Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Собствена стая
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0112-0
Цена
18.00 лв.
предстояща

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Информация
Рейтинг (1)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
12/20
Страници
176
Превод
Иглика Василева
Дата на издаване
05 януари 2018

Собствена стая

Но, ще кажете вие, ние ви помолихме да говорите за жените и литературата – какво общо има това със собствената стая?“

Какво е общото ще разбере всеки, когато отвори това неповторимо есе на знаменитата английска писателка. Озаглавено „Собствена стая“, то включва два доклада, изнесени от Вирджиния Улф пред Сдружението на творците в женските кеймбриджски колежи Нюнам и Гъртън през октомври 1928 г., които, разбира се, тя доразвива и разширява. С тънкия си усет за литература, която е целият неин живот, Вирджиния Улф хвърля поглед назад във времето, установявайки с тъга, че без елементарното човешко право да разполага със собствено пространство, жената дълго време е била лишавана и от възможността да твори, да обогатява литературата със свои мисли, със своето въображение и светоглед. И досега се спори дали приносът на това забележително есе е по-голям за модерния феминизъм или за модерната женска литература. Везните клонят повече към литературата, където тя изважда на бял свят неизвестни дотогава имена на писателки и доосмисля творбите на добре известните ни, дори се опитва да си представи какво би станало, ако Шекспир имаше сестра, „необикновено талантлива сестра, нека я наречем Джудит“.

За автора

Вирджиния Улф (1882-1941), родена Аделайн Вирджиния Стивън (на английски Virginia Woolf, Adeline Virginia Stephen), е британска романистка и есеистка, която заради репутацията си е смятана за една от най-изтъкнатите фигури в модернистката литература на XX век.

Между Първата и Втората световна война Улф е значителна фигура в лондонското литературно общество и член на кръга „Блумсбъри“. Между най-известните й творби са романите „Госпожа Далауей“, „Към фара“ и „Орландо“, както и монографичното есе „Собствена стая“ със знаменитата сентенция - „Една жена трябва да има пари и собствена стая, ако иска да пише проза“.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Вирджиния Улф – „Собствена стая”

Но, ще кажете вие, ние ви помолихме да говорите за жените и литературата – какво общо има това със собствената стая? Ще се опитам да ви обясня. Когато ме помолихте да говоря за жените и литературата, аз седнах на брега на една река и се замислих какво означават тези думи. Биха могли да означават просто няколко наблюдения върху Фани Бърни; още няколко върху Джейн Остин; възхвала на сестрите Бронте и кратко описание на затрупания със сняг енорийски свещенически дом в Хауърт; няколко остроумни забележки, ако е възможно, по адрес на мис Митфорд; почтителен коментар върху Джордж Елиът; няколко думи за мисис Гаскел и това е всичко. Ала като премисли човек, нещата не изглеждат толкова прости. Заглавието „Жените и литературата“ може да означава, възможно е дори да сте искали да означава жените и онова, което те представляват; или пък може да означава жените и литературата, която те пишат; или пък жените и литературата, която се пише за тях; а може да означава също, че гореизброените три неща са неразривно преплетени и вие държите да ги обсъдя именно в светлината на тази тяхна взаимовръзка. Но като се замислих върху темата именно по този, последния начин, който ми се стори най-интересен, много скоро открих, че страда от един важен недостатък. Никога не бих могла да стигна до окончателно заключение. Не бих могла да изпълня онова, което е първото задължение на всеки лектор – след едночасово обсъждане да ви дам късче самородна, чиста истина, която да затворите между страниците на бележника и да я запазите завинаги върху полицата над камината. Единственото, което бих могла да направя, е да ви предложа мнението си върху една незначителна подробност, а именно че, ако иска да става писателка, жената трябва да разполага с пари и със собствена стая; а това, както ще видите по-нататък, прави големия въпрос за истинската същност на жената и за истинската същност на писането неразрешим. Дори вече не правя и опит да стигна до някакво заключение по тези два въпроса – жените и писането, поне що се отнася до мен, си остава проблем неразрешим. Но за да внеса някои корекции, ще сторя каквото мога, за да ви покажа точно как стигнах до това свое мнение относно собствената стая и парите. Ще развия пред вас възможно най-пълно и свободно нишката на мисълта, която ме тласна към този извод. А ако разкрия идеите и предразсъдъците, залегнали в основата на това твърдение, тогава и вие вероятно ще разберете, че те влияят както на жените, така и на писателската работа. Във всеки случай, когато една тема е много противоречива, а всеки въпрос, свързан с пола, е именно такъв, тогава човек не може и да се надява, че ще изрече онази истина, която е от последна инстанция. Може само да покаже как е стигнал до убеждението, което поддържа. Може само да даде шанс на своите слушатели да стигнат до собствените си заключения, наблюдавайки ограниченията, предразсъдъците и индивидуалните предпочитания на лектора. И по всяка вероятност в това отношение литературата съдържа повече истина, отколкото факти. Ето защо предлагам, използвайки всички свободи и своеволия на писателя, да ви разкажа какво стана в продължение на онези два дни, които предхождаха идването ми тук – как, превита под бремето на тази тема, с която ме натоварихте, аз не спрях да разсъждавам върху нея, докато вършех всекидневните си задължения. Не е нужно да ви казвам, че онова, което се каня да ви опиша, е измислица; Оксбридж не съществува, както и „Фърнам“; „аз“ е термин, избран единствено за удобство, да означава някой, който не съществува. От устата ми ще чуете да излизат лъжи, но може би покрай тях ще доловите и някои истини; търсенето на тази правота оставям на самите вас, както и решението дали си струва човек да пази у себе си макар и частица от нея. Ако решите, че не си струва, тогава, разбира се, ще хвърлите всичко в боклукчийското кошче и ще загърбите проблема веднъж завинаги.

И така значи, седя си аз (наричайте ме Мери Бийтън, Мери Сийтън, Мери Кармайкъл или с каквото друго име ви хрумне – това няма абсолютно никакво значение) на брега на реката преди седмица-две, радвам се на прекрасното октом врийско време и съм потънала в размисъл. Под тежестта на този хомот, който ми нахлузихте, както и от необходимостта да стигна до някакво заключение по въпрос, който повдига всевъзможни предразсъдъци и страсти, главата ми клюмна до земята. Вляво и вдясно от мен храстите, избуяли в златисто и алено, трептяха в ярки багри, дори от топлината наистина ми заприличиха на лумнал огън. На отсрещния бряг върбите плачеха, свели корони в нестихващи ридания, с коси, разпуснати по раменете. Водите на реката отразяваха избрани части от небето, моста и пламналите храсти, а когато един студент загреба с лодката си, прекоси отраженията и отмина, те отново изплуваха непокътнати, сякаш него никога не го е имало. Там човек може да прекара двайсет и четири часа, потънал в мисли. Мисълта – нека така я наречем, с по-достойно име, отколкото заслужава – бе пуснала въдицата си надолу по течението. Влакното се поклащаше – веднъж насам, веднъж натам, сред отраженията и водораслите, оставило се водата да го носи нагоре-надолу, докато – нали знаете онова осезаемо подръпване – идеята се закачи на кукичката. Тогава започва нейното бавно и предпазливо изтегляне, нейното внимателно изваждане на показ и нейното разкриване. Уви, разстлана върху тревата, тази моя мисъл изглеждаше така малка, така незначителна; досущ като онези рибки, които въдичарят хвърля обратно във водата, за да могат да пораснат, да се угоят, за да станат един ден достойни за тигана и трапезата. Затова сега няма да ви занимавам с тази моя идея, макар че, ако се заслушате внимателно, сигурно ще я откриете в порядъка от мисли, които ще изложа пред вас.

Ала колкото и незначителна да беше тази моя идея, въпреки всичко тя притежаваше онова странно качество, типично за всяка мисъл – веднъж хвърлена във водоема на ума, отново да стане много вълнуваща, много ценна и забележителна; и дори само в онзи миг, докато прелетя и потъна, едва проблясвайки във въздуха, тя възбуди такъв водовъртеж от идеи, че вече не ме сдържаше на едно място. И ето че закрачих бързо и енергично през тревната площ. Не щеш ли, отнякъде изникна мъжки силует и прекъсна мисълта ми. Отпърво дори не разбрах, че жестикулациите на този странен субект във фрак и официална риза са адресирани към мен. Лицето му изразяваше ужас и възмущение. Помогна ми по-скоро инстинктът, отколкото разумът; той беше университетски човек; аз бях жена. Това тук беше тревата, а онова – пътеката. Тук бе разрешено само за университетски люде и академици; а моето място бе там, върху дребния чакъл. Такива мисли ме обсебиха за миг. Но когато стъпих върху пътеката, разперените ръце на университетския блюстител на реда се прибраха до тялото, лицето му възвърна обичайната си невъзмутимост и въпреки че върху тревата се върви по-добре, отколкото върху чакъла, от това никой не пострада. Единственото обвинение, което бих могла да повдигна срещу възпитаниците и преподавателите на който и да е колеж, е, че бранейки своите тревни площи – което продължава вече повече от триста години, – са прокудили моята малка рибка, принудили са я да се укрива.

Сега вече не мога да си спомня коя точно бе тази идея, която ме бе накарала така смело да прекрача границите на чуждо владение. Духът на спокойствието се спусна като облак от небето, защото, ако духът на спокойствието господства някъде, това е именно във вътрешните дворове на Оксбридж през тих октомврийски ден. Докато човек се разхожда край тези колежи, край тези старинни аудитории, суровата грубост на настоящето изглежда някак смекчена; сякаш тялото ти се намира под вълшебен стъклен похлупак, през стените на който не може да проникне никакъв звук, а умът, освободен от допира с факти (освен ако човек неволно отново стъпи на тревата), се рее на воля и изпада в такова съзерцание, което най-много подхожда на моментното му настроение. По силата на чистата случайност отдавна забравен спомен от някакво старо есе за завръщане в Оксбридж по време на дълга ваканция ме подсети за Чарлс Лам – свети Чарлс, както казал Текери, допирайки негово писмо до челото си. Наистина сред всички покойници (поднасям ви мислите си в реда, в който ме осениха) Лам е един от най-близките до нас и най-приятните за четене; човек, на когото можеш да речеш: „Я кажи сега, как ги написа ти тия есета?“. Защото, мисля си аз, неговите есета превъзхождат дори есетата на Макс Биърбом, въпреки цялото им съвършенство, именно заради онези необуздани изблици на въображението, прорязани от бляскавите мълнии на гениални хрумвания, което ги прави на места недодялани и несъвършени, ала озарени от поезия. И ето, Лам пристига в Оксбридж преди около сто години. И тогава написва есе – в момента не мога да се сетя заглавието – по повод ръкописа на една от поемите на Милтън, която зърнал там. Май ставаше дума за „Лисидас“ и Лам споделя как направо бил смаян, защото до тогава не подозирал, че е възможно всяка дума в поемата да бъде различна от това, което всъщност е. Струвало му се истинско светотатство, че Милтън си е позволил да променя думите. Това ме подсети как аз бях постъпила с „Лисидас“: забавлявах се, като се мъчех да отгатна коя от думите Милтън е променил и защо. После ми хрумна, че самият ръкопис, който Лам е видял, се намира само на няколко стотици ярда разстояние, така че човек можеше спокойно да тръгне по стъпките на Лам, да прекоси вътрешния двор и да стигне до онази прочута библиотека, където се пази въпросното съкровище. Още повече, спомних си аз, след като въведох този план в изпълнение, в същата прочута библиотека се пазеше и ръкописът на „Езмънд“ от Текери. А критиците твърдят, че „Езмънд“ е най-съвършеният роман на Текери. И не друго, а единствено превзетият стил, който имитира осемнайсети век, всъщност спъвал читателя, поне така си спомням от всичко прочетено; освен ако, а това също е възможно, Текери е имал естествена нагласа към този стил от осемнайсети век – факт, който може да бъде доказан единствено след като човек погледне ръкописа и сам се увери дали направените там поправки са от полза за стила, или за смисъла. Тогава обаче изниква друг въпрос: трябва да решим какво е стил и какво е смисъл – въпрос, който... Ала на това място вече бях стигнала до прага на портата, която отвежда към самата библиотека. Сигурно съм я била открехнала, защото в същия миг се появи, подобно на ангел хранител, който препречва пътя с плющенето не на белите си криле, а на развяната си черна тога, един начумерен, прошарен, любезен джентълмен, който ме отпъди с ръка, като в същото време с тих глас изказа съжаление, че достъпът на дами до библиотеката е разрешен само ако са придружени от член на преподавателското тяло на колежа или ако носят препоръчително писмо.

Вирджиния Улф – „Собствена стая”

Но, ще кажете вие, ние ви помолихме да говорите за жените и литературата – какво общо има това със собствената стая? Ще се опитам да ви обясня. Когато ме помолихте да говоря за жените и литературата, аз седнах на брега на една река и се замислих какво означават тези думи. Биха могли да означават просто няколко наблюдения върху Фани Бърни; още няколко върху Джейн Остин; възхвала на сестрите Бронте и кратко описание на затрупания със сняг енорийски свещенически дом в Хауърт; няколко остроумни забележки, ако е възможно, по адрес на мис Митфорд; почтителен коментар върху Джордж Елиът; няколко думи за мисис Гаскел и това е всичко. Ала като премисли човек, нещата не изглеждат толкова прости. Заглавието „Жените и литературата“ може да означава, възможно е дори да сте искали да означава жените и онова, което те представляват; или пък може да означава жените и литературата, която те пишат; или пък жените и литературата, която се пише за тях; а може да означава също, че гореизброените три неща са неразривно преплетени и вие държите да ги обсъдя именно в светлината на тази тяхна взаимовръзка. Но като се замислих върху темата именно по този, последния начин, който ми се стори най-интересен, много скоро открих, че страда от един важен недостатък. Никога не бих могла да стигна до окончателно заключение. Не бих могла да изпълня онова, което е първото задължение на всеки лектор – след едночасово обсъждане да ви дам късче самородна, чиста истина, която да затворите между страниците на бележника и да я запазите завинаги върху полицата над камината. Единственото, което бих могла да направя, е да ви предложа мнението си върху една незначителна подробност, а именно че, ако иска да става писателка, жената трябва да разполага с пари и със собствена стая; а това, както ще видите по-нататък, прави големия въпрос за истинската същност на жената и за истинската същност на писането неразрешим. Дори вече не правя и опит да стигна до някакво заключение по тези два въпроса – жените и писането, поне що се отнася до мен, си остава проблем неразрешим. Но за да внеса някои корекции, ще сторя каквото мога, за да ви покажа точно как стигнах до това свое мнение относно собствената стая и парите. Ще развия пред вас възможно най-пълно и свободно нишката на мисълта, която ме тласна към този извод. А ако разкрия идеите и предразсъдъците, залегнали в основата на това твърдение, тогава и вие вероятно ще разберете, че те влияят както на жените, така и на писателската работа. Във всеки случай, когато една тема е много противоречива, а всеки въпрос, свързан с пола, е именно такъв, тогава човек не може и да се надява, че ще изрече онази истина, която е от последна инстанция. Може само да покаже как е стигнал до убеждението, което поддържа. Може само да даде шанс на своите слушатели да стигнат до собствените си заключения, наблюдавайки ограниченията, предразсъдъците и индивидуалните предпочитания на лектора. И по всяка вероятност в това отношение литературата съдържа повече истина, отколкото факти. Ето защо предлагам, използвайки всички свободи и своеволия на писателя, да ви разкажа какво стана в продължение на онези два дни, които предхождаха идването ми тук – как, превита под бремето на тази тема, с която ме натоварихте, аз не спрях да разсъждавам върху нея, докато вършех всекидневните си задължения. Не е нужно да ви казвам, че онова, което се каня да ви опиша, е измислица; Оксбридж не съществува, както и „Фърнам“; „аз“ е термин, избран единствено за удобство, да означава някой, който не съществува. От устата ми ще чуете да излизат лъжи, но може би покрай тях ще доловите и някои истини; търсенето на тази правота оставям на самите вас, както и решението дали си струва човек да пази у себе си макар и частица от нея. Ако решите, че не си струва, тогава, разбира се, ще хвърлите всичко в боклукчийското кошче и ще загърбите проблема веднъж завинаги.

И така значи, седя си аз (наричайте ме Мери Бийтън, Мери Сийтън, Мери Кармайкъл или с каквото друго име ви хрумне – това няма абсолютно никакво значение) на брега на реката преди седмица-две, радвам се на прекрасното октом врийско време и съм потънала в размисъл. Под тежестта на този хомот, който ми нахлузихте, както и от необходимостта да стигна до някакво заключение по въпрос, който повдига всевъзможни предразсъдъци и страсти, главата ми клюмна до земята. Вляво и вдясно от мен храстите, избуяли в златисто и алено, трептяха в ярки багри, дори от топлината наистина ми заприличиха на лумнал огън. На отсрещния бряг върбите плачеха, свели корони в нестихващи ридания, с коси, разпуснати по раменете. Водите на реката отразяваха избрани части от небето, моста и пламналите храсти, а когато един студент загреба с лодката си, прекоси отраженията и отмина, те отново изплуваха непокътнати, сякаш него никога не го е имало. Там човек може да прекара двайсет и четири часа, потънал в мисли. Мисълта – нека така я наречем, с по-достойно име, отколкото заслужава – бе пуснала въдицата си надолу по течението. Влакното се поклащаше – веднъж насам, веднъж натам, сред отраженията и водораслите, оставило се водата да го носи нагоре-надолу, докато – нали знаете онова осезаемо подръпване – идеята се закачи на кукичката. Тогава започва нейното бавно и предпазливо изтегляне, нейното внимателно изваждане на показ и нейното разкриване. Уви, разстлана върху тревата, тази моя мисъл изглеждаше така малка, така незначителна; досущ като онези рибки, които въдичарят хвърля обратно във водата, за да могат да пораснат, да се угоят, за да станат един ден достойни за тигана и трапезата. Затова сега няма да ви занимавам с тази моя идея, макар че, ако се заслушате внимателно, сигурно ще я откриете в порядъка от мисли, които ще изложа пред вас.

Ала колкото и незначителна да беше тази моя идея, въпреки всичко тя притежаваше онова странно качество, типично за всяка мисъл – веднъж хвърлена във водоема на ума, отново да стане много вълнуваща, много ценна и забележителна; и дори само в онзи миг, докато прелетя и потъна, едва проблясвайки във въздуха, тя възбуди такъв водовъртеж от идеи, че вече не ме сдържаше на едно място. И ето че закрачих бързо и енергично през тревната площ. Не щеш ли, отнякъде изникна мъжки силует и прекъсна мисълта ми. Отпърво дори не разбрах, че жестикулациите на този странен субект във фрак и официална риза са адресирани към мен. Лицето му изразяваше ужас и възмущение. Помогна ми по-скоро инстинктът, отколкото разумът; той беше университетски човек; аз бях жена. Това тук беше тревата, а онова – пътеката. Тук бе разрешено само за университетски люде и академици; а моето място бе там, върху дребния чакъл. Такива мисли ме обсебиха за миг. Но когато стъпих върху пътеката, разперените ръце на университетския блюстител на реда се прибраха до тялото, лицето му възвърна обичайната си невъзмутимост и въпреки че върху тревата се върви по-добре, отколкото върху чакъла, от това никой не пострада. Единственото обвинение, което бих могла да повдигна срещу възпитаниците и преподавателите на който и да е колеж, е, че бранейки своите тревни площи – което продължава вече повече от триста години, – са прокудили моята малка рибка, принудили са я да се укрива.

Сега вече не мога да си спомня коя точно бе тази идея, която ме бе накарала така смело да прекрача границите на чуждо владение. Духът на спокойствието се спусна като облак от небето, защото, ако духът на спокойствието господства някъде, това е именно във вътрешните дворове на Оксбридж през тих октомврийски ден. Докато човек се разхожда край тези колежи, край тези старинни аудитории, суровата грубост на настоящето изглежда някак смекчена; сякаш тялото ти се намира под вълшебен стъклен похлупак, през стените на който не може да проникне никакъв звук, а умът, освободен от допира с факти (освен ако човек неволно отново стъпи на тревата), се рее на воля и изпада в такова съзерцание, което най-много подхожда на моментното му настроение. По силата на чистата случайност отдавна забравен спомен от някакво старо есе за завръщане в Оксбридж по време на дълга ваканция ме подсети за Чарлс Лам – свети Чарлс, както казал Текери, допирайки негово писмо до челото си. Наистина сред всички покойници (поднасям ви мислите си в реда, в който ме осениха) Лам е един от най-близките до нас и най-приятните за четене; човек, на когото можеш да речеш: „Я кажи сега, как ги написа ти тия есета?“. Защото, мисля си аз, неговите есета превъзхождат дори есетата на Макс Биърбом, въпреки цялото им съвършенство, именно заради онези необуздани изблици на въображението, прорязани от бляскавите мълнии на гениални хрумвания, което ги прави на места недодялани и несъвършени, ала озарени от поезия. И ето, Лам пристига в Оксбридж преди около сто години. И тогава написва есе – в момента не мога да се сетя заглавието – по повод ръкописа на една от поемите на Милтън, която зърнал там. Май ставаше дума за „Лисидас“ и Лам споделя как направо бил смаян, защото до тогава не подозирал, че е възможно всяка дума в поемата да бъде различна от това, което всъщност е. Струвало му се истинско светотатство, че Милтън си е позволил да променя думите. Това ме подсети как аз бях постъпила с „Лисидас“: забавлявах се, като се мъчех да отгатна коя от думите Милтън е променил и защо. После ми хрумна, че самият ръкопис, който Лам е видял, се намира само на няколко стотици ярда разстояние, така че човек можеше спокойно да тръгне по стъпките на Лам, да прекоси вътрешния двор и да стигне до онази прочута библиотека, където се пази въпросното съкровище. Още повече, спомних си аз, след като въведох този план в изпълнение, в същата прочута библиотека се пазеше и ръкописът на „Езмънд“ от Текери. А критиците твърдят, че „Езмънд“ е най-съвършеният роман на Текери. И не друго, а единствено превзетият стил, който имитира осемнайсети век, всъщност спъвал читателя, поне така си спомням от всичко прочетено; освен ако, а това също е възможно, Текери е имал естествена нагласа към този стил от осемнайсети век – факт, който може да бъде доказан единствено след като човек погледне ръкописа и сам се увери дали направените там поправки са от полза за стила, или за смисъла. Тогава обаче изниква друг въпрос: трябва да решим какво е стил и какво е смисъл – въпрос, който... Ала на това място вече бях стигнала до прага на портата, която отвежда към самата библиотека. Сигурно съм я била открехнала, защото в същия миг се появи, подобно на ангел хранител, който препречва пътя с плющенето не на белите си криле, а на развяната си черна тога, един начумерен, прошарен, любезен джентълмен, който ме отпъди с ръка, като в същото време с тих глас изказа съжаление, че достъпът на дами до библиотеката е разрешен само ако са придружени от член на преподавателското тяло на колежа или ако носят препоръчително писмо.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Здравейте, тонът Ви не ни задължава да отговаряме, но ще го направим от уважение към истинските ценители и познавачи на творчеството на Улф. "Собствена стая" е самостоятелно дълго есе, навсякъде издавано като отделна книга, и няма нищо общо с другите нейни есета, публикувани в седмичните литературни приложения на различни издания, а по-късно събрани в отделни томове заедно с есетата й и на други теми. Това съвсем ясно е посочено в "Собствена стая".
Здравейте, кои от есетата в сборника "Литературни есета" присъстват в "Собствена стая". При положение, че част от есетата са вече преведени, е малко нагла цената от 18 лв за 176 страници. Защо всяка корица на книга на В. У. от вас в последните 2 години е в коренно различен стил, сякаш е издавана от 5 различни издателства. Вирджиния Улф заслужава повече. Съжалявам, че ще го кажа, но това е краят на моите отношение с вас като издателство. Докато не преосмислите тази груба и нагла политика, спирам с вас.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0112-0
предстояща
Цена
18.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени