учила госпожа Оливиеро. Но понякога сякаш във вените на Лила потичаше някаква дрога и тя преставаше да спазва установения от самата нея ред. Тогава всичко започваше да звучи задъхано, изреченията се преследваха в ритъм на превъзбуда, препинателните знаци изчезваха. Най-често успяваше бързо да се върне към спокойното повествование и ясната реч. Но се случваше също внезапно да прекъсне и да изпълни оставащата част от листа с рисунчици на криви дървета, на гърбави планини, от които се издигаше пушек, на мрачни лица. Увлякоха ме както редът, така и безредието и колкото повече четях, толкова по-измамена се чувствах. Колко много се беше упражнявала за онова писмо, което ми изпрати в Иския преди години – затова беше така добре написано. Върнах всичко в кутията и си обещах да не любопитствам повече.
Но скоро се поддадох отново: тетрадките излъчваха прелъстителната сила, която Лила разпръскваше около себе си още от малка. Беше описала квартала, семейството си, братята Солара, Стефано, всеки човек или предмет с безмилостна точност. А какво да кажа за свободата, с която описваше мен – какво говорех, какво мислех, кои хора обичах, и с която описваше дори външния ми вид. Спираше се на важни за нея моменти, без да я е грижа за нищо и никого. Ето го, кристално ясно, удоволствието, което бе изпитала, когато на десет години написа разказа си „Синята фея“. Ето, все така ясно описано, колко се беше измъчвала от това, че учителката ни, госпожа Оливиеро, не си направи труда да промълви и дума за този разказ, даже се направи, че никога не го е имало. Ето я мъката и яростта от това, че аз съм продължила в средно училище, без да ме е грижа за нея, и съм я изоставила. Ето го ентусиазма, с който се научи на обущарство, и стремежа към възмездие, подтикнал я да измисли нови модели обувки, и радостта от изработката на първия чифт заедно с брат ѝ Рино. Ето я болката, когато Фернандо, баща ѝ, заяви, че обувките не са добре направени. Имаше от всичко на тези страници, но най-вече я имаше омразата към братята Солара, решителната ожесточеност, с която отблъсна любовта на по-големия, Марчело, момента, в който си бе наумила да се сгоди с благия по характер Стефано Карачи, бакалина, купил първия чифт, създаден от нея, защото я обичаше, и заклел се, че ще пази обувките завинаги. Ех, и когато настъпи щастливият час, в който, петнайсетгодишна, се бе почувствала като богата и елегантна млада дама, подръка с годеника си  – само от любов към нея той бе инвестирал щедро в „Черуло“, фирмата за производство на обувки на баща ѝ и брат ѝ. И какво удовлетворение, да види изпълнени повечето от измислените от нея модели обувки; апартамент в новия квартал, сватба на шестнайсет години. И то каква разточителна сватба, и колко щастлива се почувства. А после Марчело Солара се появи заедно с брат си Микеле насред сватбеното празненство, обут именно с обувките, които мъжът ѝ твърдеше, че толкова много цени. Нейният съпруг. За какъв човек се бе омъжила? Щеше ли сега, пред свършен факт, да свали маската и да ѝ покаже ужасяващото си истинско лице? Въпроси... и неподправени истини за мизерното ни битие. Отделих много време на тези страници, цели дни, дори седмици. Четох ги внимателно, накрая научих наизуст откъсите, които най-много ми харесваха, които ме въодушевяваха, хипнотизираха ме, унижаваха ме. Зад тяхната естественост със сигурност имаше нещо нагласено, но не можех да разбера какво.
Най-накрая, в една ноемврийска вечер, обзета от отчаяние, излязох, понесла кутията със себе си. Не можех повече да търпя, Лила ме бе превзела отвън и отвътре, макар и сега да се чувствах призната, макар и да имах свой живот вън от Неапол. Спрях на моста „Солферино“, загледана в светлините, прозиращи през ледената мъглица. Поставих кутията на парапета и започнах леко да я побутвам, малко по малко, докато не падна в реката, сякаш самата Лила летеше надолу, и нейните мисли и думи, и лошотията ѝ, която я караше да си отмъщава, като нанася удар след удар, и навикът ѝ да ме обсебва, както правеше с всеки и с всичко, с всяка случка или умение, които се докоснеха до нея: книгите и обувките, нежността и насилието, сватбата и първата брачна нощ, завръщането в квартала в новата ѝ роля на госпожа Рафаела Карачи.
Не можех да повярвам, че Стефано, толкова внимателен, толкова влюбен, е подарил на Марчело Солара спомена за малката Лила, отпечатъка от усърдния ѝ труд върху обувките, които сама бе измислила.
Забравих за Алфонсо и Мариза, които си говореха на нашата маса с блеснали очи. Престанах да се занимавам със смеха на подпийналата ми майка. Изпари се музиката, гласът на певеца, танцуващите двойки, обзетият от непреодолима ревност Антонио, излязъл на терасата и вперил поглед във виолетовите оттенъци на града и морето. Избледня дори образа на Нино, който тъкмо бе напуснал залата като някой архангел, явил се и изчезнал без предизвестие. Сега виждах само Лила, в момента говореше разпалено на ухото на Стефано, тя – извънредно бледа в булчинската си рокля, той – белезникава маска, лишена от усмивка и застинала от неудобство, покрила челото и очите на възбуденото му лице. Какво ставаше, какво щеше да последва? Приятелката ми дърпаше с две ръце към себе си ръката на съпруга си. Виждах каква сила влага и понеже я познавах добре, знаех, че ако можеше, щеше да изтръгне ръката му от тялото и да прекоси залата с нея, като я вдигне високо над главата си, докато по шлейфа ѝ се стича кръв, и да я използва като бухалка или като магарешка челюст, за да размаже физиономията на Марчело с добре прицелен удар. О, да, щеше да го направи; при тази мисъл сърцето ми бясно заби и гърлото ми пресъхна. След това щеше да извади очите и на двамата мъже, щеше да изтръгне месото от лицевите им кости и да ги захапе. Да, да, почувствах, че това искам, исках да стане така. Край на любовта и на тази нетърпима сватба, никакви прегръдки в леглото в Амалфи. Всяка връзка с квартала да бъде прекъсната веднага, да бъдат изтребени до крак, ние двете с Лила да избягаме да живеем далеч и с весело безхаберие да се спуснем по всички стъпала на позора, сами, в непознати градове. Щеше да бъде подходящ завършек на този ден. Щом нищо не можеше да ни спаси – нито парите, нито нечие мъжко тяло, нито дори учението, по-добре тогава да съсипем всичко, веднага. В гърдите ми забушува нейният гняв, една сила, която хем беше моя, хем не беше, и която ме изпълни с примамливо желание да се затрия. Искаше ми се тази сила да продължи да набира мощ. Но усетих и страх. Едва впоследствие осъзнах, че умея да бъда спокойна в нещастието си само защото съм неспособна на бурни реакции – страхувам се от тях, предпочитам да остана неподвижна и да преглъщам горчилката. Не и Лила. Тя стана от мястото си с такава решителност, че разтресе масата заедно с приборите в мръсните чинии и обърна една чаша. Докато Стефано с автоматичен жест се опитваше да спре струйката вино, потекла към роклята на госпожа Солара, тя стремително напусна през една странична врата, като рязко издърпваше роклята си всеки път, когато се заплетеше в нещо.
Помислих си да хукна след нея, да я стисна за ръка и да ѝ прошепна бягай, да бягаме оттук. Но не помръднах. Вместо мен след кратко колебание стана Стефано и тръгна подир нея между танцуващите двойки.
Огледах се. Всички бяха забелязали, че нещо е разсърдило булката. Марчело обаче не преставаше да си бъбри съзаклятнически с Рино, все едно беше нормално да е с тези обувки. Търговецът на метали продължаваше с все по-неприличните си тостове. На онези, които заемаха долните места в йерархията на гостите, им беше все по-трудно да се правят, че не го забелязват. Никой освен мен, изглежда, не разбираше, че едва-що отпразнуваният брак – който може би щеше да продължи до смъртта на съпрузите след много деца, още повече внуци, радости и скърби, сребърна и златна сватба, – каквото и да направеше мъжът ѝ, за да му бъде простено, за Лила вече беше приключил.

Елена Феранте - „Новото фамилно име“

През пролетта на 1966 година Лила, извънредно развълнувана, ми повери една метална кутия, която съдържаше осем тетрадки. Каза, че не можела повече да ги държи вкъщи, страх я било да не ги прочете мъжът ѝ. Прибрах кутията без коментар, само дето я взех на подбив заради предългия канап, с който я беше овързала. Отношенията ни бяха в твърде лоша фаза, но май само аз ги виждах по този начин. В редките случаи, в които се срещахме, тя не даваше никакви признаци на неудобство, държеше се мило и не си позволяваше да изпусне враждебна дума.
Заклех се, когато ме накара да се закълна, че няма да отворя кутията, каквото и да става. Но още във вла- ка развързах канапа, извадих тетрадките и се зачетох. Не беше дневник, макар че бяха отразени с подробности случки от живота ѝ от завършването на началното училище нататък. По-скоро приличаше на резултат от упорита самодисциплина в писането. Изобилстваха описанията: клон на дърво, блатата, един камък, листо с бели жилки, тенджерите у дома, различни части на кафеварката, мангала, въглищата и подпалките, много подробна карта на двора, шосето, скелето от ръждясало желязо отвъд блатата, градинката и църквата, окастрената растителност покрай железопътната линия, новите блокове, домът на родителите ѝ, обущарските инструменти, които използваха баща ѝ и брат ѝ, жестовете им, докато работят, и най-вече цветовете, цветовете на всяко нещо в различни моменти от деня. Но страниците не съдържаха само описания. Появяваха се отделни думи на диалект и на книжовен език, понякога заградени в кръг, без коментар. И упражнения по превод на латински и на гръцки. И цели откъси на английски за кварталните магазини, за стоката, за отрупаната с плод и зеленчук каруца, която Енцо Скано, хванал магарето за повода, местеше всеки ден от една улица на друга. И много разсъждения за книгите, които четеше, и филмите, които гледаше в енорийското кино. И много от идеите, които бе отстоявала в споровете с Паскуале или докато сме си бъбрили двете. Написаното, разбира се, беше непоследователно, но всяко нещо, замислено от Лила, добиваше плътност, до такава степен, че дори на страниците, писани на единайсет-дванайсет годишна възраст, не открих нито ред, който да звучи по детски.
Обикновено изреченията бяха съвършено прецизни, правописът изряден, почеркът елегантен, както ни беше учила госпожа Оливиеро. Но понякога сякаш във вените на Лила потичаше някаква дрога и тя преставаше да спазва установения от самата нея ред. Тогава всичко започваше да звучи задъхано, изреченията се преследваха в ритъм на превъзбуда, препинателните знаци изчезваха. Най-често успяваше бързо да се върне към спокойното повествование и ясната реч. Но се случваше също внезапно да прекъсне и да изпълни оставащата част от листа с рисунчици на криви дървета, на гърбави планини, от които се издигаше пушек, на мрачни лица. Увлякоха ме както редът, така и безредието и колкото повече четях, толкова по-измамена се чувствах. Колко много се беше упражнявала за онова писмо, което ми изпрати в Иския преди години – затова беше така добре написано. Върнах всичко в кутията и си обещах да не любопитствам повече.
Но скоро се поддадох отново: тетрадките излъчваха прелъстителната сила, която Лила разпръскваше около себе си още от малка. Беше описала квартала, семейството си, братята Солара, Стефано, всеки човек или предмет с безмилостна точност. А какво да кажа за свободата, с която описваше мен – какво говорех, какво мислех, кои хора обичах, и с която описваше дори външния ми вид. Спираше се на важни за нея моменти, без да я е грижа за нищо и никого. Ето го, кристално ясно, удоволствието, което бе изпитала, когато на десет години написа разказа си „Синята фея“. Ето, все така ясно описано, колко се беше измъчвала от това, че учителката ни, госпожа Оливиеро, не си направи труда да промълви и дума за този разказ, даже се направи, че никога не го е имало. Ето я мъката и яростта от това, че аз съм продължила в средно училище, без да ме е грижа за нея, и съм я изоставила. Ето го ентусиазма, с който се научи на обущарство, и стремежа към възмездие, подтикнал я да измисли нови модели обувки, и радостта от изработката на първия чифт заедно с брат ѝ Рино. Ето я болката, когато Фернандо, баща ѝ, заяви, че обувките не са добре направени. Имаше от всичко на тези страници, но най-вече я имаше омразата към братята Солара, решителната ожесточеност, с която отблъсна любовта на по-големия, Марчело, момента, в който си бе наумила да се сгоди с благия по характер Стефано Карачи, бакалина, купил първия чифт, създаден от нея, защото я обичаше, и заклел се, че ще пази обувките завинаги. Ех, и когато настъпи щастливият час, в който, петнайсетгодишна, се бе почувствала като богата и елегантна млада дама, подръка с годеника си  – само от любов към нея той бе инвестирал щедро в „Черуло“, фирмата за производство на обувки на баща ѝ и брат ѝ. И какво удовлетворение, да види изпълнени повечето от измислените от нея модели обувки; апартамент в новия квартал, сватба на шестнайсет години. И то каква разточителна сватба, и колко щастлива се почувства. А после Марчело Солара се появи заедно с брат си Микеле насред сватбеното празненство, обут именно с обувките, които мъжът ѝ твърдеше, че толкова много цени. Нейният съпруг. За какъв човек се бе омъжила? Щеше ли сега, пред свършен факт, да свали маската и да ѝ покаже ужасяващото си истинско лице? Въпроси... и неподправени истини за мизерното ни битие. Отделих много време на тези страници, цели дни, дори седмици. Четох ги внимателно, накрая научих наизуст откъсите, които най-много ми харесваха, които ме въодушевяваха, хипнотизираха ме, унижаваха ме. Зад тяхната естественост със сигурност имаше нещо нагласено, но не можех да разбера какво.
Най-накрая, в една ноемврийска вечер, обзета от отчаяние, излязох, понесла кутията със себе си. Не можех повече да търпя, Лила ме бе превзела отвън и отвътре, макар и сега да се чувствах призната, макар и да имах свой живот вън от Неапол. Спрях на моста „Солферино“, загледана в светлините, прозиращи през ледената мъглица. Поставих кутията на парапета и започнах леко да я побутвам, малко по малко, докато не падна в реката, сякаш самата Лила летеше надолу, и нейните мисли и думи, и лошотията ѝ, която я караше да си отмъщава, като нанася удар след удар, и навикът ѝ да ме обсебва, както правеше с всеки и с всичко, с всяка случка или умение, които се докоснеха до нея: книгите и обувките, нежността и насилието, сватбата и първата брачна нощ, завръщането в квартала в новата ѝ роля на госпожа Рафаела Карачи.
Не можех да повярвам, че Стефано, толкова внимателен, толкова влюбен, е подарил на Марчело Солара спомена за малката Лила, отпечатъка от усърдния ѝ труд върху обувките, които сама бе измислила.
Забравих за Алфонсо и Мариза, които си говореха на нашата маса с блеснали очи. Престанах да се занимавам със смеха на подпийналата ми майка. Изпари се музиката, гласът на певеца, танцуващите двойки, обзетият от непреодолима ревност Антонио, излязъл на терасата и вперил поглед във виолетовите оттенъци на града и морето. Избледня дори образа на Нино, който тъкмо бе напуснал залата като някой архангел, явил се и изчезнал без предизвестие. Сега виждах само Лила, в момента говореше разпалено на ухото на Стефано, тя – извънредно бледа в булчинската си рокля, той – белезникава маска, лишена от усмивка и застинала от неудобство, покрила челото и очите на възбуденото му лице. Какво ставаше, какво щеше да последва? Приятелката ми дърпаше с две ръце към себе си ръката на съпруга си. Виждах каква сила влага и понеже я познавах добре, знаех, че ако можеше, щеше да изтръгне ръката му от тялото и да прекоси залата с нея, като я вдигне високо над главата си, докато по шлейфа ѝ се стича кръв, и да я използва като бухалка или като магарешка челюст, за да размаже физиономията на Марчело с добре прицелен удар. О, да, щеше да го направи; при тази мисъл сърцето ми бясно заби и гърлото ми пресъхна. След това щеше да извади очите и на двамата мъже, щеше да изтръгне месото от лицевите им кости и да ги захапе. Да, да, почувствах, че това искам, исках да стане така. Край на любовта и на тази нетърпима сватба, никакви прегръдки в леглото в Амалфи. Всяка връзка с квартала да бъде прекъсната веднага, да бъдат изтребени до крак, ние двете с Лила да избягаме да живеем далеч и с весело безхаберие да се спуснем по всички стъпала на позора, сами, в непознати градове. Щеше да бъде подходящ завършек на този ден. Щом нищо не можеше да ни спаси – нито парите, нито нечие мъжко тяло, нито дори учението, по-добре тогава да съсипем всичко, веднага. В гърдите ми забушува нейният гняв, една сила, която хем беше моя, хем не беше, и която ме изпълни с примамливо желание да се затрия. Искаше ми се тази сила да продължи да набира мощ. Но усетих и страх. Едва впоследствие осъзнах, че умея да бъда спокойна в нещастието си само защото съм неспособна на бурни реакции – страхувам се от тях, предпочитам да остана неподвижна и да преглъщам горчилката. Не и Лила. Тя стана от мястото си с такава решителност, че разтресе масата заедно с приборите в мръсните чинии и обърна една чаша. Докато Стефано с автоматичен жест се опитваше да спре струйката вино, потекла към роклята на госпожа Солара, тя стремително напусна през една странична врата, като рязко издърпваше роклята си всеки път, когато се заплетеше в нещо.
Помислих си да хукна след нея, да я стисна за ръка и да ѝ прошепна бягай, да бягаме оттук. Но не помръднах. Вместо мен след кратко колебание стана Стефано и тръгна подир нея между танцуващите двойки.
Огледах се. Всички бяха забелязали, че нещо е разсърдило булката. Марчело обаче не преставаше да си бъбри съзаклятнически с Рино, все едно беше нормално да е с тези обувки. Търговецът на метали продължаваше с все по-неприличните си тостове. На онези, които заемаха долните места в йерархията на гостите, им беше все по-трудно да се правят, че не го забелязват. Никой освен мен, изглежда, не разбираше, че едва-що отпразнуваният брак – който може би щеше да продължи до смъртта на съпрузите след много деца, още повече внуци, радости и скърби, сребърна и златна сватба, – каквото и да направеше мъжът ѝ, за да му бъде простено, за Лила вече беше приключил.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Откакто прочетох "Гениалната приятелка", очаквам втората книга от тетралогията на загадъчната Елена Феранте, истински художник на човешката душа, със светлите и тъмните й нюанси. Модерна, наситена, психологическа проза. И поднесена в много добър превод. Браво на "Колибри" за избора на авторката и браво на преводачката!
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0121-2
Купи
Цена
20.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени