Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
История на любовта
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0082-6
Цена
17.00 лв.
Купи

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
330 гр.
Страници
304
Превод
Ралица Кариева
Дата на издаване
29 септември 2017

История на любовта

Наистина, няма много за разказване.
Той беше велик писател.
Влюби се.
Любовта бе неговият живот. 

С тези думи Никол Краус завършва своя роман и те отекват като звън в душата на читателя. Но в „История на любовта“ има много за разказване.

Отдавна изгубена книга се появява отново и свързва по необясним начин един старец, който иска да се срещне със сина си, неподозиращ за неговото съществуване, и младо момиче, което се опитва да намери лек за самотата на овдовялата си майка.

Всяка вечер Лео Гурски тропа по радиатора си, за да даде знак на съседите от горния етаж, че още е жив. Прави всякакви чудати неща, за да го забележат – какво ли не бихме направили ние, хората, за да не останем незабелязани, прах, издухан от вятъра без следа? Но това невинаги е било така – навремето в родното си село в Полша той се влюбва и написва роман за своята любима, Алма. Шейсет години по-късно, на един цял свят разстояние, четиринайсетгодишно момиче, кръстено на героинята от въпросната книга, се впуска в странно приключение – да открие съименницата си и да съхрани своето семейство.

Кой всъщност е написал този роман, „История на любовта“? Персонажите имат ли реални прототипи? Разказ след разказ съдбите на герои от различни страни – от Полша, през Израел, до Чили и САЩ – се преплитат, хора се раждат и умират, изгубват любовта и я намират, един след друг се разкриват нови факти като в съвършена литературна мистерия.

Главен герой е по-скоро книгата и постепенно тя става по-реална и по-важна от своя автор. Всеки, разгърнал страниците й, се променя и това не е под контрола на нейния създател.

Кога ще разбереш, писателю, че няма думи за абсолютно всичко, пита първата Алма своя любим. Винаги остава нещо, което трябва да допише някой друг. Читателят. 

Виртуозно и с много въображение Никол Краус сплита сюжетите в „История на любовта“, за да постигне върховно изживяване с изумителна дълбочина и да ни накара да се запитаме кой всъщност създава реалността...

За автора

Никол Краус е родена през 1974 г. в Ню Йорк. Учила е в Станфордския университет в Калифорния и в Оксфорд. Публикувала е поезия и разкази в различни издания като  „Гранта“, „Ню Йоркър“, „Ескуайър“ и др.  Книгите й са преведени на 35 езика и й носят поредица от награди.

„История на любовта“ печели приза „Сароян“ за международна литература и е публикуван в над 25 страни, оглавява множество класации и е носител на редица награди в САЩ и Великобритания. Бестселърът на Никол Краус е екранизиран от режисьора Раду Михайлеану през 2016 г. 

 

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Никол Краус  - „История на любовта“

ПОСЛЕДНИТЕ ДУМИ НА СВЕТА

Утре-ВДРУГИДЕН, като ми дойде времето, в некролога ми вероятно ще пише ЛЕО ГУРСКИ ОСТАВИ СЛЕД СЕБЕ СИ АПАР­ТАМЕНТ С БОКЛУЦИ. Изненадващо е, че още не съм се погребал жив. Жилището не е голямо. Едвам успявам да опазя тясна пътечка от леглото до тоалетната, от тоалетната до кухненската маса и от масата до външната врата. Да стигна от тоалетната до външната врата е невъзможно – първо трябва да заобиколя кухненската маса. Харесва ми да мисля за дома си като за бейзболно игрище: тоалетната – първа база, кухненската маса – втора, входната врата – трета. Ако се позвъни на вратата, докато си лежа, трябва да мина през тоалетната и масата, за да отворя. Ако е Бруно, го пускам, без да кажа дума, после се стрелвам обратно към леглото, следван от окуражителния рев на невидимата тълпа в главата си. Често се питам кой последен ще ме види жив. Лично аз бих заложил на момчето за доставки от близкия китайски ресторант. Четири вечери седмично поръчвам храна за къщи. Всеки път играя голямо театро, уж не мога да си намеря портфейла. Момчето стои чинно с мазната торба на вратата, а аз се чудя дали това е вечерта, когато ще доям пролетните рулца, ще си легна и ще получа сърдечен удар в съня си.
Старая се да ме забележат. Понякога, докато се разхождам, решавам да си купя сок, дори и да не ми се пие.
Ако има много хора в магазина, задължително разпилявам всички монети по пода. После на четири крака. Доста усилия ми коства да клекна, а още толкова – да стана. И все пак. Може би изглеждам като глупак. Или пък влизам в „Атлитс Фут“ и казвам:
– Какви маратонки можете да ми предложите? – Продавачът ме поглежда като да съм мижитурка (аз не че не съм) и ме насочва към единствения чифт „Рокпорт“ в магазина – нещо в ярко бяло.
– О не! – отвръщам аз. – Тези вече ги имам.
После отивам до рафта с „Рийбок“, избирам си нещо, което бегло напомня обувки, по-скоро гумени ботуши, и искам номер 43. Младежът ме поглежда отново, този път по-внимателно. Взира се в мен дълго и настойчиво.
– Номер 43! – повтарям аз, стиснал обувката.
Той поклаща глава, влиза в склада и докато се върне, аз вече съм си събул единия чорап. Навивам крачолите и си поглеждам жалките издатъци, наречени стъпала, после настъпва неловко мълчание, от което става ясно, че чакам той да ми нахлузи маратонката. Никога не купувам. Искам просто да не умра незабелязан.
Преди няколко месеца видях във вестника обява със следния текст: ТЪРСИ СЕ ГОЛ МОДЕЛ ЗА КУРС ПО РИСУВАНЕ. 15 ДОЛАРА НА ЧАС. Звучеше прекалено хубаво, за да е истина. Да ме гледат толкова дълго. Толкова много хора. Обадих се. Някаква жена ми каза да отида идния вторник. Опитах се да опиша как изглеждам, но тя не беше заинтересована.
– Няма изисквания – прекъсна ме тя.
Дните минаваха бавно. Казах на Бруно, но той реши, че ще се записвам на уроци по рисуване, за да гледам голи момичета. Не пожела да разбере истината. „И циците ли си показват? – попита той. Свих рамене. – И там долу?“
След като госпожа Фрейд от четвъртия етаж почина и я намериха едва на третия ден, с Бруно започнахме да се наглеждаме. Намирахме си поводи: „Свърши ми тоалетната хартия“, казвах аз, когато Бруно отвореше вратата. Минаваше ден. Почукване на моята врата. „Загубих програмата за телевизията“, обясняваше той и аз отивах да донеса моята, макар да знаех, че неговата си е на обичайното място на канапето. Веднъж слезе в неделя следобед.
– Трябва ми чаша брашно.
– Ти не можеш да готвиш! – не се сдържах, макар да беше доста грубо.
Последва тишина. Бруно ме погледна в право в очите.
– Нищо не знаеш ти. Ще пека кекс.
Когато пристигнах в Америка, не познавах почти никого, с изключение на един втори братовчед, ключар. Започнах работа при него. Да беше обущар, обущар щях да стана; ако ринеше боклук, и аз щях да рина. Но беше ключар. Научи ме на занаята. Работехме двамата заедно, но една година внезапно заболя от туберкулоза, наложи се да му изрежат дроба, вдигна 42 градуса температура и умря. Аз поех бизнеса. Изпращах половината печалба на вдовицата му, дори след като се омъжи за някакъв лекар и се премести в Бей Сайд. Останах в занаята повече от петдесет години. Не си бях представял точно това. И все пак. Истината е, че започна да ми харесва. Помагах на тези, които са се заключили отвън, на други пък помагах да държат навън онова, което не искат да пуснат в дома си, за да спят спокойно.
Един ден се бях загледал през прозореца. Може да съм блял в небето. И най-големия глупак да изтупаш на прозореца – ето ти Спиноза. Следобедът мина, започна да се здрачава. Протегнах се да запаля лампата и внезапно сякаш слон настъпи сърцето ми. Паднах на колене. Изглежда, все пак нямаше да живея вечно. Измина една минута. После втора. И още една. Запълзях към телефона.
Двайсет и пет процента от сърдечния ми мускул умряха. Възстановявах се доста време, но така и не се върнах към работата. Мина цяла година. Усещах как времето си лети. Взирах се през прозореца. Гледах как есента преминава в зима. Зимата в пролет. Понякога Бруно слизаше да поседи при мен. Познаваме се от деца, съученици сме. Той беше един от най-добрите ми приятели – с дебели очила, рижа коса, която мразеше, и глас, който ставаше писклив, когато се развълнува. Не знаех, че е още жив, докато един ден, както си вървях по Ист Бродуей, не чух гласа му. Обърнах се. Беше с гръб към мен, стоеше пред магазина за плодове и питаше колко струва нещо си. Отначало реших, че ми се причува, откъде щеше да се вземе тук приятелят ми от детинство? Замръзнах на място на тротоара. Той отдавна трябваше да е два метра под земята. А аз бях в Съединените щати, ето „Макдоналдс“ е отсреща! Но за всеки случай изчаках. Ако го бях видял в лице, нямаше да го позная. И все пак. Походката му не можеше да се сбърка. Щеше да ме задмине, протегнах ръка. Не знаех какво правя, може би наистина се бях припознал, но го дръпнах за ръкава.
– Бруно – промълвих.
Той спря и се обърна. Отначало изглеждаше изплашен, после объркан.
– Бруно. – Погледна ме. Очите му бавно се насълзиха. Сграбчих и другата му ръка – държах един ръкав и една ръка. – Бруно. – Започна да трепери. Докосна бузата ми. Стояхме насред тротоара, хората минаваха забързано, беше топъл юнски ден. Косата му беше оредяла и снежнобяла. Изпусна плодовете. Бруно.
След няколко години жена му почина. Старото жилище не му понасяше – всичко му напомняше за нея, така че, когато на горния етаж при мен се освободи един апартамент, се премести. Често седяхме на кухненската маса. Понякога следобедът минаваше, без да пророним дума. А ако говорехме, никога не беше на идиш. Думите от детството ни станаха непознати – не можехме да ги използваме по същия начин и затова предпочитахме изобщо да не ги използваме. Животът изискваше нов език.
Бруно, верният стар приятел. Не съм казал достатъчно за него. Стига ли да река, че е неописуем? Не. По-добре да опитам и да не успея, отколкото изобщо да не опитам. Пухкавата бяла коса, която пърха около черепа като глухарче на вятъра. Много пъти, Бруно, съм се изкушавал да духна главата ти и да си пожелая нещо. Само жалките ми остатъци от приличие ме спират. Или по-добре да започна с ръста ти – миниатюрен. В добрите си дни едва достигаш до гърдите ми. Или може би с очилата, които намери в някаква кутия и обяви за свои – огромни кръгове, които толкова уголемяват очите ти, че обичайната ти реакция изглежда 4,5 по скалата на Рихтер? Очилата са женски, Бруно! Сърце не ми даваше да ти кажа. Много пъти съм опитвал. Има и още нещо. Когато бяхме млади, ти беше по-добрият писател. Тогава бях прекалено горд да си призная. И все пак. Знаех го. Вярвай ми, знаех тогава, знам и сега. Боли ме, като помисля, че така и не ти признах, а и като се сетя за всичко, което можеше да станеш. Прости ми, Бруно. Моят най-стар приятел. Най-добрият. Не бях справедлив към теб. Ти беше такава утеха в залеза на живота ми. Ти, най-вече ти, който щеше да намериш точните думи.
Веднъж, преди много време, намерих Бруно проснат в средата на хола, а до него празно шише от хапчета. Беше му дошло до гуша. Искаше да заспи завинаги. На гърдите си беше залепил бележка с три думи: СБОГОМ, ОБИЧНИ МОИ.
– НЕ, БРУНО, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ! – Ударих му шамар. Клепачите му трепнаха и се отвориха. Погледът му беше празен и объркан. – СЪБУДИ СЕ, ДЕБЕЛА ТИКВО! – извиках. – ЧУВАШ ЛИ МЕ? СЪБУДИ СЕ!
Клепачите му бавно се затвориха отново. Обадих се на 911. Напълних купа студена вода и я лиснах в лицето му. Допрях глава до сърцето. Много отдалече се чу глухо размърдване. Пристигна линейка. В болницата му промиха стомаха.
– Защо изгълтахте толкова хапчета? – попита лекарят.
Бруно, болен, изтощен, вдигна поглед спокойно.
– ВИЕ КАК МИСЛИТЕ, ЗАЩО ИЗПИХ ТОЛКОВА ХАПЧЕТА?! – изпищя той. Болничната стая се умълча; всички се взираха в него.
Бруно изстена и се обърна към стената. Вечерта го сложих да си легне.
– Бруно – започнах.
– Съжалявам. Толкова беше егоистично. – Въздъхнах и понечих да си тръгна. – Остани с мен! – изплака той.
Повече не споменахме станалото. Така, както никога не споменавахме детството, мечтите, които имахме и загубихме, всичко, което се случи, и онова, което не се случи.
Веднъж си седяхме и мълчахме. Внезапно единият се разсмя. Беше заразително. Смеехме се без причина, продължихме да се кикотим и само след миг вече се клатехме в креслата, давехме се и виехме от смях, а по лицата ни се стичаха сълзи. На слабините ми се появи мокро петно и това усили смеха ни, заудрях по масата, едва си поемах дъх. Може би така ще си отида, в пристъп на смях, какво по-добро от това, засмян и разплакан, засмян и с песен на уста, засмян, за да не забравя, че съм сам, че това е краят на живота ми, че смъртта ме чака зад вратата.
Като дете обичах да пиша. Само с това исках да се занимавам, когато порасна. Измислях си герои и изпълвах тетрадки с техните разкази. Писах за едно момче, което пораснало и станало толкова космато, че хората го преследвали заради козината му. Налагало се да се крие по дърветата и така се влюбил в една птичка, която си мислела, че той е 150-килограмова горила. Писах за сиамски близначки, едната от които беше влюбена в мен. Мислех си, че сексуалните сцени са изключително оригинални. И все пак. Когато пораснах, реших, че искам да стана истински писател. Опитах се да пиша за истински неща. Исках да опиша света, защото животът в един неописан свят бе прекалено самотен. Преди да навърша двайсет и една, вече бях написал три книги; кой знае какво е станало с тях. Първата разказваше за Слоним, града, в който живеех, който веднъж беше в Полша, друг път в Русия. Нарисувах и карта за корицата, сложих номера и имена на къщите и магазините: Кипнис, месарят; Гродзенски, шивачът; тук пък живееше Фишл Шапиро, който беше или велик цадик, или велик идиот – никой не се наемаше да реши; там бяха и площадът, поляната, където играехме, тук реката се разширяваше, там стесняваше; тук пък започваше гората с дървото, на което се обеси Бейла Аш, едно тук, друго там. И все пак. Когато я дадох на единствения човек в Слоним, чието мнение ме интересуваше, тя просто сви рамене и каза, че пò ѝ харесва, като си измислям разни неща. Написах втора книга, в която всичко си измислих. Изпълних я с крилати хора, дървета с корени в небето, хора, които забравят имената си, и такива, които нищо не могат да забравят. Дори си измислих думи. Когато свърших, тичах по целия път до дома ѝ. Втурнах се през вратата, взех по три стъпала нагоре и я връчих на единствения човек в Слоним, чието мнение ме интересуваше. Подпрях се на стената и се взирах в лицето ѝ, докато четеше. Минаха часове. Свлякох се на пода. Продължи да чете. После каза, че може би не трябва да си измислям чак всичко, защото така е трудно да се повярва на каквото и да било.
Друг на мое място би се отказал. Аз започнах отначало. Този път не пишех за истински неща, не пишех и за въображаеми. Пишех за единственото нещо, което познавах. Страниците се трупаха. Дори след като единственият човек в Слоним, чието мнение ме интересуваше, замина за Америка, аз продължих да изпълвам страници с нейното име. След като тя замина, всичко се разпадна. Нито един евреин не беше в безопасност. Носеха се слухове за невъобразими неща и понеже не можехме да ги въобразим, не им повярвахме, докато вече не беше прекалено късно и нямахме избор. Аз работех в Минск, но ме уволниха и се върнах в Слоним. Германците напредваха на изток. Приближаваха с всеки изминал ден. Сутринта, когато чухме приближаването на танковете, майка ми каза да се скрия в гората. Исках да взема с мен и по-малкия си брат, който беше само на тринайсет, но тя каза, че ще го доведе. Защо я послушах? Защото така беше по-лесно? Изтичах в гората. Притаих се. В далечината лаеха кучета. Минаха часове. После чух изстрелите. Толкова много изстрели. Не викаха – не знам защо. А може би аз не можех да ги чуя. После – само тишина. Тялото ми беше безчувствено, спомням си вкуса на кръв в устата си. Не знам колко време е минало. Дни. Повече не се върнах. Когато отново се изправих на крака, бях изгубил единствената частица от себе си, която някога се бе смятала за способна да намери думи да опише и най-малката проява на живота.
И все пак.
Няколко месеца след сърдечния удар и петдесет и седем години след като се бях отказал, прописах отново. Заради самия себе си, не заради някой друг, и точно там бе разликата. Нямаше значение дали ще намеря точните думи, нещо повече – знаех, че е невъзможно. А понеже приех, че онова, което някога съм смятал за възможно, всъщност не е, и защото знаех, че никога няма да покажа и думичка на никого, написах едно изречение:
Имало едно време едно момче.

Никол Краус  - „История на любовта“

ПОСЛЕДНИТЕ ДУМИ НА СВЕТА

Утре-ВДРУГИДЕН, като ми дойде времето, в некролога ми вероятно ще пише ЛЕО ГУРСКИ ОСТАВИ СЛЕД СЕБЕ СИ АПАР­ТАМЕНТ С БОКЛУЦИ. Изненадващо е, че още не съм се погребал жив. Жилището не е голямо. Едвам успявам да опазя тясна пътечка от леглото до тоалетната, от тоалетната до кухненската маса и от масата до външната врата. Да стигна от тоалетната до външната врата е невъзможно – първо трябва да заобиколя кухненската маса. Харесва ми да мисля за дома си като за бейзболно игрище: тоалетната – първа база, кухненската маса – втора, входната врата – трета. Ако се позвъни на вратата, докато си лежа, трябва да мина през тоалетната и масата, за да отворя. Ако е Бруно, го пускам, без да кажа дума, после се стрелвам обратно към леглото, следван от окуражителния рев на невидимата тълпа в главата си. Често се питам кой последен ще ме види жив. Лично аз бих заложил на момчето за доставки от близкия китайски ресторант. Четири вечери седмично поръчвам храна за къщи. Всеки път играя голямо театро, уж не мога да си намеря портфейла. Момчето стои чинно с мазната торба на вратата, а аз се чудя дали това е вечерта, когато ще доям пролетните рулца, ще си легна и ще получа сърдечен удар в съня си.
Старая се да ме забележат. Понякога, докато се разхождам, решавам да си купя сок, дори и да не ми се пие.
Ако има много хора в магазина, задължително разпилявам всички монети по пода. После на четири крака. Доста усилия ми коства да клекна, а още толкова – да стана. И все пак. Може би изглеждам като глупак. Или пък влизам в „Атлитс Фут“ и казвам:
– Какви маратонки можете да ми предложите? – Продавачът ме поглежда като да съм мижитурка (аз не че не съм) и ме насочва към единствения чифт „Рокпорт“ в магазина – нещо в ярко бяло.
– О не! – отвръщам аз. – Тези вече ги имам.
После отивам до рафта с „Рийбок“, избирам си нещо, което бегло напомня обувки, по-скоро гумени ботуши, и искам номер 43. Младежът ме поглежда отново, този път по-внимателно. Взира се в мен дълго и настойчиво.
– Номер 43! – повтарям аз, стиснал обувката.
Той поклаща глава, влиза в склада и докато се върне, аз вече съм си събул единия чорап. Навивам крачолите и си поглеждам жалките издатъци, наречени стъпала, после настъпва неловко мълчание, от което става ясно, че чакам той да ми нахлузи маратонката. Никога не купувам. Искам просто да не умра незабелязан.
Преди няколко месеца видях във вестника обява със следния текст: ТЪРСИ СЕ ГОЛ МОДЕЛ ЗА КУРС ПО РИСУВАНЕ. 15 ДОЛАРА НА ЧАС. Звучеше прекалено хубаво, за да е истина. Да ме гледат толкова дълго. Толкова много хора. Обадих се. Някаква жена ми каза да отида идния вторник. Опитах се да опиша как изглеждам, но тя не беше заинтересована.
– Няма изисквания – прекъсна ме тя.
Дните минаваха бавно. Казах на Бруно, но той реши, че ще се записвам на уроци по рисуване, за да гледам голи момичета. Не пожела да разбере истината. „И циците ли си показват? – попита той. Свих рамене. – И там долу?“
След като госпожа Фрейд от четвъртия етаж почина и я намериха едва на третия ден, с Бруно започнахме да се наглеждаме. Намирахме си поводи: „Свърши ми тоалетната хартия“, казвах аз, когато Бруно отвореше вратата. Минаваше ден. Почукване на моята врата. „Загубих програмата за телевизията“, обясняваше той и аз отивах да донеса моята, макар да знаех, че неговата си е на обичайното място на канапето. Веднъж слезе в неделя следобед.
– Трябва ми чаша брашно.
– Ти не можеш да готвиш! – не се сдържах, макар да беше доста грубо.
Последва тишина. Бруно ме погледна в право в очите.
– Нищо не знаеш ти. Ще пека кекс.
Когато пристигнах в Америка, не познавах почти никого, с изключение на един втори братовчед, ключар. Започнах работа при него. Да беше обущар, обущар щях да стана; ако ринеше боклук, и аз щях да рина. Но беше ключар. Научи ме на занаята. Работехме двамата заедно, но една година внезапно заболя от туберкулоза, наложи се да му изрежат дроба, вдигна 42 градуса температура и умря. Аз поех бизнеса. Изпращах половината печалба на вдовицата му, дори след като се омъжи за някакъв лекар и се премести в Бей Сайд. Останах в занаята повече от петдесет години. Не си бях представял точно това. И все пак. Истината е, че започна да ми харесва. Помагах на тези, които са се заключили отвън, на други пък помагах да държат навън онова, което не искат да пуснат в дома си, за да спят спокойно.
Един ден се бях загледал през прозореца. Може да съм блял в небето. И най-големия глупак да изтупаш на прозореца – ето ти Спиноза. Следобедът мина, започна да се здрачава. Протегнах се да запаля лампата и внезапно сякаш слон настъпи сърцето ми. Паднах на колене. Изглежда, все пак нямаше да живея вечно. Измина една минута. После втора. И още една. Запълзях към телефона.
Двайсет и пет процента от сърдечния ми мускул умряха. Възстановявах се доста време, но така и не се върнах към работата. Мина цяла година. Усещах как времето си лети. Взирах се през прозореца. Гледах как есента преминава в зима. Зимата в пролет. Понякога Бруно слизаше да поседи при мен. Познаваме се от деца, съученици сме. Той беше един от най-добрите ми приятели – с дебели очила, рижа коса, която мразеше, и глас, който ставаше писклив, когато се развълнува. Не знаех, че е още жив, докато един ден, както си вървях по Ист Бродуей, не чух гласа му. Обърнах се. Беше с гръб към мен, стоеше пред магазина за плодове и питаше колко струва нещо си. Отначало реших, че ми се причува, откъде щеше да се вземе тук приятелят ми от детинство? Замръзнах на място на тротоара. Той отдавна трябваше да е два метра под земята. А аз бях в Съединените щати, ето „Макдоналдс“ е отсреща! Но за всеки случай изчаках. Ако го бях видял в лице, нямаше да го позная. И все пак. Походката му не можеше да се сбърка. Щеше да ме задмине, протегнах ръка. Не знаех какво правя, може би наистина се бях припознал, но го дръпнах за ръкава.
– Бруно – промълвих.
Той спря и се обърна. Отначало изглеждаше изплашен, после объркан.
– Бруно. – Погледна ме. Очите му бавно се насълзиха. Сграбчих и другата му ръка – държах един ръкав и една ръка. – Бруно. – Започна да трепери. Докосна бузата ми. Стояхме насред тротоара, хората минаваха забързано, беше топъл юнски ден. Косата му беше оредяла и снежнобяла. Изпусна плодовете. Бруно.
След няколко години жена му почина. Старото жилище не му понасяше – всичко му напомняше за нея, така че, когато на горния етаж при мен се освободи един апартамент, се премести. Често седяхме на кухненската маса. Понякога следобедът минаваше, без да пророним дума. А ако говорехме, никога не беше на идиш. Думите от детството ни станаха непознати – не можехме да ги използваме по същия начин и затова предпочитахме изобщо да не ги използваме. Животът изискваше нов език.
Бруно, верният стар приятел. Не съм казал достатъчно за него. Стига ли да река, че е неописуем? Не. По-добре да опитам и да не успея, отколкото изобщо да не опитам. Пухкавата бяла коса, която пърха около черепа като глухарче на вятъра. Много пъти, Бруно, съм се изкушавал да духна главата ти и да си пожелая нещо. Само жалките ми остатъци от приличие ме спират. Или по-добре да започна с ръста ти – миниатюрен. В добрите си дни едва достигаш до гърдите ми. Или може би с очилата, които намери в някаква кутия и обяви за свои – огромни кръгове, които толкова уголемяват очите ти, че обичайната ти реакция изглежда 4,5 по скалата на Рихтер? Очилата са женски, Бруно! Сърце не ми даваше да ти кажа. Много пъти съм опитвал. Има и още нещо. Когато бяхме млади, ти беше по-добрият писател. Тогава бях прекалено горд да си призная. И все пак. Знаех го. Вярвай ми, знаех тогава, знам и сега. Боли ме, като помисля, че така и не ти признах, а и като се сетя за всичко, което можеше да станеш. Прости ми, Бруно. Моят най-стар приятел. Най-добрият. Не бях справедлив към теб. Ти беше такава утеха в залеза на живота ми. Ти, най-вече ти, който щеше да намериш точните думи.
Веднъж, преди много време, намерих Бруно проснат в средата на хола, а до него празно шише от хапчета. Беше му дошло до гуша. Искаше да заспи завинаги. На гърдите си беше залепил бележка с три думи: СБОГОМ, ОБИЧНИ МОИ.
– НЕ, БРУНО, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ! – Ударих му шамар. Клепачите му трепнаха и се отвориха. Погледът му беше празен и объркан. – СЪБУДИ СЕ, ДЕБЕЛА ТИКВО! – извиках. – ЧУВАШ ЛИ МЕ? СЪБУДИ СЕ!
Клепачите му бавно се затвориха отново. Обадих се на 911. Напълних купа студена вода и я лиснах в лицето му. Допрях глава до сърцето. Много отдалече се чу глухо размърдване. Пристигна линейка. В болницата му промиха стомаха.
– Защо изгълтахте толкова хапчета? – попита лекарят.
Бруно, болен, изтощен, вдигна поглед спокойно.
– ВИЕ КАК МИСЛИТЕ, ЗАЩО ИЗПИХ ТОЛКОВА ХАПЧЕТА?! – изпищя той. Болничната стая се умълча; всички се взираха в него.
Бруно изстена и се обърна към стената. Вечерта го сложих да си легне.
– Бруно – започнах.
– Съжалявам. Толкова беше егоистично. – Въздъхнах и понечих да си тръгна. – Остани с мен! – изплака той.
Повече не споменахме станалото. Така, както никога не споменавахме детството, мечтите, които имахме и загубихме, всичко, което се случи, и онова, което не се случи.
Веднъж си седяхме и мълчахме. Внезапно единият се разсмя. Беше заразително. Смеехме се без причина, продължихме да се кикотим и само след миг вече се клатехме в креслата, давехме се и виехме от смях, а по лицата ни се стичаха сълзи. На слабините ми се появи мокро петно и това усили смеха ни, заудрях по масата, едва си поемах дъх. Може би така ще си отида, в пристъп на смях, какво по-добро от това, засмян и разплакан, засмян и с песен на уста, засмян, за да не забравя, че съм сам, че това е краят на живота ми, че смъртта ме чака зад вратата.
Като дете обичах да пиша. Само с това исках да се занимавам, когато порасна. Измислях си герои и изпълвах тетрадки с техните разкази. Писах за едно момче, което пораснало и станало толкова космато, че хората го преследвали заради козината му. Налагало се да се крие по дърветата и така се влюбил в една птичка, която си мислела, че той е 150-килограмова горила. Писах за сиамски близначки, едната от които беше влюбена в мен. Мислех си, че сексуалните сцени са изключително оригинални. И все пак. Когато пораснах, реших, че искам да стана истински писател. Опитах се да пиша за истински неща. Исках да опиша света, защото животът в един неописан свят бе прекалено самотен. Преди да навърша двайсет и една, вече бях написал три книги; кой знае какво е станало с тях. Първата разказваше за Слоним, града, в който живеех, който веднъж беше в Полша, друг път в Русия. Нарисувах и карта за корицата, сложих номера и имена на къщите и магазините: Кипнис, месарят; Гродзенски, шивачът; тук пък живееше Фишл Шапиро, който беше или велик цадик, или велик идиот – никой не се наемаше да реши; там бяха и площадът, поляната, където играехме, тук реката се разширяваше, там стесняваше; тук пък започваше гората с дървото, на което се обеси Бейла Аш, едно тук, друго там. И все пак. Когато я дадох на единствения човек в Слоним, чието мнение ме интересуваше, тя просто сви рамене и каза, че пò ѝ харесва, като си измислям разни неща. Написах втора книга, в която всичко си измислих. Изпълних я с крилати хора, дървета с корени в небето, хора, които забравят имената си, и такива, които нищо не могат да забравят. Дори си измислих думи. Когато свърших, тичах по целия път до дома ѝ. Втурнах се през вратата, взех по три стъпала нагоре и я връчих на единствения човек в Слоним, чието мнение ме интересуваше. Подпрях се на стената и се взирах в лицето ѝ, докато четеше. Минаха часове. Свлякох се на пода. Продължи да чете. После каза, че може би не трябва да си измислям чак всичко, защото така е трудно да се повярва на каквото и да било.
Друг на мое място би се отказал. Аз започнах отначало. Този път не пишех за истински неща, не пишех и за въображаеми. Пишех за единственото нещо, което познавах. Страниците се трупаха. Дори след като единственият човек в Слоним, чието мнение ме интересуваше, замина за Америка, аз продължих да изпълвам страници с нейното име. След като тя замина, всичко се разпадна. Нито един евреин не беше в безопасност. Носеха се слухове за невъобразими неща и понеже не можехме да ги въобразим, не им повярвахме, докато вече не беше прекалено късно и нямахме избор. Аз работех в Минск, но ме уволниха и се върнах в Слоним. Германците напредваха на изток. Приближаваха с всеки изминал ден. Сутринта, когато чухме приближаването на танковете, майка ми каза да се скрия в гората. Исках да взема с мен и по-малкия си брат, който беше само на тринайсет, но тя каза, че ще го доведе. Защо я послушах? Защото така беше по-лесно? Изтичах в гората. Притаих се. В далечината лаеха кучета. Минаха часове. После чух изстрелите. Толкова много изстрели. Не викаха – не знам защо. А може би аз не можех да ги чуя. После – само тишина. Тялото ми беше безчувствено, спомням си вкуса на кръв в устата си. Не знам колко време е минало. Дни. Повече не се върнах. Когато отново се изправих на крака, бях изгубил единствената частица от себе си, която някога се бе смятала за способна да намери думи да опише и най-малката проява на живота.
И все пак.
Няколко месеца след сърдечния удар и петдесет и седем години след като се бях отказал, прописах отново. Заради самия себе си, не заради някой друг, и точно там бе разликата. Нямаше значение дали ще намеря точните думи, нещо повече – знаех, че е невъзможно. А понеже приех, че онова, което някога съм смятал за възможно, всъщност не е, и защото знаех, че никога няма да покажа и думичка на никого, написах едно изречение:
Имало едно време едно момче.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Книга, която може да бъде оценена от читатели с вкус към лириката, от хора с по-фина чувствителност. Не очаквах зад така популярното заглавие да се крие шедьовър на днешната проза. Препоръчвам!

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0082-6
Купи
Цена
17.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени