Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Един кон влязъл в бар
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0096-3
Купи
Цена
16.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0097-0
Купи
Цена
10.00 лв.
(16.00 лв.)
-6лв.
Информация
Рейтинг (8)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
220 гр.
Страници
208
Превод
Емилия Юлзари
Дата на издаване
21 септември 2017

Един кон влязъл в бар

На пръв поглед романът изглежда непривичен за Гросман, защото действието се фокусира върху специфичната взаимовръзка между актьор и зрител, ала постепенно на преден план излизат както взаимоотношенията на артиста със заобикалящия го свят, така и негови дълбоко потискани душевни конфликти. Стендъп-комикът Дов Гринщейн представя поредното си шоу в малък провинциален клуб, но вместо очакваните смешки, анекдоти и пикантни вицове, които също не липсват, посетителите получават и драматичния монолог на Довале – трънлив разказ за тъжното му детство, за житейските му разочарования и неблагополучия, в който – с иронични намеци и черен хумор – се вплитат елементи от нелеката израелска действителност.

Заглавието на романа е заимствано от известен виц, който така и остава недовършен, а финалът на повествованието "захапва" за опашката началото, с което намеква, че няма значение дали действието се развива в Кейсария, в Натания или където и да е другаде, защото всяко място може да бъде своеобразна сцена в големия театър на живота.

За автора

Давид Гросман, роден в Йерусалим през 1954 г., е един от най-известните съвременни израелски писатели, автор на почти 40 творби, както публицистични, така и романи за деца и възрастни, три от които екранизирани. Особена популярност още с появата си придобива романът му „Ще бягаш ли с мен?“ (2000), по който е заснет и филм (с него авторът ще бъде представен на фестивала Cinelibri 2017).

Гросман е носител на най-значимите израелски литературни отличия: през 1998 г. бе удостоен със званието Кавалер на ордена за изкуство и литература на френското министерство на културата, а тази година му бе присъдена и една от най-престижните международни награди – Мен Букър за романа „Един кон влязъл в бар“. Издадена през 2014 г., творбата веднага се превърна в бестселър, претърпя три издания и бе преведена на 23 езика, а наскоро известният телавивски Камерен театър представи по нея успешна театрална постановка.

Откъс

Давид Гросман - „Един кон влязъл в бар“

–Добър вечер, добър вечер, дооообър вечеееер, Кейсарияяя!!!
Сцената все още е празна. Гласът отеква иззад кулисите. Седналите в салона полека-лека замлъкват и се усмихват в очакване. От една странична врата слаб, нисък мъж с очила изскача на сцената така, сякаш насила е избутан или изритан оттам. Прави с препъване още няколко крачки, почти пада, опира се с две ръце върху прашния под на сцената и тогава с рязко движение вдига задник нагоре. Ръкопляскания и откъслечен смях сред публиката. Още хора влизат от фоайето и бъбрят на висок глас.
– Дами и господа – обявява с половин уста мъж, който седи пред контролния пулт за осветлението. – Посрещнете с аплодисменти Довале Г. Мъжът на сцената все още стои приведен в маймунска поза, големите очила на носа му са се изкривили. Бавно обръща лице към салона и се взира продължително без да мига.
–Аа – изпъшква той, – не сме ли в Кейсария? Чува се смях. Той бавно се изправя и избърсва ръце от прахта. – Агентът пак ли ме е прецакал? Разнасят се викове от публиката. Мъжът се вглежда втрещен:
– Какво? Какво казахте? Да, вие, от седма маса, честити ви устни, много са хубави! Жената хихика и закрива уста с ръка. Той стои в самия край на сцената и леко поклаща тялото си напред-назад.
– По-сериозно, драга моя, наистина ли каза Натания?
Очите му се ококорват и почти изпълват стъклата на очилата.
– Чакай да се разберем, ти ми заявяваш с напълно ясно съзнание и без капка срам, че сега аз всъщност съм в Натания, и то без бронежилетка? Той уплашено слага ръце между краката си. Публиката реве доволна. Тук-там се разнасят подсвирквания. Влизат още няколко двойки, а след тях гръмогласна група млади мъже, вероятно войници в отпуск. Малкият салон се изпълва. Познатите си помахват с ръка едни на други. Три сервитьорки по шорти и с лъскави лилави тениски излизат от кухнята и се пръсват между масите.
– Хей, ти с устните. – Той отправя усмивка към жената на седма маса. – Още не съм свършил с тебе. Хайде да поговорим за това… Не бе, ти просто ми изглеждаш сериозно момиче и с оригинален вкус, ако тълкувам правилно интересния дизайн на прическата, която ти е направил, я чакай да отгатна – не е ли същият стилист, който ни изтипоса джамиите на Храмовия хълм и атомната централа в Димона? Смях сред публиката. И ако носът не ме лъже, надушвам големи пари… Не съм ли прав? Аа? Мръсният му кръвопиец! Не е ли така? Съвсем не? Ще ти кажа защо – виждам тук щедра доза ботокс, както и операция за намаляване на бюста, при която съвсем се е издънил. Повярвай, бих му отрязъл ръцете аз на този хирург.
Жената притиска ръце към тялото си и като закрива с длани лице, пискливо се киска между пръстите си. Докато говори, мъжът обхожда бързо сцената от единия до другия край, като потрива ръце и проучва с очи седналите в салона. Каубойските ботуши с високи токове отмерват крачките му със сухо барабанене.
– Само ми обясни, мила моя – той говори високо, но без да я гледа, – как интелигентно момиче като тебе не осъзнава, че такова нещо трябва да се каже на човек внимателно, умно, обмислено, а не да се нахвърлиш отгоре му: Ти си в Натания! Бум! Как така? Човек трябва да бъде подготвен, особено ако е слаботелесен като мен. – С бързо движение той повдига избелялата си трикотажна риза и публиката невъздържано ахва. – Какво, не е ли така? – Той извръща оголеното си тяло към седналите вдясно от сцената, после към седналите вляво и им отправя широка усмивка. – Видяхте ли, кожа и кости, повечето хрущяли, кълна ви се, че ако бях кон, вече щях да съм станал на лепило, нали така? Сред публиката се разнася смутено хихикане и недоволно сумтене. Разбери, душа – той отново се обръща към жената от седма маса, – та следващия път да знаеш: такова нещо се съобщава на човек внимателно, с малко успокоително преди това. С упойка, мамка му! С лекичко разтриване на ушенцето: честито, Довале, най-красивият сред мъжете, ти си победител и си избран да участваш в специален експеримент в района на крайбрежието, не е продължителен, час и половина, най-много два, защото това е максималното време, разрешено на нормален човек да стои изложен пред тукашните хора…
Публиката се смее, а мъжът се изумява:
– Какво се смеете, тъпанари? За вас се отнася!
Публиката се смее по-силно, а той:
– Момент, да се разберем, не ви ли казаха, че вие тук сте само подгряващата публика, докато докараме истинската?
Свиркания и гръмогласен смях. От няколко места в салона се дочуват продължително дюдюкане и тропане по масите, но повечето присъстващи се забавляват. Още една млада двойка влиза в салона, двамата са високи и стройни, с меки златисти коси, с паднали на челото перчеми: младеж и девойка, или може би двама младежи, пристегнати в лъскави черни дрехи и с мотоциклетни каски под мишница. Мъжът на сцената им хвърля поглед и тънка бръчка се извива над очите му.
Той не спира да се движи. Веднъж на няколко минути придружава думите си с бърз юмручен удар във въздуха и имитира движенията на боксьор, който умело избягва атаките на противника си. Публиката се наслаждава, а той с ръка над очите се взира в салона, който е почти тъмен.
Мен търси.
– Между нас казано, братя мои, сега би трябвало с ръка на сърцето да ви призная, че умирам, умирам за Натания, нали? Даа, отзовават се неколцина младежи от публиката. И толкова ми е готино да съм в четвъртък вечер с вас във вашата очарователна промишлена зона, и то в сутерена точно върху атрактивните залежи от радон, за да измъкна цял куп вицове от задника си. Така ли е? Такааа! – отговаря публиката с цяло гърло. Но не е така – заявява мъжът и доволно потрива ръце.  – Всичко е фарс с изключение на задника, защото, да ви кажа правото, не понасям вашия град. Тая ваша Натания ме плаши до смърт. Всеки втори човек по улицата ми прилича на участник в програмата за защита на свидетелите, а всеки трети държи в багажника си първия, натъпкан в черен найлонов чувал. И повярвайте, че ако не ми се налагаше да плащам издръжка на три очарователни жени плюс детски на едно-две-три-четири-пет – на пет деца, хамса  – той протяга към публиката ръката си с разперени пръсти,  – кълна ви се, нямаше да съм тук. Пред вас стои първият мъж в историята, изпаднал в следродилна депресия. Пет пъти следродилна депресия. На практика четири, защото две бяха близначета. Всъщност пет, ако броим и депресията след моето раждане. Но все пак едно хубаво нещо излезе от цялата тази гадория, Натания, най-вълнуващият сред градовете, защото ако не бяха моите вампирчета с млечни зъбки, нямаше начин да съм тук с вас тази вечер за някакви си седемстотин и петдесет шекела, които ми плаща Йоав, без фактура и без една добра дума. Е, хайде, братлета, хайде, сладурчета, нека да празнуваме тази вечер, нека да съборим тавана, аплодисменти за царицата Натания! Зрителите ръкопляскат, малко объркани от обрата, но се поддават на сърдечния призив и нежната усмивка, която изведнъж озарява лицето му и напълно го преобразява. Изчезва горчивото измъчено изражение и като след фотографска светкавица блесва физиономията на благопристоен и деликатен, почти изтънчен интелектуалец, който няма и не може да има нищо общо с всичко изръсено досега.
А той несъмнено се наслаждава от объркването, което предизвиква. Върти се на един крак като стрелката на компас около оста си и когато прави пълен кръг и се обръща, лицето му отново е сгърчено и огорчено:
– Сега ще чуете една тържествена новина, Натания, не знаете каква награда ви се падна, защото днес, точно на двайсети август, по една случайност е рожденият ми ден, благодаря, наистина благодаря. – Той скромно свежда глава. – Да бе, днес преди петдесет и седем години светът стана малко по-лошо място за живеене, благодаря ви, душички.
Мъжът потропва с токове по сцената, като си вее с въображаемо ветрило.
– Много мило от ваша страна, наистина нямаше нужда, прекалявате, на излизане пуснете чековете в кутията, банкнотите може да ми залепите на гърдите в края на представлението, сексталоните още сега може да ми връчите на ръка. – Тук-там някои вдигат чаши към него. Компания от няколко двойки влиза доста шумно – мъжете ръкопляскат в движение – и се настанява около масите, където някога са били столчетата пред бара. Те му махат с ръка за поздрав, а жените дори му подвикват по име. Той присвива очи като късоглед и им отвръща с общо колебливо помахване. Пак и пак извръща глава към моята маса в дъното на салона. Още от мига, в който излезе на сцената, търси погледа ми. Не съм в състояние да го погледна право в очите. Атмосферата тук не ми харесва. Не ми харесва дори въздуха, който той диша.
– Кой тук е навършил вече петдесет и седем? Да вдигне ръка!
Вдигат се няколко ръце. Той ги оглежда и кима учудено:
– Впечатляваш ме, Натания! Вдъхвате ми надежда! Не, ама не е лесно да се достигне такава възраст тук при вас, а? Йоав, обърни прожектора към публиката, я да видя… Казах петдесет и седем, госпожо, не седемдесет и пет… Спокойно, хора, един по един, ще има достатъчно Довале за всички. Да, господинът от четвърта маса, какво казваш? И ти ли си на петдесет и седем? Дори и осем? Изумително! Жестоко! Изпреварил си времето! И кога е това, казваш? Утре? За много години! Как се казваш? Как? Повтори! Йор… Йорай? Ти занасяш ли ме? Това твоето име ли е, или на курса в армията? Леле, братче, как са те изработили твоите, а?
Мъжът на име Йорай се хили от сърце. Дебелата му жена се обляга на него и с кръгови движения го гали по плешивината.
– А тази до теб, брат, дето си обозначава територията, това госпожа Стрелба ли е? Дръж се, брате… Не бе, ти сигурно си се надявал, че името Йорай е последният удар, който ти е нанесла съдбата, а? Само на три годинки си бил, когато си осъзнал какво са сторили родителите ти. – Той крачи бавно по сцената и свири на въображаема цигулка. – Седял си самотен и изоставен в ъгъла на забавачката, гризял си лука, който майка ти е сложила в раничката, гледал си децата, които играели заедно, и си повтарял наум: кураж, Йорай, гърмът не удря два пъти на едно и също място…Сърпрайз! Гърмът обаче ударил два пъти! Добра ти вечер, госпожата на Йорай! Кажи ми, скъпа, идва ли ти наум да споделиш, ей така между приятели, и да ни разкажеш каква палава изненадка му подготвяш за празника? Не бе, то аз като те гледам, направо си знам какво ти минава сега през главата: „Тъй като е рожденият ти ден, Йорай миличък, тази вечер ще ти пусна, но да не си посмял да ми правиш онова, което се опита да ми направиш на десети юли 1986-та!“. Публиката се смее, госпожата също се скъсва от смях, от който лицето ѝ се надипля на вълнички.
– Сега ми кажи, Йорайка  – гласът му се снишава до шепот, – и ще си остане между нас, ти наистина ли си мислиш, че всички тези гердани и синджири ще ти скрият гушите? Не бе, сериозно, смяташ ли, че е редно в тези тежки времена на затягане на коланите, когато в страната е пълно с млади двойки, които имат едва по една брадичка – той поглажда своята, която почти не съществува, а това на моменти му придава вид на подплашен гризач, – ти да се фукаш най-прекрасно с двойна, момент – тройна брадичка! Госпожо, само от кожата на едната ти гуша може да се направи цяла редица палатки за протестиращите по булевард „Ротшилд“ в Тел Авив!
Откъслечен кикот сред публиката. Усмивката на госпожата над зъбите е доста обтегната.
– Между другото, Натания, след като стигнахме вече до моята икономическа теория, искам да отбележа още сега и за да не остане никакво съмнение, че аз въобще съм за всеобща реформа на целия пазар на капитали!
Той спира задъхан, слага ръце на кръста и се подсмихва:
– Гений съм аз, за бога, от устата ми излизат думи, за които нямам дори представа! Чуйте ме добре, вече поне десет минути споделям категоричното си мнение, че данъците трябва да се определят само и единствено на килограм живо тегло, данък тегло! – Още един поглед в моята посока, изненадан и почти уплашен поглед, който се опитва да открие в мен слабичкото момче, което е познавал.  – Какво по-справедливо от това, кажете? Най-обективното нещо на този свят! И той отново вдига ризата си до брадичката, но този път я навива нагоре с бавно сладострастно движение и разкрива пред очите ни хлътнал корем с белег напряко, тясна гръд със страховито изпъкнали ребра и с опъната върху тях изпръхнала кожа, осеяна с ранички. – Може да е според броя на гушите, както казахме, но си мисля, че може да се въведе и стъпаловиден данък. Ризата му още е навита. Някои вперват недоверчиви погледи, други извръщат лице, във въздуха се разнасят слаби подсвирквания. Той проследява реакциите с нескриван, почти жаден интерес. – Аз настоявам за прогресивен данък тегло. С преценка и начисления съгласно паласките на корема, съобразно шкембето, задника, кълките, целулита, циците на мъжете и онова, дето виси на жените на ръцете тук горе! И хубавото в моята система е, че няма място за такива или онакива тълкувания. Надебелял си – плащаш! Най-после той смъква ризата си надолу. Убийте ме, но аз все пак не проумявам каква е логиката да се събират данъци от онези, които печелят пари. Каква е логиката? Слушайте, Натания, и ме чуйте добре: данъци трябва да се взимат само и единствено от оня, за когото държавата разполага със стабилно подозрение, че му е добре, че се усмихва на себе си, че е млад, че е здрав, че е оптимист, че чука нощем и си свирука денем. Само от тези гадове трябва да се взима, като безмилостно им се одират кожите!

Давид Гросман - „Един кон влязъл в бар“

–Добър вечер, добър вечер, дооообър вечеееер, Кейсарияяя!!!
Сцената все още е празна. Гласът отеква иззад кулисите. Седналите в салона полека-лека замлъкват и се усмихват в очакване. От една странична врата слаб, нисък мъж с очила изскача на сцената така, сякаш насила е избутан или изритан оттам. Прави с препъване още няколко крачки, почти пада, опира се с две ръце върху прашния под на сцената и тогава с рязко движение вдига задник нагоре. Ръкопляскания и откъслечен смях сред публиката. Още хора влизат от фоайето и бъбрят на висок глас.
– Дами и господа – обявява с половин уста мъж, който седи пред контролния пулт за осветлението. – Посрещнете с аплодисменти Довале Г. Мъжът на сцената все още стои приведен в маймунска поза, големите очила на носа му са се изкривили. Бавно обръща лице към салона и се взира продължително без да мига.
–Аа – изпъшква той, – не сме ли в Кейсария? Чува се смях. Той бавно се изправя и избърсва ръце от прахта. – Агентът пак ли ме е прецакал? Разнасят се викове от публиката. Мъжът се вглежда втрещен:
– Какво? Какво казахте? Да, вие, от седма маса, честити ви устни, много са хубави! Жената хихика и закрива уста с ръка. Той стои в самия край на сцената и леко поклаща тялото си напред-назад.
– По-сериозно, драга моя, наистина ли каза Натания?
Очите му се ококорват и почти изпълват стъклата на очилата.
– Чакай да се разберем, ти ми заявяваш с напълно ясно съзнание и без капка срам, че сега аз всъщност съм в Натания, и то без бронежилетка? Той уплашено слага ръце между краката си. Публиката реве доволна. Тук-там се разнасят подсвирквания. Влизат още няколко двойки, а след тях гръмогласна група млади мъже, вероятно войници в отпуск. Малкият салон се изпълва. Познатите си помахват с ръка едни на други. Три сервитьорки по шорти и с лъскави лилави тениски излизат от кухнята и се пръсват между масите.
– Хей, ти с устните. – Той отправя усмивка към жената на седма маса. – Още не съм свършил с тебе. Хайде да поговорим за това… Не бе, ти просто ми изглеждаш сериозно момиче и с оригинален вкус, ако тълкувам правилно интересния дизайн на прическата, която ти е направил, я чакай да отгатна – не е ли същият стилист, който ни изтипоса джамиите на Храмовия хълм и атомната централа в Димона? Смях сред публиката. И ако носът не ме лъже, надушвам големи пари… Не съм ли прав? Аа? Мръсният му кръвопиец! Не е ли така? Съвсем не? Ще ти кажа защо – виждам тук щедра доза ботокс, както и операция за намаляване на бюста, при която съвсем се е издънил. Повярвай, бих му отрязъл ръцете аз на този хирург.
Жената притиска ръце към тялото си и като закрива с длани лице, пискливо се киска между пръстите си. Докато говори, мъжът обхожда бързо сцената от единия до другия край, като потрива ръце и проучва с очи седналите в салона. Каубойските ботуши с високи токове отмерват крачките му със сухо барабанене.
– Само ми обясни, мила моя – той говори високо, но без да я гледа, – как интелигентно момиче като тебе не осъзнава, че такова нещо трябва да се каже на човек внимателно, умно, обмислено, а не да се нахвърлиш отгоре му: Ти си в Натания! Бум! Как така? Човек трябва да бъде подготвен, особено ако е слаботелесен като мен. – С бързо движение той повдига избелялата си трикотажна риза и публиката невъздържано ахва. – Какво, не е ли така? – Той извръща оголеното си тяло към седналите вдясно от сцената, после към седналите вляво и им отправя широка усмивка. – Видяхте ли, кожа и кости, повечето хрущяли, кълна ви се, че ако бях кон, вече щях да съм станал на лепило, нали така? Сред публиката се разнася смутено хихикане и недоволно сумтене. Разбери, душа – той отново се обръща към жената от седма маса, – та следващия път да знаеш: такова нещо се съобщава на човек внимателно, с малко успокоително преди това. С упойка, мамка му! С лекичко разтриване на ушенцето: честито, Довале, най-красивият сред мъжете, ти си победител и си избран да участваш в специален експеримент в района на крайбрежието, не е продължителен, час и половина, най-много два, защото това е максималното време, разрешено на нормален човек да стои изложен пред тукашните хора…
Публиката се смее, а мъжът се изумява:
– Какво се смеете, тъпанари? За вас се отнася!
Публиката се смее по-силно, а той:
– Момент, да се разберем, не ви ли казаха, че вие тук сте само подгряващата публика, докато докараме истинската?
Свиркания и гръмогласен смях. От няколко места в салона се дочуват продължително дюдюкане и тропане по масите, но повечето присъстващи се забавляват. Още една млада двойка влиза в салона, двамата са високи и стройни, с меки златисти коси, с паднали на челото перчеми: младеж и девойка, или може би двама младежи, пристегнати в лъскави черни дрехи и с мотоциклетни каски под мишница. Мъжът на сцената им хвърля поглед и тънка бръчка се извива над очите му.
Той не спира да се движи. Веднъж на няколко минути придружава думите си с бърз юмручен удар във въздуха и имитира движенията на боксьор, който умело избягва атаките на противника си. Публиката се наслаждава, а той с ръка над очите се взира в салона, който е почти тъмен.
Мен търси.
– Между нас казано, братя мои, сега би трябвало с ръка на сърцето да ви призная, че умирам, умирам за Натания, нали? Даа, отзовават се неколцина младежи от публиката. И толкова ми е готино да съм в четвъртък вечер с вас във вашата очарователна промишлена зона, и то в сутерена точно върху атрактивните залежи от радон, за да измъкна цял куп вицове от задника си. Така ли е? Такааа! – отговаря публиката с цяло гърло. Но не е така – заявява мъжът и доволно потрива ръце.  – Всичко е фарс с изключение на задника, защото, да ви кажа правото, не понасям вашия град. Тая ваша Натания ме плаши до смърт. Всеки втори човек по улицата ми прилича на участник в програмата за защита на свидетелите, а всеки трети държи в багажника си първия, натъпкан в черен найлонов чувал. И повярвайте, че ако не ми се налагаше да плащам издръжка на три очарователни жени плюс детски на едно-две-три-четири-пет – на пет деца, хамса  – той протяга към публиката ръката си с разперени пръсти,  – кълна ви се, нямаше да съм тук. Пред вас стои първият мъж в историята, изпаднал в следродилна депресия. Пет пъти следродилна депресия. На практика четири, защото две бяха близначета. Всъщност пет, ако броим и депресията след моето раждане. Но все пак едно хубаво нещо излезе от цялата тази гадория, Натания, най-вълнуващият сред градовете, защото ако не бяха моите вампирчета с млечни зъбки, нямаше начин да съм тук с вас тази вечер за някакви си седемстотин и петдесет шекела, които ми плаща Йоав, без фактура и без една добра дума. Е, хайде, братлета, хайде, сладурчета, нека да празнуваме тази вечер, нека да съборим тавана, аплодисменти за царицата Натания! Зрителите ръкопляскат, малко объркани от обрата, но се поддават на сърдечния призив и нежната усмивка, която изведнъж озарява лицето му и напълно го преобразява. Изчезва горчивото измъчено изражение и като след фотографска светкавица блесва физиономията на благопристоен и деликатен, почти изтънчен интелектуалец, който няма и не може да има нищо общо с всичко изръсено досега.
А той несъмнено се наслаждава от объркването, което предизвиква. Върти се на един крак като стрелката на компас около оста си и когато прави пълен кръг и се обръща, лицето му отново е сгърчено и огорчено:
– Сега ще чуете една тържествена новина, Натания, не знаете каква награда ви се падна, защото днес, точно на двайсети август, по една случайност е рожденият ми ден, благодаря, наистина благодаря. – Той скромно свежда глава. – Да бе, днес преди петдесет и седем години светът стана малко по-лошо място за живеене, благодаря ви, душички.
Мъжът потропва с токове по сцената, като си вее с въображаемо ветрило.
– Много мило от ваша страна, наистина нямаше нужда, прекалявате, на излизане пуснете чековете в кутията, банкнотите може да ми залепите на гърдите в края на представлението, сексталоните още сега може да ми връчите на ръка. – Тук-там някои вдигат чаши към него. Компания от няколко двойки влиза доста шумно – мъжете ръкопляскат в движение – и се настанява около масите, където някога са били столчетата пред бара. Те му махат с ръка за поздрав, а жените дори му подвикват по име. Той присвива очи като късоглед и им отвръща с общо колебливо помахване. Пак и пак извръща глава към моята маса в дъното на салона. Още от мига, в който излезе на сцената, търси погледа ми. Не съм в състояние да го погледна право в очите. Атмосферата тук не ми харесва. Не ми харесва дори въздуха, който той диша.
– Кой тук е навършил вече петдесет и седем? Да вдигне ръка!
Вдигат се няколко ръце. Той ги оглежда и кима учудено:
– Впечатляваш ме, Натания! Вдъхвате ми надежда! Не, ама не е лесно да се достигне такава възраст тук при вас, а? Йоав, обърни прожектора към публиката, я да видя… Казах петдесет и седем, госпожо, не седемдесет и пет… Спокойно, хора, един по един, ще има достатъчно Довале за всички. Да, господинът от четвърта маса, какво казваш? И ти ли си на петдесет и седем? Дори и осем? Изумително! Жестоко! Изпреварил си времето! И кога е това, казваш? Утре? За много години! Как се казваш? Как? Повтори! Йор… Йорай? Ти занасяш ли ме? Това твоето име ли е, или на курса в армията? Леле, братче, как са те изработили твоите, а?
Мъжът на име Йорай се хили от сърце. Дебелата му жена се обляга на него и с кръгови движения го гали по плешивината.
– А тази до теб, брат, дето си обозначава територията, това госпожа Стрелба ли е? Дръж се, брате… Не бе, ти сигурно си се надявал, че името Йорай е последният удар, който ти е нанесла съдбата, а? Само на три годинки си бил, когато си осъзнал какво са сторили родителите ти. – Той крачи бавно по сцената и свири на въображаема цигулка. – Седял си самотен и изоставен в ъгъла на забавачката, гризял си лука, който майка ти е сложила в раничката, гледал си децата, които играели заедно, и си повтарял наум: кураж, Йорай, гърмът не удря два пъти на едно и също място…Сърпрайз! Гърмът обаче ударил два пъти! Добра ти вечер, госпожата на Йорай! Кажи ми, скъпа, идва ли ти наум да споделиш, ей така между приятели, и да ни разкажеш каква палава изненадка му подготвяш за празника? Не бе, то аз като те гледам, направо си знам какво ти минава сега през главата: „Тъй като е рожденият ти ден, Йорай миличък, тази вечер ще ти пусна, но да не си посмял да ми правиш онова, което се опита да ми направиш на десети юли 1986-та!“. Публиката се смее, госпожата също се скъсва от смях, от който лицето ѝ се надипля на вълнички.
– Сега ми кажи, Йорайка  – гласът му се снишава до шепот, – и ще си остане между нас, ти наистина ли си мислиш, че всички тези гердани и синджири ще ти скрият гушите? Не бе, сериозно, смяташ ли, че е редно в тези тежки времена на затягане на коланите, когато в страната е пълно с млади двойки, които имат едва по една брадичка – той поглажда своята, която почти не съществува, а това на моменти му придава вид на подплашен гризач, – ти да се фукаш най-прекрасно с двойна, момент – тройна брадичка! Госпожо, само от кожата на едната ти гуша може да се направи цяла редица палатки за протестиращите по булевард „Ротшилд“ в Тел Авив!
Откъслечен кикот сред публиката. Усмивката на госпожата над зъбите е доста обтегната.
– Между другото, Натания, след като стигнахме вече до моята икономическа теория, искам да отбележа още сега и за да не остане никакво съмнение, че аз въобще съм за всеобща реформа на целия пазар на капитали!
Той спира задъхан, слага ръце на кръста и се подсмихва:
– Гений съм аз, за бога, от устата ми излизат думи, за които нямам дори представа! Чуйте ме добре, вече поне десет минути споделям категоричното си мнение, че данъците трябва да се определят само и единствено на килограм живо тегло, данък тегло! – Още един поглед в моята посока, изненадан и почти уплашен поглед, който се опитва да открие в мен слабичкото момче, което е познавал.  – Какво по-справедливо от това, кажете? Най-обективното нещо на този свят! И той отново вдига ризата си до брадичката, но този път я навива нагоре с бавно сладострастно движение и разкрива пред очите ни хлътнал корем с белег напряко, тясна гръд със страховито изпъкнали ребра и с опъната върху тях изпръхнала кожа, осеяна с ранички. – Може да е според броя на гушите, както казахме, но си мисля, че може да се въведе и стъпаловиден данък. Ризата му още е навита. Някои вперват недоверчиви погледи, други извръщат лице, във въздуха се разнасят слаби подсвирквания. Той проследява реакциите с нескриван, почти жаден интерес. – Аз настоявам за прогресивен данък тегло. С преценка и начисления съгласно паласките на корема, съобразно шкембето, задника, кълките, целулита, циците на мъжете и онова, дето виси на жените на ръцете тук горе! И хубавото в моята система е, че няма място за такива или онакива тълкувания. Надебелял си – плащаш! Най-после той смъква ризата си надолу. Убийте ме, но аз все пак не проумявам каква е логиката да се събират данъци от онези, които печелят пари. Каква е логиката? Слушайте, Натания, и ме чуйте добре: данъци трябва да се взимат само и единствено от оня, за когото държавата разполага със стабилно подозрение, че му е добре, че се усмихва на себе си, че е млад, че е здрав, че е оптимист, че чука нощем и си свирука денем. Само от тези гадове трябва да се взима, като безмилостно им се одират кожите!

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0096-3
Купи
Цена
16.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0097-0
Купи
Цена
10.00 лв.
(16.00 лв.)

* 6 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-6лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени