Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Квартал Петте кьошета
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0105-2
Цена
16.00 лв.
Купи

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Страници
256
Превод
Емилия Юлзари
Дата на издаване
13 октомври 2017

Квартал Петте кьошета

„Идеята за този роман се зароди с образа на две приятелки, които неочаквано и за самите себе си една нощ се отдават на бурно еротично преживяване.“ С тези думи Марио Варгас Льоса описва как е започнал последния си засега роман, чието заглавие носи името на един от емблематичните квартали на стара Лима. Верен на характерната си стратегия, най-изтъкнатият испаноперуански автор изгражда и втора сюжетна линия около събитията от последните месеци на диктатурата на Алберто Фухимори (2000). В този втори план преобладава една „болна“ за писателя тема – злокобната роля на жълтата преса, която в търсенето на скандални сензации превръща достойната журналистическа професия в неморален и долнопробен инструмент, използван безскрупулно от властимащите за сплашване и изнудване на противниците им.

С развитието на повествованието персонажите от двете сюжетни линии неведнъж се срещат и разминават в повече или по-малко драматични ситуации, докато накрая стигат до щастлив финал, чиито последни пасажи крият недоизказана и изненадваща развръзка.

За автора

Испанско-перуанският писател Марио Варгас Льоса (р. 1936) е сред най-изтъкнатите писатели в съвременната литература на Латинска Америка, редом с Гарсия Маркес, Карлос Фуентес и Хулио Кортасар. Звездата му изгрява с романа „Градът и кучетата“ (1963), а репутацията му се затвърждава със „Зелената къща“ (1966), за която получава наградата „Ромуло Галиегос“ в конкуренция с Хуан Карлос Онети и Гарсия Маркес. Литературният му авторитет продължава да расте с появата на романите „Разговор в Катедралата“ (1969), „Панталеон и посетителките“ (1973), „Леля Хулия и писачът“ (1977), „Войната в края на света“ (1981), „Кой уби Паломино Молеро?“ (1986), „Възхвала на мащехата“ (1988), „Празникът на козела“ (2000), „Лудориите на лошото момиче“ (2006), много от които са издадени и на български. Той е носител на множество престижни литературни награди, а през 2010 г. става Нобелов лауреат за литература. През 2013 г. е удостоен с почетното звание доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Новини | Марио Варгас Льоса
Блог | Марио Варгас Льоса
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Марио Варгас Льоса - „Квартал „Петте кьошета“

Будна ли беше, или продължаваше да сънува? Върху горната част на дясното си стъпало все така усещаше приятна топлинка, а това необичайно усещане, от което настръхваше цялото ѝ тяло, потвърждаваше, че не е сама в леглото. Спомените безредно препускаха в главата ѝ, но бавно започваха да се подреждат – като попълването на кръстословица. Двете бяха весели и малко възбудени от виното след вечерята, преминаха от темата за тероризма към филмите и после към светските клюки и тогава Чабела изведнъж погледна часовника, пребледня и скочи на крака: „Полицейският час! Боже мой, вече няма да успея да стигна до вилата в „Ла Ринконада“! Как мина това време!“. Мариса настоя да остане да спи при нея. Нямало проблем, Кике заминал за Арекипа за съвещание на борда на директорите в бирената фабрика, което щеше да е рано на другата сутрин, така че оставаха пълновластни господарки на апартамента до Голф клуба. Чабела телефонира на мъжа си. Лусиано, отзивчив както винаги, я увери, че няма защо да се притеснява – той щял да се погрижи на другата сутрин момичетата да излязат навреме, за да се качат в училищния автобус. Нека Чабела остане при Мариса, беше за предпочитане, отколкото да я спре някоя патрулка за нарушаване на полицейския час. Този проклет полицейски час! Макар че несъмнено тероризмът беше още по-страшен.
Чабела остана да преспи и сега Мариса усещаше крака ѝ върху горната част на стъпалото си – лек натиск, нежно и топло, почти недоловимо усещане. Как се бяха озовали тъй близо една до друга в това брачно легло, което беше толкова голямо, че като го видя, Чабела се пошегува: „Хайде бе, Марисита, я ми кажи колко души спят в това огромно легло?“. Помнеше, че двете си бяха легнали всяка в своя край, на почти половин метър разстояние една от друга. Коя от тях се бе преместила в съня си толкова близо, та кракът на Чабела сега да лежи върху стъпалото ѝ?
Не смееше да помръдне. Сдържаше дъха си, за да не събуди приятелката си – да не отдръпне крака си и да изчезне това безумно приятно усещане, което се разливаше от стъпалото нагоре по цялото ѝ тяло и я държеше напрегната и съсредоточена. Постепенно в полумрака на спалнята тя започна да различава просветляващите пролуки на щорите, сянката на тоалетката, вратите на дрешника и на банята, правоъгълниците на картините на стените – пустинният пейзаж с жената змия на Тилса, стаята с тотема на Сисло, лампиона, скулптурата на Берокал. Затвори очи и се вслуша – дишането на Чабела беше леко и равно. Спеше и може би сънуваше, значи несъмнено тя самата се бе примъкнала в съня си до тялото на приятелката си.
Изненадана и засрамена, като се питаше отново дали е будна, или сънува, Мариса най-после осъзна онова, което тялото ѝ вече знаеше – беше се възбудила. Това нежно стъпало, което топлеше нейното, бе възпламенило кожата и сетивата ѝ и ако прокараше ръка между краката си, щеше да усети влагата. „Полудя ли? – си каза. – Да се възбудиш от жена? Откога пък това, Марисита?“ Беше се възбуждала много пъти сама и естествено, бе мастурбирала понякога, търкайки се с възглавница между краката, но винаги си бе представяла, че е с мъж. С жена, доколкото си спомняше, абсолютно никога! Ала ето че сега ѝ се случваше, трепереше от глава до пети и искаше до полуда да се докосват не само стъпалата, а и телата им, за да почувства – както сега стъпалото ѝ – близостта и топлината на приятелката си навсякъде.
Като се поотмести съвсем лекичко, с разтуптяно сърце и преструвайки се на заспала, тя се пообърна и усети, че без да я докосва, е само на милиметри от гърба, дупето и бедрата на Чабела. Чуваше по-ясно дишането ѝ, дори ѝ се струваше, че долавя излъчваното от това съвсем близко тяло горещо дихание, което стигаше до нея и я обгръщаше цялата. Без да си дава напълно сметка, тя съвсем бавно помръдна дясната си ръка и я положи върху бедрото на приятелката си. „Благословен полицейски час“, си помисли. Сърцето ѝ запрепуска като полудяло – Чабела сигурно щеше да се събуди и да отмести ръката ѝ: „Дръпни се, не ме докосвай, полудя ли? Какво ти е?“. Но Чабела не помръдваше и изглеждаше все така потънала в дълбок сън. Долови как вдишва и издишва, стори ѝ се, че този дъх полита към нея, прониква през ноздрите и устните и обгаря вътрешностите ѝ. На моменти въпреки възбудата – какъв абсурд! – си мислеше за полицейския час, за прекъсването на тока, за похищенията, особено за отвлечения Качито, за бомбените атентати на терористите. Що за страна е тази!
Кожата на това бедро под дланта ѝ бе стегната и мека, леко влажна, може би от пот или от някакъв крем. Дали преди да си легне Чабела не се бе намазала с някой от кремовете, които Мариса държеше в банята? Не я бе видяла да се съблича. Подаде ѝ една от нощниците си – доста къса – и тя се преоблече в дрешника. Когато влезе в спалнята, Чабела вече беше облечена в нея. Нощничката беше почти прозрачна, разкриваше ръцете, краката и дори свивките на дупето и Мариса си спомни, че си бе помислила: „Какво хубаво тяло има, и колко е запазена въпреки двете раждания, сигурно благодарение на редовните посещения три пъти седмично във фитнес клуба“. Продължи да се примъква на милиметри с нарастващ страх, че приятелката ѝ ще се събуди. Сега, уплашена и щастлива, усещаше как на моменти, в ритъма на дишането ѝ, части от бедро, хълбок или краката на двете, се докосват и веднага се отдръпват. „Ей сегичка ще се събуди, полудя ли, Мариса?“ Но не се отдръпна, а продължи да чака – какво? – като в транс следващото бегло докосване. Дясната ѝ длан все така лежеше върху бедрото на Чабела и Мариса усети, че започва да се изпотява.
В този миг приятелката ѝ помръдна. Помисли, че ще ѝ се пръсне сърцето. За няколко секунди спря да диша. Стисна силно очи и се престори на заспала. Без да променя положението си, Чабела бе помръднала ръка и Мариса усети как върху дланта ѝ, която все така лежеше на бедрото ѝ, сега и приятелката ѝ полага ръка. Щеше ли да я отблъсне с едно движение? Не, напротив, леко и дори ласкаво, Чабела преплете пръсти в нейните и с лек натиск придърпа ръката ѝ от бедрото към слабините си. Мариса не вярваше, че това се случва. С пръстите на ръката си, стисната от Чабела, докосваше космите на леко издутия венерин хълм и мократа, тръпнеща кухина, към която я притискаше. Треперейки от глава до пети, Мариса се обърна и залепи гърдите, корема и краката си за гърба, хълбоците и бедрата на приятелката си и едновременно затърка вулвата ѝ с петте си пръста, като се опитваше да напипа малкия клитор. Ровеше, разделяше мокрите срамни устни на набъбналата от желание вулва, все така направлявана от ръката на Чабела, която също трепереше и нагаждаше тялото си в желанието двете да се преплетат и слеят.
Мариса зарови лице в гъстата грива на Чабела и като си помагаше с движения на главата, намери шията и ушите ѝ. Целуваше, ближеше и хапеше с наслада, без да мисли повече за нищо друго, заслепена от желание и блаженство. След няколко секунди или минути Чабела се обърна към нея и потърси устата ѝ. Целунаха се жадно и отчаяно, езиците им се преплетоха, обменяйки си слюнка, а ръцете на всяка една сваляха – разкъсваха – нощницата на другата, докато голите им тела се сплетоха. Обръщаха се от хълбок на хълбок, като галеха и целуваха гърдите си, после подмишниците и коремите си, докато ръката на всяка от тях търкаше вулвата на другата и я усещаше как трепти в някакво безвремие, неописуемо безкрайно и неописуемо напрегнато.
Когато малко по-късно Мариса, зашеметена и задоволена, вече не можеше да го превъзмогне и се унесе в неустоим сън, сама се изненада от мисълта, че през цялото време на това току-що свършило изключително преживяване, двете с Чабела, която сега също изглеждаше оборена от съня, не си бяха разменили нито дума. Потъвайки в бездънния вакуум, отново помисли за полицейския час и дори ѝ се стори, че дочува далечна експлозия.
Часове след това Мариса се събуди, сивата светлина на утрото едва се процеждаше през щорите и тя беше сама в леглото. Срамът я разтърсваше от глава до пети. Наистина ли всичко онова се бе случило? Невъзможно, не и не! Обаче да, наистина се бе случило. Дочу лек шум от банята и уплашено затвори очи, преструвайки се на заспала. Поотвори клепачи и зърна през миглите си Чабела, облечена и нагласена, готова да си тръгне.
– Марисита, хиляди извинения, че те будя – чу я да казва съвсем непринудено.
– Няма нищо – измънка, убедена, че гласът ѝ едва се чува. – Тръгваш ли си? Не искаш ли преди това да закусиш?
– Не, мила – възрази приятелката ѝ. Гласът ѝ не трепереше, нито пък издаваше с нещо, че изпитва неудобство. Държеше се както обикновено, не беше се изчервила, изглеждаше нормално и без капка преструвка или лукавство в големите тъмни очи. Само черната ѝ коса бе леко разрошена. – Трябва да бягам, за да хвана момичетата преди да тръгнат на училище. Хиляди благодарности за гостоприемството. Ще се чуем. Целувки.
Изпрати ѝ въздушна целувка от вратата на спалнята и изчезна. Мариса се сви, протегна се, понечи да стане, но после отново се сгуши и се загърна в чаршафа. Разбира се, че се беше случило, а ето и най-сигурното доказателство – тя беше гола, а смачканата ѝ нощница висеше от леглото. Вдигна чаршафа и се усмихна, когато видя, че нощницата, която бе дала на Чабела, също лежи като безформена купчинка в краката ѝ. Напуши я смях, който внезапно пресекна. Боже, боже! Разкайваше ли се? В никакъв случай. А какво хладнокръвие бе проявила Чабела! Дали го е правила и преди? Невъзможно. Познаваха се толкова отдавна, винаги си бяха споделяли всичко. Ако някога Чабела беше имала подобна авантюра, щеше да ѝ признае. Или пък не? Това щеше ли да повлияе на приятелството им? Разбира се, че не. Чабелита беше най-добрата ѝ приятелка, повече от сестра. Каква щеше да бъде връзката им занапред? Същата както преди ли? Сега споделяха страхотна тайна. Боже, боже, не можеше да повярва на случилото се. През цялата сутрин, докато се къпеше, обличаше, закусваше, даваше разпореждания на готвачката, на иконома и на домашната помощница, в главата ѝ се въртеше все същият въпрос: „Нима направи онова, което направи, Марисита?“. А какво щеше да стане, ако Кике научеше за случилото се между нея и Чабела? Щеше ли да побеснее? Щеше ли да ѝ направи сцена на ревност, все едно че му бе изневерила с мъж? Дали да не му разкаже? Не, никога, за това не биваше да знае никой друг. Какъв срам! И дори към обяд, когато Кике се върна от Арекипа с прочутите пастички от шоколадовата фабрика „Ла Иберика“ и торба тамошни чушки сорт „Рокотос“, докато го целуваше и го питаше как е минал директорският съвет в пивоварната – „Добре, добре, грингита, отказахме се да изпращаме вече бира в Аякучо, нямаме сметка, рекетът от страна на терористи и псевдотерористи направо ни разорява“, – тя продължаваше да си задава въпроса: „А защо Чабела дори не намекна и си тръгна, все едно че нищо не се е случило? Ами как защо? Защото и тя си умира от срам, прави се на ударена и предпочита да се преструва, че нищо не се е случило. Но то се случи, Марисита. А дали ще се повтори отново, или никога вече?“

Марио Варгас Льоса - „Квартал „Петте кьошета“

Будна ли беше, или продължаваше да сънува? Върху горната част на дясното си стъпало все така усещаше приятна топлинка, а това необичайно усещане, от което настръхваше цялото ѝ тяло, потвърждаваше, че не е сама в леглото. Спомените безредно препускаха в главата ѝ, но бавно започваха да се подреждат – като попълването на кръстословица. Двете бяха весели и малко възбудени от виното след вечерята, преминаха от темата за тероризма към филмите и после към светските клюки и тогава Чабела изведнъж погледна часовника, пребледня и скочи на крака: „Полицейският час! Боже мой, вече няма да успея да стигна до вилата в „Ла Ринконада“! Как мина това време!“. Мариса настоя да остане да спи при нея. Нямало проблем, Кике заминал за Арекипа за съвещание на борда на директорите в бирената фабрика, което щеше да е рано на другата сутрин, така че оставаха пълновластни господарки на апартамента до Голф клуба. Чабела телефонира на мъжа си. Лусиано, отзивчив както винаги, я увери, че няма защо да се притеснява – той щял да се погрижи на другата сутрин момичетата да излязат навреме, за да се качат в училищния автобус. Нека Чабела остане при Мариса, беше за предпочитане, отколкото да я спре някоя патрулка за нарушаване на полицейския час. Този проклет полицейски час! Макар че несъмнено тероризмът беше още по-страшен.
Чабела остана да преспи и сега Мариса усещаше крака ѝ върху горната част на стъпалото си – лек натиск, нежно и топло, почти недоловимо усещане. Как се бяха озовали тъй близо една до друга в това брачно легло, което беше толкова голямо, че като го видя, Чабела се пошегува: „Хайде бе, Марисита, я ми кажи колко души спят в това огромно легло?“. Помнеше, че двете си бяха легнали всяка в своя край, на почти половин метър разстояние една от друга. Коя от тях се бе преместила в съня си толкова близо, та кракът на Чабела сега да лежи върху стъпалото ѝ?
Не смееше да помръдне. Сдържаше дъха си, за да не събуди приятелката си – да не отдръпне крака си и да изчезне това безумно приятно усещане, което се разливаше от стъпалото нагоре по цялото ѝ тяло и я държеше напрегната и съсредоточена. Постепенно в полумрака на спалнята тя започна да различава просветляващите пролуки на щорите, сянката на тоалетката, вратите на дрешника и на банята, правоъгълниците на картините на стените – пустинният пейзаж с жената змия на Тилса, стаята с тотема на Сисло, лампиона, скулптурата на Берокал. Затвори очи и се вслуша – дишането на Чабела беше леко и равно. Спеше и може би сънуваше, значи несъмнено тя самата се бе примъкнала в съня си до тялото на приятелката си.
Изненадана и засрамена, като се питаше отново дали е будна, или сънува, Мариса най-после осъзна онова, което тялото ѝ вече знаеше – беше се възбудила. Това нежно стъпало, което топлеше нейното, бе възпламенило кожата и сетивата ѝ и ако прокараше ръка между краката си, щеше да усети влагата. „Полудя ли? – си каза. – Да се възбудиш от жена? Откога пък това, Марисита?“ Беше се възбуждала много пъти сама и естествено, бе мастурбирала понякога, търкайки се с възглавница между краката, но винаги си бе представяла, че е с мъж. С жена, доколкото си спомняше, абсолютно никога! Ала ето че сега ѝ се случваше, трепереше от глава до пети и искаше до полуда да се докосват не само стъпалата, а и телата им, за да почувства – както сега стъпалото ѝ – близостта и топлината на приятелката си навсякъде.
Като се поотмести съвсем лекичко, с разтуптяно сърце и преструвайки се на заспала, тя се пообърна и усети, че без да я докосва, е само на милиметри от гърба, дупето и бедрата на Чабела. Чуваше по-ясно дишането ѝ, дори ѝ се струваше, че долавя излъчваното от това съвсем близко тяло горещо дихание, което стигаше до нея и я обгръщаше цялата. Без да си дава напълно сметка, тя съвсем бавно помръдна дясната си ръка и я положи върху бедрото на приятелката си. „Благословен полицейски час“, си помисли. Сърцето ѝ запрепуска като полудяло – Чабела сигурно щеше да се събуди и да отмести ръката ѝ: „Дръпни се, не ме докосвай, полудя ли? Какво ти е?“. Но Чабела не помръдваше и изглеждаше все така потънала в дълбок сън. Долови как вдишва и издишва, стори ѝ се, че този дъх полита към нея, прониква през ноздрите и устните и обгаря вътрешностите ѝ. На моменти въпреки възбудата – какъв абсурд! – си мислеше за полицейския час, за прекъсването на тока, за похищенията, особено за отвлечения Качито, за бомбените атентати на терористите. Що за страна е тази!
Кожата на това бедро под дланта ѝ бе стегната и мека, леко влажна, може би от пот или от някакъв крем. Дали преди да си легне Чабела не се бе намазала с някой от кремовете, които Мариса държеше в банята? Не я бе видяла да се съблича. Подаде ѝ една от нощниците си – доста къса – и тя се преоблече в дрешника. Когато влезе в спалнята, Чабела вече беше облечена в нея. Нощничката беше почти прозрачна, разкриваше ръцете, краката и дори свивките на дупето и Мариса си спомни, че си бе помислила: „Какво хубаво тяло има, и колко е запазена въпреки двете раждания, сигурно благодарение на редовните посещения три пъти седмично във фитнес клуба“. Продължи да се примъква на милиметри с нарастващ страх, че приятелката ѝ ще се събуди. Сега, уплашена и щастлива, усещаше как на моменти, в ритъма на дишането ѝ, части от бедро, хълбок или краката на двете, се докосват и веднага се отдръпват. „Ей сегичка ще се събуди, полудя ли, Мариса?“ Но не се отдръпна, а продължи да чака – какво? – като в транс следващото бегло докосване. Дясната ѝ длан все така лежеше върху бедрото на Чабела и Мариса усети, че започва да се изпотява.
В този миг приятелката ѝ помръдна. Помисли, че ще ѝ се пръсне сърцето. За няколко секунди спря да диша. Стисна силно очи и се престори на заспала. Без да променя положението си, Чабела бе помръднала ръка и Мариса усети как върху дланта ѝ, която все така лежеше на бедрото ѝ, сега и приятелката ѝ полага ръка. Щеше ли да я отблъсне с едно движение? Не, напротив, леко и дори ласкаво, Чабела преплете пръсти в нейните и с лек натиск придърпа ръката ѝ от бедрото към слабините си. Мариса не вярваше, че това се случва. С пръстите на ръката си, стисната от Чабела, докосваше космите на леко издутия венерин хълм и мократа, тръпнеща кухина, към която я притискаше. Треперейки от глава до пети, Мариса се обърна и залепи гърдите, корема и краката си за гърба, хълбоците и бедрата на приятелката си и едновременно затърка вулвата ѝ с петте си пръста, като се опитваше да напипа малкия клитор. Ровеше, разделяше мокрите срамни устни на набъбналата от желание вулва, все така направлявана от ръката на Чабела, която също трепереше и нагаждаше тялото си в желанието двете да се преплетат и слеят.
Мариса зарови лице в гъстата грива на Чабела и като си помагаше с движения на главата, намери шията и ушите ѝ. Целуваше, ближеше и хапеше с наслада, без да мисли повече за нищо друго, заслепена от желание и блаженство. След няколко секунди или минути Чабела се обърна към нея и потърси устата ѝ. Целунаха се жадно и отчаяно, езиците им се преплетоха, обменяйки си слюнка, а ръцете на всяка една сваляха – разкъсваха – нощницата на другата, докато голите им тела се сплетоха. Обръщаха се от хълбок на хълбок, като галеха и целуваха гърдите си, после подмишниците и коремите си, докато ръката на всяка от тях търкаше вулвата на другата и я усещаше как трепти в някакво безвремие, неописуемо безкрайно и неописуемо напрегнато.
Когато малко по-късно Мариса, зашеметена и задоволена, вече не можеше да го превъзмогне и се унесе в неустоим сън, сама се изненада от мисълта, че през цялото време на това току-що свършило изключително преживяване, двете с Чабела, която сега също изглеждаше оборена от съня, не си бяха разменили нито дума. Потъвайки в бездънния вакуум, отново помисли за полицейския час и дори ѝ се стори, че дочува далечна експлозия.
Часове след това Мариса се събуди, сивата светлина на утрото едва се процеждаше през щорите и тя беше сама в леглото. Срамът я разтърсваше от глава до пети. Наистина ли всичко онова се бе случило? Невъзможно, не и не! Обаче да, наистина се бе случило. Дочу лек шум от банята и уплашено затвори очи, преструвайки се на заспала. Поотвори клепачи и зърна през миглите си Чабела, облечена и нагласена, готова да си тръгне.
– Марисита, хиляди извинения, че те будя – чу я да казва съвсем непринудено.
– Няма нищо – измънка, убедена, че гласът ѝ едва се чува. – Тръгваш ли си? Не искаш ли преди това да закусиш?
– Не, мила – възрази приятелката ѝ. Гласът ѝ не трепереше, нито пък издаваше с нещо, че изпитва неудобство. Държеше се както обикновено, не беше се изчервила, изглеждаше нормално и без капка преструвка или лукавство в големите тъмни очи. Само черната ѝ коса бе леко разрошена. – Трябва да бягам, за да хвана момичетата преди да тръгнат на училище. Хиляди благодарности за гостоприемството. Ще се чуем. Целувки.
Изпрати ѝ въздушна целувка от вратата на спалнята и изчезна. Мариса се сви, протегна се, понечи да стане, но после отново се сгуши и се загърна в чаршафа. Разбира се, че се беше случило, а ето и най-сигурното доказателство – тя беше гола, а смачканата ѝ нощница висеше от леглото. Вдигна чаршафа и се усмихна, когато видя, че нощницата, която бе дала на Чабела, също лежи като безформена купчинка в краката ѝ. Напуши я смях, който внезапно пресекна. Боже, боже! Разкайваше ли се? В никакъв случай. А какво хладнокръвие бе проявила Чабела! Дали го е правила и преди? Невъзможно. Познаваха се толкова отдавна, винаги си бяха споделяли всичко. Ако някога Чабела беше имала подобна авантюра, щеше да ѝ признае. Или пък не? Това щеше ли да повлияе на приятелството им? Разбира се, че не. Чабелита беше най-добрата ѝ приятелка, повече от сестра. Каква щеше да бъде връзката им занапред? Същата както преди ли? Сега споделяха страхотна тайна. Боже, боже, не можеше да повярва на случилото се. През цялата сутрин, докато се къпеше, обличаше, закусваше, даваше разпореждания на готвачката, на иконома и на домашната помощница, в главата ѝ се въртеше все същият въпрос: „Нима направи онова, което направи, Марисита?“. А какво щеше да стане, ако Кике научеше за случилото се между нея и Чабела? Щеше ли да побеснее? Щеше ли да ѝ направи сцена на ревност, все едно че му бе изневерила с мъж? Дали да не му разкаже? Не, никога, за това не биваше да знае никой друг. Какъв срам! И дори към обяд, когато Кике се върна от Арекипа с прочутите пастички от шоколадовата фабрика „Ла Иберика“ и торба тамошни чушки сорт „Рокотос“, докато го целуваше и го питаше как е минал директорският съвет в пивоварната – „Добре, добре, грингита, отказахме се да изпращаме вече бира в Аякучо, нямаме сметка, рекетът от страна на терористи и псевдотерористи направо ни разорява“, – тя продължаваше да си задава въпроса: „А защо Чабела дори не намекна и си тръгна, все едно че нищо не се е случило? Ами как защо? Защото и тя си умира от срам, прави се на ударена и предпочита да се преструва, че нищо не се е случило. Но то се случи, Марисита. А дали ще се повтори отново, или никога вече?“

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Почитател съм на Марио Варгас Льоса, този ерудиран писател и журналист с активна политическа и гражданска позиция. И много се радвам, че „Колибри“ го представя така последователно, и то с чудесни преводи. Четох за последния му роман в интернет и в чужди медии и го очаквам с интерес. В него 80-годишният Льоса се връща към края на режима на перуанския диктатор Алберто Фухимори, от когото загуби надпреварата за президентския пост през 1990 г. А и като знам как умее да съчетава политическата линия с литературен сюжет, очаквам наистина нещо за пореден път интригуващо.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0105-2
Купи
Цена
16.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени