Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Прелест
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0086-4
Купи
Цена
17.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0087-1
Купи
Цена
11.00 лв.
(17.00 лв.)
-6лв.
Информация
Рейтинг (12)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
280 гр.
Страници
360
Превод
Вера Петрова
Дата на издаване
08 септември 2017

Прелест

Изкусна в разкриването на човешки съдби, които докосват и разтърсват, този път Маргарет Мацантини обръща взор към различните. Две момчета, двама юноши, двама зрели мъже, всеки с неизличими белези от детството, две тела и две души търсят своята идентичност. И като парчета в детска мозайка се редят две житейски истории, свързани от вихъра на съзряването и разделени между Рим и Лондон, между предразсъдъците и разкрепостеността, между традиционализма и ъндърграунд културата.

Разголващ, самоироничен, лиричен и суров разказ от първо лице за една мъжка любов, невъзможна, забранена, възторжена и ликуваща, но и пронизана от гняв и мъст.

А истинската прелест може би е осъзнатата, дълбоко изстрадана различност, силата и мъжеството да бъдеш себе си и да не се срамуваш от пътуването по тънката нишка над бездната на съществуването.

Този проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.
This project has been funded with support from the Creative Europe Programme of the European Commission.

Creative Europe Programme

За автора

Маргарет Мацантини е родена в Дъблин. Живее в Рим със съпруга си Серджо Кастелито и четирите им деца. Завършила е Академията за драматично изкуство в Рим и е изиграла множество роли в театъра, киното и телевизията. Но истинската й страст е писането. Печели популярност още с първите си книги „Корито от цинк“ (1994) и „Манола“ (1999). Следва романът „Чуй ме“ (2001), преведен на над 30 езика, увенчан с престижните отличия „Стрега“, „Гринцане Кавур“, „Рапало Каридже“, приза на град Бари и европейската награда „Цептер“. По него Серджо Кастелито заснема филм с Пенелопе Крус в главната роля. През 2008 г. излиза световният бестселър „Да дойдеш на света“, удостоен с „Кампиело“ и екранизиран от съпруга й отново с участието на Пенелопе Крус.

През 2011 г. Маргарет Мацантини поднася поредното доказателство за таланта си да създава бестселъри. Романът „Никой не се спасява сам“ се продава в огромни тиражи, получава авторитетното отличие „Флаяно“ и е преведен на десетки езици. Серджо Кастелито го претворява на големия екран с участието на Рикардо Скамарчо и Жасмин Тринка.

Литературният триумф на италианската писателка не секва. Романът й „Утринно море“ (2011) е носител на наградите „Павезе“ и „Матеоти“. Най-новата й творба, „Прелест“, е публикувана през 2013 г.

Блог | Маргарет Мацантини
Още за Маргарет Мацантини
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Маргарет Мацантини - „Прелест“

БЕШЕ СИН НА ПОРТИЕРА. Баща му имаше ключ от нас и когато заминавахме някъде, ходеше да полива саксиите на майка ми. По едно и също време над входа ни били закачени две сини панделки – неговата била малко по-избеляла от моята, защото беше по-голям с няколко месеца. През цялото ни детство се срещахме: той надолу, аз нагоре по стълбите. В двора, където една висока палма полюшваше спокойствието на старите наематели, беше забранено да се играе. Жилищата бяха строени по фашистко време близо до река Тибър. От прозореца го виждах как се шмугва с топката под мишница в тръстиките покрай реката.
Майка му чистеше офиси рано сутрин. Той си беше създал ред: будеше се с будилник, отваряше хладилника, сипваше си чаша мляко. Нагласяше добре баретата, закопчаваше палтото. Всеки ден се засичахме горе долу на същото място. Аз изглеждах много по-сънен от него. Водеше ме майка ми за ръка, а той винаги беше сам. Здрасти. Следваше го миризма на мазе, на градски подземия. Правеше три стъпки и подскачаше. Три стъпки и подскок.
Нямах братя и сестри. Прекарвах си времето самичък, легнал на килима с някоя фигурка в ръце, с която да се стреляме и да се бием. В съботните следобеди майка ми ме водеше в библиотеката или на театър. Само в неделите се събираха и двамата ми родители. Баща ми купуваше вестници и ги четеше по кожените дивани на клуба, където обядвахме. Понякога обаче карахме колело и той се спираше до реката да ми покаже птиците, които се оставяха на течението да ги отнесе към морето.
Хранех се в кухнята с безплътни и безвкусни ястия, седнал срещу поредната прислужница, която обикновено шеташе с гръб към мен. Те се сменяха често, но за мен си беше все същата: добродушен враг, дал на майка ми възможността да ме изостави през цялото ми детство. Жоржет беше архитектка, но не упражняваше професията си; беше активистка на „Италия Ностра“, обхваната от спорадична страст към всякакви форми на културно доброволчество, така че никога нямаше точен график.
Прибираше се вкъщи, събуваше си обувките и разказваше на баща ми за озарените си срещи и за битките, които водеше срещу събарянето на културно-историческите сгради из центъра. Беше белгийка със скромен произход, дъщеря на италиански емигранти; на тази възраст гладът й за префинена интелектуална храна, каквато бе липсвала в детските й години в непретенциозния им кантонерски дом, се беше изострил.
Баща ми, напротив, беше мълчалив човек с монотонно ежедневие. За мен не представляваше интерес като противник, все едно бе свалил гарда. Силно обичаше майка ми и когато я гледаше, също като мен се прехласваше: екзотична птичка, влязла по погрешка в къщата, колкото да попърха малко в затвореното пространство и да ни остави без дъх.

Стълбищната площадка беше елипсовидна, на чернозелени ромбоидни фигури, перилата бяха украсени с бронзови елементи, а асансьорът представляваше елегантна кабина от черешово дърво и стъкло, която се виждаше, докато се издига между етажите. Черните кабели на механизма се приплъзваха бавно с добре смазано движение. Гостите можеха да се огледат в огледалото, да си оправят ревера или израза на лицето по време на асансьорното изкачване, което ги извисяваше над света, изправяше ги за кратко пред самите себе си във величествената кабина, която с миризмата на восък за полиране на дърво и с приглушеното си осветление напомняше на изповедалня. Съдебната палата беше само на няколко преки, така че на нашия етаж се намираше офисът на един нотариус, а на горния – кантората на известен адвокат. Прекарах детството си в опити да си представя хората, които се изкачваха нагоре – лицата, дрехите, чувствата им.
Спирам се на асансьора, защото той представляваше механичната връзка между долу и горе, между улицата и апартамента ни, между шума и тишината на празните пространства. Семейството на портиера нямаше причина да го използва. Те единствени живееха на приземния етаж; тъмни стълби водеха към мазетата, откъдето се влизаше в тяхното помещение. Така и не ги видях да влизат или да излизат. Много рядко в някой съботен следобед се случваше да ги срещна, когато се връщаха от склада на едро, от който пазаруваха за цял месец; бащата носеше на гръб опаковки с доматени консерви и евтино олио. Децата бяха прилично облечени с подплатени зимни якета, по-голямото момиче имаше бели пухкави наушници. За разлика от брат си, вдигаше очи да ме погледне; виж, тя, изглежда, беше готова да поеме предизвикателството на срещата с един различен свят. Любопитен заек, готов да подуши едно бъдеще вън от клетката. Не и Костантино, не помня да съм зървал някога лицето му. Само гърба – приведен, мек и едър. Изнизваше се. Бързаше да се изниже. Сигурно това им беше свободният ден, денят за забавления.
Представях си влажния им дом, разни некачествени храни, пръснати по найлоновата покривка на синкавите треперливи отблясъци от телевизора. Бащата пушач с петно от псориазис на челото, майката, ниска като тирбушон, постоянната миризма на белина, с която миеше стълбището и която сигурно вече се беше втрила в кожата й, ръцете й, зачервени чак до напуканите лакти. И все пак всяка вечер в шест, когато портиерната затваряше, те се събираха заедно под неоновото осветление с домашните за писане на кухненската маса.

Аз учех на пода с гръб, залепен за стената до вход- ната врата; трябва да съм оставил отпечатък на тази стена, като в някоя конюшня там, където конят опира задницата си. Просто бе най-близкото място до света, до шумовете на живота. Къщата беше празна, свете- ше само една стая в дъното, където прислужницата гладеше. Силует на жена, която не беше майка ми. Като плашило насред лозе. Предпочитах да съм сам, да приема жестокостта на изоставянето вместо тази измамност. Италия, страна на емигранти, беше започнала по това време да посреща първите миграционни вълни. Когато старата прислужница от Сардиния си замина, Жоржет отвори врати за сомалийки, магребки, еритрейки. Повери ме на миризмите им, на усмивките им на африкански маски. Бях идеалното дете за всяка чуждестранна прислужница – едно тяло, тихо и почти невидимо. Пристъпваха към пералното помещение, обзети от притъпена носталгия. Това ми бе първото упражнение по човешки взаимоотношения – потапях се в карираните им престилки, но запазвах дистанция в компанията на техните присъствия, отдалечени на цели цивилизации. Научих, че гладачната дъска е магическото владение на живота им, че топлината, съчетана с повторението на жеста, им дава възможност да избягат от реалността, да подхванат прекъснатите си съдби, да се пренесат в наколното жилище или на мърлявия пазар за семена и кози. Понякога ми показваха снимки на децата си: виждах загрубели от бедност муцуни, застинали в поза.
Прилепнал за пода до вратата, откъдето не можеха да ме помръднат, се оставях да ме пронижат сенките, да ме обгърне мракът. Очаквах завръщането на майка ми, стройните й прасци, полите на палтото й, гласа на единствената жена, която имаше право да обитава този дом и която заемаше изцяло сърцето ми. Дори да бях сърдит, нуждата от нея, самата мисъл, че пак ще я видя, ме караха да се разтапям в сълзи, в най-нежни изживявания на любов и утеха. Лежах проснат до вратата като куха черупка, опразнена посредством злокобни ритуали, и единствената ми мисъл беше да не би да й се случи нещо. Всяко помръдване на асансьора водеше до дълга пауза, до мъчителен трепет, последван от спиране на дишането, по време на което се молех и се превръщах в покорна мишка, очакваща сиренцето. Ах, колко добре познавам онзи звук на желязо, прекъсващо движението си, на дърво, притварящо се меко! До края на дните ми ще ме преследват звуците на прималяло очакване, правото на което е отказано, отхвърлено. Крачки, които сякаш се приближават, за да се отдалечат безмилостно към друга врата, към друго семейство.
Баща ми ме заварваше в тази свита поза и си мислеше, че това е моя система за запаметяване, на пода, с учебниците върху сгънатите колене. Той беше дерматолог; връщаше се вкъщи бледен, приличен на парче сварено месо, загубило плътност; придвижваше се в бульона на познатите пространства, включваше лампа, закачаше шлифера си.
– Разкажи ми нещо, Гуидо, какво прави днес?
Нямаше значение, че не му отговарям. Следвах го, окуражен от присъствието му, но беше като да пристъпваме заедно на погребално шествие, сякаш животът на всеки от нас следваше нейното отсъствие. Често се случваше да вечеряме сами, когато задълженията на Жоржет я задържаха до късно.
Борех се със съня до невъзможен предел. После се строполявах като прострелян в бой. Знаех, че дори в сърцето на нощта тя няма да пропусне да се наведе над леглото ми и да ме целуне, да потърка нос в косата ми, да преброи разтворените пръсти на ръката ми. Погребан жив в съня, сънувах любовта й, която пристигаше твърде късно, когато вече не можех да се събудя, и болката, че няма да мога да й се насладя съзнателно, в реалните й измерения, ме довеждаше до плач.

Брат й Дзено живееше два етажа над нас, в една мансарда, която навяваше усещане за застояла позлата, за късен римскоимперски стил.
Беше специалист по история на изкуството – висок и едър мъж, излъчващ мрачна страст; очите му блестяха като стоманени топчета, с прогарящ поглед. Завесите в дома му винаги бяха пуснати, а пространството вътре изцяло запълнено с каталози на антики и с натрупани едно върху друго платна, обитавано само от скулптури и техните сенки. Приемаше търговци, художници с налудничави погледи, синеоки църковни служители. Ватиканът беше на метри разстояние по въздух, от терасата на кабинета му се виждаше куполът на „Свети Петър“, светлинните отвори върху кръглия свод, полетът на птиците наоколо.  
Той ми преподаде един от първите уроци по изкуство. Един ден, в който духаше леден вятър, ме държа навън, докато настивах, без да допусне отстъпление към топлината вътре. Размахваше ръце в притъмнялото небе и ми разказваше за рисунъка на Браманте, за жалкия проект на Сангало с неговите безвкусни странични сводове, изкъртени от Микеланджело, който се върнал към идеята за ролята на централния купол в базиликата. Беше ерген и изпитваше погнуса от деца, но в онзи ден – бях около осемгодишен – явно му се бях сторил достатъчно пораснал за начало на интелектуална връзка. Възнамеряваше да ме моделира, което беше желанието на майка ми открай време.
Имаше си приятелка, висока и кльощава, която се въртеше около него като ранèн жираф и която той никога не водеше на семейни събирания. За вуйчо ми се грижеше Жоржет. Не знам много за живота им на брат и сестра. У нас никога не се е говорило много. Знам, че твърде рано останали сираци, че Дзено сключил тлъста сделка, като продал една картина от някаква свещеническа обител във Валония, и се появил пред сестра си с Порше 550 кабриолет, същото като онова, с което се разбил Джеймс Дийн; после напуснали Белгия и се завърнали в Италия. Майка ми се омъжила, но си останали все така близки – една от онези неразрушими връзки, подхранвани от тъмата на спомените. Жоржет се занимаваше с кореспонденцията му, организираше срещите му, придружаваше го по конференциите, на които той изнасяше лекции, из разни университети, аукционни къщи, планински и морски хотели. Отваряше вратата на изпаднали благородници с предмети от семейните им колекции, увити във вестници, под мишница и на галеристи от центъра, дошли за експертиза. Дзено си сваляше очилата, доближаваше оголените си зеници до произведенията, обикаляше ги, подушваше ги, буквално. Фокусираше се винаги далеч от предния план, върху страничен детайл, върху невидима мазка на четката във фона. Красотата можеше да го разчувства, но и лесно се гневеше. Ненавиждаше разрезите на Фонтана и всички спациалисти. Понякога хармоничната атмосфера в дома му се пропукваше, оттам се разнасяха страховити крясъци и някой посетител се измъкваше на заден ход с риск да се прекатури по стълбите.
Като изключим твърдата длан, положена на главата ми в края на коледна вечер, нямам спомен за жестове на привързаност към мен, единствения му племенник. Това, че майка ми толкова много го обичаше, ме изпълваше с плаха възхита и няма ревност. Баща ми също някога имал брат, но той умрял съвсем млад. Останала му беше една сестра, Еуджения, която бе с къса прошарена коса и се обличаше като мъж, омъжена, но без деца. Бяхме семейство от строги и екстравагантни възрастни и безброй старци. На мен, самотното дете, гледаха с уплах като на някое кафкианско насекомо, което можеше да нарасне до гигантски размери и да ги разкъса. Получавах обезсърчителни подаръци – домина, чадъри.
Веднъж вуйчо Дзено ми подари мраморна мозайка за сглобяване. В края на един изпълнен с тъга следобед вдигнах свръхтежката кутия и я запратих през прозореца. Проследих полета й през процепите на щорите и видях как се отвори, а парчетата се изсипаха и пръснаха из двора. Забелязах, че портиерът, застанал край цветните лехи, гледаше нагоре, и се дръпнах назад. По онова време мечтаех за самоубийство. Никога не съм искал толкова много да се самоубия, както в детството си. Изхвърлянето на мозайката беше като репетиция за смъртен сблъсък. После звънецът иззвъня.

Маргарет Мацантини - „Прелест“

БЕШЕ СИН НА ПОРТИЕРА. Баща му имаше ключ от нас и когато заминавахме някъде, ходеше да полива саксиите на майка ми. По едно и също време над входа ни били закачени две сини панделки – неговата била малко по-избеляла от моята, защото беше по-голям с няколко месеца. През цялото ни детство се срещахме: той надолу, аз нагоре по стълбите. В двора, където една висока палма полюшваше спокойствието на старите наематели, беше забранено да се играе. Жилищата бяха строени по фашистко време близо до река Тибър. От прозореца го виждах как се шмугва с топката под мишница в тръстиките покрай реката.
Майка му чистеше офиси рано сутрин. Той си беше създал ред: будеше се с будилник, отваряше хладилника, сипваше си чаша мляко. Нагласяше добре баретата, закопчаваше палтото. Всеки ден се засичахме горе долу на същото място. Аз изглеждах много по-сънен от него. Водеше ме майка ми за ръка, а той винаги беше сам. Здрасти. Следваше го миризма на мазе, на градски подземия. Правеше три стъпки и подскачаше. Три стъпки и подскок.
Нямах братя и сестри. Прекарвах си времето самичък, легнал на килима с някоя фигурка в ръце, с която да се стреляме и да се бием. В съботните следобеди майка ми ме водеше в библиотеката или на театър. Само в неделите се събираха и двамата ми родители. Баща ми купуваше вестници и ги четеше по кожените дивани на клуба, където обядвахме. Понякога обаче карахме колело и той се спираше до реката да ми покаже птиците, които се оставяха на течението да ги отнесе към морето.
Хранех се в кухнята с безплътни и безвкусни ястия, седнал срещу поредната прислужница, която обикновено шеташе с гръб към мен. Те се сменяха често, но за мен си беше все същата: добродушен враг, дал на майка ми възможността да ме изостави през цялото ми детство. Жоржет беше архитектка, но не упражняваше професията си; беше активистка на „Италия Ностра“, обхваната от спорадична страст към всякакви форми на културно доброволчество, така че никога нямаше точен график.
Прибираше се вкъщи, събуваше си обувките и разказваше на баща ми за озарените си срещи и за битките, които водеше срещу събарянето на културно-историческите сгради из центъра. Беше белгийка със скромен произход, дъщеря на италиански емигранти; на тази възраст гладът й за префинена интелектуална храна, каквато бе липсвала в детските й години в непретенциозния им кантонерски дом, се беше изострил.
Баща ми, напротив, беше мълчалив човек с монотонно ежедневие. За мен не представляваше интерес като противник, все едно бе свалил гарда. Силно обичаше майка ми и когато я гледаше, също като мен се прехласваше: екзотична птичка, влязла по погрешка в къщата, колкото да попърха малко в затвореното пространство и да ни остави без дъх.

Стълбищната площадка беше елипсовидна, на чернозелени ромбоидни фигури, перилата бяха украсени с бронзови елементи, а асансьорът представляваше елегантна кабина от черешово дърво и стъкло, която се виждаше, докато се издига между етажите. Черните кабели на механизма се приплъзваха бавно с добре смазано движение. Гостите можеха да се огледат в огледалото, да си оправят ревера или израза на лицето по време на асансьорното изкачване, което ги извисяваше над света, изправяше ги за кратко пред самите себе си във величествената кабина, която с миризмата на восък за полиране на дърво и с приглушеното си осветление напомняше на изповедалня. Съдебната палата беше само на няколко преки, така че на нашия етаж се намираше офисът на един нотариус, а на горния – кантората на известен адвокат. Прекарах детството си в опити да си представя хората, които се изкачваха нагоре – лицата, дрехите, чувствата им.
Спирам се на асансьора, защото той представляваше механичната връзка между долу и горе, между улицата и апартамента ни, между шума и тишината на празните пространства. Семейството на портиера нямаше причина да го използва. Те единствени живееха на приземния етаж; тъмни стълби водеха към мазетата, откъдето се влизаше в тяхното помещение. Така и не ги видях да влизат или да излизат. Много рядко в някой съботен следобед се случваше да ги срещна, когато се връщаха от склада на едро, от който пазаруваха за цял месец; бащата носеше на гръб опаковки с доматени консерви и евтино олио. Децата бяха прилично облечени с подплатени зимни якета, по-голямото момиче имаше бели пухкави наушници. За разлика от брат си, вдигаше очи да ме погледне; виж, тя, изглежда, беше готова да поеме предизвикателството на срещата с един различен свят. Любопитен заек, готов да подуши едно бъдеще вън от клетката. Не и Костантино, не помня да съм зървал някога лицето му. Само гърба – приведен, мек и едър. Изнизваше се. Бързаше да се изниже. Сигурно това им беше свободният ден, денят за забавления.
Представях си влажния им дом, разни некачествени храни, пръснати по найлоновата покривка на синкавите треперливи отблясъци от телевизора. Бащата пушач с петно от псориазис на челото, майката, ниска като тирбушон, постоянната миризма на белина, с която миеше стълбището и която сигурно вече се беше втрила в кожата й, ръцете й, зачервени чак до напуканите лакти. И все пак всяка вечер в шест, когато портиерната затваряше, те се събираха заедно под неоновото осветление с домашните за писане на кухненската маса.

Аз учех на пода с гръб, залепен за стената до вход- ната врата; трябва да съм оставил отпечатък на тази стена, като в някоя конюшня там, където конят опира задницата си. Просто бе най-близкото място до света, до шумовете на живота. Къщата беше празна, свете- ше само една стая в дъното, където прислужницата гладеше. Силует на жена, която не беше майка ми. Като плашило насред лозе. Предпочитах да съм сам, да приема жестокостта на изоставянето вместо тази измамност. Италия, страна на емигранти, беше започнала по това време да посреща първите миграционни вълни. Когато старата прислужница от Сардиния си замина, Жоржет отвори врати за сомалийки, магребки, еритрейки. Повери ме на миризмите им, на усмивките им на африкански маски. Бях идеалното дете за всяка чуждестранна прислужница – едно тяло, тихо и почти невидимо. Пристъпваха към пералното помещение, обзети от притъпена носталгия. Това ми бе първото упражнение по човешки взаимоотношения – потапях се в карираните им престилки, но запазвах дистанция в компанията на техните присъствия, отдалечени на цели цивилизации. Научих, че гладачната дъска е магическото владение на живота им, че топлината, съчетана с повторението на жеста, им дава възможност да избягат от реалността, да подхванат прекъснатите си съдби, да се пренесат в наколното жилище или на мърлявия пазар за семена и кози. Понякога ми показваха снимки на децата си: виждах загрубели от бедност муцуни, застинали в поза.
Прилепнал за пода до вратата, откъдето не можеха да ме помръднат, се оставях да ме пронижат сенките, да ме обгърне мракът. Очаквах завръщането на майка ми, стройните й прасци, полите на палтото й, гласа на единствената жена, която имаше право да обитава този дом и която заемаше изцяло сърцето ми. Дори да бях сърдит, нуждата от нея, самата мисъл, че пак ще я видя, ме караха да се разтапям в сълзи, в най-нежни изживявания на любов и утеха. Лежах проснат до вратата като куха черупка, опразнена посредством злокобни ритуали, и единствената ми мисъл беше да не би да й се случи нещо. Всяко помръдване на асансьора водеше до дълга пауза, до мъчителен трепет, последван от спиране на дишането, по време на което се молех и се превръщах в покорна мишка, очакваща сиренцето. Ах, колко добре познавам онзи звук на желязо, прекъсващо движението си, на дърво, притварящо се меко! До края на дните ми ще ме преследват звуците на прималяло очакване, правото на което е отказано, отхвърлено. Крачки, които сякаш се приближават, за да се отдалечат безмилостно към друга врата, към друго семейство.
Баща ми ме заварваше в тази свита поза и си мислеше, че това е моя система за запаметяване, на пода, с учебниците върху сгънатите колене. Той беше дерматолог; връщаше се вкъщи бледен, приличен на парче сварено месо, загубило плътност; придвижваше се в бульона на познатите пространства, включваше лампа, закачаше шлифера си.
– Разкажи ми нещо, Гуидо, какво прави днес?
Нямаше значение, че не му отговарям. Следвах го, окуражен от присъствието му, но беше като да пристъпваме заедно на погребално шествие, сякаш животът на всеки от нас следваше нейното отсъствие. Често се случваше да вечеряме сами, когато задълженията на Жоржет я задържаха до късно.
Борех се със съня до невъзможен предел. После се строполявах като прострелян в бой. Знаех, че дори в сърцето на нощта тя няма да пропусне да се наведе над леглото ми и да ме целуне, да потърка нос в косата ми, да преброи разтворените пръсти на ръката ми. Погребан жив в съня, сънувах любовта й, която пристигаше твърде късно, когато вече не можех да се събудя, и болката, че няма да мога да й се насладя съзнателно, в реалните й измерения, ме довеждаше до плач.

Брат й Дзено живееше два етажа над нас, в една мансарда, която навяваше усещане за застояла позлата, за късен римскоимперски стил.
Беше специалист по история на изкуството – висок и едър мъж, излъчващ мрачна страст; очите му блестяха като стоманени топчета, с прогарящ поглед. Завесите в дома му винаги бяха пуснати, а пространството вътре изцяло запълнено с каталози на антики и с натрупани едно върху друго платна, обитавано само от скулптури и техните сенки. Приемаше търговци, художници с налудничави погледи, синеоки църковни служители. Ватиканът беше на метри разстояние по въздух, от терасата на кабинета му се виждаше куполът на „Свети Петър“, светлинните отвори върху кръглия свод, полетът на птиците наоколо.  
Той ми преподаде един от първите уроци по изкуство. Един ден, в който духаше леден вятър, ме държа навън, докато настивах, без да допусне отстъпление към топлината вътре. Размахваше ръце в притъмнялото небе и ми разказваше за рисунъка на Браманте, за жалкия проект на Сангало с неговите безвкусни странични сводове, изкъртени от Микеланджело, който се върнал към идеята за ролята на централния купол в базиликата. Беше ерген и изпитваше погнуса от деца, но в онзи ден – бях около осемгодишен – явно му се бях сторил достатъчно пораснал за начало на интелектуална връзка. Възнамеряваше да ме моделира, което беше желанието на майка ми открай време.
Имаше си приятелка, висока и кльощава, която се въртеше около него като ранèн жираф и която той никога не водеше на семейни събирания. За вуйчо ми се грижеше Жоржет. Не знам много за живота им на брат и сестра. У нас никога не се е говорило много. Знам, че твърде рано останали сираци, че Дзено сключил тлъста сделка, като продал една картина от някаква свещеническа обител във Валония, и се появил пред сестра си с Порше 550 кабриолет, същото като онова, с което се разбил Джеймс Дийн; после напуснали Белгия и се завърнали в Италия. Майка ми се омъжила, но си останали все така близки – една от онези неразрушими връзки, подхранвани от тъмата на спомените. Жоржет се занимаваше с кореспонденцията му, организираше срещите му, придружаваше го по конференциите, на които той изнасяше лекции, из разни университети, аукционни къщи, планински и морски хотели. Отваряше вратата на изпаднали благородници с предмети от семейните им колекции, увити във вестници, под мишница и на галеристи от центъра, дошли за експертиза. Дзено си сваляше очилата, доближаваше оголените си зеници до произведенията, обикаляше ги, подушваше ги, буквално. Фокусираше се винаги далеч от предния план, върху страничен детайл, върху невидима мазка на четката във фона. Красотата можеше да го разчувства, но и лесно се гневеше. Ненавиждаше разрезите на Фонтана и всички спациалисти. Понякога хармоничната атмосфера в дома му се пропукваше, оттам се разнасяха страховити крясъци и някой посетител се измъкваше на заден ход с риск да се прекатури по стълбите.
Като изключим твърдата длан, положена на главата ми в края на коледна вечер, нямам спомен за жестове на привързаност към мен, единствения му племенник. Това, че майка ми толкова много го обичаше, ме изпълваше с плаха възхита и няма ревност. Баща ми също някога имал брат, но той умрял съвсем млад. Останала му беше една сестра, Еуджения, която бе с къса прошарена коса и се обличаше като мъж, омъжена, но без деца. Бяхме семейство от строги и екстравагантни възрастни и безброй старци. На мен, самотното дете, гледаха с уплах като на някое кафкианско насекомо, което можеше да нарасне до гигантски размери и да ги разкъса. Получавах обезсърчителни подаръци – домина, чадъри.
Веднъж вуйчо Дзено ми подари мраморна мозайка за сглобяване. В края на един изпълнен с тъга следобед вдигнах свръхтежката кутия и я запратих през прозореца. Проследих полета й през процепите на щорите и видях как се отвори, а парчетата се изсипаха и пръснаха из двора. Забелязах, че портиерът, застанал край цветните лехи, гледаше нагоре, и се дръпнах назад. По онова време мечтаех за самоубийство. Никога не съм искал толкова много да се самоубия, както в детството си. Изхвърлянето на мозайката беше като репетиция за смъртен сблъсък. После звънецът иззвъня.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Нямам търпение. Безпощадно емоционални, историите й "засмукват" сетивата и те карат да искаш още и още от същото. Любима ми е "Да дойдеш на света", но само защото прочетох първо нея и имам специален сантимент. Препоръчвам и "Никой не се спасява сам".

Оценка: +1

Харесвам романите на Маргарет Мацантини. Плътни, емоционални, дълбоки, без излишна сантименталност и мелодраматизъм. Умело заплетени сюжети и винаги нещо е скрито в ръкава за накрая, за развръзката. Едно от ярките имена в богатата колекция от автори на „Колибри“. Чела съм и трите й книги, преведени на български. Няма да пропусна и „Прелест“, още повече че този път в центъра е хомосексуализмът, една толкова деликатна и трудна тема.

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0086-4
Купи
Цена
17.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0087-1
Купи
Цена
11.00 лв.
(17.00 лв.)

* 6 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-6лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени